logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Пееви сме за три дни в Априлци с двете малки деца, тийнейджъра, младото семейство с бебе, сватята, общо четири кучета, котка и още един приятел, който се присъедини в последния момент. Е, идвали сме и по-голяма тайфа на това разкошно местенце, но и така не сме никак малко, а колко сме шумни, няма да повярвате, докато не ни видите.

Обикновено обаче идваме с още семейства с деца и хлапетата си имат набори, с които се забавляват. Този път сме в семеен кръг, а момчетата ми не само че са с по пет години разлика, ами и с различни интереси. Още в колата тримата успяха да се скарат всеки с всеки. Най-големият е с отделна кола с Яна, бебчето им и двете кучета. Сигурна съм, че ако пътуваше с нас, и той би се включил достойно в братската война.

Братята

172602 1751716266453 7665718 o

Питат ме понякога как успявам да въдворя мир между момчетата. Представете си три бомби от тестостерон и детинщини, всяка със своите характерови особености, при това наследили сприхавия нрав на баща си и острия език на майка си. Скарат ли се, все едно сте на ожесточен футболен мач. Та как успявам да въдворя мир? Не успявам. По никакъв начин не мога да реша споровете им, без напрежението да ескалира допълнително. Затова ги оставям просто да си изговорят кой каквото има. Иска се волско търпение да си майка на четири момчета, както веднъж ми каза една приятелка съчувствено. Истината е, че всеки е прав за себе си и няма как да взема нечия страна, без в крайна сметка всички да се обидят още повече. Баща им се опитва понякога да се намеси, но обикновено резултатът е, че всички се скарват още повече.

На всичкото отгоре тук няма и добър интернет, а умишлено не сме помъкнали и обичната им електроника. Цялата компания сме само с два лаптопа, и то на работещите хора, тоест без игри на тях. Няма таблети, няма плейстейшъни, само телефоните, но тук обхватът е ужасен, а WiFi има само в ресторанта. Чудесно, мисля си, ще правим планински разходки. Момчетата обаче отказват и възмутено обявяват, че без приятелите им тук е голяма скука.

На втората сутрин ги каня отново с нас и отново срещам яростен отпор. Добре, деца, така да бъде, няма да ви мъкнем с нас по “тъпи” разходки. Обявяваме пълна свобода, всеки да прави каквото си иска. Междувременно Алекс е очарован от реката. Строим индианско огнище, като вадим мокрите хлъзгави камъни един по един и ги нареждаме в кръг. После, преди да е напекло съвсем, със сватята си правим една чудна разходка нагоре по реката. Връщаме се и за своя приятна изненада, заварваме хлапетата не сграбчили телефоните, а увлечени в игра. Строежът на индианското огнище явно е продължил без надзор на възрастен, защото всички кецове са мокри и наредени да се сушат на слънце, а босите момчета играят на карти с баща си. Отнякъде изниква кутия с 50 вида семейни игри и се започват едни турнири по домино, карти, не се сърди, човече и какво ли още не. Следобед Алекс се включва в разходката и за моя изненада нито веднъж не измрънква, че е изморен или някой трябва да го носи. Играем си на “лов на мечки”, въоръжени с две пръчки. Мечка не виждаме, но една сърничка пресича пътеката, за миг спира и се взира в нас, докато я гледаме, притаили дъх и после побягва нагоре в гората. Кучетата са толкова ошашавени, че дори не се сещат да опънат каишките. Не смеем да ги пуснем след миналия път, когато избягаха на същото това място посред зима. 

Лов на хъскита

IMG 0041

На третата сутрин отново поемаме по разходки. Оказва се, че трите жени в компанията сме единствените ентусиасти, които използват планината по предназначение. Навъртели сме 30 километра за тези три дни, без дори да се усетим, увлечени в сладки приказки. По пътя надолу към центъра на градчето попадаме на нещо интересно. Някой си е направил това чудо от празни бутилки и капачки. Прилича на същински сюрреалистичен паметник на цивилизацията.

31947738 10214487647038690 2666545473812168704 n

При един от преходите в планината срещаме група от 8-10 шумни, весели младежи, само мъжка тайфа. Отдалеч ни замирисва на барбекю и кучетата, вечно гладни, ни теглят в тяхна посока. Надули са музиката силно, всичко около тях е в хартийки, бутилки и пластмаса. Не ми се вписват тук на това величествено, спокойно, красиво място и бърча нос, сигурна, че ще оставят мръсотията след себе си. В тяхно оправдание ще кажа, че на следващия ден минахме отново оттам и ги видяхме как си отнасят четири найлонови чувала с отпадъци. Има надежда.

Тийнейджърът и 10-годишният не се включиха в нито един планинска разходка и дълбоко се възмутиха от идеята да се преместим на село. Но пък играха федербал, разхождаха кучета, гониха гущери и жаби в реката, и не на последно място разбиха баща си на карти. Няколко пъти. Дали младите лъвове започват да взимат превес най-после? Не знам, но виждам доволните им физиономии и най-после на третия ден забелязвам, че май са спрели да се карат един с друг.

Момчетата ми не са идеалните деца. Разправят се шумно и безпощадно, не откликват с ентусиазъм на всички интересни неща, които им предлагаме. Не винаги оценяват усилията, които полагаме за тях и често си намират поводи за недоволство. Но и аз нямам претенции да съм идеалната майка. Та, както се казва, таман по мярка сме си. 

- Успя ли да си починеш все пак? - питам Иван, докато седим на верандата и вдишваме дълбоко аромата на смола и мокра дървесина след пролетния дъжд.

- Зависи какво разбираш под почивка. - ми казва моето любимо момче. - Който толкова иска да си почива, не прави деца. Поне не толкова много.

- Ако кажеш, в следващия живот, може да нямаме деца и само да се забавляваме. - предлагам плахо.

- Или пък не. - ми се смее той.

Така или иначе, дотогава има още доста време да го решим.

Ти можеш

111

 

Автор: Яна Пеева

На Априлци сме. С Теди седим и си говорим, кучетата ни лежат кротки, както никога, в краката, а мама обикаля близката поляна и се опитва да приспи Борис, който се хили като ряпа. Зелено е, реката шумка до нас, а в ромоленето й долавям и всякакви други, неразличими за градските ни уши, звуци. Идилично ми е, гледам и него и гората около нас с влюбени очи.

- Хайде да си построим село!

Теди ми се смее.

- Да, ще си съберем приятелите, ще си направим по една къща, едно магазинче, едно ресторантче и сме готови! Ще си отворим и един офис, където да работим. Кучетата ще тичат на двора и ще вият на воля, без да пречат на съседите, Борис ще си играе на тревата, аз ще се опитвам да гледам нещо в градината, а ти ще си имаш басейн за плацикане. Ще си намерим и други хора с малки деца, за да си има Бобчето приятели.

Теди продължава да ми се смее. Аз обаче съм запалила и няма спиране. Градско дете съм си и много обичам София. Цял живот мечтата ми е била “и на "Руски" започва денят”. Много ми беше трудно да приема, че никога няма да живеем в центъра - Теди хич не е по многото хора, оживените улици и забързаното градско ежедневие. Обаче сега не си ни представям да си хванем двете кучета и бебето и да отидем да живеем в центъра, а честно казано и не искам. За сметка на това една зелена полянка, едни малки улички, хубави къщички, горичка около нас - ей така си го представям живота. 

Защо искам да живея на село

31531147 10214479249228750 594080439023435776 n

Само Фройд много не хареса селския живот. Простено му е, той е аристократ по рождение.

Теди продължава да ми се смее, гледа си и телефона, а аз му се ядосвам, че не ми обръща достатъчно внимание на фантазиите. Загася си цигарата и все така с усмивка ми казва, обръщайки телефона си към мен, за да видя какво гледа:

- Доста изоставени села има из България, трябва само да намерим някое на около час от София, други луди като теб, които искат да си правят къща на село и сме готови! Като се приберем, може да се качим на колата и да обиколим, току-виж сме харесали нещо. Ама ще го кръстим Младосел.

Така че, мили млади хора, хайде да си намерим някое обезлюдено село до София и да си го населим. Аз ще правя сладко, вие правете каквото си искате. Ще ни е зеленко и хубаво, децата ще тичат до късно и ще ядат филии с лютеница (домашна) по бордюрите, ще правим градински партита и купони по улиците, и ще дишаме въздух, а не нечия мръсна газ. 

Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое?

31949919 10214479250068771 4824173972004274176 n

Дзак! Идвам и аз на село! Може ли, може ли, може ли?

А ти, мила моя любима София, няма да се сърдиш, защото заради теб и книжка ще изкарам и ще идвам да те виждам често-често (ще се наложи и да работя, нищо, че живеем на село)! 

П.С: Ако сте млади хора по дух, а не по ЕГН, пак няма да ви върнем! А ако някой знае как точно би могло да се случи това с изоставеното село, да свирка. Ясно ми е, че трябват и практични неща като клиника, градина и училище, даже и кмет, но те нещата се нареждат, понякога неусетно. Само интернета трябва да го измислим! 

Прочетохте ли Как от гражданка станах селянка - историята на Веселина, кореняк софиянка, която се отказа от столичния живот и се пресели в едно испанско селце?

Автор: Мария Пеева

Алекс беше на две годинки, когато ми го каза: “Мама - аки, тате - мой”.  Разбира се, знам, че ме обича. Знам също, че макар и малко човече, е наясно колко много и аз го обичам. И все пак ми домъчня от тези думи. Написала съм го дори във фейсбук:

Ей, това моето дяволче-ангелче Алекс... Готвя му, храня го, сменям памперси, къпя го, слагам капките в нослето (това си е една малка война), гушкам го по цяла нощ, като е кисел, пера го, гладя го, водя го на разходки, водя го на градинка, а татко му какво прави? Дава му да държи волана на колата и рита с него топка. И какво ми чуха ушите тази сутрин: "Мама - аки, тате - мой." Няма справедливост на този свят!

След тази случка се замислих за ролите, които ние, родителите, заемаме в семейството и до каква степен определят чувствата и отношението на децата ни към нас. В моето детство мама поемаше всички домакински грижи, както и ангажиментите, свързани с мен. Татко вършеше “мъжките” неща - построи вила, майстореше всякакви интересни работи, все човъркаше нещо по колата. И от време на време си играеше с мен или ме водеше на кино. В моите спомени татко е героят, човекът, с когото всичко мога да споделя и чието внимание ме радва и ме кара да се чувствам значима. А мама, която реално ми отделяше безкрайно повече време поради самия факт, че вършеше всички досадни неща, свързани с домакинските грижи, вечно беше уморена или твърде заета да си поиграем. Наистина е несправедливо, нали така?

Сънувах мама

44181264 m 1

Наскоро една приятелка ми се оплака, че дъщеря й, която страда от заболяване, изискващо тежка и дори болезнена рехабилитация, се държи с нея, все едно я е намразила. “Тя сякаш обича само баща си, макар че него постоянно го няма и всичко правя аз.” - това са точните думи на тази майка, а в очите й имаше сълзи и неразбиране. Всъщност бащата пътува често и като се върне, винаги носи подаръчета и мили изненади. Изглежда, че малкото момиченце свързва майка си с неприятните процедури и скучните грижи, а таткото е светлият принц, слънцето, което от време на време огрява с присъствието си дома и е винаги желан и интересен. 

Истината е, че децата се уморяват от нас. Както ние, майките, се уморяваме от постоянните ежедневни грижи за тях, така и на тях им писва да виждат постоянно гърба ни - на печката, на мивката, с прахосмукачката или ютията. Омръзва им все ние да ги водим на лекар или на ангажименти, които не посещават с удоволствие. Омръзва им да сме напрегнати и изтощени от скучните неща, които правим по принуда, защото някой трябва да ги свърши. Децата няма да запомнят колко чинии сме измили и колко дрехи сме изпрали, но ще запомнят как сме щурели с тях и какви приключения сме имали заедно. Затова, момичета, добре е навреме да измислим какво може да променим в семейните роли, за да имаме и ние възможност да покажем на децата си, че сме интересни и забавни, че обичаме да се смеем и радваме на живота. Иначе някой ден ще чуем “мама - аки, тате - мой”, казано със съвсем други думи от вече порасналите ни деца. И тогава наистина ще ни заболи. 

Една страхотна идея за семейна игра

 

10462768 10203585147683020 4779842381060302278 n

Автор: Мария Пеева

Днес съм много шик. Не на място се чувствам сред тези стари хора около мен, но пък всички са толкова мили и ми казват колко съм хубава и нагласена. Перленото герданче си сложих, то ми е любимо. Облякла съм си блузката в резеда, уж копринена, ама не е точно коприна май. Майка ми е много кипра жена, от нея се научих как се избира коприната, трябва да се хлъзга между пръстите, но тежко да пада. Истинската коприна е топла. Потъркаш ли я, усещаш я като жива. Такива рокли облича мама, все копринени, татко е търговец и най-хубавото й купува. И за нас се грижи, за мен и сестрите ми като писани яйца. Лятото наема файтон и чак до морето ни води, като принцеси, настанени във файтона, и с една пачка в задния джоб. Веднъж изгуби пачката, цялата пачка изгуби някъде по пътя, мама се завайка, а той рече само: "На някого са трябвали повече отколкото на мен" - и се върна обратно до Пловдив и донесе нова пачка. Такъв човек е татко, с всичко се справя и от нищо не се плаши. А магазинът му е точно на Чифте баня, съвсем близо до нашата къща. Но ето, денят преваля вече и не мога да се прибера при тях, колко ли се тревожат за мен. Майка ми сигурно стои на прозореца, на еркерния прозорец, който гледа право към булеварда и се чуди къде е Лена, защо се бави още. Хубаво ще ми се накарат, може и боя да си изям, ако не се върна, докато не се свечери. Бива ли младо момиче по нощите да обикаля, не е прилично, какво ще кажат хората. Не ме свърта вече, но седя тук, на пейката, с тези непознати хора, усмихвам се, бъбря с тях общи приказки, времето да минава, докато чакам да дойде автобусът. Пак е хубаво, че си имам компания, да не чакам сама.

Дядото го познавам отнякъде, откъде не знам, не се сещам сега. Но знам, че е добър човек. Все по мен върви, където и да отида, като кученце ме следва. Казах му, че е време да си отивам у дома, а той - Ленке, Ленке - не ме оставя на мира. Ще го излъжа и ще се измъкна, само да дойде моят рейс. Ето сега мълчи и пак ме зяпа. Казал е нещо, но не съм го чула. Как му беше името, не помня, но иначе го познавам. Сигурно си няма жена да го гледа, затова е тъжен. Възпитан човек, добър, не съм видяла лошо от него, само където все по мен върви и ме хваща за ръката. Какво да го правиш, стар дядо, жал ми е за него…

Жената ме гледа някак въпросително с тези уморени сини очи, все едно току-що нещо ме е питала. 

- Извинявайте, госпожа, не ви чух. Разсеях се нещо, напоследък съм като отнесена, не знам какво ми става.

- Питам дали тук ти харесва, мамо.

Не е наред горката женица. Мисли ме за майка си. Оглеждам я, никак не е млада, усмихва ми се мило, очите й тревожни, напрегната е сякаш. Кой знае какво й е на главата, може грижи да си има. Няма как да се е припознала, аз съм къде-къде по-млада от нея, но няма да й казвам, защо да я обиждам клетата. 

- Вие тук по работа ли сте, госпожа? - питам колкото от приличие.

- Дойдох да те видя, мамо. Кажи харесва ли ти тук? Татко каза, че много приятели сте си намерили.

- Нещо май се припознахте. Аз съм само за малко, чакам рейса за моята спирка, за “Руски”. Всеки миг ще дойде, дано не закъснее много, че майка ми ще се тревожи за мен, тя никак не обича да закъснявам и сигурно вече се чуди къде съм. 

- Баба отдавна почина, мамо. Нали бяхме на гроба й? И къщата на “Руски” я няма вече, от много години я няма. Бях съвсем малко дете, когато я бутнаха.

Джумбиш си прави с мен тази жена. Да бях в настроение да й се ядосам, добре щях да я наредя, ама не съм. А и тя е възрастна жена, не върви да й държа тон, не съм така възпитана. Засмивам се учтиво и ставам.

- Ами, аз да тръгвам тогава. То рейсът няма да дойде скоро, по-добре пеш да се прибера.

Жената се стряска и скача.

- Не, не, седни тук, мамо. Няма къде да ходиш. Виж колко е хубаво в тази градина, и слънчево, и чисто, и зеленo.

Хваща ме за ръката, а аз сядам. Не знам защо я слушам, близка я чувствам, може да сме се срещали и преди. Сядам до нея, на дървената скамейка, а една шарена котка се шмугва в гъстия шубрак на двора. Шарена досущ като моята Галка, която идва всяка вечер в леглото ми, тайно от мама и мърка на възглавницата, а сутрин аз грижливо почиствам космите, за да не ме хванат нашите. Поглеждам жената дали е видяла котката и забелязвам, че плаче. Защо плаче тази жена, големите хора не плачат, това всяко дете го знае. Дожалява ми за нея и някак неловко ми става, и объркано. Протягам ръка и хващам нейната, а тя се вкопчва в моята и стиска здраво, чак ме заболява. Дядото нищо не разбира, то е видно от пръв поглед, ама ето, и неговата брадичка почва да трепери. Сигурно и него някъде го чакат, може жена му да се тревожи, може би децата му са пригладнели вече, а той закъснява за вечеря. За миг сякаш имам това чувство... как беше онази френска дума - дежавю? Сякаш виждам този дядо като млад мъж, тъмнокос, къдрав хубавец с непокорен перчем, звъни на вратата, а аз му отварям, сгълчавам го, че пак се е забавил, пък на масата седи синеоко момиченце, дъщеря ни, и се усмихва насреща му, а големите му теменужени очи сияят: "Хайде бе, тате, огладняхме с мама! Къде се бавиш?" Но това е само миг, като стерео картичка, и после пак съм тук, на пейката.

- Къде се бави този рейс? - казвам - Вие нещо чухте ли, да не са сменили разписанието? 

Жената въздиша, избърсва очите си и ми се усмихва.

- Бави се нещо, но ние заникъде не бързаме, нали? Ще поседим тук и ще го почакаме заедно. Може и сладолед да хапнем, искаш ли, мамо?

- Ами, щом казвате, да почакаме, какво пък. Поне ще си правим компания. А ако знаете в магазина на баща ми какъв сладолед има - млечен, ванилов… Ще ви поканя някой път да го опитате.

И разказвам на тази мила, непозната плачлива женица, която упорито ме нарича “мамо” за татко и майка, за магазина им, за хубавата къща на Руски, за моите сестри и за котката ми, а тя и дядото мълчат, и слушат внимателно, и кимат, току се и засмеят. После дядото задрямва на пейката, даже леко похърква, а аз също се отпускам, пък жената ме намята с жилетката си и ме прегръща, и усещам как се унасям, облегната на рамото й, все едно ми е майка, добра женица е, нищо че е малко лудичка, но човек среща всякакви хора по пътя, не е ли така? Всякакви хора и всички пътуват за дома си. 

 

Ние бяхме и вече не сме

44181264 m 1

Писмото на тези две майки е изпълнено с много болка и гняв. Моля ви, разпространете го. Дано стигне до когото трябва. Не може училището да застрашава живота на децата ни. Не може едно болно дете да среща такова неразбиране. Напомням ви, че Елица Сиракова не повдига за първи път този въпрос. Предишното й писмо стигна до десетки хиляди. Явно не е било достатъчно. 

 

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, 

Не знам защо трябва да пиша отново подобно писмо!

5 минути делят едно дете от КОМА, 5 минути, пакетче захар, 2 бонбона, ½ банан. Толкова елементарно!!!

Този път писмото има конкретен адресат:

Уважаеми Учители, Г-жо Директор в основно училище „Св. св. Кирил и Методий” гр. Кюстендил,

За пореден път днес, една майка – г-жа Григорова е ТИЧАЛА до училище за да СПАСИ детето си.

За пореден път на това дете не са му разрешили да яде по време на час, нито са го пуснали да излезе, когато е усетило признаци на хипогликемия. 

За пореден път на тази майка са отказали среща и разговор. 

За пореден път са обвинили детето, че симулира.

За пореден път, това дете е подигравано и унижавано от съучениците си за това, че е с ДИАБЕТ!

Днес за пореден път една майка на дете с диабет сподели, че не среща никакво разбиране. 

Хора, не разбирате ли, никой не е застрахован?!

ТОВА ДЕТЕ Е на 11 години, от 10 години е с диабет, ТОВА ДЕТЕ И ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ДЕЦА С ДИАБЕТ В БЪЛГАРИЯ, ИМАТ ПРАВО ПО КОНСТИТУЦИЯ ДА ПОСЕЩАВАТ УЧИЛИЩЕ И ДА ПОЛУЧАТ ОБРАЗОВАНИЕ, ДА НЕ БЪДАТ УНИЖАВАНИ! 

Уважаеми учители, уважаема госпожо Директор, в етичния кодекс публикуван на сайта на училището е описано какви са правата и задълженията на  УЧИТЕЛИТЕ, може би няма да е зле, да си припомните какво сте написали там, да обърнете особено внимание на:

  1. Училището е място, където се изгражда сплотена училищна общност на ученици, учители и родители. Тази общност постига много повече на принципа на общото действие, като подпомага и допълва личните усилия на всеки.

Глава втора

I.ПОВЕДЕНИЕ И ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ В ОБЩЕСТВОТО

1. Учителят изпълнява своите задължения в услуга на учениците.

2. Учителят дава личен пример с поведението си.

…..

5. Учителят спазва стриктно своите задължения, определени в ЗПУО, в длъжностната му характеристика, в Правилника за дейността на училището и в Правилника за вътрешния трудов ред, като носи ОТГОВОРНОСТ за своите ДЕЙСТВИЯ или БЕЗДЕЙСТВИЯ.

10. Задължение на учителя е да бъде добронамерен, да проявява безпристрастност, индивидуален подход и уважение към учениците и да създава условия на състезателност между  учениците.

...

14. Учителят има решаваща роля за формирането на достойни личности и достойни граждани на обществото, основано на демократичните дейности в България.

15. Чрез обучение и МОРАЛНО възпитание учителят подготвя учениците за бъдещата им активност в гражданското общество. 

VIII. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА УЧИТЕЛИТЕ

4. Учителят е длъжен да:

- зачита правата и достойнството на децата, учениците …

- ОПАЗВА ЖИВОТА И ЗДРАВЕТО на учениците и децата по време на образователно-възпитателния процес и на други дейности, организирани от него или от училището.

Толкова ясно сте го написали. 

Толкова хубаво звучи. 

Най-старото училище в Кюстендил! 

Опитайте поне да разберете как се справя това дете в училище, когато всички възрастни там му обръщат гръб, как се чувства, когато му отказват правото да вземе мерки, за да предотврати хипогликемия. Това дете има нужда от подкрепа и разбиране. 

5 минути - измерване на кръвна захар, 2 захарчета, ½ банан. Толкова е лесно. Толкова ненатрапчиво. На кого ще попречи? 

Защо в усърдието си да се представим добре, да си свършим работата, забравяме за това, че преди всичко трябва да сме човечни?!

За да не си помислите, че ще пиша само за негативните примери, искам тук да благодаря на учителката на моя син – госпожа Гедикова, учител в СУ “Братя Миладинови“ гр. Пловдив. 

Да ѝ изкажа най-искрената си признателност, за това че се грижи за нуждите на моето дете, за това, че не му забранява да яде в час, за това, че винаги го пуска до тоалетна или да си измери кръвната захар, за това, че го следи и му дава захарче, когато е необходимо, за това, че го включва във всички игри и лудории наравно с останалите деца, за това, че го оставя да бъде дете, като всички други.

Иска ми се следващото писмо да е от благодарност към всички достойни учители, които са учители по призвание, не по задължение, повярвайте има много такива, срещаме ги всеки ден, някои са млади и зелени, но с голямо желание, други са опитни и с голям стаж, и все така всеотдайни като в първия си учебен ден.

Искрено се надявам в тази държава децата да станат приоритет. 

Ние, родителите на деца с хронични заболявания настояваме медицинският персонал в училищата да бъде задължен със закон да се грижи за децата с хронични заболявания и техните нужди, да бъде обучен, да бъде атестиран редовно, да бъде добре платен, да бъде ангажиран. 

Недопустимо е в 21 век, в държава от Европейския съюз, стотици семейства да преминават в графа социално слаби, защото няма кой да се грижи за физическото оцеляване на децата в училище, и с това родителите да са принудени да стоят в училището. 

Не може едни майки и бащи да тичат по улиците обезумели от ужас дали ще стигнат на време, а всичко би могло да е толкова лесно и цивилизовано.

Нека тези семейства не са поредните ЗДРАВНИ ЕМИГРАНТИ.

С уважение, 

Елица Сиракова - майка на дете с диабет.

Сашка Григорова - майка на дете с диабет.

….

Стотици майки и бащи на деца, деца с диабет в България.

Надявам се това писмо да стигне и до хората, от които в най-голяма степен зависи всичко да се промени към по-добро:

Министерство на образованието и науката

ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Министерството на здравеопазването

Държавна агенция за закрила на детето

 

Повече за диабета може да прочетете в Захарен диабет тип 1.

Първото писмо на Елица ще намерите тук.

Автор: Мария Пеева

Една малка драма се разви преди два дни в социалната мрежа. Нямаше да обърна особено внимание, ако няколко приятели не ми бяха писали с молба да споделя и на моята страница. Затова и се захванах да проверя точно за какво става дума. Всичко започна с поста на майка 1, която споделя притеснителна ситуация в парка:

Здравейте, бих искала да споделя какво се случи днес с моя две годишен син в Южния парк.
Бяхме на разходка и в някакъв момент аз седнах на пейката и го оставих да гони гълъбите наблизо и да тича в близост до мен. В един момент виждам жена на възраст около 50 години която идва, хваща го за ръката и тръгва да го извежда от парка през храстите, всичко става за секунди.
Аз разбира се за веднага изтичах до сина ми и го повиках. Тя се стресна много и ми каза:
“Ваше ли е? Аз си мислех, че е сам. Едно колело щеше да го блъсне и аз го дръпнах.”
Нямаше никакво колело, аз бях на метър, два от сина си. Всичко това става на голямата алея над фонтана.
Явно трябва да го държа за ръка нон стоп и да бдя над него като орлица, за да е в безопасност. Внимавайте когато се разхождате там.
Пиша описание на жената, за да знаете как изглежда и понеже доста майки ме попитаха:
Слаба, средна на ръст, прошарена коса вързана на къса опашка, с малка раница на гърба, мургава, невзрачна жена, чието присъствие повечето хора не биха забелязали.

30768664 10214392413577913 1933699769 o

Към този пост, както виждате, няма снимка.

След което няколко майки копираха поста й като свой, тоест без да уточнят, че ситуацията се е случила с друга жена, и изведнъж излезе сякаш опитите за отвличане са няколко. Надявам се всички майки, които коментираха, че нещо подобно се е случило и с тях, да се обадят в полицията. Тези сигнали трябва да се проверят. Но историята не спира дотук.

Една от майките, ще я нарека майка 2, написа следното предупреждение (копирам го с правописните грешки), в което копира поста на майка 1, НО ДОБАВЯ КЪМ НЕГО ДВЕ СНИМКИ:

Тази жена, обикаля парковете и се опитва да краде деца. Ако някаде я видите, пазете децата си. В рамките на два дни е видяна в Южния и Западния парк,да се опитва да отвлече деца… избира ги предимно до към 2-3 годишна възраст,без значение пола на детето..

30846293 10214392420418084 1529733417 o

Впоследствие майка 2 обясни, че й е писала жена, която се представя за съседка на описаната “крадла на деца” и й пратила снимки. Съседката твърди, че я познала по описанието. “Слаба, средна на ръст, прошарена коса вързана на къса опашка, с малка раница на гърба, мургава, невзрачна жена, чието присъствие повечето хора не биха забелязали.” Намирате ли прилика между описанието на майка 1 и жената от снимките? Може би само “слаба и средна на ръст”. Описание, на което отговарят хиляди жени в София.

На този етап жълтите медии вече подхванаха историята. Обърнете внимание, че в споделянията и в жълтите медии жената вече се появява на снимки като неотделима част от историята на майка 1. Независимо че майка 1 изрично обясни, че жената не прилича на описанието и изобщо не е сигурна, че е същата.

 30849774 10214392416057975 568192936 o

Интересна подробност е, че майка 2, жената, която свърза снимките с историята за отвличането, е позната и преди в майчинската група с провокативен пост, в който споделя съмнения за педофил и пуска снимка на СОБСТВЕНИЯ СИ БИВШ СЪПРУГ. За щастие, тогава другите майки разкриха измамата, преди да почнат да споделят снимката и да набедят неподозиращия човек в педофилия. Майка 2 е изтрила поста си, но една от коментиралите пази скрийншот.

30771485 10214392399537562 1404429909 o

30771533 10214392477859520 1709047013 o

 

Според мен е важно хората да подхождат по-отговорно със споделянията на непроверена информация, особено придружена със снимки. В коментарите имаше закани за саморазправа, организиране на хайки и преследване на жената от снимките, която много вероятно няма нищо общо с оригиналната история. Някои майки писаха, че има много случаи на отвлечени деца напоследък. Търсих дълго и упорито из бюлетините на полицията, но не намерих такива. Разбира се, аз съм само един обикновен потребител и може да съм пропуснала. Ако вие имате информация за случай на отвличане на дете от парка, добре дошли сте да споделите.

Честно казано, хиляди пъти предпочитам тази история да е фалшива новина, отколкото наистина да има жена, която се опитва да отвлече дете от парка. Ако все пак има такава, правилният ход е да се отиде в полицията. Ако разполагате със снимка, още по-добре. Но нека е снимка, която сте направили вие, родителите на детето, което са се опитали да отвлекат, или присъстващите на сцената. Не снимка, която някой е споделил в социалните мрежи и изобщо не е ясно дали е на същия човек.

И накрая само си представете ситуация, в която някой, който не ви харесва, (бившето гадже на бившето ви гадже, или съседа, на чието място сте паркирали, или жената, която сте прередили на опашка за сладолед в парка или завистлив колега, или бизнесконкурент, или просто някой шегаджия), качи ваша снимка с надпис: ”Пазете се, майки, този мъж/жена е педофил/крадла на деца”, всичко това придружено с ужасяваща и много достоверно звучаща история.

Мисля, че админите на големите групи трябва да следят каква информация се поства на стените им. Информацията е сила. Дали ще се използва за добро или зло, зависи от нас. Междувременно, това, което можем да направим е ясно - да не оставяме децата си без надзор на обществени места и да се погрижим да знаят как да реагират в опасни ситуации. Преди време публикувах много полезна статия на тази тема. 

Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете.

Ако искате, може да ги зададете на детето си и да проверите дали ще реагира правилно в рискова ситуация. Аз го направих и периодично им ги припомням. А жената от заглавната снимка на този текст НЕ СЕ ОПИТВА да отвлече ничие дете. Просто исках да ви покажа колко е лесно да превърнеш някого в престъпник - едно подходящо заглавие и една снимка са достатъчни. Моля ви, не вярвайте на всичко, което прочетете в интернет и в социалните мрежи. Не вярвайте и на мен. Проверявайте.

Автор: Мария Пеева

Една майка на двегодишен тайфун с нежно име зададе този въпрос в майчинската ни група, където сме се събрали все мами нинджи с хлапета на най-различна възраст.

Кога става по-лесно? И става ли изобщо, или това е мит, който казват на всички майки, за да не скочат през терасата?

Повечето отговори бяха с усмивки, шеги и закачки. Но истината е, че не е лесно. При все че се смеем и забавляваме, да си родител не е най-лесното нещо на света. А да си идеален родител е направо невъзможно.

Дзен мама

10246457 m

Но да си щастлив родител е съвсем възможно.

Нали така? Попитайте който и да е родител дали би върнал детето си откъдето е дошло и познайте отговора. Значи все пак родителите са щастливи хора. Може да не им е лесно, но стокхолмският синдром ги тресе яко и ако им предложите да ги отървете от нещастието им, не само ще ви намразят, ами нищо чудно и да отнесете някоя люта клетва или дори шамар.

И все пак, кога става по-лесно, мили майки и бащи на тайфуни?

1. Когато осъзнаете, че светът не се върти около децата и няма нужда вие да го въртите около тях, защото те много добре си намират местенцето и посоката в него сами.

2. Когато спрете да се обвинявате всеки път, когато нещо не се получи както сте си го представяли.

3. Когато престанете да се измъчвате от мисълта дали сте най-добрият родител. Вие сте! Питайте детето си, ако не вярвате на мен.

4. Когато позволите на детето да прави своите грешки, да поема известни рискове и не треперите постоянно за него.

Нека се опари

41144407 m

5. Когато престанете да се впрягате за всяка дреболия. Няма нищо фатално, ако къщата ви е разхвърляна и ако от време на време ядете салата със сандвич или поръчвате пица.

6. Когато спрете да се тревожите дали детето ви не изостава спрямо гениалното дете на съседката и да се тръшкате при всяка настинка.

7. Когато престанете да се ядосвате за несъществени неща като скъсани панталонки, изцапана рокличка, двойка по математика, изгубена обувка (да, една! Как човек губи една обувка, много искам някой да ми обясни) или забравено домашно.

8. Когато започнете да се усмихвате на пакостите и да се радвате на белите. Всички те доказват само едно - че детето е здраво и щастливо. 

9. Когато си намерите приятели, които ви понасят такива каквито сте - със сополивите ви деца, "смешните ви" проблеми и банановото пюре в косата.

10. Когато осъзнаете, че не е страшно човек да потърси помощ, вместо да чака да се строполи от умора.

11. Когато повярвате, че стига човек да обича детето си, то ще му прости грешките, които неминуемо ще направи.

12. Накрая, но не на последно място ви обещавам, че след някоя година ще се обърнете назад и ще си кажете:

Боже, не мога да повярвам, че ТОГАВА ми се е струвало трудно!

Защото един ден ще дойде пубертетът! :) 

Пубертетът - неизбежното зло 

47171799 m

Но добра новина винаги има и тя е, че в един момент човек претръпва и се научава да се смее и забавлява. С някои се случва още на първото дете, с някои - чак на третото :) От кои ще сте вие - решете сами.

Освен това има и разни алтернативни методи за облекчаване на страданията ни като чаша вино, добра приятелка, малко шопинг, истинска любов, хубав филм, смислена книга, йога или майчинска група, където ще те подкрепят. :) Успех от мен, една оцеляла мама на четирима, на която й става все по-леко с всяко следващо дете!

За внучето ще разказвам допълнително.

Автор: Хедър Кърн Ланиър за The Sun Magazine

I.

Бебето на приятеля ми Джефри плаче в количката. Преди тя да се роди, Джефри се хвалеше с първата й снимка от ехографа, черно-бяла и медицински стерилна, защото дори тогава, още плуваща в околоплодните води, си личеше, че има неговата брадичка. Сега вече родена, изкарана на заслепяващата дневна светлина, тя сякаш вие. Сълзите се търкалят по пухкавите й бузи. Лицето й се сбръчква и тя плаче все едно идва краят на света, а тя го знае.

Не съм много наясно с бебетата, защото все още ми остават няколко години преди да родя, и го питам “За какво плаче? За нея светът е перфектен!”

Мисля си - няма гадже, което да разбие сърцето й. Мисля си как никога не се поглежда в огледалото, за да види бръчки или да мисли за грешките си. Всъщност, тя въобще няма бръчки, няма грешки, нейният свят се състои от органичния памук, който обгръща меката й бебешка кожа, гърдата на майка й, която да я нахрани, когато огладнее, количка, в която да се вози, и някой, който да бута количката. Може да спи, колкото си иска - обикновено по 16 часа на ден. Буквално има кой да й забърше бебешкото дупе.

Джефри обаче ме поглежда объркано. Понякога е прекалено топло, обяснява ми той, друг път е прекалено студено. Може би е гладна. Може би е жадна. Трябва да лежи по гръб през цялото време. Не може да ходи или да говори. Не може да каже какво не е наред. Само си помисли - излязла е от удобната утроба, където понятието “нужда” не е съществувало. Сега разбира какво значи това и колко е плашещо то.

Светът определено не е перфектен за нея, ми казва Джефри. Има много неща, за които да плаче.

II.

От една книга научавам, че има 12 причини, поради които бебетата плачат.

Защото са гладни.
Защото памперсът им е за смяна.
Защото е прекалено топло.
Защото е прекалено студено.
Защото им е скучно.
Защото са прекалено стимулирани.
Защото им се спи.
Защото имат газове.
Защото им растат зъби.
Защото са болни.
За нещо “дребно”. Толкова дребно, че никога няма да разберем какво е.
Защото им липсва утробата.

И ето - ражда се човек

1666796 m

III.

Току-що съм оставила осемседмичната си дъщеря. Нахранила съм я. Приспала съм я. Следващите няколко минути са само мои. Спирам се в коридора, за момент вярвам, че ще мога да си измия зъбите, да хапна нещо или дори да се изкъпя. Още преди да успея да избера в коя посока да поема - ляво, към банята, или дясно, към кухнята - тя се разплаква отново.

“Къде е брошурката, която ни дадоха в болницата?”, питам мъжа си. “Онази озаглавена “Бебетата плачат ужасно много”

Не се казва “Бебетата плачат ужасно много”. Нещо по-скучно от това е. Но в хаоса, който последва раждането, сме я загубили и сега никога няма да разбера какви са безценните съвети, описани вътре. Може би пише, че плачът й е направен от свелина. Че е раят, изпълнен с невидими птици. Може би нямаше да пише, въпреки че би могло, че бебешкият плач е основата, на която се гради всяко изкуство. Може пък и да пише как да я накарам да спре да плаче толкова ужасно много.

IV.

Първия път, когато едно бебе се разплаче, получава точки за това. Скалата Апгар - с категории като цвят, сърдечен ритъм, рефлекси и мускулен тонус - е първата му оценка, и то получава 2 от десетта възможни точки за силен, бурен плач. Това значи, че дробовете му са поели достатъчно кислород. Ако не заплаче и дишането му е слабо, нерегулярно, ако се дави или не може да си поеме въздух, точката е само една. Ако няма дишане - нула.

Бебетата имат нужда от тази първа глътка въздух, но не само заради кислорода. Първата глътка променя организма им. Дава сигнал на циркулярната система, която се е движила в една посока, докато бебето е било ембрион, да поеме на обратно, като ято патета, променящи посока. Преди да се роди, всичко - храната, кислородът, е стигало до него през пъпната връв от плацентата, подобна на дроб, която временно се намества в утробата на майката и играе ролята на единствена, постоянна компания на бебето: неодушевен, безличен приятел. След раждане пъпната връв трябва да бъде срязана и кислородът трябва да влиза през собствените му дробове, а храната да бъде обработвана в неговия стомах.

Тази първа глътка значи, че може да порасне и да бъде отделена от тялото на майка си личност. Че може да стане дори стара мома с десетина котки.

Нищо чудно, че с първата глътка идва и първият плач.

V.

Ако новороденото не плаче, болката е най-добрият начин да бъде накарано да го направи. Затова е и удрянето по дупето, последвано от бебешки писък, последван от облекчената въздишка на родителите. Странно е, нали? Това първо чувство на болка за бебето е първата радост за родителите.

Това, което няма да ви кажат

35851064 m

VI.

Преди средата на осемдесетте много лекари отричат, че бебетата могат да чувства болка. На деца до 18 месеца операциите са се извършвали без упойка.

В изследвания учените боцкат бебетата по петите, бузите и бедрата. Пускат ги от един метър (и ги хващат). Връзват главите им. Натискат брадичките им за по половин минута, че и повече. И бебета отвръщат с така наречения от учените “рефлекс”.

От едно проучване: “Очите се затварят: мастните подложки около тях се издуват. Назолабиална бръчка се появява в края на устните. Усните се свиват, устата се отваря широко, езикът е опънат, а брадичката трепери.”

Или с други думи - бебето е разстроено. Боли го. Но плачът му е класифициран като “случаен шум”. Учените отричат този шум да е опит за някаква комуникация.

VII.

Думата infant (бебе на английски) идва от Латинското infans, което значи “без глас”.

VIII.

Огромната книга за бебета ме информира, че моето бебе се смята за “лесно”. “Лесна” е, защото мога да я утеша. Ако заплаче, мога да я успокоя като я нахраня, прегърна, полюлея. Когато нищо друго не помогне, сядам на голямата топка за йога и подскачам с нея, докато очите й се успокоят, а тя се загледа в етажерката. Другите майки ме предупреждават, че така ще повърне, но тя никога не го прави.

Знам, че не всички имат моя късмет. Техните бебета плачат ли, плачат и никой не може да ги успокои. Техният плач е молба за нещо на чужд език, който не може да бъде преведен. Нямаме преводач, затова бебетата продължават да плачат отчаяно - за какво? Не могат да ни кажат. Плачът им оттеква нечут като в бездна.

Една съседка на около осемдесет ми споделя, че преди години, когато родила първото си дете, мъжа й го викнали на служба и тя останала да се грижи сама за детето си с помощ от родителите си. Бебето е имало колики, разказва ми тя, и постоянно плачело. Просто ужасно. Една вечер, тя и баща й, дочули как майка й заплашва да го пусне в тоалетната. И двамата скочили от столовете си и изтичали в банята с протегнати ръце, готови да го спасят. “Само се шегувам”, казала майка й.

Но вече никой не бил сигурен.

IX.

Устата на бебето се отваря в широка усмивка. Баща й си играе с нея. Тя е възхитена.

После веждите й се сбърчват. Звуците на възхита са заменени от гърлено ръмжене, но устата й все още се усмихва. Плаче и се смее едновременно.

“Не разбирам - щастлива ли е или е тъжна?”, питам аз.

Баща й ми казва, “Мисля, че и тя не е сигурна.”

Отговорът на вселената

31739533 m

Х.

Месецът, когато я направихме - когато погледнахме календара и решихме, че е подходящият момент - се чувствах сякаш правя нещо незаконно. Нямаше ли някоя висока мраморна сграда, в която трябва да вляза, опашка, на която трябва да се наредя, формуляр, който да попълня, за да имам правото да създам ново човешко същество? Трябва да кандидатстваме и да бъдем одобрени за толкова много неща - за кола, за заем, за да се оженим. Но не и за да създадем дете? Не и за ново същество с дробове и желания, и нужди за храна, за физическа близост, за умствена стимулация? Къде е печатът ОДОБРЕНО този път? Къде е бюрократът, който ще ми каже “Да, можете да направите човек. Да, можете да добавите още една душа на тази планета, още една душа, която да ходи по земята и да търси любов, да търси начини да не бъде самотна; още един човек, който ще бъде нараняван и ще наранява, без да иска разрешение. Да, можете да направите още един човек.”

Никой не ни каза това и тя се появи, 20 седмици по-късно, плуваща в корема ми, вярваща, че светът не е нищо повече от топъл червен мехур, пълен с течност с вкус на сълзи, стига да знаеше какъв точно вкус имат сълзите…

XI.

Да попиташ някого “Кога плака за последно?” е по-лично от това да го питаш колко пари изкарва или колко тежи. Въпреки това аз попитах 12 човека и те ми отговориха:

Докато четях книга във влака.
Докато се молех за петната по дробовете на приятеля ми.
Докато гледах Celebrity Rehab with Dr. Drew.
Докато разговарях с ендодонта за зъбите ми.
Докато се грижех за куче, което беше мръсно, недохранено и лишено от внимание и любов.
В съня си.
Докато гледах как двама братя скачат от скала по телевизията.
Когато бях благодарна, че имам достатъчно пелени за сина си.
Докато събирах вещите си от офиса.
Докато си мислех за това, че в един момент майка ми ще спре да ме разпознава, заради Алцхаймера.
На сватба.
Докато ядях бананов сплит.

XII.

Не плаках, когато главата й се появи. Докоснах я между краката си, когато сестрата ме окуражи да го направя. Но не плаках. Не плаках и един час преди това, когато маточната ми шийка се разширяваше, докато треперех и пъшках, ужасявайки другата леко бременна жена, която си говореше с някого и очевидно не раждаше. Не плаках, когато тялото на новороденото ми излезе, нито когато я сложиха върху мен, и лицето й, покрито с верникс, се обърна към мен. “Какво по дяволите?”, сякаш казваше изражението й.

Всъщност, първата ми реакция беше да се разтреперя. Треперех неконтролируемо. Умирах от студ. Нормално е, каза ми сестрата. От хормоните е, каза, и ме зави с топло одеало, сякаш страдах от хипотермия. Не плаках и след това, когато ми сложиха упойка, за да ме зашият. Нито когато докато дъщеря ми ме гледаше, аз видях размера на иглата, с която ме шият. Успях да я забележа, въпреки че държах в ръцете си съществото, което бях чакала 40 седмици, защото това беше предметът, с който щяха да ми причинят болка. Но не плаках.

Разплаках се след това - четири часа по-късно, под душа. Огромната вана, в която бяха родила, беше преградена със завеса и можех да си поплача на спокойствие. Бебето ми спеше, имах време да се изкъпя, да отмия засъхналата кръв и околоплодна течност от краката си, да измия косата си. Това, което усещах около себе си, не беше болничната стерилност, не беше усамотението. Вместо това усещах нещо огромно и невъобразимо, като огромен каньон. И плачех, не само от щастие, не само за живота, който бях родила, не само за независимостта, от която се бях отказала - но и поради причини, които не мога да обясня, които нямат нищо общо нито с щастието, нито с тъгата. Причини, които имат много общо с начина, по който може би бих се чувствала, ако стоях на дъното на Големия каньнон. Колко непреодолим, смъртоносен, красив и древен е той. И колко малка съм аз в сравнение.

 

Хелън Кърн Ланиър е автор на две книги и блогър. Преведохме за вас и още един неин текст, в който разказва за дъщеричката си, родена с рядко генетично заболяване - Супербебетата не плачат.

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам