Автор: Надя Колева

Навярно очаквате да прочетете поредната история за българските ромчета, които не желаят да бъдат интегрирани в нашето общество… Боя се, че ще ви разочаровам - по тази тема има изписани доста статии. Днешната не е от тях.

Настъпи дългоочакваното лято и подобно на всяка друга майка и аз се втурнах към детските площадки, за да може моето малко човече да тича на воля и да опознава света самостоятелно, доколкото това е възможно. За това какви родители се срещат по детските площадки също има изписани доста материали, така че аз ще ви спестя излишните подробности и само ще уточня, че според мен рано или късно всеки родител се озовава на детската площадка. Както обичаме да се шегуваме с познатите ни, които също вече имат деца – преди се срещахме в дискотеките, а сега е по-вероятно да се засечем на площадката… Кръговратът на живота!

За добро или за лошо, на площадките се срещат всякакви хора, предимно майки с деца на всякаква възраст, а понякога и някой и друг „заблуден“ баща, който има "честта" да търчи след своето собствено малко копие. Редовни посетители са и бабите пенсионерки (повече баби, отколкото дядовци, знаете жените живеем по-дълго от мъжете); тийнейджърите (на които винаги им е леко скучно, да не си помислите, че се забавляват по тия площадки… и затова редовно може да ги засечете да ровят в телефоните си… на въздух!). Разбира се, срещат се и млади двойки без деца, които се държат за ръце (влюбено!) – ах, ако знаете само колко е кратко това лежерно време, с което разполагате сега…

Общо-взето, картинките в парковете и на площадките, колкото и да са различни, всъщност твърде много си приличат! Най-щастливи се оказват децата, които са достатъчно малки, за да нямат собствени „смарт“ устройства. Техни са площадките и точно те истински оценяват това време, прекарано на открито и прохладно място сред градската жега.

Но както казах, дойде лятото и някои „редовни“ посетители на площадките и парковете отстъпиха място на други посетители – децата на емигрантите. Децата на хилядите наши сънародници, които са избрали по една или друга причина да напуснат пределите на родината и да търсят щастието си другаде.

За последната седмица срещнахме няколко такива деца, като имаше дни, в които моето дете се оказваше единственото, което е родено в България и което говори български (силно казано „говори“, тъй като няма и 2 годинки и по-скоро разбира, отколкото говори).

Не знам защо, но тези случайни срещи оставиха у мен чувство на дълбока носталгия, накараха ме да се почувствам некомфортно и от няколко дни не мога да спра да мисля за тези деца… Децата, които не говорят български!

Някои от тях са от смесени бракове – единият родител е българин, а другият – чужденец. Но има и такива, които може би дори са родени тук, защото и двамата родители са българи, но са отгледани другаде, на по-спокойни места и със сигурност в по-уредени държави. Родителите им са избрали този път за тях.

Гледайки всички тези деца (за 1 седмица срещнахме 2 деца с българо-гръцки произход; 2 деца с българо-холандски произход; 1 дете с българо-турски произход; 2 деца, чиито родители са българи, но са родени и отгледани в Щатите), които от време на време са поверявани на грижите на своите баби и дядовци („Дошли сме да видят баба си и дядо си.“, е редовният отговор на въпроса: „Защо сте се върнали тук?“), ме накараха да се замисля за поколението деца, което расте там, навън! За тях България е мястото, където живеят „баба и дядо“ и макар да се „прибират“ може би всяко лято, за тях България си остава чужбина, която вече не е родина.

Наблюдавам тези баби и дядовци, които с умиление гледат своите внуци (виждат ги веднъж годишно и мога да прочета в очите им толкова много тъга). Наблюдавам ги, как им говорят на български – език, който за техните внуци е чужд и не разбират! И в сърцето ми нахлува неудържима вълна от тъга!

След време, когато баба и дядо вече няма да ги има, тези деца ще спрат да си идват тук изобщо! След време те дори ще забравят, че някога са идвали и всичко ще им се струва като далечен, смътен спомен от ранното детство. След време… което е толкова наближило, че едва успявам да стисна устни, за да не изрека на глас, към родителите им: „ВЪРНЕТЕ СЕ! И ТУК МОЖЕТЕ ДА ОТГЛЕДАТЕ ДЕЦАТА СИ!!!“ Знам, че е трудно! Знам, че всеки ден е борба! От личен опит го знам! Знам го толкова добре, че почти напират сълзи в очите ми!

Осъзнавам, че може би нямам право да изрека тези думи! Знам защо са заминали, знам, че тук много неща не са както трябва, и държавата е съсипана, и здравето ни е разклатено, и пари все няма! Понякога дори може би и аз се питам защо избрахме да останем тук ?!

Но когато погледна детето си, осъзнавам… Знам, че искам тя да говори на български! Знам, че искам тя да обикне България, онази България, за която някои казват, че е парче от Рая тук, на Земята.

А как ми се иска и тези българчета, които не говорят български, да знаят това, което аз знам!

Иска ми се да вярвам, че някой ден ще чуя тези деца да говорят на български! Много се надявам!

***

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…

Препоръчваме ви още:

Българчетата в чужбина, които говорят български
Вижте и какви са тенденциите в българския патриотизъм
Една история за гнева в ново измерение 

Автор: Мария Пеева

След „еврейската“ закуска в неделя с линцери, които имат съвсем домашен вкус (и вид), кроасани и кафе, натоварваме багажа в колата и освобождаваме просторния апартамент. Още нямаме идея колко ще ни липсва в следващите дестинации. Планувала съм Техническия музей за този ден по специална препоръка и съм убедена, че ще им хареса, но момчетата настояват за още едно посещение на Пратера „като за последно“. Е, Техническият музей ще остане за следващия път.

На обяд доволни и достатъчно изпотени, превъзбудени и разтърсени, грабваме по един хотдог за из път и се качваме на колата, за да поемем към Залцбург, който е на около 300 км от Виена. Може би е добре да вметна тук нещичко за храната. Австрийците са хора, които обичат да си хапват и умеят да се насладят на храната. Три дни не ни омръзна да ядем виенски шницели и наденички. Ще ви кажа само, че дори 9-годишният Коко и 4-годишният Алекс са способни да ометат цяла порция с шницел и картофки, толкова им се услажда. Никъде, абсолютно никъде, не попаднахме на място с лоша кухня, с увехнали зеленчуци, жилаво месо, престояла или безвкусна храна. Дори в зоопарка, където общо-взето хората биха яли всичко, защото няма как да не се измориш и да не прегладнееш от толкова обикаляне, не ни разочароваха. Те просто уважават добрата храна, хубавата бира и вино, вкусните (малко тежки) десерти, истинския сладолед. Като цени – в приятни ресторантчета среден клас може да се хапне за 15-20 евро на човек. Понякога има и детско меню. Цените на хотдога, дюнера и сандвичите от улични сергии са доста по-ниски – например петте хотдога с не по-малко вкусни наденички, които си взехме на тръгване за Залцбург, заедно с пет води, бяха общо 22 евро. На всичко отгоре на всяка крачка има Била, (не като нашите огромни супермаркети, а малки квартални магазинчета Била, откъдето много бързо грабваш това-онова) и можете да си напазарувате каквото искате на цени като в България или малко отгоре. Ние си взехме плодове, които по нищо не отстъпваха на българските. Сладоледите на улицата са много вкусни – по 2-3 евро. Ако седнеш да си поръчаш в заведение, цената веднага скача. Същото се отнася за цяла Европа, разбира се. Но за разлика от други места, във Виена буквално на всяка крачка има пейчици, удобни кътове за сядане и дебели сенки, така че и да не седнете в заведение, няма да се наложи да ядете на крак.

Сбогом, Пратер! Пак ще се върнем :)

По пътя за Залцбург не мога да сваля очи от пейзажа. Всичко е потънало в тъмна, плътна зеленина, по заоблените хълмове са накацали приятни малки къщички, а зад високите дървени огради край магистралата се мяркат жилищни сгради. Малко преди Залцбург виждаме прекрасно езеро, с платноходки, а около него накацали вилички. На такова място човек може да живее и сто години – цари невероятно спокойствие. Някой ден задължително ще си направим екскурзия до кристалните езера около Залцбург. Записвам си го наум в списъка с нещата, които непременно трябва да направя, преди да умра, наред със скока с парашут и круиза по Амазонка. (Скокът ще оставя за последно, че знае ли човек). Но сега също ни предстои нещо ново, прекрасен град, в който не съм била, така че и аз се вълнувам като децата.

Хотелът се оказва разочарование. Едно малко помещение, в което са сбутани двойно легло и още две двуетажни, и всичко изглежда някак прекалено голямо за миниатюрната стая. Веднага ме обзема клаустрофобия. Ето сега е моментът, в който се присещаме с тъга за огромния виенски апартамент. Но тук получаваме само тази малка стая за цели 200 евро на вечер. Най-вероятно цената е такава, защото наемаме само за една вечер, но при всички положения изобщо не си струва парите. Във Виена плащахме същата цифра, но беше прекрасно. А както отбеляза Пеев – ако сме без децата, за 200 евро ще си наемем луксозна супериорна стая за двама. Факт е, че разходите, когато пътуваш с деца (особено ако са повече от едно), скачат двойно. Напълно разбирам хората, които си купуват кемпер, наистина си струва. И когато хотелът не ти хареса, а си дал толкова пари, е още по-неприятно. Децата обаче се радват на четирите легла и се почва едно катерене и „заплюване“ на етажи, само Косьо измрънква. Добре че поне има безжичен интернет, иначе направо щяхме да се изнесем. Оставяме момчетата да си починат и да проверят дали електронните им игри са оцелели без тях цели няколко часа, и излизаме на кратко проучване и кафе с Ванката.

Градът е толкова прекрасен, че много бързо му прощаваме гадният хотел. Пием кафе на тясна пешеходна уличка, точно срещу нас е витрината на магазин с оперни костюми и народни носии с палави деколтета и буфан ръкави, пристегнати в кръста, широкополи. До нас се извисява стара барокова сграда. Залцбург е град на барока. Навсякъде прелива от красиви заоблени форми, високи куполи, изящни богати декорации и злато.

Привечер водим момчетата в двореца Мирабел. Прочела съм малко за него, защото знам, че хлапетата ще разпитват и им разказвам, че архиепископ Волф Дитрих го е построил за любимата си и съвсем незаконна съпруга Саломе, която му родила цели 15 деца. Съдбата на архиепископа е тежка обаче, защото когато изпада в немилост и баварските войски го свалят от власт, той така и си изгнива в килията в Хоензалцбург, а Саломе изгубва благородническата си титла и това толкова важно „фон“ пред името, и бива прокудена заедно с цялата сюрия малки архиепископчета. Как са доживели дните си в онези тежки времена на далечния 17-и век, не смея дори да предположа. Дворецът получава названието си „Мирабел“ – чудно хубав - чак след като им е отнет, с идеята да бъдат забравени завинаги и споменът за престъпната и доста плодотворна любов да бъде напълно заличен. Но ето че не са забравени, и в тихата лятна привечер една майка разказва за тъжната им съдба на три малки момченца, пътували дотук цели 1400 км, за да чуят тяхната история и да видят красотата, която са ни оставили. И градините са наистина великолепни, с геометрични флорални мотиви и разкошни, закачливи статуи с митологични сюжети и римски богове, току метнали по някоя нимфа през рамо. Градината на джуджетата е изумителна, малки хора с гротескни лица, но толкова реалистични, че не се учудвам защо принц Лудвиг е разкарал някои от тях, след като са изпълвали с ужас бременната му съпруга. Чак през 1921 г. местният съвет за запазване на историческото наследство се сеща за тях и те са намерени и върнати на мястото си. Човек направо си представя как някогашните величества са се разхождали по зелените алеи и са си уговаряли тайни любовни или конспираторски срещи в ъгълчетата. Мястото е идеално да поиграем на криеница, но след като Алекс откъсва няколко цветенца под осъдителните погледи на възрастна двойка туристи, бързичко и гузно се изнасяме.

Градините с геометрични фигури, които Алекс на няколко пъти се опита да оплеви.

След разходката присядаме на поредната тясна пешеходна уличка малко над Мирабел, в изискан ресторант със свещи по масите и тежки покривки. Съвсем наблизо е музикалният фестивал и след малко се изсипва цялата публика – предимно изискани възрастни двойки. Жените до една са с красиви дълги рокли и лек дантелен шал на раменете. Мъжете със смокинги или поне с костюми. Всички са австрийци, носят се бавно и достопочтено по тези тесни, живописни улички, които някога са принадлежали на дедите и прадедите им, истински стари европейци, фини, елегантни, поддържани, обгрижени, доволни от живота и малко надути. Не можеш да не им се възхитиш на търпението и невъзмутимостта, с което приемат нас, шумните туристи и натрапници.

И сякаш за да изпитат въпросното австрийско спокойствие, момчетата успяват да подпалят масата – всички салфетки в посребрената купа по средата някак прихващат от пламъка на свещта и настава кратка паника. Пожарът бързо бива потушен, преди да нанесе реални щети, (примерно да запали някаква си там стара сграда на пет-шест века, която е обявена за архитектурен паметник със световно значение), но до края на вечерята сервитьорът ни дебне с леко смръщен поглед. Разбира се, всички се извиняваме на няколко езика. Едновременно ми е конфузно, но и някак смешно. Кой не обича понякога да се чувства като малкото камъче, което прави вълнички по спокойната водна повърхност? Ами, да живнат малко тези хора, да подскочат, да хукнат, какво ми предъвкват Моцарт, не му ли се наситиха два века и половина? Малко по-късно Коко чупи и една чаша, с което вече прекаляваме и подбирам бандата да се изнасяме, и без това започва да гърми, сякаш ще има буря. Буря не започва, а след половин час обикаляне си намираме и колата. Това с губенето на колата се повтаря редовно. Навигацията работи перфектно, само дето ние губим мястото, където сме паркирали. Всеки път се лутаме из уличките, оглеждаме се, тичаме напред-назад и спорим за посоката, а накрая я откриваме с такава радост и облекчение, все едно сме ударили лотария. Децата сигурно си мислят, че го правим нарочно, за да им създаваме емоции. Всъщност аз се ориентирам идеално, вината е изцяло на Иван, той се губи и не иска да ме слуша, като му посоча правилния път. Изобщо не му вярвайте, ако ви каже обратното.

Масата, малко преди да я подпалим :)

На следващата сутрин ставам първа и сръчквам момчетата да се изнесем от клаустрофобичния хотел. Поне закуската е хубава. Всъщност не е кой знае какво - бюфет – студен и топъл, с няколко вида колбаси, зеленчуци, сирена, различни кифлички и видове хляб, плодове, мюсли и тем подобни стандартни неща, но както казах – в Австрия храната наистина е вкусна. Никъде обаче няма истинско късо кафе, каквото ние го обичаме. Всеки път казвам късо кафе и получавам едно и също – рядко дълго кафе. Така са настроени машините, ми обясняват. За да не ни е блудкаво, започваме да го пием с вкусната им гъста сметана – точно като тях.

Програмата за деня в Залцбург има само една забележителност, но тя ни стига – замъка Хоензалцбург (Горен Залцбург), който се намира над самия град. За съжаление до музея на Моцарт няма да успеем да стигнем, макар че момчетата много добре знаят, че той далеч не е само човек, на когото са кръстени някакви шоколадови бонбони. Имаме време само за една туристическа атракция и изборът е крепостта. Стигаме до нея с влакчето-лифт за по-малко от минута. Момчетата са впечатлени, че това влакче е създадено още през 1890-те и оттогава вози чак до горе по-мързеливите пътници (като нас), които не събират смелост да изкачат безкрайните стълби. А самата крепост е построена още през 1077-а от тогавашния архиепископ на града. Многоуважаваните принцове-архиепископи са управлявали града по-скоро в светски отколкото в църковен стил, и са поддържали тази крепост през вековете, най-вече за да има къде да се скрият, ако ги нападне някой враг. Въпреки достопочтения, културен и набожен вид, който успешно си придават на портретите, които методично разглеждаме в първата зала, въпросните архиепископи изглежда са били доста жестоки хора. Момчетата се изумяват от стаята за изтезания, която изглежда съвсем запазена и функционираща, с всички нужни пособия един психопат да си прекара добре. Разказваме им, че такива неща се случват и по наше време някъде по света, примерно в Сирия, а Иван не пропуска да допълни, че и ЦРУ ги върши тези мизерии, или поне ги вършеше в прословутите тайни лагери за изтезания, каквито е имало дори в Европа.

- Мамо, не ни разказвайте такива неща – Коко с доброто сърчице е в пълен потрес.

- Разказвам ви ги, за да промените света, когато пораснете, маме.

- Да бе. – батко му Косьо е малко скептичен. – Вие сте го прецакали толкова много, а сега очаквате ние да го оправяме.

Изгледът към крепостта Хоензалцбург отдолу

Изглед от влакчето

 Залата за изтезания

Интересно е, че самата крепост не само никога не е била завладяна, но и е функционирала до Втората световна война като казарма. Днес е великолепен музей и архитектурен паметник, в който освен да се надишате с история, можете и да похапнете в някой прекрасен панорамен ресторант и да си отдъхнете с халба бира. Ние го правим, разбира се, след което се сбогуваме с прекрасния Залцбург и потегляме за следващата дестинация – Мюнхен. Едно малко произшествие заплашва да ни забави с няколко часа. Изгубваме билета от подземния паркинг, и то след като сме го платили, при което правим адско задръстване на бариерата. Колите зад нас така се затапват, че няма как да дадем на заден и да им освободим изхода. Косьо се връща да търси билета по пътя и с победоносна физиономия носи някакъв билет, който обаче явно не е нашият, защото не работи. Иван е готов да плати отново, само и само за да потеглим най-после, но тогава се появява един мустакат рижав двуметров мъжага с работен гащеризон, от чийто джоб се подават всякакви инструменти, който решава да стигне до корена на проблема и провежда няколко телефонни разговора с хората, които следят камерите. Опашката зад нас вече става километрична, но никой не бипка, не крещи и не се разправя, мисля, че дори не ни псуват наум - всички чакат търпеливо да се реши съдбата ни – ще си тръгнем ли оттук, реабилитирани и свободни, или ще бъдем затворени в килията за изтезания на Хоензалцбург, ние, проклетите чужденци, които мамим на паркинга с неплатени билети.

Изглежда камерата доказва, че не сме мошеници, защото след половин час висене човекът ни се усмихва и ни кима да продължим, като вдига бариерата с картата, която през цялото това време му е била в джоба, и с която просто можеше да ни пусне от самото начало, вместо да объркаме деня на вече стотината коли зад нас. Но австрийците не са такива хора – правят го не от злоба или отмъстителност, а само защото във всичко трябва да има ред. (Впрочем истинският билет намираме няколко часа по-късно, попаднал кой знае как в кафяв плик, пълен с бонбонки Моцарт с марципан, поръчани от бременната ми снаха). След което на всичкото отгоре чупим фара на колата по най-нелепия начин и аз заявявам, че сигурно призракът на Моцарт ни отмъщава, че не посетихме музея му, а намерихме време да накупим бонбони в промишлени количества.


А може би причината е друга, казва Иван, когато най-после излизаме на магистралата за Мюнхен. Може би такива неща ни се случват, Меро, само за да можеш после да пишеш за тях.

Не, Ванка, случват се на всички хора във всякакви варианти. И може би затова е забавно да се четат, защото всеки се намира някъде из текста и се смее не само на нас, и не само заедно с нас, но и на себе си. А това, ако питате мен, е най-веселият смях.

Вижте още:

Виенски истории

Пееви ще покоряват Европата

Най-големият ин витро център в България „Надежда Репродуктив - София“ стартира инициативата "Надежда пътува". Целта на проекта е хора с репродуктивни проблеми от най-засегнатите от демографската криза региони в България, да получат безплатен достъп до специалист, за да могат да направят първите стъпки в лечението на своя проблем.

Началната спирка на мобилния репродуктивен кабинет на болница „Надежда“ ще бъде Видин.

Д-р Димитър Цветков, специалист по репродуктивна медицина от „Надежда репродуктив – София“, ще консултира двойки (с проблемно забременяване и такива, с повтарящи се спонтанни аборти), които до момента не са провеждали лечение или вече са стартирали прегледи и процедури, но се нуждаят от второ мнение. 

На 18 август от 17:00 ч., заедно с представители на фондация „Искам бебе“ и фондация „Майки за донорството“, ще се проведе и информационна среща, на която пациенти и съмишленици ще имат възможност да обменят опит, знания и идеи за подпомагане на двойки с репродуктивни проблеми от най-засегнатия от демографската криза регион в България. Факт е, че Видин е областта с най-неблагоприятен естествен прираст (–16,9 % през 2016 г. при  –6,0 % средно за страната) и остава областта, чието средногодишно население вече е под 100 000 души.

Още за мобилния кабинет

Консултациите ще се провеждат на 15, 16 и 17 август в Амбулатория „Медикус“ на ул. Шейново №1, от 9:00 до 12:00 ч.
Необходимо е предварително записване на час до 11 август на тел: 0884 260 625 от 9:30 ч до 17:30 ч.
Броят на часовете е ограничен.

Препоръчваме ви още:

Банка за майчина кърма търси донорки за децата с хранителни проблеми.
Розовият кемпер тръгва из страната в помощ на жените с рак на гърдата.

В рамките на Световната седмица на кърменето 2017, Дневникът на мама и татко представя първия по рода си онлайн възрастов бюлетин с успешни практики от международно сертифицирания консултант по кърмене Христина Янева-Хедра.  

Дневникът на мама и татко призовава към провеждането на Национално представително изследване за кърменето. От 10 години не е правено подобно проучване.

Само 2 % от децата на 4-5 месеца са били изключително кърмени преди 10 г, сочат данни на НЦОЗА от 2007 г.  

В рамките на платформата Дневникът на мама и татко младите родители могат да намерят информация по възрасти и градове. Платформата предоставя и възможност на всички сродни организации и издателства да представят своите събития и книги, свързани с кърменето.

Периодът на ранното детско развитие не е сред приоритетите за управление 2017-2021. Над 50 организации и експерти, сред които и Дневникът на мама и татко, настояха през март т.г. за приемане на Национална стратегия за ранно детско развитие. 

Към пълния текст

Вход за регистрация на родители

Вход за регистрация на организации

Линк към анкета за кърменето

 
Препоръчваме ви:

Какво мотивира жените да кърмят можете да прочетете в На светло.
Кои са особеностите на кърменето през лятото вижте тук.

"Истинските лекари на децата са родителите им.", каза доцент д-р Стефан Стефанов – началник на Клиниката по ревматология, кардиология и хематология на СБАЛ по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“. „Ние можем да поставим диагноза и да назначим лечение, но родителят е този, който трябва да ни се довери и да реши, че това е най-доброто за детето му.“ – твърди уважаваният специалист.

Доц. Стефанов, кои са сигналите, че детето ни има ревматологичен проблем?

Най-често се засягат ставите на долните крайници. При по-големите деца симптомите могат да се изразяват в отказ от движение; отказ от ставане от леглото; куцане при ходене и плач от болка. След падане, родителят може да забележи подуване на глезен или коляно, което е сигнал да потърси лекарска помощ.
Ако проблемът е в ръцете, при по-големите деца може да има продължителен отказ от писане; малките отказват да вършат някои дейности като рисуване например. А при бебетата може да има проплакване при преобличане, смяна на пелената, хващане за ръката или крачето и др.
При наличие на такива симптоми трябва да се посети семейният лекар. Той преценява дали детето е за детски ревматолог, ако става дума за възпалителен процес на ставите или за ортопед при травма или съмнение за вродено заболяване на опорно-двигателния апарат.

Какви заболявания са ревматологичните?

Ревматологичните заболявания са голям спектър от болести, които включват възпаление на стави – колена, глезени, тазобедрени стави, ставите на ръцете. Различават се по причините, които ги предизвикват и продължителността си.
По-често срещани при децата са реактивните артрити. Обикновено те са следствие от бактериална или вирусна инфекция. Има причинител, подуване на една, две, три или четири стави. При този вид артрити в рамките на месец-два (може и за три дена) децата се излекуват напълно, няма последствия и симптомите не се повтарят. Те са доброкачествени, няма трайно увреждане на хрущяла, костта, деформации както при хроничните артрити. Всяка инфекция, освен чисто инфекциозния възпалителен тип процеси, може да предизвика имунна реакция, която да доведе до поява на тези артрити.

Има една група хронични артрити при децата, под общото название ювенилен идиопатичен артрит. Обикновено факторите за появата им са комплексни: генетична предразположеност плюс отключващ фактор или комбинация от фактори на околната среда – вирусна или бактериална инфекция, ваксина (много рядко), слънце, травма. Комбинацията от фактори може да предизвика заболяване, което много често тръгва като реактивен артрит след някаква инфекция и тъй като не се повлиява от лечението и покрива критериите за хроничен идиопатичен артрит се превръща в хронично.


Какви усложнения може да предизвика хроничния идиопатичен артрит?

Зависи, това са най-малко 7 типа различни форми от по-леки със засягане две стави до такива, които засягат 5-8-10 стави. Други могат да засегнат вътрешните органи - сърце, бъбрек например. Възможно е да бъде засегнато и зрението на детето. Ремисията при това заболяване се постига с правилно лечение и добра колаборация между дете, родител и лекар. Ремисия винаги има. Лошото е, че в рамките на 5 години, след спиране на заболяването, в почти 90% от случаите болестта се повтаря.


Кое е най-доброто, което може да направи родителят, чието дете е с такава диагноза?

Да бъде добре информиран за болестта, за да може да взема правилни решения, да знае последствията, да е запознат с лекарствата, които се предписват. Тази информация може да бъде открита в лекарски и пациентски медицински сайтове. Те дават обективна картина на възможните рискове, протичането на заболяването и лечението. Когато има разумно поведение от страна на родителя, преценка на състоянието на детето, не луд страх от страничните действия на лекарствата, резултатите са трайни.
Много често обаче се забравя, че заболяването е по-опасно от страничните действия на лекарствата, които са обратими със спирането им и с намаляването на дозите.
Болестта винаги взема своето. Може да причини увреждане на очите; изоставане в ръст; нарушение на симетрията на крайниците; промяна в конфигурацията на ставите; остеопороза и др..
В тези случаи целта е постигане на ремисия или излекуване на болестта, когато шансовете са повече от 50 %. Така че, когато детето прекрачи 18-те си години да няма белези от провежданото лечение; да няма инвалидизация; да се чувства добре в компанията на други деца. Важно е да не се нарушава качеството му на живот.

Какво трябва да се има предвид при ремисия?

При ремисия се препоръчва избягване на рисковите фактори – травми (доколкото е възможно при децата); използване на предпазни средства при спортуване – каски, наколенници, лакътници. Подходящи спортове, които са съпроводени с по-малко рискове, са плуването и колоезденето. Умерено препоръчителен е тенисът. Баскетболът и волейболът са високо рискови, защото при тях има много набиване на стави и травматизъм. Всъщност всичко зависи от степента на спортуване и стадия на заболяването. При обостряне спортуването трябва да е умерено. Но когато детето е здраво няма проблем да е физически активно. Трябва да се контролира и храненето, което покрива някои от рисковете на лечението. Някои лекарства дразнят лигавицата на стомаха и червото, затова трябва да се избягват пържени и мазни храни, чипсове и други продукти от групата на нездравословните. Разбира се, храненето трябва да е пълноценно и разнообразно. Добре е да се поддържа оптимално тегло, защото наднорменото води до обездвижване и повишава артериалното налягане, фактори, които не са благоприятни за болестта.

Санаториалното лечение е друг фактор, който подпомага ремисията. То може да продължи 7, 10, 20 или повече дни. Функцията му е да помага на медикаментозното лечение и укрепването на мускулатурата; да подобрява обема на движение на увредените стави; да успокоява възпалението. То се прилага, когато острият възпалителен момент е овладян, за да може детето и рехабилитаторите да работят с поразените от болестта крайници. У нас има много възможности за такава терапия, заради наличието на минерални води. Освен това в рехабилитационните центрове се предлагат масаж и гимнастика. Калолечението от своя страна е подходящо при деца с по-сериозни контрактури (ограничена подвижност на ставите) и увреждане на крайниците.

Родителите днес имат неотраничен достъп до информация и често се изкушават да търсят алтернативни методи на лечение. Това помага или вреди на детето?

По-често увредата е индиректна, защото вместо да дойде на 1-2 седмици от началото на заболяването, детето може да се забави с два-три месеца, а колкото по-късно постъпи при нас, толкова по-трудно става лекуването на болестта. Човешката психология е такава, че всеки търси помощ отвсякъде. Няма нищо лошо в алтернативните медицински методи. Те много често помагат, и са използвани от самата медицина. Медицината не е само хапчета, тя е и диетолечение, иглотерапия, рехабилитация, масаж, гимнастика. Що се отнася до хомеопатията, досега не съм прочел да има успешно лечение на хроничен идиопатичен артрит, нито съм получил подобна обратна връзка от родители, които са използвали по-странни алтернативни методи за децата си.
В последните години лечението на тези заболявания много се промени. Хубавото е, че има разбиране от НЗОК, защото е скъпоструващо и досега нищо не е отказано на децата. Това спомага за избягване на тежките деформитети (малформации), изоставането в ръста. Съвременните лекарства са с по-малко странични действия и бързо и добре повлияват заболяването. Все още няма достатъчно информация за ефекта от новите лекарства, за да можем да преценим дали сме излекували 50% или 90% от децата. Може би ще са нужни още 10 години, за да се съберат достатъчно данни от наблюдението. Но целта ни е да не стигаме до операции, смяна на стави. Това се справи след спиране на растежа на едно дете, след 18-годишна възраст.

Как да пазим здравите деца от ревматологични заболявания?

Понякога има фамилна предразположеност и в тези семейства се знае какво е опасно, но човек никога не може да си прогнозира риска. Освен това предразположеността не означава задължително заболяване в поколението. Важно е децата да са в добро здраве, да имат пълноценно развитие, да спортуват. Рисковите фактори за съжаление са част от живота. Много трудно можем да ги избегнем при здраво дете – травми, вирусни или бактериални инфекции. Децата са с по-нисък имунитет и тези инфекции, според Световната здравна организация, при възраст до 7 години са с честота 7-8 пъти в годината; между 7 и 14 години – 5-6 пъти годишно; над 14 години и при възрастните – до 3 пъти годишно.

Разкажете за Центъра за деца с ревматични заболявания, който открихте наскоро и който стана повод за това интервю.

Центърът е част от терапиите на детето, за които говорихме. Той е място за контакт на родители, да споделят методи на лечение, състояния на децата си.
Говорим за хронично болните деца, със засегнати повече стави, вътрешни органи, деформитети на крайниците, които ги лишават от възможността да се занимават със спорт, да рисуват или пишат. Когато децата с хроничен ревматоиден артрит станат по-големи, виждат недъзите си и това ги дистанцира от връстниците им, а имат нужда от социализация. Затова на едно такова място се срещат с други с проблеми като техните, няма срам, контактуват помежду си, спокойно говорят за болестта.
Тези умения после прилагат в средата, в която живеят. По-лесно се адаптират, показва им се как да рисуват, как да използват ръчичките си - всяко нещо идва с тренировка. Навремето, когато лечението не беше толкова успешно, имахме кабинет по трудотерапия. Там децата се учеха как да държат нож, да си отрежат филия и да я намажат с масло. Имахме брави и кранчета за мивка, за да упражняват съответните умения. Сега вече има ерго, арт терапия, възможност за вербални контакти.
В този център дори самият лекар може да контактува в неболнична обстановка. Понякога родителят просто иска да попита нещо и е по-добре да бъде в приятно обкръжение, в извънболнична среда. Освен това разполагаме с видеофилми, които могат да бъдат полезни на децата и родителите им.

Доц. Стефан Стефанов е специалист по детски болести и детска ревматология. Специализира детска ревматология във Финландия, Германия и Италия, владее ставна ехография. Автор и съавтор в над 120 научни статии, доклади и научни съобщения, учебник, учебно ръководство и др. Член на редколегията на сп. „Педиатрия”. Член на Българската педиатрична асоциация, на научното дружество по ревматология, на българско медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза, на Световната организация на детските ревматолози PRINTO, на асоциация “Ревматично болно дете”.  Снимка: 1dkk.bg

Повече за Центъра за деца с ревматични заболявания можете да прочетете тук.
Полезни ще ви бъдат и Препоръките на д-р Масларски.

Интервюто взе Янка Петкова

Автор: Лени Рафаилова

Зеленото момче се събуди преди зората да разлее лъчите си над Шарения град. Нощта все още дремеше на двора, а звездите полека загубваха блясък. Момчето отвори прозореца и аромата на дюли изпълни малката стаичка. Завъртя се покрай железния фенер, блъсна се в ожуления гардероб и сетне блажено се излегна на леглото. Скри чипото си носле под завивките и притихна. Зеленото момче се протегна и се загледа навън. Беше в онзи час, в който границите ставаха едва доловими или направо изчезваха. Времето забавяше ход и стрелките на часовника се местеха с усилие, сякаш искаха да задържат мига вълшебство, но знаеха, че от тях се изисква да продължат да се въртят в изтощителен кръг. Сенки и предмети се сливаха и разделяха в абсолютна тишина и хармония, в мига преди първият лъч да пробуди деня. Този миг чакаше зеленото момче и всяка нощ заспиваше с надежда, че Вълшебството ще се вмъкне през градината и погубената му ръка ще порасне отново, здрава като преди. Както порасна опашката на червения гущер, която Зелма настъпи и откъсна. Няколко дни по-късно той се припичаше на камъните с чисто новата си опашка, доволен и ленив.

Нощ след нощ зеленото момче чакаше Вълшебството на онзи призрачен миг. Виждаше сенките, които танцуват в градината, цветята, които надигат пъстри главици и шепнат на странен език. Чуваше как потока, който ромоли зад къщата, поздравява с любовта си младата бяла бреза, а тя се срамува и листенцата ѝ потръпват в диханието на спящия вятър. Виждаше и чуваше вълшебството навсякъде, но то не идваше при него. Минаха повече от три години, откакто падна в скрития кладенец на Седмата луна и счупи ръката така, че доктор Кастанети се наложи да я отреже почти до рамото, за да го спаси от някаква жълтотръпнеща инфекция. Дни наред след операцията той прекара в сън. Едноръки чудовища го преследваха в подземни реки, вещици го заливаха с горещ катран, самодиви го прилъгваха в плаващи пясъци. Когато най-сетне се събуди, красивото му зелено лице бе с цвета на есенна трева, прегоряло, жълто и сухо. Майка му го завиваше с компреси от лапад, а баща му вареше отвара от зелена хвойна, за да го лекува. Младата сестра от лечебницата пък му носеше дъвка с мента и джинджифил, а момичето от книжарницата, което той само плахо и влюбено поглеждаше, всеки ден оставяше на перваза шепа едри, кървавочервени малини. Така след няколко месеца раната заздравя и зеленото момче си върна тревистия цвят на лицето, но очите му останаха тъжни. Вече не можеше да играе с приятелите си на същите игри и те колкото и да се опитваха да измислят нови, за да го развеселят, той ставаше все по-тъжен и умислен. Един ден просто не излезе от стаята си и колкото и да го викаха момчетата, той остана там през цялото време. Чуваше смеха и закачките им, гласовете на цветните дългокоси момичета, търкалянето на стъклените топчета и скърцането на пясъка под тях. Чуваше всичко и тъгата го задушаваше до сълзи. Повече не пожела да излезе навън и отпращаше момчетата, които го викаха.

След време те престанаха да идват и в градината настана тишина. Тогава започна да усеща Вълшебството, в онзи миг преди зората да се пробуди. То идваше, завърташе се през градината, влизаше през прозореца, чукваше го по носа и изчезваше със слънцето. Зеленото момче често сънуваше кладенеца на Седмата луна. За този кладенец в Шарения град се говореха странни неща. Никой не помнеше кога и от кого е изкопан той, но всички се плашеха от него, защото вярваха, че е граница между двата свята и нещо нечестиво се крие на дъното му, което отвежда в подземното царство всеки, дръзнал да наруши покоя на ледената вода, в мига, когато в нея се огледа Седмата луна. Затова в Шарения град всяка пълна луна се отбелязваше на една черна дъска на стената до книжарницата. Щом дойдеше времето за седмото пълнолуние, бащите отрано прибираха децата от дворовете, а след залез, изобщо бе трудно да срещнеш някой из града. По времето, когато зеленото момче падна в кладенеца, Седмата луна бе преминала и нищо друго не се случи, освен че то пострада и загуби ръката си. Не помнеше да е попадал в друг свят, но всъщност той не помнеше нищо. Помнеше само как протяга ръка към водата, за да стигне сребърното цвете, което плува по повърхността. Още малко, още съвсем малко и ще го достигне. А после сякаш земята се завъртя и всичко потъна в мрак в замрелите ледени води на кладенеца. Как се бе измъкнал оттам, нито той помнеше, нито някой предполагаше. Намери го баща му, мокър, премръзнал и в несвяст. После дойдоха и страшните сънища. Всеки път различни, но еднакво плашещи. Зеленото момче бягаше от зли вещици и великани, човекоядци и призрачни чудовища. Те го преследваха, дебнеха и измъчваха. Всеки път, щом решаваше да се предаде, силна светлина проблясваше, а в ръката му изгряваше сребърното цвете. Тогава сънят свършваше. Зеленото момче не знаеше какво означава всичко това, то се боеше и искаше никога да не бе поглеждало в кладенеца. Мисълта за сребърното цвете не спираше да се върти в главата му и колкото и да се стараееше да я прогони, тя бе твърде неотстъпчива и завладяваща. Понякога, привечер ставаше нетърпимо натрапчива и зеленото момче излизаше навън, опитвайки се да се разсее. Избираше най-отдалечените улички за скитане, но накрая се озоваваше точно при кладенеца. Спираше, гледаше отстрани и си пожелаваше вълшебството да се върне и ръката му да бъде отново здрава.

Дойде времето на Седмата луна. Книжарят отбеляза деня на дъската рано сутринта. Смъмри строго дъщеря си, която стоеше до него и го гледаше с явна насмешка. За нея и кладенецът, и Седмата луна бяха глупости, измислени от възрастните, за да плашат децата, но единственото, което постигаха, е да направят децата само по-любопитни, а себе си по-изплашени. Врътна се и влезе в книжарницата, а цветната ѝ рокля разлюля сънливото утро. По обед в града вече се чувстваше безпокойство. Всички бързаха да приключат работа и да се приберат преди да мръкне. По залез дюкчянчетата вече бяха със спуснати кепенци. Последен хлебарят окачи престилката си на вратата и щракна големия катинар. Музикалното магазинче, месарницата и малката сладкарница заспиваха с последните слънчеви лъчи. Градчето притихна в очакване.

Червенокосото момиче затръшна вратата на книжарницата и измърмори нещо весело под вирнатото си носле. „Ала-бала-портокала, луна, кладенец, щуротии. Крийте се като мишки в дупките си!“ - нареждаше тя, докато опъваше оранжевите си чорапи над коляното. - Я, каква си е хубава вечерта! Звездите са си на мястото, лятото се е протегнало и дреме по поляните, а и реката даже се опитва да запее както си може. Кладенец-младенец! Жал ми е само дето Радко, зеленото момче, загуби ръката си. Ама вярно, много ми е жал - продължаваше да си говори полу наглас Марго. - Какво ли е видял в тоя стар кладенец и той, че чак да скочи в него? А и как изобщо се е измъкнал оттам?“ - ядосано ритна едно камъче, което се мотаеше на пътеката. То се изстреля и тупна тихо в тревата. Марго се спря и подръпна смъкналия се чорап на десния си крак. Когато вдигна поглед, облещи очи в изненада. Лека-полека, без да се усети, тя бе стигнала до кладенеца.

Хладната нощ, кацнала по белите слаби брези, дишаше леко аромата на заспиващите цветя. Звездите блещукаха по ситните камъчета, а луната надничаше като виновен хлапак. Марго пристъпи леко напред. Една жълта жаба се мушна в потъмнелите нощни треви. Марго подскочи и се озова до самия кладенец. Тогава чу, че някой вика, вика нея.

„Но къде си? Ох, че е тъмна тая нощ! Пуста да опустее!“ - Марго примижа, опитвайки се да види кой стои в тъмното. Облегна се на стената на кладенеца и тогава го видя. Зеленото момче беше на десетина метра от нея и ѝ махаше да се отдръпне от кладенеца.

„А, Радко! И теб ли не те свърта вкъщи? Ама защо си такъв уплашен? – Радко не спираше да маха с ръка. – Ето, няма нищо, само дупка с вода! Виж! Тя се обърна и се надвеси над стената. Радко изпищя, но Марго вече не го чуваше. Той крещеше, но не смееше да помръдне. Луната изгря. Изпълзя на високото. Голяма и ярка. Като петно. Марго се надвесваше все повече над стената на кладенеца. Сребърното цвете светеше в лунното сияние. Тя протегна ръка. Близо, съвсем близо е. Само няколко сантиметра и ще го достигне. Стоеше на върха на пръстите си, превита надве над бетонната стена. Радко знаеше, че ако не направи нещо тя ще падне и ще пострада. Трепереше от страх, а краката му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше се вцепенил. Не дишаше. Виждаше само как искрят червените ѝ коси в нощта. Червени като малини. Като сърце. Нейното. Знаеше, че тя е много болна и че никой доктор така и не посмя да даде и най-малка надежда за излекуване. Но тя не изглеждаше болна, даже винаги му се бе струвало, че в нея има много повече живот, отколкото у здравите хора. Такава слънчева и цветна бе Марго, усмихната, дръзка и силна. Сърцето му подскачаше всеки път щом видеше цветната ѝ рокля да се полюшва в далечината. Сега тя беше в опасност. Радко не усети как я беше прегърнал и се опитваше да я отдалечи от кладенеца. Твърде късно. Нощта се разтвори и вятърът полудя. Вдигна ги, завъртя ги и ги хвърли в кладенеца. Те потъваха, но водата не ги мокреше, студено не беше, нито пък страшно. Навсякъде падаха цветя - сини, жълти, оранжеви, розови и бели. Ронеше се звезден блясък и посипваше немократа вода. Тогава луната се огледа в нея. Седмата луна.

Утрото изсипваше цвят над Шарения град. Две свраки се караха за стъклено топче. Брезата бе спуснала клони в реката, а водите галеха всеки светъл лист с нежността на пеперуден дъх.

Децата лежаха на тревата до кладенеца. Марго отвори очи и примижа на силното слънце. До нея лежеше Радко. Тя занемя и затърка очи, за да се увери, че не сънува. Ала истина беше, ръката на Радко бе здрава, цяла-целеничка. Тя го докосна плахо. Радко отвори очи. Чувстваше се странно, жив ли беше или бе умрял? Марго седеше до него и му говореше, сочеше му там, където бе ръката му. Той извърна очи и я видя. „Не, вероятно съм умрял - шепнеше Радко, трябва да съм умрял.“ А Марго вече викаше и подскачаше от радост около него: „ Жив си, глупако! Живи сме и двамата! И нова ръка си имаш, даже по-хубава от предната е! Хайде, ставай! Да кажем на всички!“

Зеленото момче трепереше от радост, усещаше се леко като перце, щастливо както никога преди. Неговото вълшебство бе дошло. Погледна Марго. Шарената й рокля, оранжевите чорапи, а в косите й блестеше Сребърното цвете. Хванати за ръка, те тръгнаха към града.

След седмица при прегледа на Марго, докторът видя на монитора нейното здраво сърце.

От този ден нататък Седмата луна стана най-обичаният празник в Шарения град. Балони, цветя и конфети покриваха улиците. Музика и танци, лакомства и забавления имаше за всеки. Шареният град празнуваше деня на любовта.

Това, което обаче никой никога не разбра, бе как кладенецът изчезна в деня след вълшебството. Май само зеленото момче знаеше.

Ако имате любознателно дете, ви препоръчваме Откъде идва храната. 

А тук можете да прочетете за една истинска машина за гушкане.

Автор: Лени Рафаилова

Планината дремеше, обгърната от облачна завивка. Ян-Чо се прозяваше и бършеше сополивия си нос. В пещерата Великолина зимата настъпваше още през октомври. Слънцето трудно пролазваше там дори и през деня. Лъчите му едва успяваха да се прокраднат през входа ѝ, накичен с ледени дрънкуловисулки. Красиви, цветни петна шареха по студените стени и рисуваха весели картини. Ян-Чо, великанът, който живееше там, беше настинал и през последните дни не излизаше навън, а само стоеше и им се любуваше. Той имаше меко сърце и грамадни ръце. Обичаше да пее и имаше хубав глас. Щом запееше, планината се раздвижваше, а ехото отнасяше песента чак в селото, в подножието.

Хората не се плашеха, защото познаваха Ян-Чо. Той беше техен другар и пазител. Децата го обичаха и често го рисуваха. Картините закачаха по високите клони на дърветата, за да може той да ги види. Вятърът ги крадеше и ги отнасяше в пещерата. Ян-Чо обичаше тези рисунки и ги пазеше. Залепяше ги по стените с глинодъвка, която растеше около пещерата, но не ставаше за дъвчене, защото имаше ужасен вкус на глина. Откакто се разболя, Ян-Чо все по-често седеше в своята рисункогалерия и се забавляваше с чудноватите образи по стените. Времето беше лошо и макар да искаха, децата не можеха да достигнат пещерата и да донесат храна на болния великан. Бяха му останали само няколко печени чушки и пет-шест саламогевречета. Заваля сняг и продължи да вали цяла седмица. Слънцето не се показваше и шарените петна изчезнаха от стените. Стана тъмно и много студено. Огънят не можеше да стопли големия Ян-Чо. Завит с осем чергоюргана, той трепереше, а носът му не спираше да тече. Сополокърпичките бяха на привършване. Нещата отиваха на зле. Той хвърли последните няколко дънера в огнището и отново се сгуши под завивките. Заспа. В пещерата стана тихо, само от време на време се чуваше хъркошмъркането на великана. Сънуваше селото. Беше лято и пеперудите шареха въздуха с крилца. Вятърът рошеше косите на момичетата и замяташе прането по просторите. Бели чаршафи като огромни бели крила блестяха навред. Децата тичаха и пееха "Ян-Чо, Ян-Чо, весел Великан-Чо, Я, ела ти ту-ка, с тебе няма ску-ка!". Той ги гледа отдалеч и се смее така, та се тресе от смях. Едно момиченце с руси плитки тича и се спъва в десния му крак. 

- Нося ти четирилинка! За здраве и късмет!- казва засрамено тя. Намерих я при потока, там където слънцето се къпе при залез. Тя е вълшебна, пази я! Да не я изгубиш! - усмихва се и побягва назад.

"Четирилинка - що за чудно растение" - питаше се Ян-Чо. -  Че и здраве и късмет да носи?! Ще я скрия под триъгълния камък, в кутията с нещоправячките. Знам ли, може да притрябва някога". 

Лаеща кашлица разтърси пещерата. Ян-Чо се беше събудил и се въртеше под завивките, измъчван от болестта. А какъв чуден беше сънят, как топло и шарено бе всичко в него. Още чуваше смеха на децата и тропането на малките им крачета. Белите чаршафоптици с вълшебни блестящи криле и... “Ооо, четирилинката! За малко да забравя! Дали я пазя още под триъгълния камък?" Надигна се великана и отиде при камъка до входа на пещерата. Дебела кора лед блестеше по повърхността му. Опита се да го премести, но не успя. Пробва още няколко пъти и накрая камъка падна встрани. Ян-Чо подири с поглед кутийката с нещоправячките. Малка червена кутия с изрисувани птици и слънца. "Тук трябва да е!“ Намери свирка, парче от плат, рибена кост и лунен камък. Четирилинката беше най-отдолу. Ян-Чо въздъхна. "Едва ли ще помогне, твърде е изсъхнала вече, а и е толкова малка!" - Сложи я в ръката си и затвори очи. - "По-добре да хапна нещо.” - помисли си той. Но нищо за ядене не бе останало вече. Напълни чаша вода и приседна до угасналото огнище. Пусна четирилинката в чашата и я изпи на един дъх. Беше му студено и се скри под завивките. Но вече не му се спеше, а по стените почнаха да пропълзяват шарени петна.

Слънцето се е върнало. Великанът се изправи и се протегна. Носът му бе спрял да тече, а гърлото не го дереше вече. Изведнъж почувства, че отново става силен. Наметна стария си палтошлифер и показа глава навън. Да, слънцето се беше изпъчило над планината - голямо, жълто и топлещо. Под снега се показваха кокичета. "Четирилинката - усмихна се великана- Тя ме излекува. Вълшебство голямо е скрито в нея! Що за невероятно растение! Ще посадя хиляди от тях, за да има вълшебство за всички. Но първо ще трябва да открия поне една!“ Така рече великанът и заслиза от планината.

Може би ще ви е интересно да прочетете и Книжка с препоръки за малки писатели.
А удоволствие за цялото семейство е Габи, Мечи и важните приказки.

Автор: Лени Рафаилова


Скрит под леглото, Джар подуши нощта. Когато огненото кълбо изчезнеше, въздухът придобиваше друг аромат. Днес той ухаеше на пържени кюфтета. Джар обичаше кюфтета и се облиза лакомо при мисълта за пет-шест апетитни месни топчици в паничката. Но уви, в купичката имаше само гранули с пилешко.

"Пфу! Омръзна ми от летяща храна.“ - мислеше си Джар и отдръпна муцунка от храната. Вкъщи нямаше никой и на Джар му беше непоносимо скучно. Сега и топката му я нямаше. Липсваше му звънчето, което пееше в нея и меката ѝ сърцевина. Острите му зъбки пробиха плата и отдолу се показа някакво странно меко и безвкусно нещо, което полепваше по небцето му и го караше да кашля. Затова онази вечер топката отиде в кофата за боклук. Яна му купи нова, но тя не беше по вкуса му, въпреки че беше много шарена и подскачаше като луда. Обаче си нямаше звънче и затова не беше весела. Джар се мушна под пердето и излезе на терасата. Тук миризмата беше още по-силна и той набърчи черното си мокро носле. Огледа се, но по терасата нямаше следи от кюфтета. Вдигна глава и тогава я видя. Очите му светнаха от радост. "Леле, каква голяма топка! Жълта и кръгла! Сигурно си има и звънче! Но как да стигна до нея? Ако я повикам?" - Джар излая силно няколко пъти, но нищо не се получи. Подскачаше, махаше във въздуха с белите си лапи, но топката не помръдваше. "Брей, каква е упорита! Или са й запушени ушите! Той продължи да лае с всичка сила, ала тя оставаше все така далеч, без да обръща и най-малко внимание на неговото старание. След час, уморен и натъжен, Джар легна и заспа под светлия поглед на луната. Сънуваше старата си топка. Тичаше след нея, а тя звънтеше от радост. Ушите му потръпваха от щастие даже и насън.

Луната не спеше, тя гледаше Джар и размишляваше. Трябваше някак да му помогне. А как ѝ се играеше и на нея. Ако можеше да се превърне в топче и да се търкулне в лапите му, би била най-щастливата луна. Но знаеше, че това не е възможно, защото ако си отиде, земята ще бъде погубена. Светла мисъл озари лицето на луната. Бръкна в десния си джоб. Своите джобчета луната наричаше кратери, в тях или всичко изчезваше или се появяваха нови прекрасни неща. Зависи в какво настроение беше тя. Ето сега, завладяна от благородната мисъл да помогне на Джар, луната затършува в десния си джоб. След минута извади от него идеално закръглено, гладко и пъстро камъче. Поогледа го и се усмихна. "Ти ще станеш една игрива и щастлива топка!"- каза тя и го качи го на бърз слънчев лъч с билет за Земята. Топчето въртеше очи и се питаше къде ли ще пристигне. Звездите му се усмихваха и го поздравяваха. А от звънкия им смях, сърцето му запя като звънче. Слънчевият лъч бе толкова бърз, че за нула време премина хиляди километри и ето вече докосваше земята. Топчето чувстваше силна топлина, усещаше как бързо каменната му обвивка се превръща в мек памук. Туп и ето го тупна пред някакво странно същество с щръкнали уши. Слънчевият лъч се стопи в тъмнината. Вратата скръцна леко и Джар отвори очи. Някой се прибира вкъщи. "Най-сетне, чак заспах от скука! Но, какво е това? - Джар подуши шареното топче. Имам нова топка? Шарена и мека е, чувствам, даже е и топла. Но откъде дойде? Джар погледна луната. Тя се правеше на заспала, но тайничко го наблюдаваше. "Хм, кой ли я е оставил тук и кога, без да се усетя? Джар бутна топката с лапа и звездното ѝ сърце зазвъня. Джар подскочи от радост. "Ама тя и пее! Леле, аз съм толкова голям късметлия! Той захапа със зъбки топката и отиде да посрещне Яна, свил радостно назад кадифените си уши. Никой никога така и не разбра откъде се бе появила звънтящата шарена топка. Май само Джар подозираше. Онази нощ той заспа щастлив под ясния поглед на добрата луна. А навън все така продължаваше да се носи аромат на кюфтета.

Препоръчваме ви още:

Джони и малките човечета, а защо историите, които разказваме са опасни за здравето ще разберете от Внимание, приказки!