Първото късче хляб детето взема в ръцете си около седмия месец. За него това е вкусна чесалка, с която успокоява възпалените си венци. С въвеждането на попарата в сутрешната закуска, хлябът се настанява в детското хранене трайно. И това е само началото. Във възрастта 2-5 години мъникът се запознава с разнообразието от хлебни изделия. Но докъде ще стигне това „сприятеляване“ определят майките. Някои от тях са твърде предпазливи, все пак това са въглехидрати и могат да доведат до наднормено тегло.

Колко хляб може да се дава на детето?

Наистина белият хляб съдържа 40-55% въглехидрати, затова при прекомерна консумация може да доведе до наднормено тегло. Но не бива да се забравя, че въглехидратите са жизнено необходими, защото са източник на енергия за малчугана. Което означава, че недостигът им също е опасен за него - води не само до дефицит на телесна маса, но и до задържане в растежа и развитието му.

Нужно е само да не се губи мярката:

1-3 години - 60-80 г пшеничен хляб дневно;
4-5 години - 100-120 г пшеничен и 50 г ръжен, който можете да започнете да давате след третата година.

Това означава, че детето може да изяжда филия с първото и второто от обяда и следобед да му бъде предложена тестена закуска – бисквити, мъфин или друго.
Веднъж седмично можете да приготвяте и сандвич като закуска или следобедно хранене с мляко, чай или прясно изцеден сок.

Какви сандвичи са полезни за детето?

Те са любима храна и в това няма нищо лошо, стига да са приготвени правилно. Добър вариант са сандвичите със слайдове от варено телешко, говеждо, пуешко или пилешко месо; обезсолено сирене; кашкавал с по-ниска масленост; прясно сварено яйце, извара. Можете да гарнирате с резенче домат или краставичка, лист маруля и да поръсите със ситно нарязани зелени подправки. Колкото повече зеленчуци и подправки сложите, толкова по-полезен ще е сандвичът. Целулозата в зеленчуците, забавя усвояването на съдържащите се в белия хляб въглехидрати, затова не допуска рязко покачване и снижаване на кръвната захар, както се случва, когато детето яде филия с масло.


Ако детето не иска да яде хляб?

В някои случаи малчуганът с желание хапва парче хляб, но не обича да го включват в храненето с първото или второто ястие. Ако вашето дете предпочита да го консумира отделно – нямате никакви основания за тревога. Още повече, че ако не страда от поднормено тегло, спокойно може да хапва супата и основното си ядене без хляб. Добър вариант е да предложите хляба във вид на крутони със супата – по-атрактивни са и обикновено детето няма нищо против да ги хрупа. Не е страшно и ако мъникът съвсем отказва хляб. Своята доза „зърнени“ въглехидрати той ще набави от другите хлебни изделия в менюто си – всякакви печива, макарони и др., които са подходящи за възрастта му.

Непоносимостта към хляба и хлебните изделия може да е следствие от алергия към глутена. Тя се проявява обикновено като обрив и стомашно-чревно разстройство. При някои деца възниква още в периода на вътреутробно развитие и води до хронично заболяване на тънките черва – целиакия. Нейните симптоми са подуване и болки в стомаха, сивкави изпражнения, изоставане в растежа и развитието на детето, алергични прояви.

Факт
У всяко здраво дете, дори и у най-капризното, интересът към храната се привлича с въображение. Децата обичат интересно оформените сандвичи и никога не ги отказват. Привличат ги нестандартните форми на продуктите и множеството цветове в храната. Дайте воля на въображението си и бъдете сигурни, че приготвеното от вас няма да бъде отхвърлено.

Бял или черен – какъв да е хлябът за малкото дете?

Ръженият хляб не е препоръчителен до навършването на 3 години, макар да е по-полезен от пшеничният. Причината е в съдържанието на трудноусвоими олигозахариди (групи въглехидрати, които са частично смилаеми). А в чревния тракт на малкото дете, както и на всяко 10-то по-голямо, не се съдържат  ферментите, които са способни да разградят тези елементи. Затова колкото и да е полезен тъмният хляб, рискувате детето да развие хранителна непоносимост с повишено газообразуване и болки в стомаха.

Много са версиите по полезността на пълнозърнестите хлябове. Безспорно те са по-добър вариант от белия хляб, който се произвежда от белени зърна, без обвивката, в която се намират полезните витамини и целулозата. Но не бива да се забравя, че целулозата действа на стомашно-чревния тракт като твърда четка. Не всеки възрастен е в състояние да понесе подобно „помитане“, затова за хората с чувствителен стомах пълнозърнестите хлябове не са добра идея. А при детето стомашната лигавица е много по-нежна. Редовната консумация на пълнозърнест хляб може да провокира гастрит с ентерит или до такава степен да ускори перисталтиката на червата, че да предизвика стомашни болки и диария. В случай, че детето страда от запек пълнозърнестият хляб може да помогне. Но все пак консумацията му не трябва да става практика.

Съвет от специалиста
Не бъдете настоятелни, ако детето отказва даден вид храна (дори хляб). Системният отказ обикновено не е резултат от каприз. Просто организмът не приема една или друга храна. Можете да потърсите съвет от педиатъра, за да разберете какво стои в основата на тази непоносимост.
Възможно е например временната непоносимост към глутена да се развие на фона на вирусна инфекция, затова е добре в такива периоди на детето да се предлага препечена филия бял хляб и да се следи за реакция. Ако го откаже и в този вид, не настоявайте. Вероятно на храносмилателната му система ще са й нужни седмица-две, за да се възстанови.

Важно за мама
Дори полезният хляб невинаги може да се включи в храненето на малкото дете.
Пресният хляб също не е за препоръчване – първо е твърде мек, не изисква дъвкане, а млечните зъби трябва да се натоварват и да се стимулира дъвкането. Второ, предизвиква силно брожение в стомашно-чревния тракт. Според специалистите пресният хляб превръща храносмилателната система в система за дестилация. Неслучайно те сравняват ефекта от него с ефекта при консумация на спиртни напитки. Добре е пресният хляб леко да се изпича, за да не остава мек във вътрешността. Може да бъде и оставен непокрит за час-два. Стар хляб (произведен преди повече от три дни) също не е добре да се дава, защото в него вече започва да се образува плесен. Това, че не я виждате не означава, че не съществува.

Консултант: д-р Мария Русинова, специалист по хранене и диететика

Препоръчваме ви:

Как детето да заобича здравословната храна – 20 съвета от японските майки
Какво да правите, ако детето е злоядо – вижте тук
Комерсиализира ли се здравословното хранене прочете в Храната - такава, каквато е

Автор: Мария Пеева

Апартаментът ни във Виена беше на еврейската улица, а мюнхенският се оказва в гъмжащ от араби квартал, където всяко второ заведение е дюнерджийница, всяка трета жена е забрадена и всеки четвърти мъж поглажда брадата си и оглежда одобрително всичко живо от женски пол, включая мен, благоверната матрона и почтена майка на четири деца, три от които я следват по петите. Отбелязвам си наум – никакви деколтета и разголени тоалети в Мюнхен. Макар че германките явно пет пари не дават и може би това е правилното отношение. По улиците са опънати сергии с всякакви екзотични плодове (за първи път в живота си опитвам пресни фурми – много сладки и леко хрупкави, харесват ми повече от лепкавия им сушен вариант), а по кафенетата на всяка маса пушат наргилета, от които ни облъхва сладникав аромат. Подземният паркинг, на който най-после успяваме да намерим място, също е пълен с коли с арабски номера. Чувстваме се сякаш сме попаднали в Близкия изток. Може би в бъдеще хората изобщо няма да пътуват на екскурзии до Близкия изток, защото Близкият изток вече е тук. Апартаментът не е лош, особено в сравнение с килера, който получихме в Залцбург, макар че бледнее пред виенския разкош. Когато излизаме да пушим във вътрешната градинка, забелязваме, че съседната сграда е населена само с араби, във въздуха се носят ухания на странни непознати подправки, а в двора й банда мургави хлапенца ритат топка и си подвикват нещо на много различен от немски език. Топката отхвърча в нашето дворче и кльощаво момченце с огромни очи идва да си я поиска и да се извини – този път на чист немски. Децата учат бързо. Арабите очевидно вече са трайно настанени и никъде не мислят да ходят, а след първия ден свикваме с тях, както впрочем са свикнали и германците, които изобщо не се впечатляват от присъствието им, за разлика от нас, туристите. Добре е да знаете все пак, че ако сте от хората, които се дразнят от шамии, черни роби и мургави брадати мъже, Мюнхен не е вашият град. Но ако преодолеете грижливо култивираната ни неприязън към бежанците, ще видите, че няма повод за притеснение и е безсмислено на всяка крачка да се оглеждаш за терористи. Явно хората са дошли тук да правят фалафел, а не война, както беше написано на един ресторант, покрай който минахме. Не успях да го снимам, но специално си направих труда да ви го издиря в интернет.

А иначе германците си държат на реда и закона, и ако някой не ги спазва, не се ослушват, ами бързичко взимат мерки. По улицата ни има патрули (не знам дали е случайно, но всички бяха жени) през не повече от 50 метра и нищо не се оставя на случайността. Ако спазваш правилата, добре си дошъл. Ако не, довиждане. Може би по тази причина и цялото това стълпотворение от новодошли успява да си намери мястото и да се адаптира към новата култура – в крайна сметка редът означава сигурност, а тези хора бягат от война и определено търсят най-вече сигурност. На първата вечер излизаме на разходка и подминаваме няколко бардака. Страхотен избор на хотел съм направила, няма две мнения. Момчетата ме майтапят за това до края на престоя. Аз пък им отговарям, че малко по-нататък има и катедрала – всичко е на една ръка разстояние. А на Одеонплац, откъдето минаваме на път към Кауфингерщрасе, виждам от метрото да излизат три момичета, забрадени с черно, които пред изумените ни погледи свалят шамиите и разкопчават черните роби, под които се показват дънки и впити блузки. Израженията им – предизвикателно-уплашени – ми напомнят за онези времена, когато носехме униформи и на излизане от училище бързахме да смъкнем емблемите и да навием престилките нагоре, защото се дразнехме от ограниченията. Не знам как ще се развият събитията занапред, но може би поради вродения ми оптимизъм не се притеснявам за Европа. Нашият начин на живот им харесва и няма да се учудя, ако младото поколение някой ден захвърли старите порядки заедно с шамиите. На тези момичета и жени тепърва им предстои да откриват, че имат права, че могат да се образоват и да работят, че са равни с мъжете. И мъжете им ще направят някои открития, сред които ще има и приятни – например, че сексът е по-добър начин да разтовариш агресията отколкото омразата. Някои от тях вече са го разбрали, защото когато вечер се прибираме, пред бардаците виждаме предимно мургави физиономии. Какво ли ще каже ходжата, момчета? Не че някой го пита.

Кауфингерщрасе, която води към Новото и Старото кметство на Мюнхен, гъмжи от туристи,  местни хора и отново араби. Навсякъде са накацали музиканти и свирят прекрасни мелодии. Квартет изпълнява „Аве Мария“ толкова нежно и прочувствено, че тълпата наоколо замира и в някакъв сюрреалистичен момент имам усещането, че се намирам в църква, а не на оживения и шумен център на Мюнхен. По пешеходната улица минават и десетки рикши, които развеждат напред-назад туристи, от тях също се носи музика, но те наблягат на веселите летни хитове. Вечеряме в стар баварски ресторант точно до Новото кметство, където попадаме на сервитьор българин. Толкова е приятно да ти обяснят менюто на родния ти език. Пробваме някакви специалитети от баварската кухня, на които не успявам да запомня имената. Моето лично мнение е, че в Австрия готвят по-вкусно (изключвам вкусните сарми от кълцано месо и зелев лист, увити с бекон, които откривам два дни по-късно и непременно трябва да се науча да готвя в България). Бирата обаче е великолепна и на двете места. И нещо интересно, което ми прави впечатление. Сутринта закусвам мюсли с йогурт и вкусът на йогурта страшно ми напомня нашето кисело мляко. Дали те са докарали вкуса на киселото мляко толкова добре или… нашето мляко вече е йогурт? Надявам се да е първото.

Квартетът с Аве Мария... разплакаха ме

Тези симпатяги свиреха някакъв уникален етно фюжън

На следващия ден сме планирали посещение на музея на BMW. Пределно ясно ви е, че аз нямам никакъв интерес към BMW, но визитата в Мюнхен е изцяло посветена на момчетата – две поредни вечери ще гледат турнира за купата на Ауди и ще викат за Ливърпул. И сякаш това не им е достатъчно, ме замъкват в музея на BMW. Не отричам обаче, че инженерният гений ме изпълва с възхищение и ми е интересно да разгледам развитието на марката през годините, култовите им модели, двигателите им, които излъчват мощ и перфекционизъм дори за лаик като мен. Нещо, което ме впечатлява – в спираловидната галерия има изложени снимки с послания и мисли на техни служители – мениджъри, инженери, дизайнери. Накрая откривам и снимките на няколко усмихнати стажанти – надъхани, млади, щастливи. А последната рамка е празна и посланието е ясно – „Може би ти ще я запълниш, ако си се почувствал достатъчно вдъхновен от BMW, за да кандидатстваш за работа в екипа ни“. Е, кажете, дали не умеят да мотивират тези хора? След двучасова обиколка, по време на която Алекс се опитва да се вмъкне във всяка от изложените коли и почти успява, финишираме в ресторанта, както винаги. Момчетата си поръчват огромни и безсрамно вкусни бургери с картофки, а аз си взимам „дневното меню на BMW“, което се оказва… леща. Но пък много вкусна леща – гъста яхния със запържен бекон и кълнове, и цели резенчета целина, която изглежда тук добавят накрая, защото още хрупка. Ще опитам и аз да я приготвя по този начин у дома. На съседната маса японско семейство с фини движения си поделя миниатюрна купичка с пържени картофи и за миг се засрамвам от източноевропейската ни лакомия. Но момчетата ядат, не се шегуват, и хамбургерите изчезват за отрицателно време, дори и този на Алекс, от който успявам да опитам само едно залче. 

Дневното меню на BMW

Прибираме се обратно в хотела с метро, защото наближава времето Иван и двамата батковци да се изнесат за мачовете тайно от Алекс. Няколко думи за метрото. Взели сме си фамилни билети, които са 16 евро на ден за цялата ни петчленна банда и няма ограничение колко пъти ще се возиш. Изобщо за всички музеи и атракции има такива фамилни билети, от които задължително се възползваме. Тук хората мислят за децата. Във веригата Пица Хът например децата се хранят безплатно. Има и други такива екстри, от каквито ние в България за жалост сме много далеч. Но ако българските компании започнат да правят такива промоции, сигурна съм, че ще е отлична дългосрочна инвестиция. Всъщност вместо държавата да мисли как да поощри раждането на трето дете, може да поощри по някакъв начин бизнеси, които правят сериозни отстъпки за деца, иначе казано са „kid-friendly”. Може например да се намалят данъците на ресторанти, които предлагат безплатна храна на деца. Или на хотели, в които децата спят безплатно. На превозвачи, които не таксуват деца. Знам ли и аз. Със сигурност има много такива облекчения, които ще помогнат реално на родителите и ще повишат качеството ни на живот. Така ефектът ще се усети много по-бързо, защото от него ще се възползват всички деца, а не само третото. Но да се върнем на метрото в Мюнхен. Препоръчвам ви едно мобилно приложение, което много ни улесни тук. Задаваш му начална и крайна точка и то ти предлага варианти за маршрут. Нарича се Metro Munich. Ние го използваме през целия престой и не успяваме да се изгубим нито веднъж. Което за Пееви си е постижение.

Момчетата отиват на мач, ние с Алекс оставаме да си починем в хотела. Точно когато се приготвяме за вечеря, се излива кратък дъжд, но никой не може да спре гладния Алекс. Заемаме чадър от рецепцията, защото нашите, естествено, са останали в колата и тръгваме по мокрите улици в търсене на ресторант. Дюнери можем да си ядем и в София, както и фалафел, затова отново залагаме на местната кухня и попадаме на ресторант, целия окичен с еленски рога. Тайничко се надявам да са изкуствени, но снимките на доволните ловци по стените ми казват друго. Алекс обаче го харесва и прекарваме следващия час в задушевни приказки – майка и синче. Алекс, който иначе е трудно и своеволно дете, се държи много различно, когато сме само двамата, и се проявява като истинско ангелче и кавалер. Опитвам се да го науча на онази игра с букви, при която единият казва азбуката наум, другият го спира и после се редуват кой ще измисли повече думи с буквата, която се е паднала. В началото се бърка – пада се „Г“, аз казвам „Германия“, а той – „ваканция“. Обяснявам му правилата отново и пробваме пак с „Г“. Този път е схванал. Аз казвам „гърне“, а той - „гъзе“. Предавам се.

Момчетата се прибират щастливи и превъзбудени от мача. Победили сме Байерн Мюнхен с три на нула. На следващата вечер Атлетико ще ни бият на дузпите, но след мача с Байерн настроението им е толкова заразително щастливо, че с Алекс малко съжаляваме, че сме пропуснали емоцията. „Алианц Арена“ е грандиозен стадион, който побира почти 70 000 души, и турнирът на Ауди Купата, макар и приятелски, го пълни целия. Атмосферата е уникална, очите на момчетата пламтят от щастие и един през друг ми разказват за мача, за гадния съдия, за любимите си играчи. Да, футболът наистина е зареждащ спорт. Особено когато феновете не се карат, бият, обиждат и замерват с бомбички. Момчетата ми се сърдят, че не им разреших да си облекат ливърпулските тениски. Ами, как да допусна, че в града на Байерн Мюнхен човек може свободно да обикаля с фланелка на Ливърпул, без никой да го пребие на улицата? Е, тук е така – спортът си е спорт, но законът се спазва и агитките си знаят мястото.

На следващата сутрин доминантният мъжки пол ми отказва всички църкви и музеи, които им предлагам, затова обявявам деня за „дъждовен“ и се посвещаваме нa почивка и шляене. Най-после успявам да се отдам на малко шопинг и да задоволя някои основни женски потребности като животоспасяващото якенце в тюркоазено синьо, без което не знам как съм оцеляла досега. Междувременно младежите гонят покемони и завързват краткотрайни, но за сметка на това силно емоционални познанства с хлапета от цял свят. Толкова са целеустремени и уверени в битките за джимове, че кръщавам групичката им Северноатлантическия съюз. Следобед Косьо и Иван потеглят за финала на Ауди купата, Коко решава да остане с нас и тримата заедно с Алекс отново сме в пешеходния център на Мюнхен. Първо се возим на рикша като весели туристи, после като любознателни пътешественици посещаваме великолепната Църква на Светия дух, (момчетата са изпълнени с благоговение може би най-вече заради мултимедийната инсталация Les Colombes – „Гълъбите“ на Михаел Пендри, която заварваме в момента и ни оставя без дъх), а накрая сядаме в поредната автентична баварска кръчма и пием бира като натурализирани мюнхенчани. Тоест, бирата я пия аз, разбира се, докато те омитат поредната порция бургери. Прибираме се с пълни стомахчета, сърца и души през Мариенплац, по Кауфингер и Одеонплац към нашата арабска улица с публичните домове и дюнерите, на която впрочем се намира и Дойчес Театър, най-големият театър за гостуващи трупи не само в Мюнхен, а в цяла Германия. Другия път може да гледаме някой мюзикъл там. Записвам си и тази задачка за онзи ден, в който вятърът отново ще ни довее до Мюнхен – градът, в който правят фалафел, а не война.

Предложих на Пеев да го снимам с фенове на Ливърпул, той ми се изсмя. Затова го снимах тайно с тези Свидетели на Йехова

Кой полива тези цветя, боже мой?

В Мюнхен изглежда неуморно се вихрят фестивали

Църквата на Светия дух с инсталацията с гълъбите

А на следващото утро потегляме към кулминацията на нашето пътешествие – Леголенд.

Вижте още:

Леголенд и красивата баварска провинция 
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Виенски истории 
Пееви ще покоряват Европата 
Хотел за майки бегълки

Вариантите на сексуална просвета по света са наистина многообразни – от християнски проповеди за вредата от секса в някои северноамерикански щати, до ранното полово образование в Швеция и Холандия. Можем да се запитаме и къде сме ние, но тъй като отговорът е известен, да погледнем най-напред към любопитните инициативи за сексуално ограмотяване в чужбина.

САЩ – шоу програми и християнски гастроли

През 2015 година, по време на вечерното си шоу Last Week Tonight, водещият Джон Оливър поставя темата за сексуалното възпитание в САЩ и коментира какво не е наред с него. До този момент програмите по полово възпитание са задължителни в 22-а от общо 50 американски щата. Само в 13 от тях има изрично изискване фактите, цитирани в тези часове да са достоверни от медицинска гледна точка (каквото и да означава това).

В същото време, в някои части на страната са много популярни лекторите от различни християнски организации. Особено известна е Пам Стензъл, която по време на „беседите“ си откровено крещи срещу учениците, че няма никаква нужда от сексуално образование. Макар да има известна доза прагматизъм в някои от възгледите й, прави впечатление, че риториката й е изградена изключително върху отговорностите на жената и нейната девственост. Призовава момичетата да пазят своята непорочност непокътната, докато се омъжат, и да не предизвикват съдбата с подранили контакти. Вероятно Пам разчита на два ефекта от проповедите си – една част от публиката доброволно да се откаже от предбрачния секс, а другата изобщо да не помисля за подобно общуване доживот.


В друга популярна разновидност на тези лекции в САЩ, момичетата, които са имали сексуални връзки с няколко партньора са сравнявани с „многократно използвана четка за зъби или дъвка“. За момчетата и техния полов живот нищо не се споменава. В  подобна стилистика са изградени речите на проповедничката – Шели Донахю, която гастролира в училищата из страната с тренинги за въздържание. Една от любимите метафори на Шели е лентата скоч. Лекторката залепя лентата на ръката на момче и нагледно демонстрира как тя губи първоначалните си качества, когато се лепи от един на друг многократно.

Това, разбира се са куриози, но има и учители, които наистина се стремят да бъдат полезни на децата. На тях обаче им пречат ненормалните условия за работа. В Мисисипи например, учителят е задължен да проведе час за контрацептивите, но да се прави демонстрация с истински презерватив е забранено със закон. Затова местният преподавател Санфорд Джонсън излиза от положение с помощта на собствения си крак и чорап. Ако на някого това му се струва прекалено, може би трябва да споменем, че една трета от децата в Мисисипи са родени от тийнейджърки. В този щат за сексуално възпитание се заговаря едва в последните години, а продажбата на презервативи на непълнолетни е забранена.

Европа – безплатни контрацептиви и задължителни уроци по полова култура в детската градина

Швеция и Холандия са двете страни, в които има единна държавна концепция за задължително сексуално образование.

Швеция е родината на половото ограмотяване, което става задължителен учебен предмет още през 1955 година. Но първите уроци са факт още в началото на миналия век в девическите училища в Стокхолм. Шведската асоциация за сексуално образование (RFSU) е основана през 1933 година по инициатива на Елиз Отис-Йенсен.
Днес сексуалното образование е част от дискусиите по различни социални и етични теми: последствията от злоупотребата с алкохол и наркотици, натискът на връстниците и нормите на половете. Програмата е гъвкава и отворена – няма задължителен брой часове по този предмет, училищата имат правото да решават това. Ежегодните проучвания сред младите хора на възраст 15-25 години показва, че основната информация за сексуалния живот, контрацепцията и венерическите заболявания те са получили точно в училище.

През 1965 година в Швеция е издадена книгата на психолога Мадж-Брит Бергстрьом за сексуалното възпитание, предназначена за ученици.


В Холандия часовете по полова култура са регламентирани със закон и започват още в началното училище, макар че първи стъпки се правят още в детската градина, при четиригодишните. Осемгодишните холандчета вече са добре запознати с половите различия при момчетата и момичетата, а 11-годишните обсъждат сексуалната ориентация и вариантите за контрацепция. Системата включва няколко основни принципа: сексуално разнообразие – което всъщност означава толерантност към чуждите сексуални предпочитания (законните, разбира се) и помощ за развиване на навици за защита от сексуално насилие или принуда.
Холандските тийнейджъри, за разлика от своите връстници в други страни, не бързат да започнат полов живот. А тези, които го правят в 9 от 10 случая използват презерватив (изследване на Rutgers WPF). В Холандия има изключително ниско ниво на бременности сред непълнолетни (в САЩ е пет пъти по-високо). Същото може да се твърди и за венерическите заболявания и СПИН. Освен часовете по полова култура има и други положителни фактори, които влияят на тези процеси – автомати за контрацептиви и безплатни противозачатъчни средства за лица до 21 години.

Сексуалната култура (в един или друг вид) присъства в училищните програми на Франция, Швейцария, Финландия и Дания. По норвежката телевизия например бе излъчен мини сериал за половото съзряване със заглавие „Пубертет“. В няколко кратки серии популярна местна водеща разказва (и показва) всичко, свързано с промените в пубертета. Сериите се наричат „Пенис“, „Гърди“, „Вагина и менструация“ и т.н. Могат да бъдат видени в ютуб (след деклариране на нужната възраст). Тази водеща не използва метафори и евфемизми. Разказите й за пениса и вагината са съпроводени с демонстрация върху споменатите органи, с участието на доброволци.

Във Великобритания задължителното сексуално възпитание е утвърдено със закон едва през март тази година. Реално програмата ще стартира през 2019-а. Всички деца, навършили 4 години, ще бъдат информирани за безопасните и здравословни отношения между половете. В някоя (все още неопределена) възраст на учениците ще бъде разказвано за сексуалните контакти и контрацепцията. Родителите обаче ще имат право да решават дали да допускат децата си на тези уроци или не. Все пак във Великобритания (както в много други европейски държави) има толерантност към религиозните догми на различните етноси.

В същото време – у нас

През март тази година омбудсманът Мая Манолова и колегите й от 17 страни се обединиха около предложението сексуалното образование да стане задължителна част от учебната програма като мярка срещу насилието, ранната бременност и абортите. Предложението бе отправено по време на тридневна среща на омбудсманите от Европа, лобиращи за по-строги мерки за правата и сигурността на децата във и извън училищата, на която страната ни бе домакин. До момента ангажимент от Министерствата на образованието и здравеопазването няма, но те имат да провеждат сериозни реформи.
От друга страна, също през март, беше оповестен анализ на Държавната агенция за закрила на детето, според който от 1 октомври 2015 г. до 14 декември 2016 г. са установени 853 регистрирани случая на ранно съжителство и брак и ранно раждане от малолетни и непълнолетни. Родени са 405 бебета от малолетни и непълнолетни от общо 448 бременности.

Иначе ние имаме Национална програма за превенция и контрол на ХИВ и сексуално предавани инфекции в Република България 2017 - 2020 г. В нея е записано:

През последните години в редица представителни за страната изследвания и статистически данни бяха констатирани изключително тревожни тенденции по отношение на здравето на младите хора, свързани с техните знания и поведения:

- 22,82 % (2009 г.) от младите мъже и жени на възраст 15-24 години познават начините на предпазване и отхвърлят основните заблуди по отношение на предаването на ХИВ;

- 8,28 % от младите мъже и жени на възраст 15-24 години са имали полов акт преди 15-годишна възраст;

- една пета (20,88 %) от младите мъже и жени на възраст 15-24 години са имали повече от един сексуален партньор през последните 12 месеца (към момента на изследването).

- 31,17 % от младите мъже и жени на възраст 15-24 години, които са имали повече от един сексуален партньор през последните 12 месеца, не са използвали презерватив;
- броят на абортите сред момичета на възраст 15-19 години за 2013 г. е 2590 (8.78%), а при тези на възраст под 15 г. – 137 (0,46%). Всеки единадесети аборт е извършен на лице до 19 години;

- новорегистрираните случаи на ХИВ серопозитивни лица на възраст от 15 до 24 години за периода 2010 – 2014 г. са 169 (18%) от 934 общо новорегистрирани ХИВ серопозитивни за този период.

При тази статистика сексуалното образование в училищата все още се свежда до епизодични беседи в часовете на класния ръководител или инцидентни лекции на представители на неправителствени организации. 

Още по темата за сексуалното образование:

Имало едно време секс 
Тийнейджърът се влюби - какво да правим? 
Как да говорим с децата си за секс

Материала подготви Янка Петкова

Снимки: интернет

Автор: Надя Колева

Навярно очаквате да прочетете поредната история за българските ромчета, които не желаят да бъдат интегрирани в нашето общество… Боя се, че ще ви разочаровам - по тази тема има изписани доста статии. Днешната не е от тях.

Настъпи дългоочакваното лято и подобно на всяка друга майка и аз се втурнах към детските площадки, за да може моето малко човече да тича на воля и да опознава света самостоятелно, доколкото това е възможно. За това какви родители се срещат по детските площадки също има изписани доста материали, така че аз ще ви спестя излишните подробности и само ще уточня, че според мен рано или късно всеки родител се озовава на детската площадка. Както обичаме да се шегуваме с познатите ни, които също вече имат деца – преди се срещахме в дискотеките, а сега е по-вероятно да се засечем на площадката… Кръговратът на живота!

За добро или за лошо, на площадките се срещат всякакви хора, предимно майки с деца на всякаква възраст, а понякога и някой и друг „заблуден“ баща, който има "честта" да търчи след своето собствено малко копие. Редовни посетители са и бабите пенсионерки (повече баби, отколкото дядовци, знаете жените живеем по-дълго от мъжете); тийнейджърите (на които винаги им е леко скучно, да не си помислите, че се забавляват по тия площадки… и затова редовно може да ги засечете да ровят в телефоните си… на въздух!). Разбира се, срещат се и млади двойки без деца, които се държат за ръце (влюбено!) – ах, ако знаете само колко е кратко това лежерно време, с което разполагате сега…

Общо-взето, картинките в парковете и на площадките, колкото и да са различни, всъщност твърде много си приличат! Най-щастливи се оказват децата, които са достатъчно малки, за да нямат собствени „смарт“ устройства. Техни са площадките и точно те истински оценяват това време, прекарано на открито и прохладно място сред градската жега.

Но както казах, дойде лятото и някои „редовни“ посетители на площадките и парковете отстъпиха място на други посетители – децата на емигрантите. Децата на хилядите наши сънародници, които са избрали по една или друга причина да напуснат пределите на родината и да търсят щастието си другаде.

За последната седмица срещнахме няколко такива деца, като имаше дни, в които моето дете се оказваше единственото, което е родено в България и което говори български (силно казано „говори“, тъй като няма и 2 годинки и по-скоро разбира, отколкото говори).

Не знам защо, но тези случайни срещи оставиха у мен чувство на дълбока носталгия, накараха ме да се почувствам некомфортно и от няколко дни не мога да спра да мисля за тези деца… Децата, които не говорят български!

Някои от тях са от смесени бракове – единият родител е българин, а другият – чужденец. Но има и такива, които може би дори са родени тук, защото и двамата родители са българи, но са отгледани другаде, на по-спокойни места и със сигурност в по-уредени държави. Родителите им са избрали този път за тях.

Гледайки всички тези деца (за 1 седмица срещнахме 2 деца с българо-гръцки произход; 2 деца с българо-холандски произход; 1 дете с българо-турски произход; 2 деца, чиито родители са българи, но са родени и отгледани в Щатите), които от време на време са поверявани на грижите на своите баби и дядовци („Дошли сме да видят баба си и дядо си.“, е редовният отговор на въпроса: „Защо сте се върнали тук?“), ме накараха да се замисля за поколението деца, което расте там, навън! За тях България е мястото, където живеят „баба и дядо“ и макар да се „прибират“ може би всяко лято, за тях България си остава чужбина, която вече не е родина.

Наблюдавам тези баби и дядовци, които с умиление гледат своите внуци (виждат ги веднъж годишно и мога да прочета в очите им толкова много тъга). Наблюдавам ги, как им говорят на български – език, който за техните внуци е чужд и не разбират! И в сърцето ми нахлува неудържима вълна от тъга!

След време, когато баба и дядо вече няма да ги има, тези деца ще спрат да си идват тук изобщо! След време те дори ще забравят, че някога са идвали и всичко ще им се струва като далечен, смътен спомен от ранното детство. След време… което е толкова наближило, че едва успявам да стисна устни, за да не изрека на глас, към родителите им: „ВЪРНЕТЕ СЕ! И ТУК МОЖЕТЕ ДА ОТГЛЕДАТЕ ДЕЦАТА СИ!!!“ Знам, че е трудно! Знам, че всеки ден е борба! От личен опит го знам! Знам го толкова добре, че почти напират сълзи в очите ми!

Осъзнавам, че може би нямам право да изрека тези думи! Знам защо са заминали, знам, че тук много неща не са както трябва, и държавата е съсипана, и здравето ни е разклатено, и пари все няма! Понякога дори може би и аз се питам защо избрахме да останем тук ?!

Но когато погледна детето си, осъзнавам… Знам, че искам тя да говори на български! Знам, че искам тя да обикне България, онази България, за която някои казват, че е парче от Рая тук, на Земята.

А как ми се иска и тези българчета, които не говорят български, да знаят това, което аз знам!

Иска ми се да вярвам, че някой ден ще чуя тези деца да говорят на български! Много се надявам!

***

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…

Препоръчваме ви още:

Българчетата в чужбина, които говорят български
Вижте и какви са тенденциите в българския патриотизъм
Една история за гнева в ново измерение 

Автор: Мария Пеева

След „еврейската“ закуска в неделя с линцери, които имат съвсем домашен вкус (и вид), кроасани и кафе, натоварваме багажа в колата и освобождаваме просторния апартамент. Още нямаме идея колко ще ни липсва в следващите дестинации. Планувала съм Техническия музей за този ден по специална препоръка и съм убедена, че ще им хареса, но момчетата настояват за още едно посещение на Пратера „като за последно“. Е, Техническият музей ще остане за следващия път.

На обяд доволни и достатъчно изпотени, превъзбудени и разтърсени, грабваме по един хотдог за из път и се качваме на колата, за да поемем към Залцбург, който е на около 300 км от Виена. Може би е добре да вметна тук нещичко за храната. Австрийците са хора, които обичат да си хапват и умеят да се насладят на храната. Три дни не ни омръзна да ядем виенски шницели и наденички. Ще ви кажа само, че дори 9-годишният Коко и 4-годишният Алекс са способни да ометат цяла порция с шницел и картофки, толкова им се услажда. Никъде, абсолютно никъде, не попаднахме на място с лоша кухня, с увехнали зеленчуци, жилаво месо, престояла или безвкусна храна. Дори в зоопарка, където общо-взето хората биха яли всичко, защото няма как да не се измориш и да не прегладнееш от толкова обикаляне, не ни разочароваха. Те просто уважават добрата храна, хубавата бира и вино, вкусните (малко тежки) десерти, истинския сладолед. Като цени – в приятни ресторантчета среден клас може да се хапне за 15-20 евро на човек. Понякога има и детско меню. Цените на хотдога, дюнера и сандвичите от улични сергии са доста по-ниски – например петте хотдога с не по-малко вкусни наденички, които си взехме на тръгване за Залцбург, заедно с пет води, бяха общо 22 евро. На всичко отгоре на всяка крачка има Била, (не като нашите огромни супермаркети, а малки квартални магазинчета Била, откъдето много бързо грабваш това-онова) и можете да си напазарувате каквото искате на цени като в България или малко отгоре. Ние си взехме плодове, които по нищо не отстъпваха на българските. Сладоледите на улицата са много вкусни – по 2-3 евро. Ако седнеш да си поръчаш в заведение, цената веднага скача. Същото се отнася за цяла Европа, разбира се. Но за разлика от други места, във Виена буквално на всяка крачка има пейчици, удобни кътове за сядане и дебели сенки, така че и да не седнете в заведение, няма да се наложи да ядете на крак.

Сбогом, Пратер! Пак ще се върнем :)

По пътя за Залцбург не мога да сваля очи от пейзажа. Всичко е потънало в тъмна, плътна зеленина, по заоблените хълмове са накацали приятни малки къщички, а зад високите дървени огради край магистралата се мяркат жилищни сгради. Малко преди Залцбург виждаме прекрасно езеро, с платноходки, а около него накацали вилички. На такова място човек може да живее и сто години – цари невероятно спокойствие. Някой ден задължително ще си направим екскурзия до кристалните езера около Залцбург. Записвам си го наум в списъка с нещата, които непременно трябва да направя, преди да умра, наред със скока с парашут и круиза по Амазонка. (Скокът ще оставя за последно, че знае ли човек). Но сега също ни предстои нещо ново, прекрасен град, в който не съм била, така че и аз се вълнувам като децата.

Хотелът се оказва разочарование. Едно малко помещение, в което са сбутани двойно легло и още две двуетажни, и всичко изглежда някак прекалено голямо за миниатюрната стая. Веднага ме обзема клаустрофобия. Ето сега е моментът, в който се присещаме с тъга за огромния виенски апартамент. Но тук получаваме само тази малка стая за цели 200 евро на вечер. Най-вероятно цената е такава, защото наемаме само за една вечер, но при всички положения изобщо не си струва парите. Във Виена плащахме същата цифра, но беше прекрасно. А както отбеляза Пеев – ако сме без децата, за 200 евро ще си наемем луксозна супериорна стая за двама. Факт е, че разходите, когато пътуваш с деца (особено ако са повече от едно), скачат двойно. Напълно разбирам хората, които си купуват кемпер, наистина си струва. И когато хотелът не ти хареса, а си дал толкова пари, е още по-неприятно. Децата обаче се радват на четирите легла и се почва едно катерене и „заплюване“ на етажи, само Косьо измрънква. Добре че поне има безжичен интернет, иначе направо щяхме да се изнесем. Оставяме момчетата да си починат и да проверят дали електронните им игри са оцелели без тях цели няколко часа, и излизаме на кратко проучване и кафе с Ванката.

Градът е толкова прекрасен, че много бързо му прощаваме гадният хотел. Пием кафе на тясна пешеходна уличка, точно срещу нас е витрината на магазин с оперни костюми и народни носии с палави деколтета и буфан ръкави, пристегнати в кръста, широкополи. До нас се извисява стара барокова сграда. Залцбург е град на барока. Навсякъде прелива от красиви заоблени форми, високи куполи, изящни богати декорации и злато.

Привечер водим момчетата в двореца Мирабел. Прочела съм малко за него, защото знам, че хлапетата ще разпитват и им разказвам, че архиепископ Волф Дитрих го е построил за любимата си и съвсем незаконна съпруга Саломе, която му родила цели 15 деца. Съдбата на архиепископа е тежка обаче, защото когато изпада в немилост и баварските войски го свалят от власт, той така и си изгнива в килията в Хоензалцбург, а Саломе изгубва благородническата си титла и това толкова важно „фон“ пред името, и бива прокудена заедно с цялата сюрия малки архиепископчета. Как са доживели дните си в онези тежки времена на далечния 17-и век, не смея дори да предположа. Дворецът получава названието си „Мирабел“ – чудно хубав - чак след като им е отнет, с идеята да бъдат забравени завинаги и споменът за престъпната и доста плодотворна любов да бъде напълно заличен. Но ето че не са забравени, и в тихата лятна привечер една майка разказва за тъжната им съдба на три малки момченца, пътували дотук цели 1400 км, за да чуят тяхната история и да видят красотата, която са ни оставили. И градините са наистина великолепни, с геометрични флорални мотиви и разкошни, закачливи статуи с митологични сюжети и римски богове, току метнали по някоя нимфа през рамо. Градината на джуджетата е изумителна, малки хора с гротескни лица, но толкова реалистични, че не се учудвам защо принц Лудвиг е разкарал някои от тях, след като са изпълвали с ужас бременната му съпруга. Чак през 1921 г. местният съвет за запазване на историческото наследство се сеща за тях и те са намерени и върнати на мястото си. Човек направо си представя как някогашните величества са се разхождали по зелените алеи и са си уговаряли тайни любовни или конспираторски срещи в ъгълчетата. Мястото е идеално да поиграем на криеница, но след като Алекс откъсва няколко цветенца под осъдителните погледи на възрастна двойка туристи, бързичко и гузно се изнасяме.

Градините с геометрични фигури, които Алекс на няколко пъти се опита да оплеви.

След разходката присядаме на поредната тясна пешеходна уличка малко над Мирабел, в изискан ресторант със свещи по масите и тежки покривки. Съвсем наблизо е музикалният фестивал и след малко се изсипва цялата публика – предимно изискани възрастни двойки. Жените до една са с красиви дълги рокли и лек дантелен шал на раменете. Мъжете със смокинги или поне с костюми. Всички са австрийци, носят се бавно и достопочтено по тези тесни, живописни улички, които някога са принадлежали на дедите и прадедите им, истински стари европейци, фини, елегантни, поддържани, обгрижени, доволни от живота и малко надути. Не можеш да не им се възхитиш на търпението и невъзмутимостта, с което приемат нас, шумните туристи и натрапници.

И сякаш за да изпитат въпросното австрийско спокойствие, момчетата успяват да подпалят масата – всички салфетки в посребрената купа по средата някак прихващат от пламъка на свещта и настава кратка паника. Пожарът бързо бива потушен, преди да нанесе реални щети, (примерно да запали някаква си там стара сграда на пет-шест века, която е обявена за архитектурен паметник със световно значение), но до края на вечерята сервитьорът ни дебне с леко смръщен поглед. Разбира се, всички се извиняваме на няколко езика. Едновременно ми е конфузно, но и някак смешно. Кой не обича понякога да се чувства като малкото камъче, което прави вълнички по спокойната водна повърхност? Ами, да живнат малко тези хора, да подскочат, да хукнат, какво ми предъвкват Моцарт, не му ли се наситиха два века и половина? Малко по-късно Коко чупи и една чаша, с което вече прекаляваме и подбирам бандата да се изнасяме, и без това започва да гърми, сякаш ще има буря. Буря не започва, а след половин час обикаляне си намираме и колата. Това с губенето на колата се повтаря редовно. Навигацията работи перфектно, само дето ние губим мястото, където сме паркирали. Всеки път се лутаме из уличките, оглеждаме се, тичаме напред-назад и спорим за посоката, а накрая я откриваме с такава радост и облекчение, все едно сме ударили лотария. Децата сигурно си мислят, че го правим нарочно, за да им създаваме емоции. Всъщност аз се ориентирам идеално, вината е изцяло на Иван, той се губи и не иска да ме слуша, като му посоча правилния път. Изобщо не му вярвайте, ако ви каже обратното.

Масата, малко преди да я подпалим :)

На следващата сутрин ставам първа и сръчквам момчетата да се изнесем от клаустрофобичния хотел. Поне закуската е хубава. Всъщност не е кой знае какво - бюфет – студен и топъл, с няколко вида колбаси, зеленчуци, сирена, различни кифлички и видове хляб, плодове, мюсли и тем подобни стандартни неща, но както казах – в Австрия храната наистина е вкусна. Никъде обаче няма истинско късо кафе, каквото ние го обичаме. Всеки път казвам късо кафе и получавам едно и също – рядко дълго кафе. Така са настроени машините, ми обясняват. За да не ни е блудкаво, започваме да го пием с вкусната им гъста сметана – точно като тях.

Програмата за деня в Залцбург има само една забележителност, но тя ни стига – замъка Хоензалцбург (Горен Залцбург), който се намира над самия град. За съжаление до музея на Моцарт няма да успеем да стигнем, макар че момчетата много добре знаят, че той далеч не е само човек, на когото са кръстени някакви шоколадови бонбони. Имаме време само за една туристическа атракция и изборът е крепостта. Стигаме до нея с влакчето-лифт за по-малко от минута. Момчетата са впечатлени, че това влакче е създадено още през 1890-те и оттогава вози чак до горе по-мързеливите пътници (като нас), които не събират смелост да изкачат безкрайните стълби. А самата крепост е построена още през 1077-а от тогавашния архиепископ на града. Многоуважаваните принцове-архиепископи са управлявали града по-скоро в светски отколкото в църковен стил, и са поддържали тази крепост през вековете, най-вече за да има къде да се скрият, ако ги нападне някой враг. Въпреки достопочтения, културен и набожен вид, който успешно си придават на портретите, които методично разглеждаме в първата зала, въпросните архиепископи изглежда са били доста жестоки хора. Момчетата се изумяват от стаята за изтезания, която изглежда съвсем запазена и функционираща, с всички нужни пособия един психопат да си прекара добре. Разказваме им, че такива неща се случват и по наше време някъде по света, примерно в Сирия, а Иван не пропуска да допълни, че и ЦРУ ги върши тези мизерии, или поне ги вършеше в прословутите тайни лагери за изтезания, каквито е имало дори в Европа.

- Мамо, не ни разказвайте такива неща – Коко с доброто сърчице е в пълен потрес.

- Разказвам ви ги, за да промените света, когато пораснете, маме.

- Да бе. – батко му Косьо е малко скептичен. – Вие сте го прецакали толкова много, а сега очаквате ние да го оправяме.

Изгледът към крепостта Хоензалцбург отдолу

Изглед от влакчето

 Залата за изтезания

Интересно е, че самата крепост не само никога не е била завладяна, но и е функционирала до Втората световна война като казарма. Днес е великолепен музей и архитектурен паметник, в който освен да се надишате с история, можете и да похапнете в някой прекрасен панорамен ресторант и да си отдъхнете с халба бира. Ние го правим, разбира се, след което се сбогуваме с прекрасния Залцбург и потегляме за следващата дестинация – Мюнхен. Едно малко произшествие заплашва да ни забави с няколко часа. Изгубваме билета от подземния паркинг, и то след като сме го платили, при което правим адско задръстване на бариерата. Колите зад нас така се затапват, че няма как да дадем на заден и да им освободим изхода. Косьо се връща да търси билета по пътя и с победоносна физиономия носи някакъв билет, който обаче явно не е нашият, защото не работи. Иван е готов да плати отново, само и само за да потеглим най-после, но тогава се появява един мустакат рижав двуметров мъжага с работен гащеризон, от чийто джоб се подават всякакви инструменти, който решава да стигне до корена на проблема и провежда няколко телефонни разговора с хората, които следят камерите. Опашката зад нас вече става километрична, но никой не бипка, не крещи и не се разправя, мисля, че дори не ни псуват наум - всички чакат търпеливо да се реши съдбата ни – ще си тръгнем ли оттук, реабилитирани и свободни, или ще бъдем затворени в килията за изтезания на Хоензалцбург, ние, проклетите чужденци, които мамим на паркинга с неплатени билети.

Изглежда камерата доказва, че не сме мошеници, защото след половин час висене човекът ни се усмихва и ни кима да продължим, като вдига бариерата с картата, която през цялото това време му е била в джоба, и с която просто можеше да ни пусне от самото начало, вместо да объркаме деня на вече стотината коли зад нас. Но австрийците не са такива хора – правят го не от злоба или отмъстителност, а само защото във всичко трябва да има ред. (Впрочем истинският билет намираме няколко часа по-късно, попаднал кой знае как в кафяв плик, пълен с бонбонки Моцарт с марципан, поръчани от бременната ми снаха). След което на всичкото отгоре чупим фара на колата по най-нелепия начин и аз заявявам, че сигурно призракът на Моцарт ни отмъщава, че не посетихме музея му, а намерихме време да накупим бонбони в промишлени количества.


А може би причината е друга, казва Иван, когато най-после излизаме на магистралата за Мюнхен. Може би такива неща ни се случват, Меро, само за да можеш после да пишеш за тях.

Не, Ванка, случват се на всички хора във всякакви варианти. И може би затова е забавно да се четат, защото всеки се намира някъде из текста и се смее не само на нас, и не само заедно с нас, но и на себе си. А това, ако питате мен, е най-веселият смях.

Вижте още:

Виенски истории

Пееви ще покоряват Европата

Най-големият ин витро център в България „Надежда Репродуктив - София“ стартира инициативата "Надежда пътува". Целта на проекта е хора с репродуктивни проблеми от най-засегнатите от демографската криза региони в България, да получат безплатен достъп до специалист, за да могат да направят първите стъпки в лечението на своя проблем.

Началната спирка на мобилния репродуктивен кабинет на болница „Надежда“ ще бъде Видин.

Д-р Димитър Цветков, специалист по репродуктивна медицина от „Надежда репродуктив – София“, ще консултира двойки (с проблемно забременяване и такива, с повтарящи се спонтанни аборти), които до момента не са провеждали лечение или вече са стартирали прегледи и процедури, но се нуждаят от второ мнение. 

На 18 август от 17:00 ч., заедно с представители на фондация „Искам бебе“ и фондация „Майки за донорството“, ще се проведе и информационна среща, на която пациенти и съмишленици ще имат възможност да обменят опит, знания и идеи за подпомагане на двойки с репродуктивни проблеми от най-засегнатия от демографската криза регион в България. Факт е, че Видин е областта с най-неблагоприятен естествен прираст (–16,9 % през 2016 г. при  –6,0 % средно за страната) и остава областта, чието средногодишно население вече е под 100 000 души.

Още за мобилния кабинет

Консултациите ще се провеждат на 15, 16 и 17 август в Амбулатория „Медикус“ на ул. Шейново №1, от 9:00 до 12:00 ч.
Необходимо е предварително записване на час до 11 август на тел: 0884 260 625 от 9:30 ч до 17:30 ч.
Броят на часовете е ограничен.

Препоръчваме ви още:

Банка за майчина кърма търси донорки за децата с хранителни проблеми.
Розовият кемпер тръгва из страната в помощ на жените с рак на гърдата.

В рамките на Световната седмица на кърменето 2017, Дневникът на мама и татко представя първия по рода си онлайн възрастов бюлетин с успешни практики от международно сертифицирания консултант по кърмене Христина Янева-Хедра.  

Дневникът на мама и татко призовава към провеждането на Национално представително изследване за кърменето. От 10 години не е правено подобно проучване.

Само 2 % от децата на 4-5 месеца са били изключително кърмени преди 10 г, сочат данни на НЦОЗА от 2007 г.  

В рамките на платформата Дневникът на мама и татко младите родители могат да намерят информация по възрасти и градове. Платформата предоставя и възможност на всички сродни организации и издателства да представят своите събития и книги, свързани с кърменето.

Периодът на ранното детско развитие не е сред приоритетите за управление 2017-2021. Над 50 организации и експерти, сред които и Дневникът на мама и татко, настояха през март т.г. за приемане на Национална стратегия за ранно детско развитие. 

Към пълния текст

Вход за регистрация на родители

Вход за регистрация на организации

Линк към анкета за кърменето

 
Препоръчваме ви:

Какво мотивира жените да кърмят можете да прочетете в На светло.
Кои са особеностите на кърменето през лятото вижте тук.

"Истинските лекари на децата са родителите им.", каза доцент д-р Стефан Стефанов – началник на Клиниката по ревматология, кардиология и хематология на СБАЛ по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“. „Ние можем да поставим диагноза и да назначим лечение, но родителят е този, който трябва да ни се довери и да реши, че това е най-доброто за детето му.“ – твърди уважаваният специалист.

Доц. Стефанов, кои са сигналите, че детето ни има ревматологичен проблем?

Най-често се засягат ставите на долните крайници. При по-големите деца симптомите могат да се изразяват в отказ от движение; отказ от ставане от леглото; куцане при ходене и плач от болка. След падане, родителят може да забележи подуване на глезен или коляно, което е сигнал да потърси лекарска помощ.
Ако проблемът е в ръцете, при по-големите деца може да има продължителен отказ от писане; малките отказват да вършат някои дейности като рисуване например. А при бебетата може да има проплакване при преобличане, смяна на пелената, хващане за ръката или крачето и др.
При наличие на такива симптоми трябва да се посети семейният лекар. Той преценява дали детето е за детски ревматолог, ако става дума за възпалителен процес на ставите или за ортопед при травма или съмнение за вродено заболяване на опорно-двигателния апарат.

Какви заболявания са ревматологичните?

Ревматологичните заболявания са голям спектър от болести, които включват възпаление на стави – колена, глезени, тазобедрени стави, ставите на ръцете. Различават се по причините, които ги предизвикват и продължителността си.
По-често срещани при децата са реактивните артрити. Обикновено те са следствие от бактериална или вирусна инфекция. Има причинител, подуване на една, две, три или четири стави. При този вид артрити в рамките на месец-два (може и за три дена) децата се излекуват напълно, няма последствия и симптомите не се повтарят. Те са доброкачествени, няма трайно увреждане на хрущяла, костта, деформации както при хроничните артрити. Всяка инфекция, освен чисто инфекциозния възпалителен тип процеси, може да предизвика имунна реакция, която да доведе до поява на тези артрити.

Има една група хронични артрити при децата, под общото название ювенилен идиопатичен артрит. Обикновено факторите за появата им са комплексни: генетична предразположеност плюс отключващ фактор или комбинация от фактори на околната среда – вирусна или бактериална инфекция, ваксина (много рядко), слънце, травма. Комбинацията от фактори може да предизвика заболяване, което много често тръгва като реактивен артрит след някаква инфекция и тъй като не се повлиява от лечението и покрива критериите за хроничен идиопатичен артрит се превръща в хронично.


Какви усложнения може да предизвика хроничния идиопатичен артрит?

Зависи, това са най-малко 7 типа различни форми от по-леки със засягане две стави до такива, които засягат 5-8-10 стави. Други могат да засегнат вътрешните органи - сърце, бъбрек например. Възможно е да бъде засегнато и зрението на детето. Ремисията при това заболяване се постига с правилно лечение и добра колаборация между дете, родител и лекар. Ремисия винаги има. Лошото е, че в рамките на 5 години, след спиране на заболяването, в почти 90% от случаите болестта се повтаря.


Кое е най-доброто, което може да направи родителят, чието дете е с такава диагноза?

Да бъде добре информиран за болестта, за да може да взема правилни решения, да знае последствията, да е запознат с лекарствата, които се предписват. Тази информация може да бъде открита в лекарски и пациентски медицински сайтове. Те дават обективна картина на възможните рискове, протичането на заболяването и лечението. Когато има разумно поведение от страна на родителя, преценка на състоянието на детето, не луд страх от страничните действия на лекарствата, резултатите са трайни.
Много често обаче се забравя, че заболяването е по-опасно от страничните действия на лекарствата, които са обратими със спирането им и с намаляването на дозите.
Болестта винаги взема своето. Може да причини увреждане на очите; изоставане в ръст; нарушение на симетрията на крайниците; промяна в конфигурацията на ставите; остеопороза и др..
В тези случаи целта е постигане на ремисия или излекуване на болестта, когато шансовете са повече от 50 %. Така че, когато детето прекрачи 18-те си години да няма белези от провежданото лечение; да няма инвалидизация; да се чувства добре в компанията на други деца. Важно е да не се нарушава качеството му на живот.

Какво трябва да се има предвид при ремисия?

При ремисия се препоръчва избягване на рисковите фактори – травми (доколкото е възможно при децата); използване на предпазни средства при спортуване – каски, наколенници, лакътници. Подходящи спортове, които са съпроводени с по-малко рискове, са плуването и колоезденето. Умерено препоръчителен е тенисът. Баскетболът и волейболът са високо рискови, защото при тях има много набиване на стави и травматизъм. Всъщност всичко зависи от степента на спортуване и стадия на заболяването. При обостряне спортуването трябва да е умерено. Но когато детето е здраво няма проблем да е физически активно. Трябва да се контролира и храненето, което покрива някои от рисковете на лечението. Някои лекарства дразнят лигавицата на стомаха и червото, затова трябва да се избягват пържени и мазни храни, чипсове и други продукти от групата на нездравословните. Разбира се, храненето трябва да е пълноценно и разнообразно. Добре е да се поддържа оптимално тегло, защото наднорменото води до обездвижване и повишава артериалното налягане, фактори, които не са благоприятни за болестта.

Санаториалното лечение е друг фактор, който подпомага ремисията. То може да продължи 7, 10, 20 или повече дни. Функцията му е да помага на медикаментозното лечение и укрепването на мускулатурата; да подобрява обема на движение на увредените стави; да успокоява възпалението. То се прилага, когато острият възпалителен момент е овладян, за да може детето и рехабилитаторите да работят с поразените от болестта крайници. У нас има много възможности за такава терапия, заради наличието на минерални води. Освен това в рехабилитационните центрове се предлагат масаж и гимнастика. Калолечението от своя страна е подходящо при деца с по-сериозни контрактури (ограничена подвижност на ставите) и увреждане на крайниците.

Родителите днес имат неотраничен достъп до информация и често се изкушават да търсят алтернативни методи на лечение. Това помага или вреди на детето?

По-често увредата е индиректна, защото вместо да дойде на 1-2 седмици от началото на заболяването, детето може да се забави с два-три месеца, а колкото по-късно постъпи при нас, толкова по-трудно става лекуването на болестта. Човешката психология е такава, че всеки търси помощ отвсякъде. Няма нищо лошо в алтернативните медицински методи. Те много често помагат, и са използвани от самата медицина. Медицината не е само хапчета, тя е и диетолечение, иглотерапия, рехабилитация, масаж, гимнастика. Що се отнася до хомеопатията, досега не съм прочел да има успешно лечение на хроничен идиопатичен артрит, нито съм получил подобна обратна връзка от родители, които са използвали по-странни алтернативни методи за децата си.
В последните години лечението на тези заболявания много се промени. Хубавото е, че има разбиране от НЗОК, защото е скъпоструващо и досега нищо не е отказано на децата. Това спомага за избягване на тежките деформитети (малформации), изоставането в ръста. Съвременните лекарства са с по-малко странични действия и бързо и добре повлияват заболяването. Все още няма достатъчно информация за ефекта от новите лекарства, за да можем да преценим дали сме излекували 50% или 90% от децата. Може би ще са нужни още 10 години, за да се съберат достатъчно данни от наблюдението. Но целта ни е да не стигаме до операции, смяна на стави. Това се справи след спиране на растежа на едно дете, след 18-годишна възраст.

Как да пазим здравите деца от ревматологични заболявания?

Понякога има фамилна предразположеност и в тези семейства се знае какво е опасно, но човек никога не може да си прогнозира риска. Освен това предразположеността не означава задължително заболяване в поколението. Важно е децата да са в добро здраве, да имат пълноценно развитие, да спортуват. Рисковите фактори за съжаление са част от живота. Много трудно можем да ги избегнем при здраво дете – травми, вирусни или бактериални инфекции. Децата са с по-нисък имунитет и тези инфекции, според Световната здравна организация, при възраст до 7 години са с честота 7-8 пъти в годината; между 7 и 14 години – 5-6 пъти годишно; над 14 години и при възрастните – до 3 пъти годишно.

Разкажете за Центъра за деца с ревматични заболявания, който открихте наскоро и който стана повод за това интервю.

Центърът е част от терапиите на детето, за които говорихме. Той е място за контакт на родители, да споделят методи на лечение, състояния на децата си.
Говорим за хронично болните деца, със засегнати повече стави, вътрешни органи, деформитети на крайниците, които ги лишават от възможността да се занимават със спорт, да рисуват или пишат. Когато децата с хроничен ревматоиден артрит станат по-големи, виждат недъзите си и това ги дистанцира от връстниците им, а имат нужда от социализация. Затова на едно такова място се срещат с други с проблеми като техните, няма срам, контактуват помежду си, спокойно говорят за болестта.
Тези умения после прилагат в средата, в която живеят. По-лесно се адаптират, показва им се как да рисуват, как да използват ръчичките си - всяко нещо идва с тренировка. Навремето, когато лечението не беше толкова успешно, имахме кабинет по трудотерапия. Там децата се учеха как да държат нож, да си отрежат филия и да я намажат с масло. Имахме брави и кранчета за мивка, за да упражняват съответните умения. Сега вече има ерго, арт терапия, възможност за вербални контакти.
В този център дори самият лекар може да контактува в неболнична обстановка. Понякога родителят просто иска да попита нещо и е по-добре да бъде в приятно обкръжение, в извънболнична среда. Освен това разполагаме с видеофилми, които могат да бъдат полезни на децата и родителите им.

Доц. Стефан Стефанов е специалист по детски болести и детска ревматология. Специализира детска ревматология във Финландия, Германия и Италия, владее ставна ехография. Автор и съавтор в над 120 научни статии, доклади и научни съобщения, учебник, учебно ръководство и др. Член на редколегията на сп. „Педиатрия”. Член на Българската педиатрична асоциация, на научното дружество по ревматология, на българско медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза, на Световната организация на детските ревматолози PRINTO, на асоциация “Ревматично болно дете”.  Снимка: 1dkk.bg

Повече за Центъра за деца с ревматични заболявания можете да прочетете тук.
Полезни ще ви бъдат и Препоръките на д-р Масларски.

Интервюто взе Янка Петкова