Автор: Илиана Тодорова

Всички знаем за легендата, която ни е предавана през годините за мартеницата - за хан Аспарух и неговата сестра, затворена в кула, която му пратила вест по лястовица. За крачето й било привързано с бял конец писмо с картата как да стигне до нея и да я освободи. Но птицата била ранена и кръвта й окървавила конеца, та той станал бял и червен. Ханът наредил всичките му войници да си вържат бяло-червен конец на ръката и така се родил този обичай. Тъй като лястовицата пристигнала при Аспарух на 1 март, на този ден празнуваме и ние. Това, разбира се, е само една интерпретация на легендата и само една от многото легенди за този празник. Всъщност мартеницата представлява усукана нишка от червено и бяло. Нишката е универсалният символ на съдбата, завъртането ѝ е символично представяне на раждането и живота.

Защо точно през март?

Някога прабългарите са го наричали „читем”-сухият месец. Точно преди него е „тутом”-месецът на страшния лед. А след март идва „твирем”-многоцветният. По-късно тези месеци са станали февруари-сечен, март-сухи, април –брезов.

Някога са се кичили само с червен конец – ерион - вълна. По-късно се добавя и белият, като отначало мартеничките са се правили на едни пръчици, на които се слагали бели и червени топчици вълна. Това са им били „подръчните материали“, за да изразят пресичането на студеното – бялото, към топлото – червеното. От зимата, снега – бялото към слънцето, топлината – червеното. В един по-късен период са ги посуквали в едно, защото решили, че има и значение как да се почете сливането на мъжкото с женското.

Денят за закичване е избран за почитането на бог Март и неговата любима Белона.

Това е било преди повече от 2 хилядолетия. Така и се наричали в началото Пижо и Пенда – Марто и Белона. И така тази легенда се е превърнала в приказка за баба Марта -  за жената на бога, която от мила и добра бързо ставала люта и зла. Така и я намираме в описанията като Баба Марта. Тя пък била сестра на Малък и Голям Сечко – месеците януари и февруари. И все била сърдита, защото ѝ правели пакости. Ето по този начин са си обяснявали времето през тези два месеца - защото Марта си сменя настроението и често се мръщи.

Обаче има и една друга легенда, която малко хора знаят.

Някога имало една млада жена – овчарка. Тя излязла със стадото си овце на паша още на първия ден от марта и казала високо:

- Еее, и аз жена, и тя жена, какво пък толкоз може да ми направи?

Това ядосало Баба Марта и тя взела от брат си Малък Сечко няколко дни в заем (това е причината февруари да има 28 дни). Тези дни се наричат „земани“,“броени“. Та тогава спуснала студ, мраз и виелица и замразила овчарката със стадото. Те се превърнали се в каменни статуи, а от нейния камък протекла лековита вода. Така разказват бабите по това място, където скалите изглеждат точно така – стадо и пастирка.

Затова не трябва да я лютим тази баба, защото че ще ни прати лошо време.

Но пък много се радва да среща весели, засмени деца и младежи. Тогава се усмихва и изгрява слънце. Когато срещне лоши и злобни хора обаче се мръщи и люти.

Как да я посрещнем?

Сутринта трябва да преметем и очистим дома си. В миналото събирали сметта на едно място в двора и заедно със старата метла я изгаряли, като вярвали, че по този начин изгарят натрупалите се лошотии и болести през зимата. Изнасяли навън на слънце дюшеците и юрганите, всички дрехи и завивки, за да не ги нападат бълхи през лятото. Огньове се палели и прескачали от младите за здраве и благополучие през годината. През целия ден домакините не месели хляб, не предели, не тъчели и не шиели. Не простирали бяло пране, за да не падат слани през пролетта и градушки през лятото. За да предпазят житото от болести, не слагали на огнището черно и опушено котле. На времето жените премятали през оградата на двора или връзвали на дървена тояжка на покрива или на стрехата на къщата, за да се вее някаква червена дреха (кърпа или пояс), за да посрещнат Баба Марта „на чисто и червено”.

Баба Марта и нашите сръчни майки

Каква е символиката на цветовете в мартеницата?

Червения цвят има защитна и прогонваща сила, свързва се с живота, кръвта, енергията. Той е основния цвят в мартеницата. Белият цвят символизира красотата, чистотата и невинността на младостта. На някои места си донаждат и зелен, и син цвят. В Родопите тази мартеница се нарича „байница” (което ни доближава най-точно до пожеланията за здраве и берекет) и слагат различни цветове конци: зелен цвят като тревата, син - като небето и жълт - като слънцето. На други места из страната си слагат синьо манисто, пера от петел, конски косми, черупки от миди, житни сламки, дървени тресчици, малки сребърни или златни монети. Така ги превръщат в един амулет. Много рано сутринта, още преди изгрев-слънце, жените в дома започват да ги усукват. Посоката е винаги на ляво, а се връзва на дясната ръка. Така тя придобива защита към лошото и магически подкрепя живота, растежа и възпроизводството.

Съчетанието на бялото и червеното, на женското и мъжкото, се изразява и в Пижо и Пенда. Така се почита възраждането на природата и плодовитостта. Закичвали са се на децата предимно на ръчичката, а на момите - на шията. Момците ги запасвали на пояса си. Така мартеничката се носела, докато човек види щъркел, чуе песента на лястовичката или кукувицата. Сваля се мартеничката и се слага на плодно дърво или под камък .Слагайки я под камък след девет дена се гадаело – ако има много мравки, ще е берекет по нивите. Ако видели бръмбар или червей, ще е берекет при стадата. А възрастните стопани слагали мартениците в полога на домашните птици.

В русенско има един обичай – всяка година в началото на Малък Сечко се започва везането и бродирането на една особено красива мартеница -  Вардарка. Вардарка, защото внизвайки разни защитни нишки в тъканта се правело един вид амулет за къщата и рода. Те са изключително красиви, закачат се на вратата на дома, за да го пазят, докато стопаните чуят кукувица. Тогава се сваля, и се пази до идната година. Интересното е, че се започва от един малък символ, а в годините се добавят нови и нови, докато накрая става една красива извезана картина като гоблен.

Години наред тази ни символика се разпростира и по други краища в съседните нам държави, че даже и по-далеч. А в различна форма я има от векове насам дори в Индия, но там гривните се връзват в друг период – празникът Ракша Бандан е на 22.08. Интересно е, че това при тях е празник на братята и сестрите. В Иран пък имат два обичая - единият посреща зимата, другият я изпраща. В техният прочит за библията Адам и Ева са наречени Мартя и Мартаняк.

А през 2017 е вписана в културното наследство на ЮНЕСКО, благодарение на общата кандидатура от държавите, в които съществува тази традиция.

Днес всички се кичим, повечето даже вече сами сплитаме и посукваме тези цветове, но най-важното е, че  традицията има своя живот и днес и ще продължава чрез децата ни!

Може да харесате също:

Червено и бяло