На 10 юни, събота, от 09:00 часа, над 150 ученици от страната ще вземат участие  в конференцията Голямото приключение „От мен зависи“. Проявата се реализира изцяло от децата и се провежда за пета поредна година. Място на събитието е Биологическият факултет към Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

В конференцията ще се включат и изявени лидери в различни области, които традиционно подкрепят инициативи в сферата на образованието.

В програмата са предвидени разнообразни работилници, дискусии и рефлексии, които ще се водят от самите деца. В специални „щандове на успеха“ ученици с различни постижения ще се представят пред своите връстници и ще им споделят опита, който са натрупали по пътя към постигането на целите си. Младежите ще проведат и своеобразни обучения за малки и големи, чрез които ще демонстрират нагледно придобити умения през учебната година.

Конференцията Голямото приключение “От мен зависи” цели да подкрепи ученици и учители по програма Заедно в час за усилията, които те системно са полагали през учебната година. Идеята е заедно да отпразнуваме успехите им, като се поучим и от опита им.

Събитието се организира от Фондация „От мен зависи“, учредена и ръководена от хора, завършили програма Заедно в час.

 Кредо на Фондация „От мен зависи“ е, че ключов фактор за устойчивия напредък на децата е той да надхвърли пределите на класните им стаи и да бъде представен и споделен с хора, които могат да служат за ролеви модели и са добър пример за успешно развитие във всяка сфера на обществото. Добрите примери трябва да бъдат показвани, за да вдъхновяват учениците в цялата страна.

На всеки родител се е случвало да се изгуби в лабиринта на кавгите, виковете, споровете и драмите с деца и близки; съмненията, къде е сбъркал и дали говори на един и същ език с децата си... Можете да изброите и още, нали?

Семинарът за родители ще ви даде готови решения как да бъдете добри родители, възпитавайки децата в дисциплина и уважение към правилата и в същото време им давате свободата да се развиват. Много родители изпадат в едната или в другата крайност. Решението?! Концепцията за гъвкавата дисциплина! Иновативен модул от умения, ексклузивно разработен от специалиста по добри обноски Невена Басарова-Дичева, в резултат на натрупан опит в обучението и развитието на деца.

Този семинар ще ви научи как:

- да мотивирате децата си да ви чуват, но и да ви слушат;

- да ги формирате като успешни личности;

- да овладявате агресията им;

- да избегнете кавги, спорове, драми…

- да говорите на един и същ език с тях;

- да имате доверие по между си.

Бонуси:

1. Време за въпроси и лична консултация с лектора.

2. Ваучер за отстъпка при записване на вашето дете за летен интензивен курс по добри обноски.

Можете да се запишете за семинара тук. 

Време и място на провеждане:

29 май 2017 г.
Central Park Hotel, бул. „Витоша”№ 106 (срещу пилоните на НДК, до метростанцията)
от 19:00 до 21:00 часа.

Още информация за събитието можете да намерите тук.

Уроците на Джейн Остин или как романът „Гордост и предразсъдъци“, написан в началото на 19 век, промени живота на един американски студент в края на 20 век?
 
Автор: Уилям Дерезевиц

Американският преподавател, есеист и литературен критик Уилям Дерeзевиц презирал женските „романчета“, до момента, в който бил принуден да се запознае с тях, тъй като са в задължителната университетска програма. Оказало се, че от „четивата за момиченца“ момчетата могат да извлекат повече ползи от дамската аудитория. 

Когато бях аспирант в първи курс, живеех в университетското общежитие, с непознати съквартиранти. За маса ми служеше парче дъска, легло ми беше един стар матрак, на който гърбът ми усещаше пода. Един неудобен стол, грохнал шкаф за книги и компютър – това беше скромното ми обзавеждане.

Спях до обяд и четях през нощта. В малките часове посещавах кухнята, за да си стопля пица. Бях вече почти на 30 години, а живеех като студент-първокурсник.

Не можех да порасна, може би и точно заради това записах аспирантура. От няколко години имах напълно самостоятелно съществуване, работех едно-друго, но както и преди, не знаех как да управлявам живота си.

Дори елементарната покупка на шампоан ме плашеше. Заставах насред магазина, опитвайки се да си спомня какво ме е довело тук и какво всъщност трябва да купя. Разсъждавах „логично“: „Така…Ти искаше да измиеш косата си. Дойде за шампоан. Сега го вземи, иди до касата и го плати.“

Какво трябва да умеят 18-годишните,

за да се справят с живота

като самостоятелни зрели хора?

В моята безпомощност няма нищо изненадващо. Аз съм последното от три деца и с мен винаги се отнасяха като с най-малкия. Мама ме обичаше безкрайно и ме подкрепяше във всичко. Татко беше истински глава на семейството и всички му се подчиняваха. Той беше взискателен и вечно недоволен, но за разлика от мама, не ни приласкаваше и поддържаше.

Сега разбирам, че него постоянно го е преследвал страх за здравето и финансовата ни стабилност. По време на Втората световна война неговите родители успели да напуснат Европа и това ги спасило от Холокоста, буквално в последния момент. Останалите членове на семейството нямали този късмет. Татко така и не можа да преживее юношеските си сътресения. Цепеше стотинката на две, беше деспотичен и суров с нас. Но всеки път, когато видеше, че не мога да отворя бурканче (на 10 години) или че се затруднявам с писането на съчинение (на 15) той се спускаше да прави това вместо мен, без да ми даде възможност да се справя сам. „Аз вече съм правил тази грешка, учи се от опита ми.“ – казваше той.

В крайна сметка аз така и не се научих да се грижа за себе си, да разговарям с продавачите, да планирам разходите си, въобще да живея самостоятелно. Затова 28-годишен стоях безпомощен насред магазина, чудейки се как да се сдобия с шампоан.
Баща ми не вярваше, че ще завърша аспирантура. Дори въобще не вярваше, че ще постъпя в университет. Каквото и изпитание да ми предстоеше, той никога не се съмняваше в моя провал.

Как се влюбих в Елизабет Бенет

Случи се по време на лятната ваканция в трети курс от аспирантурата ми. Семинарите приключиха и започнах да се подготвям за „страшното“ изпитание – есенния устен квалификационен изпит. За четири месеца трябваше да прочета над сто книги, а изпитът се състоеше в двучасов „разпит“ от четирима професори, всеки пристрастен в областта си. Мислех си, че ако премина това изпитание ще направя сериозна крачка към зрелостта и в някакъв щастлив бъдещ момент ще съм на мястото на един от тези четирима професори.

Това лято домът беше изцяло на мое разположение, четях от сутрин до вечер. И в един прекрасен ден, съвсем неочаквано се влюбих. Обект на нежната ми страст стана Елизабет Бенет. Можех ли да устоя на чара на главната героиня в „Гордост и предразсъдъци“? Великолепна и остроумна, весела и иронична – животът в нейната компания изглеждаше по-ярък.

Прочитайки „Гордост и предразсъдъци“ до средата, аз вече бях тотален фен на Елизабет – съгласявах се с всяка нейна дума, с всяко нейно разсъждение. Харесвах приятелите й и ненавиждах враговете й.

И изведнъж настъпва рязък обрат в събитията и всичко се обръща с главата надолу. Лизи започва да се среща с човек, който не е очаквала да срещне повече. И този човек й прави съвсем неочаквано признание. В порив на негодувание тя си позволява да изговори много излишни думи и в отговор получава хладно писмо, което представя първата част на романа в съвсем друга светлина. Елизабет прочита писмото на Дарси и отхвърля доводите му. Препрочита го и разбира, че през цялото време жестоко се е лъгала. Тя не се съмнява в способността си да разгадае човека от пръв поглед. Но, както се оказва, това първо впечатление я подвежда. Любимата ми героиня повърхностно определя един млад мъж като добър и надежден, защото се държи дружелюбно и приветливо, а съперника му като лош – защото е хладен, затворен и надменен.Елизабет осъзнава колко дълбоко се е заблуждавала. С присъщата си прямота и твърдост тя произнася присъдата над себе си: „виновна в слепота, предубеденост, несправедливост и глупост“.

Но ако Елизабет се е излъгала, значи съм се излъгал и аз. Аз бях толкова увлечен по очарованието на Лизи, че и през ум не ми минаваше да се усъмня в правотата на нейните мисли. Оказа се, че моята прилика с Елизабет съвсем не е толкова илюзорна, колкото си мислех. Ние с нея твърде много се доверявахме на собствената си преценка.

В крайна сметка това не е роман само за предразсъдъците или гордостта, дори не е само за любовта. Грешките, които допуска Елизабет, а тя е била на малко повече от 20 години, са грешки на младостта, на човек, който все още не е извършил голяма глупост или поне не се е сблъсквал с необходимостта да си го признае.

Гордостта на Дарси и предразсъдъците на Елизабет, техните сложни взаимоотношения, несъмнено правят романа увлекателен. Ние с Лизи правехме грешки и заедно се учехме от тях. Романът ми изнесе урок затова как трябва да порасна.

Да пораснеш не означава да издържиш изпита

Порастването може да се превърне в най-значителната житейска постъпка. Как става това? От гледна точка на физиологията всичко е ясно. Храненето и движението си вършат работата, ние не полагаме умствени усилия в тази процеси, постепенно ставаме по-възрастни.

Порастването има и друга страна. С нея се запознах през онова лято, когато четях романите на Джейн Остин. Нейните героини са на 16, 19, 20 години ( в ония времена момичетата са се омъжвали много млади). В произведенията й най-често е описан кратък промеждутък от живота им – седмица, месеци, години. И в този период стъпка по стъпка (а понякога и много бързо) се преобразяват, превръщат се от момичета в жени.

Този процес за мен се превърна в откритие. Аз бях свикнал да свързвам порастването със завършването на училище, започването на работа, придобиването на навици и умения.

Остин явно бе на друго мнение. За нея и героините й порастването е тясно свързано с характера и поведението. Нито характера, нито поведението ви се променят заради това, че знаете имената на римските императори или американските президенти, нито от знанията ви по висша математика. Да пораснеш по Джейн Остин означава да направиш грешки.

Това беше първият урок, който научих от „Гордост и предразсъдъци“. Вие не можете да зачеркнете грешките си - сякаш ми казваше Остин - те съществуват независимо от вас и не можете да ги предотвратите.

И това не е всичко. Да пораснеш би било значително по-лесно, ако просто правиш грешки. Но те са само първата крачка.

„Дори да ни покажат грешките няма да е достатъчно.“ – твърди Джейн Остин – „Ние винаги можем да намерим оправдание за тях.“ Героините й упорито отказват да пораснат, докато не преживеят по-сериозен стрес. Зрелостта идва при нас през болката, загубата и преди всичко чрез унижението.

Уроците,

на които животът често ни учи по трудния начин,

и над които нямаме никакъв контрол.

Елизабет се излъгва по отношение на Джейн, на своето семейство, на всичко. „Колко справедливо съм унижена“ – признава пред себе си тя.

Сигурен съм, че никой от нас не желае за себе си или за своите деца подобни прозрения. Но дори да ви потръгне, няма да ви отминат. Моят баща не беше прав – не можеш да се учиш от чуждия опит, само от собствените си грешки. Затова Остин принуждава героите си да страдат, знаейки, че друг начин да пораснеш няма.

Онова лято се появи възможност да почувствам в пълна степен последствията от собствените си грешки. Сърцето ми беше покорено не само от Елизабет Бенет. Аз изгубих ума си по едно момиче, което срещнах същата пролет. Бях на 28, а тя на 21 години. Моите чувства към нея бяха смес от страст и загриженост.

Отношенията ни се развиваха стремително и бурно. Виждах пред себе си човек, способен да се превърне в истински приятел. Разхождайки се из града, ние обсъждахме изкуството, идеите си, общите си познати. Ходехме по музеи и театри, непрекъснато се шегувахме, сравнявахме впечатленията си и споделяхме наблюденията си.

Но аз вечно прецаквах всичко. Всеки път се провалях заради собственото си високомерие и снобизъм. „Ще го разбереш, когато станеш на моите години“, казвах много често.

Не можех да се контролирам. И аз като Елизабет се мислех за дяволски умен и бях готов да споделям мъдростта си с другите. Опиянявах се от собственото си превъзходство, което непрекъснато демонстрирах пред любимото момиче.

Това момиче не беше единственото, което ме наричаше „високомерен всезнайко“, но точно то успя да ме отрезви, защото означаваше твърде много за мен. Затова, когато след два месеца се зачетох в „Гордост и предразсъдъци“ видях в Елизабет отражението на собственото си страдание.

В крайна сметка тя разбира какво означава да пораснеш и че това е процес, който не свършва никога. Ние не се раждаме идеални, и не можем да станем такива впоследвствие. Зрелостта не е повод за самодоволство. За да продължиш да порастваш трябва винаги да си в добра форма, да не губиш интереса си към живота, да мислиш самостоятелно, да си готов за промяна.

През онази есен аз издържах изпита си и прочитайки историите на Джейн Остин реших, че ми е време да порасна. Не можех да остана в задимената стая, сред непознати, в тази част на града, в която живеех вече 17 години. И най-важното – не исках повече да живея в сянката на баща си. Почти всички мои приятели вече се бяха преместили в центъра на Ню Йорк или в Бруклин и аз реших да последвам примера им. Да си намеря жилище, да си купя истински мебели, да започна самостоятелен живот.

На другия ден, след изпита, баща ми ме покани на обяд. Разказах му как е преминал и споделих плановете си за преместване. „Ще ти струва много по-скъпо“, коментира веднага той.

В крайна сметка въпросът не беше в парите. Баща ми отлично разбираше това. Аз не просто се местех в друг квартал, аз го напусках. А той не искаше да ме пусне. „Бруклин? В Бруклин съм живял, когато се преместихме от Европа в навечерието на войната. Това е място, към което никой напуснал го, не се е връщал. На кого изобщо може да му мине през ум да се мести там?“

Знаех на кого. Преместването в Бруклин можеше да стане огромна грешка. Но на мен ми омръзна да бъда дете, уморих се да се страхувам, че ще се проваля в очите на баща си. Беше ми дошло до гуша от неговите забележки, от непрекъснатата му опека. Бях готов за нова глава в живота си. Също като Елизабет Бенет и аз най-накрая си извоювах свободата.

 
Ако тази статия ви е харесала, може би ще ви е интересно да прочетете и размислите на един млад татко. 

Материала подготви Янка Петкова 
Снимки: от филмите "Гордост и предразсъдъци"

Откъс от книгата „Уроците на Джейн Остин“
 
 

Уилям Дерезевиц е печелил награди като есеист и критик.

Преподавал е английска литература в Йейл и в Колумбийския университет.

Предпочитан лектор в едни от най-престижните колежи по света.

От 2008 година се занимава основно с писателска дейност. Негови книги са преведени на над 15 езика.

По тази тема може много, много да се пише, примерно как някои деца (и кучета!!!) винаги повръщат при пътуване, или колко пъти може да се зададе въпросът "Стигнахме ли вече", преди мама да започне да крещи, или кой решава каква музика да се слуша в колата, или защо кучетата имат право да пътуват в багажника, а децата - не. 

Както и да е, всички знаем, че дългото пътуване с автомобил се понася трудно дори от възрастните, а за малчуганите е сериозно изпитание. Все пак можете да прекарате това време сравнително приятно, ако се подготвите добре за него. Помнете, че шофьорът не бива да бъде разсейван по време на движение с удари по главата, топки, парчета сандвич и шишета с вода. Освен това не е добра идея да бъде хранен, ядосван, да му се посочват разни забележителности по пътя (Тате, тате, виж еднорог!) и в никой случай няма да се съгласи някое дете да седи в скута му. Затова ако хлапенцето ви е малко, ще трябва друг човек (баткото, каката или клетата майка) да се прежали и да му прави компания на задната седалка.

Да сядаме и да тръгваме!

Най-вероятно отдавна имате столче за кола, но ако все още не сте се сдобили с такова, вече е задължително. Когато избирате, следете да има сертификат за безопасност. Това е една комбинация от букви и цифри (ECE R44/04), която ви гарантира, че продуктът е минал нужните изпитания и отговаря на изискванията за безопасност. Друга важна подробност при избор на столче за кола е да съобразите размерите и функциите на столчето с възрастта и теглото на детето. Добре е да ви обяснят как се монтира още в магазина, а ако не - в ютуб можете да намерите клипчета с инструкции за почти всички модели столчета. Някои се монтират трудно, затова не го оставяйте за деня на пътуването. Проверете дали са удобно фиксирани ремъците на колана за обезопасяване, дали дължината им е адекватна на ръста на детето, как се регулира облегалката за главата. Добър вариант е да направите подобна покупка в присъствието на детето, за да може да „премери“ столчето и да разберете дали се чувства комфортно в него и дали си го харесва. Ако по някаква причина не му е удобно или реши, че не го харесва, ви очакват няколко кошмарни часа с писъци: "Задушавам се! Боли ме корема! Пуснете ме!" Казвам ви го от личен опит, ужасно е. Затова - пробвайте.

Вече сте уредили столчето, и приготвяте багажа. Какво задължително трябва да осигурите на детето, за да мине пътуването по-леко?

Творчески занимания. Носете си моливи, пастели или флумастери. Предлагайте ги на детето един по един, иначе моментално ще се разпилеят из колата. Ако столчето за кола няма подобна опция, приспособете табла или просто някаква книжка, върху която ще може да се поставя лист и да се рисува. Вместо рисувателни материали, можете да носите книжка със стикери или картинки за разглеждане, която да задържи вниманието на детето. За по-големите деца е добра идея още преди пътуването да им разкажете къде отивате, да разгледате заедно снимки, да им обясните какво ще видят там, какви развлечения и забележителности ще има, за да може очакването и предусещането на забавата да превърне пътуването във вълнуващо преживяване. Бъдете сигурни, че децата през пет минути ще ви питат: "Кога пристигаме, мамо? Стигнахме ли вече? Стигнахме ли" и се въоръжете с търпение. По-добре това, отколкото да хленчат, че им е скучно.

Пейте и слушайте приказки по старомодния начин. Идеален момент да се посмеете със семейството. 
Можете да пускате и стари песни от "вашето време" на хлапетата си - първо ще ви освиркат, но после ще им стане интересно, особено ако им разкажете някоя забавна история. Децата винаги се изумяват, че и родителите им някога са били купонджии. Флашката с детски песнички или приказки също е добра идея, ако ви предстои дълъг път с мъничето. Можете да му дадете за малко телефона си или таблет, в такъв случай вижте какъв е интернет планът ви, за да няма неприятни изненади. Погрижете се батерията да е заредена и дръжте зареждачка в колата.

Играйте
„Назови всички думи с буквата…“ или игра на асоциации, или на „градове“, игра на „филми“, познаване на професии или животни, на марките на колите в отсрещното платно – това са все добри предложения, ако децата са по-големи. Може да сложите картончета с такива идеи за игри в една кутия и да теглите следващото предложение за съвместни занимания. Добре би било в друга кутия или по-малка чанта да съберете всички необходими играчки и занимавки. Така ще ги откривате по-лесно и ще ги прибирате без особени усилия. Не ги оставяйте в багажника, нека да са ви под ръка. Игрите в колата са страхотна занимавка и много сближават семействата. Ще подготвим една цяла статия с идеи за такива. Веднъж с момчетата играехме на професии в колата и никой от нас не успя да отгатне професията, която Коко беше измислил, въпреки всичките ни въпроси. Накрая се оказа, че е "тунелистка". Според малкият - това са "тези момичета, които стоят край пътя и тунела, мамо, и махат на всички шофьори, за да им е весело, докато пътуват". Цялата история можете да прочетете тук.

Спете!
За да можете да си го позволите, особено ако сте главен аниматор на скучаещия мъник, трябва да сте подсигурили първо детето. Както казахме, то трябва да има столче за кола, за предпочитане с няколко степени на облегалката, да има възможност за регулиране и на облегалката за глава. Страничната защита осигурява стабилност и безопасност. А петточковият или триточковият колан ви гарантират, че детето ще пътува защитено за всяка ситуация.
Не забравяйте да вземете любимата играчка на хлапето, понякога липсата й може да се превърне в проблем за малките пътешественици и в сериозен източник на стрес за вас.

Съвети за из път

Планирайте часа на потегляне съобразно режима на детето. Добре би било това да е интервал, в който то по принцип спи. Така ще си осигурите няколко спокойни часа, преди да ви се наложи да се заемете с „анимация“. Това правило е особено важно, ако в колата ще има само един възрастен. Под вибрациите на автомобила детето ще заспи бързо. Преди пътуване е добре да нахраните малкия пътешественик с нещо по-леко, за да няма изненади в колата. Винаги дръжте под ръка пликче за повръщане и мокри кърпички! Не е лоша идея да си носите и дрехи за вас. :)

Облечете го в нещо лесно за преобличане и удобно, свалете обувките. Непосредствено преди тръгване проветрете хубаво колата. Правете чести почивки, за да може детето да се раздвижи. Внимавайте с климатика, поддържайте умерена температура и гледайте да не духа право в лицето на детето. Все пак отивате да си почивате, не да се лекувате от настинка.

Чек-лист „Какво да взема за из път“

- Вода за пиене – за предпочитане в малки бутилки. Лесно се ползват и не заемат място. Не забравяйте, че ако слънцето нагрее пластмасова бутилка, водата в нея става канцерогенна и не бива да се пие.

- Нещо за хапване. Не предлагайте цялото меню наведнъж, иначе задната седалка ще се превърне в шведска маса. Преди тръгване е по-добре да дадете плодове или зеленчуци, а солети, сандвичи, бисквити и др. когато сте спрели за почивка. Твърдите храни по-лесно предизвикват задавяне, а неравностите по пътя могат да предложат изненади. Сокове не ви препоръчвам, особено с деца, които повръщат лесно. Ако носите плодове, добре е да са измити и нарязани предварително. По пътя винаги има доста места за хапване, но е хубаво да си ги подбирате избирателно. Освен това, ако малкият човек спи, е безсмислено да спирате и да го будите, а когато се събуди пък обикновено е прегладнял, затова непременно си дръжте резерви.

- Дрехи за смяна. За мъниците вземете пълен комплект, от бельото до връхната дреха и пелени за смяна, ако детето е малко.

- Кърпа и мокри кърпички, пликче за повръщане. За предпочитане са малките опаковки с кърпички, по-удобни са по време на път.

- За деца до 3 години някои родители носят и гърне.  

- Лекарства против повръщане и гадене. Ментови бонбонки или таблетки за смучене.

- Раничка или чанта с творчески занимания и играчки.

И накрая, но не на последно място – не забравяйте веселото си настроение вкъщи. Смехът и закачките правят пътуването много по-приятно преживяване.

Препоръчваме ви Игри с бебето през първата година и 5 неща, които децата не могат, въпреки че ние мислим, че могат.

Темата за родилните петна плаши много родители. Д-р Евгени Христозов отговаря на най-често задаваните въпроси.    

Д-р Христозов, какво представляват родилните петна?

Родилните петна са една от най-честите причини за тревога на родителите на новородени и малки деца и ги карат да търсят съвет от специалист. Въпреки, че притесненията са главно от козметична гледна точка, трябва да се знае, че родилните петна биха могли да бъдат симптоми и на сериозни вродени заболявания.

Както подсказва и името им, родилните петна са участъци от кожата с различен цвят. Те могат да бъдат светли или тъмни, като последните са в различни оттенъци на червеното, кафявото, лилавото и по-рядко – на сивото. Всъщност цветът на родилните петна се определя от вида на пигмента и дълбочината на патологичните изменения. Правилно е при наличие на родилно петно веднага да се потърси консултация със специалист дерматолог, за да се изключи придружаваща аномалия на вътрешните органи и да се започне навременно лечение.

Какви са причините за появата им? Колко често се срещат те?

Често срещано народно поверие е, че родилните петна се появяват на място по тялото, което бременната жена е докоснала при внезапна стресова ситуация. Разбира се, този факт не се потвърждава от съвременната медицинска наука. Причината за появата на родилните петна е свързана с генетични мутации, които могат да бъдат наследствени или спонтанни. Например появата на хемангиомите се свързва по-често с ниско тегло на новороденото, женски пол, близнаци или светла кожа. Родилните петна са доста често явление. Приблизително всяко шесто дете има някакъв вид петно, налично още при раждането или развиващо се в първите месеци от живота.

Кои са най-често срещаните родилни петна?

Когато петната са кафяви или сивкави, те са причинени от натрупване на пигмент на различна дълбочина в кожата. Те са сравнително редки при бялата раса. Едни от най-честите родилни петна са свързани с аномалии на кръвоносните съдове. Те могат да бъдат червеникави, когато са засегнати предимно капилярите, синкави, когато са засегнати предимно вените, и смесени, когато са засегнати капилярни, венозни и лимфни съдове. От медицинска гледна точка, свързаните с кръвоносни съдове родилни петна се делят на бързорастящи (хемангиоми) и бавнорастящи съдови малформации (Port Wine Stain, nevus flameus). Основната разлика между тях е свързана с прогнозата. Обикновено хемангиомите нарастват за седмици или месеци и след това постепенно изчезват спонтанно, до около 12-та година, като оставят белег, в зависимост от размера си. Съдовите малформации (Port Wine Stain, nevus flameus) се развиват постепенно и с годините стават все по-тъмни на цвят и все по-релефни.

Това означава ли, че хемангиомите не трябва да се лекуват?

Точно обратното! Причините за лечение на хемангиомите са основно две – свързани със здравословното състояние и свързани с оставащия белег. Когато хемангиомите застрашават или влошават важни жизнени функции – зрение, дишане, уриниране или други, те задължително се лекуват активно с различни лекарствени методи, като най-използвани в момента са лекарства, наречени бетаблокери. Друга причина хемангиомите да се лекуват активно е, когато в тях се появят болезнени ранички или когато са склонни да кървят обилно при травма или без причина. В тези случаи медицинските лазери са основен и често единствен вариант за лечение. Другата основна причина за лазерна терапия на кожните хемангиоми е главно козметична. Колкото по-рано и правилно се лекуват хемангиомите, толкова по-бързо и с по-малък белег преминават.

Не е ли опасно да се прилагат лазери при малки деца?

В обществото ни съществува ирационален страх от лазерната терапия. Дори има пациенти, които не си правят лазерна епилация, преди да забременеят и родят! Този страх е напълно безпочвен. Лазерът е просто светлина с по-различни характеристики и интензитет. Дори микровълновата фурна е потенциално по-опасна, в сравнение с грамотното използване на медицинските лазери. Основните рискове, свързани с лазерното лечение на хемангиомите, са при пряко или непряко попадане на лазерния лъч в очите (затова се използват специални защитни очила), неправилна настройка на лазера, която може да доведе до бързопреходна термична увреда на обработената област и разбира се, болката по време на терапията, която е типична за терапията на инфантилните хемангиоми с александритен, диоден или NdYAG лазери.

Именно затова златен стандарт за лечението на хемангомите при новородени и бебета си остава лечението с PDL (Pulsed Dye Laser) лазер. Аз лично, в практиката си ползвам V-Beam Perfecta на Syneron Candela, който е най-високият клас PDL лазер. Главните причини са, че процедурата е ефективна, безопасна и напълно безболезнена. При плоски, разязвени и начални хемангиоми терапията с V-Beam Perfecta е най-ефикасният и удобен метод на терапия, доказал ефективността и безопасността си чрез проведени хиляди процедури в цял свят. Когато хемангиомите са по-големи, те се лекуват с лекарства, но PDL (Pulsed Dye Laser) лазера ускорява ефекта, намалява възможността за странични действия от прилаганите медикаменти, както и оставащия белег.

В каква възраст е най-добре да започне лечението? Колко често се правят процедурите?

Колкото по-рано започне лечението, толкова по-леко се понася от децата, по-бързо изчезва хемангиомът и по-малък белег остава след отзвучаването му. Обикновено процедурата продължава по-малко от минута (за хемангиом с размер около 10 см2), като се повтаря веднъж на всеки 3-4 седмици.

Как се отразява лечението на децата? Болезнено ли е?

Лечението е абсолютно безболезнено. Не се налага използването на каквато и да е упойка. Всички новородени и малки деца го понасят изключително добре. След самата процедура няма възстановителен период, който да налага специални грижи. Пациентите могат веднага да се върнат към нормалния си начин на живот.

Нека да се върнем към другия вид родилни петна, които растат по-бавно. Какво представляват те?

Обикновено това са петна, свързани с мутация, която води до ненормално разрастване на капилярни, венозни и/или лимфни съдове в кожата. Най-чести от тях са така наречените „сьомгови петна“ (salmon patch). Обикновено те се наблюдават по тила, лицето или скалпа, на цвят са бледорозови, стават по-тъмни при плач, висока температура или силни емоции и слабо избледняват с времето. По-рядко срещани, но с по-различна прогноза са родилните петна, които са в по-тъмните нюанси на розовото и червеното, така наречените „Port Wine Stain“ или „Nevus flameus“. Те могат да се наблюдават по всички области на тялото, като никога не изчезват спонтанно. Напротив - с годините стават все по-тъмни на цвят и все по-релефни.

Какви опасности крият петната „Port Wine Stain”?

В зависимост от тяхното разположение този вид родилни петна могат да бъдат свързани с аномалии на структури и органи, разположени под тях или в съседство. Когато се подозира такава опасност, правилното е да се проведе изследване, което да изясни ситуацията.

Когато Port Wine Stain или Nevus flameus са изолирано кожно явление, засягащо откритите части на тялото (лице, шия, ръце и др.), те често причиняват значителен дискомфорт на засегнатите деца, а в по-късна възраст въздействат върху социалната адаптация и професионалната реализация.

Как се лекува Port Wine Stain?

Най-ефективното, успешно и безопасно лечение на Port Wine Stain или Nevus flameus е с помощта на медицински лазери. В зависимост от цвета на родилното петно, разположението му по тялото, възрастта на пациента и типа на кожата се използват различни лазерни системи, като всяка от тях има своите предимства или недостатъци.

Ако вземем предвид безопасността и ефективността, най-използван е отново PDL (Pulsed Dye Laser) лазерът, след който се нареждат NdYAG, александритен, диоден, а с най-слаб ефект са медицинските IPL машини. Разбира се, не трябва да се забравя, че лазерът е толкова добър, колкото лекаря, стоящ зад него.

Възможно ли е напълно да се премахне Port Wine Stain?

Определено да. При подготвен специалист, успехът на лазерната терапия зависи от мястото на родилното петно, възрастта на пациента, скоростта на кръвотока и някои други фактори. При правилно и навреме започнато лечение възможността за окончателно премахване на Port Wine Stain е около 15%.

Тази цифра не впечатлява особено…?

На пръв поглед е така, но нека да погледнем другата страна на въпроса – какво се случва с Port Wine Stain, ако не се провежда лазерна терапия? С годините родилното петно става все по-тъмно, кожата задебелява и загрубява, появяват се синкави възли и дискомфортът се засилва. В този смисъл, дори лазерната терапия да не доведе до абсолютно изчезване на Port Wine Stain, тя спира развитието му, като то остава плоско и слабо забележимо.

Може ли Port Wine Stain да се лекува и след детството?

Няма противопоказания за третирането на Port Wine Stain след детството. Терапията е напълно възможна, но нейният успех намалява с годините. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да се постигне задоволителен резултат, който да се задържи във времето.

При възрастни пациенти може да се постигне значително избледняване на петната, дори до над 80%. Този ефект се задържа месеци или години, като времето варира индивидуално. След този период се налага да се правят поддържащи процедури обикновено 1-2 пъти годишно. Важното е, че се спира еволюцията на малформацията, която оставена без терапия с годините става все по-груба, задебелена и тъмна на цвят. Ако пациентът вече е достигнал този етап, лечението е възможно, но значително по-трудно се постига задоволителен резултат.

Препоръчваме ви статията ни за атопичния дерматит и съветите на д-р Хитова.

Д-р Христозов е с над 20 години опит в сферата на дерматологията. Той е  основател на дерматологичен център “Lege Artis” в Стара Загора и в София, както и член на европейското и американското дерматологично дружество. Определено специалист на когото можем да се доверим.

Със съдействието на www.bulmed.bg 

Преди време бивш министър на образованието във Великобритания беше заявил, че професиите за 40 % от днешните първокласници дори още не са измислени. Как трябва да се обучават децата в условията на един толкова динамично променящ се свят?

Добър отговор е образователната система на Сингапур, която основателно предизвиква интереса на световните експерти. Базирано на британските традиции, образованието в този град-държава има някои особености – 35 % от най-добрите студенти стават преподаватели в училище. Ваканцията е 11 дни, професията на учителя е сред най-престижните и добре платените.

Сингапурското училищно образование е съсредоточено в създаването на среда, която мотивира всеки ученик да усъвършенства знанията си през целия си живот, да усвоява новите технологии, да развива предприемаческия дух и умението да поема социална отговорност.

Училища по интереси

Сингапурските ученици са на първите места в международните състезания по математика и други дисциплини. Самият Сингапур е сред най-развитите финансови, търговски и технологични центрове в света. Връзката между образованието и прогреса на страната е органична.

Реализирането на програмата Thinking Schools, Learning Nation, стартирала през 1997 година, позволи на страната да отгледа поколение лидери готови за екипна работа, способни да интегрират училищното образование в икономиката на страната.
Стратегията Thinking Schools, Learning Nation е насочена към подсилване на преподавателския състав, създаването на автономни училища и поощряването на успешните образователни проекти: „Добрите учители и директори станаха ядрото на програмата“ – твърди Хо Пенг, бивш директор на общото образование в Сингапур.
Към 2015 година държавата достига своите цели – да наема учители само сред топ-випускниците на университетите, тъй като в Сингапур са убедени, че качеството на преподаване пряко зависи от квалификацията на учителите. Монополист сред университетите осигуряващи педагогически кадри е Националният институт по образование, който е създаден на базата на Нанянгския технологичен университет.
Институтът готви специалисти, които според подписано споразумение с министерството на образованието се насочват към съответните училища. Според условията на договора си за работа, завършилите трябва да работят като педагози поне три години, в противен случай са длъжни да възстановят на държавата средствата, инвестирани в обучението им. На практика подобни случаи са рядкост. Стартовата заплата на един педагог към 2012 година е 2,5 хиляди долара. Държавата осигурява бонуси и поема напълно заплащането на 100 часа обучение за повишаване на квалификацията годишно.

 
С педагогическо образование можеш да продължиш достойно кариерата си извън училище. Добрият учител, или както го наричат мастър, може да стане ментор на други педагози или директор на училище. Директорът трябва да бъде успешен мастър на учителите, преминавайки през шестмесечен тренинг и редица тестове. В този период бъдещите директори пътуват зад граница, запознават се с водещи образователни модели по света и търсят възможности да ги внедрят в училището, които ще ръководят.

Преследвайки идеята за автономни училища в Сингапур са сформирани клъстери, всеки от които включва около 12-14 училища. Ръководството на клъстера едновременно изпълнява ролята и на наставник на директорите. В страната има четири образователни окръга, във всеки от които има 7 училищни клъстера. В рамките на този клъстер училищата могат да ползват обща инфраструктура – спортни съоръжения, лаборатории и т.н.

Образователната система на Сингапур предлага 10-годишно образование, включително и шестгодишното начално, където децата могат да се обучават по индивидуална програма. Тя е съставена от предмети по избор и предмети препоръчани от училището. Системата се адаптира според възможностите и интересите на всяко дете.

Основен акцент в образователната стратегия е персонализираното образование, което предоставя на всеки ученик избор от профилирани училища. За реализацията на тази програма последната дългосрочна стратегия, приета в страната, предвижда 55 милиона долара за срок от пет години. Всяко училище е длъжно да се профилира в сферите, в които показва най-добри резултати. Програмата си за профилиране училището защитава пред образователното министерство. Повече от половината сингапурски училища са профилирани. Изборът е между спорт, изкуства, екологично образование.
Профилираните училища получават допълнителен бюджет от държавата в размер на 150 хиляди долара, веднъж на три години.
Особеност на Edgefield Primary School в Пунгол например са спортните и балните танци. Учениците изучават различни стилове от ча-ча до валс. След получаване на този допълнителен ресурс, училището има възможност да подготвя за международни състезания два пъти повече участници.

Особено внимание се отделя на естествените науки, математиката и езиковата подготовка. Голяма част от времето прекарано в училище е отделено и на извънкласни занимания, обикновено свързани със спорт, творчество, околна среда, реализация на социални проекти.

Основната задача на профилираното образование е откриването и развитието на способностите и талантите на всяко дете, във всеки етап от училищното образование. За да е добро едно училище, то не трябва да прилича на никое друго. Опитът показва, че учениците могат да получат значително повече знания извън училищните стени. Това е важен етап от развитието на социално-емоционалните навици на децата.

Най-новите концептуални подходи

Съхранявайки тези базови принципи, образователната система на Сингапур се адаптира в съответствие с изискванията на новото време и реалната икономика в страната. Отчитайки IT ориентацията на страната още през 2007 Министерството на образованието съвместно с Асоциацията на технологичните компании (Hewlett-Packard (HP), Singapore Technologies Electronics (ST Electronics), Microsoft, Singapore Telecoms (SingTel), Civica и др.) създават проекта „Училища на бъдещето“, който е насочен към разработване на иновационни подходи в обучението. Първоначално били избрани шест училища, към 2015 година вече са 15.

Според този проект, в образователната система са интегрирани най-новите технологични постижения, внедрени са нови системи за оценка, разработени са нови системи за професионално развитие на учителите и технологии за обмяна на опит.
Обучението в експерименталните училища е основано на иновационните подходи. Информационно-комуникативните технологии се използват за въвеждане на учениците във виртуалната среда. По-голямо внимание се обръща на развиващите игри, както и на усъвършенстване на училищното пространство за подобряване на обучението.

Всяко училище използва свой метод на обучение. В Beacon Primary School например се внедряват разнообразни цифрови пространства за обучение, насочени към създаване на мотиватори за учениците. Заедно с мотиваторите, учениците моделират различни сценарии, как придобитите знания могат да бъдат използвани в бъдеще.
Основен акцент в Hwa Chong Institution е самообразоването в свят без граници. Цел на програмата е обединяването на технологиите и новите методи на обучение за образователни цели. Обучението е изведено извън училището. Така се разрушават границите между предметите, класовете, страните културите.

Ключов фактор в стратегията на School of Science and Technology е създаването на съвременна атмосфера на обучение. За целта училището използва компютърните мрежи, цифровите технологии, интерактивните медии. Тук е трудно да попаднеш, защото не е достатъчно да издържиш тестовете за прием, трябва да имаш изградени навици за работа с мултимедии, програмиране, предприемачество или социална активност.

Canberra Primary School е фокусирано върху игровите технологии за обучение. Това е шестгодишна програма, основана на три етапа: откритие, глобален ученик, хармоничен ученик. Всеки етап от учебната програма е конструиран по такъв начин, че в програмата попадат както традиционни предмети, така и уроци за развитие на навиците.

Как най-младата учебна система в света възпитава най-прагматичното ново поколение?

Доучилищното образование в Сингапур се осъществява основно в частните детски градини. Държавни в страната няма.

Приемат се деца навършили три години, продължителността на обучение е три години. На шестгодишна възраст децата тръгват на училище. Усвояват се знания и умения по четене, математика, музика, пеене, моделиране, танци и рисуване.

Начално училище (6-12 години)
Началното образование е безплатно. Учебният процес се осъществява в три степени. Пръв е фундаменталния етап: 4 години децата изучават английски и роден език (китайски, малайски или тамилски). Математиката също е задължителен предмет, заради развиването на логичното мислене. Останалите предмети са етика, художествен труд, музика и физическо възпитание. Следващите две години има специализирана подготовка. Според това към кои дисциплини има предпочитания детето се определят изпитите за средното училище. Това ниво завършва с изпит Primary School Leaving Examination (PSLE), който е решаващ за по-нататъшното развитие и обучение на детето.

 
Средно училище (12-17 години)

Според резултатите от изпита, децата постъпват в средни училища, в които преминават през следните курсове:

Специален: включва задълбочено изучаване на родния език, обучението е подобно на експрес-курса (виж по-надолу).

Стандартен: учениците изучават основно технически предмети, които могат да им дадат впоследствие конкретна специалност -  например счетоводство. Този етап приключва с изпит, който им дава N-ниво, но след 2004 година министерството на образованието предоставя възможност за полагане на изпит, с който получават О-ниво (обикновено), без предварителен изпит за N-ниво (с базово изучаване на креолски, английски и роден език).

Експрес. Срокът на обучение е 4 години, положените изпити дават ниво О, изучават се креолски, английски и роден език.

Нормален, академичен. Срокът на обучение е 5 години.

Предпрофесионален. Този курс на обучение не предполага получаването на сертификат Advanced-level и участие в специализираната програма по интеграция на обучението. В този етап учениците имат право да избират 6-10 предмета, по които впоследствие държат изпити за Ordinary-level, но задължително се изучават математика, един предмет от естествените и хуманитарни науки и език – роден и английски.

След завършването на средното училище учениците държат изпити Singaporean GCE 'O' Level и др.

Система за оценяване
Колкото по-малък е бала на ученика, толкова по-висок е неговият рейтинг:  А1/А2 (отличен), B3/B4 (много добър), C5/C6 (добър), D7 (задоволителен) и E8/F9 (незадоволителен).

Образованието е прагматично и представлява микс от източните и западните култури. Преподаването се води под формата на дискусия. Изпитите са задължителни за определяне на нивото на подготовка по специалностите, затова им се обръща особено внимание.

Най-добрите получават правото да продължат обучението си в сингапурски университети без приемен изпит.

В страната има няколко типа университети. Образователната система поощрява не само получаването на специалност, но и стремеж към постоянно усъвършенстване. Бакалавърска степен се получава след 4 годишно обучение, магистърска след още 1-2. Още с постъпването си студентите посочват какво ще специализират, за да бъде съобразена програмата им на обучение.

Прочетете и статията ни за дигиталните деца и аналоговите им родители, където ви представяме един български визионер в образованието - Ивелина Атанасова.

Препоръчваме ви още интересен материал за Родителските кооперативи и Променят ли тестовете детското мислене? 

Материала подготви Янка Петкова

Източници: forbs.kz и mel.fm

Автор Мария Караиванова

Скъпи майки, аз съм учителка. Скъпи учителки, аз съм майка и преди седмица напуснах фейсбук групата “Детски учители” крайно разочарована от всичко, което се случи там след “скандала” с исканията за камерите в детската градина. Ще ви обясня защо.

Обидените учителки са тези, които са с много нисък интелектуален статус и са гузни по отношение на качеството на работата си. Онези колеги, които знаят, че работят добре, или изобщо не се впуснаха в дискусията, или пък симпатизираха на родителите. В редките случаи, в които се случваше колега да даде стойностно мнение, биваше нападнат от ято обидени учителки, които повтаряха едно и също, в което най-грозното беше, че към децата всички се обръщаха с думата “отрочета” – “нека родителите да видят какви са им отрочетата”, “ние им гледаме отрочетата, а те пият кафе отсреща”, отрочета, отрочета, отрочета. Една другарка се опита да ми обясни, че думата не била обидна. Ама другарко, мозъкът ми работи с контекст и разбира кога конотацията на думата е позитивна и кога е негативна, аз не съм 3-годишно дете, което възприема думите една по една...

Живеем в общество, което наистина е настроено срещу учителите си. Респектът и уважението към труда на просветителите липсва и липсата му понякога стига до приматски реакции като това да се бият учителите. Но как стигнахме до там? Да видим. Защо учителското съсловие не обяви стачна готовност, когато го биеха? Защо Янка Такева не заплаши със стачка, още когато отнеха всички права на учителя в класната стая и му забраниха да гони ученици от час, нищо че хвърлят столове, пречат на учебен процес, обиждат учителката и т.н.? Защо не заплашват със стачка, винаги когато родител с дебел врат идва да нарежда какви оценки да има детето му? Защо не стачкуват заради ниските си заплати и нечовешките условия на труд с по 30 деца в група? И защо сега, когато съвсем основателно майките пожелаха камери в детската градина след редица случаи на вербално и физическо насилие над децата им, се сетиха да стачкуват? Г-жа Такева в хор с орда от “другарки” припяват, че “бръмбарчетата” били незаконни. А колко законно е да удряш моето дете, другарко? Законно ли е да го наричаш “мърльо”? Законно ли е да казваш на дете “ако те удари, удари го и ти два пъти по-силно!”? Законно ли е да заплашваш детето ми, че ще го изхвърлиш на улицата, ако не спре да плаче? Законно ли  е да използваш обидни думи и действия срещу детето ми, които аз не бих и помислила да използвам като методи на възпитание?  Вярно, за неписани закони говоря, но като не ги спазваш, не печелиш уважение и ето – затова родителите не уважават учителите. Във въпросната фейсбук груп мантрата на обидените учителки беше “ами защо не поставим камери и у тях, за да видим как родителите възпитават децата си?”. Това е интелектуалното ниво на 4-годишно дете, “уважаеми колеги”. Т.е. разсъждавате като дете на тази възраст – “ако мен ме ударят, ще ударя и аз”. Като майка и като педагог ви казвам, че всички, които разсъждавате по тази логика наистина си заслужавате видео-наблюдението, защото не е ясно как сте стигнали до поста си детски учител и не е ясно какви действия могат да се очакват от вас. Не се знае как можете да използвате физическото си и възрастово превъзходство спрямо децата, за които се “грижите”. Недопустимо е това да е логиката ви! Янка Такева също трябва да е под внимателно видео наблюдение.

В същата фейсбук група една жена, която публично обяви, че учи педагогика (но иначе е счетоводителка), защото смятала да отваря частна детска градина, ме нападна заради симпатията ми към майките – която беше явно различна от всеобщата нагласа в групата – като започна да сипе обиди по повод на детето ми (“Дъщеря ти ще стане чистачка, защото ти с твоята учителска заплата няма да можеш да й осигуриш бъдещето”). Такива хора трябва да бъдат под видео наблюдение, драги учители. И психотестове трябва да им се правят, защото не може да използваш децата като средство за обида. И после да те пуснат да се грижиш за група от цели 30 от тях!

Всички даскалки (ами да, щом “отроче” не е обидна дума, значи и “даскалка” не е) бяха вкупом обидени от желанието за видеонаблюдение. И нито една не се сети да забележи, че родителите искат и увеличение на учителската заплата, за да са мотивирани хората да я работят тази професия, както и намаляване на броя деца в групите от 30 на 20. Никоя учителка не се сети да се обедини с протеста на родителите и вместо нападка в него да види зов за промяна, която ще е положителна и за двете страни – родители и учители. Вместо това армията от Янки Такеви, обидени, обявиха, че ще отвърнат на удара на 14-ти септември (или там когато).

Пак някъде в социалната мрежа една учителка по английски обясняваше как децата в часа й се гримирали, говорели си и никой не й обръщал внимание. Нито на нея, нито на думите, които пишела по дъската, нито на нищо. И накрая тя им казала да извадят по един лист и да правят диктовка. Никой не я уважавал. Ами, честно казано, сигурно и аз нямаше да те уважавам, незнайна госпожо. С толкова остарели методи на преподаване няма как да спечелиш уважението на новите деца. Няма как да те уважават, ако с тях се държиш като текезесарка. Няма как и родителите им да те уважават, защото, неспособна да привлечеш вниманието им, няма да ги научиш на нищо.

И накрая като за десерт, преди две седмици пуснах обява за учители. Нямаме достатъчно в нашия център и ни трябват нови кадри. Държим на добри личностни качества, педагогическо образование и много добър английски. Заплатата варира между 800 и 1400 лева в зависимост от хорариум, брой поети ангажименти, админстративни задължения и т.н. Групите, с които се работи, са средно с около 6-8 деца. По обявата не кандидатства нито една другарка от онези, които плачат, че заплатите им са малки и работят с по 30 деца. Кандидатите бяха основно млади момичета, работили в чужбина. Като сервитьорки. Нито една не избрах. Къде сте, квалифицирани педагожки? Няма да ви наблюдавам и с камери, защото в нашите класни стаи родителите имат сравнително свободен достъп, а и всичко се чува през вратите им. За протеста ли се готвите? Ще протестирате за повече респект? Сами сте си виновни за изгубеното уважение. Дръжте се на положение, уважавайте децата, имайте повече любов за тях, не ги наричайте “отрочета”. Бъдете креативни, отстоявайте правата си, работете съвместно с родителите, вместо да ги обвинявате за своите професионални неуспехи. Застанете редом до родителите и срещу Янка Такева и системата. И уважението ще си дойде само.  

На всички колеги, които работят с любов и вдъхновение, и не се предават – честит празник!

Можете да прочетете и статията на Мария Караиванова Децата не са проект на родителя.

Още по темата в Учители, подкрепете родителите!и Национален протест: Не на насилието в детските градини и училища.

Препоръчваме ви и гледната точка на Валя, която е "От двете страни на барикадата".

Автор: Валентина Вълчева

Като книжен плъх по душа и по образование, няма как да не изпитвам особена почит към Деня на славянската писменост – 24 май. Естествено, по подразбиране, това е и денят, покрай който се сещам за онези хорица, които по една или друга причина не любят чак толкова четенето извън съдържанието на етикетите на някои стоки по магазините и заведенията. Смело мога да кажа, че за мен няма по-голям ужас от това да общувам с човек, който най-искрено ми задава въпрос от рода на: „И аз като не съм прочел нито една книга, сега к`во? По-долу ли съм от тебе?” Ужасът ми е продиктуван главно от две неща: 1) неспособността ми да му спестя отговора на така зададения въпрос, и 2) страхът, че невежеството (добре де, да наричаме нещата с истинските им имена – простотията) е заразно.

Някога исках да уча археология и да съм следващият Индиана Джоунс, но Господ си знае работата и някак неусетно все към книжките ме побутваше. Още си спомням първата книга „за големи”, която прочетох някога. Трябва да съм била на 8-9... там някъде. „Децата на капитан Грант”. Няма такова чувство! Оттогава се опитвам да го провокирам отново и отново с всяка нова книга, която успея да докопам. Ето – признах си го! Някои се пристрастяват към дрога, други към алкохол, трети към секс... Аз – към книги. Е, и към кафе и шоколад също, но това е друга тема.

Но да не задълбаваме в това – лично е! И все пак, чудя се, дали не е дошло време за основаване на първата група за взаимопомощ на „анонимните книгомани”.
Здравейте! Казвам се Валентина и съм книгоман!

В крайна сметка тази първа книга петнадесетина години по-късно ме доведе до библиотеката вече като надъхан дипломиран специалист с една камара познания и с никаква представа за действителното положение на нещата. Естествено, хал хабер си нямах какво да очаквам. В двайсетинагодишният ми мозък се мяркаха образи на интелигентни хора, спорещи за теорията на Айнщайн, разискващи последния роман на Владимир Зарев, обсъждащи някое току-що оповестено откритие на НАСА... Очаквах, че едва ли не там, пред очите ми, някой пъпчив гений ще открие ваксина против СПИН или поне лекарство срещу рака; друг ще напише поредния литературен шедьовър; достоен най-малко за Нобелова награда, трети ще изработи вечния двигател или поне ще разкрие тайната на безсмъртието... Такива ми ти работи. Действителността ми дойде като... Хмм!... Ами като действителност. Реално до болка и смях, до неконтролируем бяс и също толкова неконтролируема страст.

Някой ден ще издам книга – „За библиотеката – искрено и лично”. И сигурно ще ми се наложи да си сменя името, местожителството, гражданството... Но дотогава...

Някога, в древността, над вратите на библиотеките към учебните заведения, висял надпис на латински – „Hic mortui vivunt, hic muti loquuntur”. „Тук мъртвите живеят, тук немите говорят”. Днес... Ами днес положението е малко пó... съвременно, ако мога така да го нарека. Което ще рече, че до библиотеката има достъп всеки, но това прави контингента от посетители доста разнообразен, колоритен и... Някои са си направо чешити. Не ме разбирайте погрешно – не се оплаквам. Хваля се.

Едно от първите неща, които научих там, беше, че два отговора на читателско запитване не съществуват в речника на библиотекаря – „не знам” и „нямаме такава книга”. Но това от своя страна силно ограничава възможностите ми за отпор, когато насреща си имам някой наистина напорист и също толкова неориентиран читател. Налагало ми се е да се справям с жена, която търсеше „една бяла книга, ама не помня коя беше”; с друга, която настояваше да ѝ намеря книга, от която да ѝ „стане добре на главата”; с възмутен местен поет, който твърдеше, че негов колега по перо е плагиатствал в новия си стих от някого, но не знаеше от кого, та аз трябваше да намеря „окраденото” произведение; с човек, който не разбираше защо библиотеката не работи до среднощ и заплашваше да отнесе въпроса до неговия „приятел – министъра”; с жена, която беше дошла в библиотеката, придружена от своето... агънце; с любители-иманяри, които вероятно и до днес подозират, че съм скрила от тях картите към поне две легендарни съкровища; с единадесетгодишно дете, което обожаваше да чете Толстой и Достоевски и не разбираше защо не се издава нищо ново от тях; с бременно момиче, което настояваше да намеря най-хубавото име за нероденото ѝ дете; с човек, който искаше подробна информация как се отглеждат охлюви; с жена, която беше искрено убедена, че моя колежка пречи на извънземните да осъществяват контакт с нея нощем; с друга, която най-искрено ме намрази, защото не приех офертата ѝ да изляза на среща със сина ѝ; с... Май с пълния набор от странни типове, които градът и регионът могат да ми предоставят понастоящем.

Едно време част от обучението ми беше и предмет „психология на читателя”. Вече знам защо.

Дали това ме натоварва? Така си мислех, защото като цяло не съм социален тип (да не кажа, че съм направо асоциална понякога). Докато не осъзнах, че всъщност е част от странното очарование на библиотеката. Да, библиотеката може да бъде очарователна, макар и да е една от най-консервативните и трудно променящи се институции. И не, работата там не е само „четене на книжки”. Имало е периоди, когато седмици наред не съм имала време да прочета нищо повече от някоя статия и то по задължение. Не от мързел, а от работа. Прибирала съм се вкъщи черна като коминочистач след като цял ден съм „освежавала” някой склад. Тичала съм по болници с астматични пристъпи, защото съм алергична към прахоляк. Но... тревата при съседа винаги е по-зелена, нали?...

Каквото и да сте си мислели за библиотеката, забравете го!

Не, нейната роля не е само да раздава книжки.

Не, тя не е просто един потънал в паяжини склад.

Не, там не работят съсухрени стари моми с по три котки вкъщи. Добре де, признавам си, че по документи все още съм мома на 40 и имам две котки, но... Схващате идеята, нали?

Не, там не е тихо като в мавзолей. Е, малко е прашничко тук-там...

Не, нямаме тайни мазета, в които да крием безценни апокрифи, макар да имаше читател, който беше написал в официална жалба, че сме „арестували” книга, която държал да прочете.

Не, не е еквивалент на старчески дом – най-големият контингент от читатели всъщност са учениците и студентите, покрай които и насън мога да ви издекламирам пълен каталог на учебниците и на фентъзито в библиотеката.

И не на последно място... Не, колкото и да им се иска на някои хора, мишката няма да изяде книжката. Просто книжката ще приема все по-нови и все по-разнообразни форми. Преживейте го!

Честит празник!

Как да насърчим децата да четат, можете да видите в тази статия. А няколко хубави книги от български автори ви препоръчваме ето тук.