Автор: Ина Зарева

Първо се докосваш до мама. После цял живот се бориш да се отскубнеш от прегръдката й. Накрая единственото, което искаш, е да се гушнеш в нея завинаги.

А тя тъкмо е пуснала бебешката лъжичка, с която те е хранила и хваща друга, за да нахрани собствената си майка. Тази щафета продължава в мъчителна, педантична последователност и хилядите психологически анализи, стотиците филми и книги по темата не стигат и не стигат, за да обяснят как, защо и какво да правим после...

Какъвто и да си, каквото и да постигаш, както и да живееш, животът ти неизменно балансира върху пъпната връв, а майка ти върти края й и пламенно дирижира. Редуваш благодарност с гняв, примирение с бунтарство, амбиция с отчаяние. Гордееш се, срамуваш се, доказваш се, отказваш се и при все това я обичаш все повече и повече.

Като се започне с "Трябва да поговорим за Кевин" и се проследят историите на маниакалните убийци в историята на човечеството, във всички тях майката е запушила с голям тромб тази пъпна връв и е нарушила нормалната циркулация майка – дете и дете - живот. Винаги е майката. Никой друг и нищо повече. Само майка и тромб.

В нормалната ситуация, самите ние образуваме тромба, за да „запушим” майките си, да ги отдалечим в пространството, изпънали ръце с трептящи от напрежение мускули. Защото така е по-добре за тях, за нас и за всички. Защото: „Майка е обратното на дъщеря. Майките са тревожни и уязвими, те нямат златен шлем, не се раждат от морските вълни. Майките са, за да са вездесъщи и обожавани, а после- преодолени и напуснати. Те са, за да прощават и да чакат завръщането на блудните си деца. Майките се смаляват. Бащите растат.“ (Василена Мирчева „Бащите не си отиват”)

Майката се смалява и животът все повече се дирижира откъм твоя край, но колкото повече тя се смалява, толкова повече нейното достойнство и твоят дълг растат. И ти пак си онова малко момиченце, което докато си играе на въже с поизсъхналата вече пъпна връв, гледа майка си в очите и чака нейното „Браво!”.

В „Мама и смисълът на живота”, психотерапевтът Ървин Ялом разказва за собствения си повтарящ се сън, в който непрекъснато пита починалата си майка: „Как се справих, мамо? Мамо, как се справих?” Веднъж в съня, тя му казва:

- „Ти смяташ, че аз съм в твоя сън. Само че този сън не е твой, синко. Сънят е мой. Майките също сънуват.“

Въпреки леко обезкуражаващата борба на психоаналитиците със собствените си майки, при тях е пълно с пациенти, опитващи се да отрежат най-накрая пъпната връв и да заживеят в пълна независимост и свобода. Майката на една млада жена, като разбрала колко пари дава дъщеря й за всеки сеанс на психоаналитика си, се хванала за сърцето и възкликнала:

- Що за разхищение! Давай ми ги на мен, ще ми разказваш и аз ще те слушам.

- Аз ходя, за да му говоря само за теб, мамо. – въздъхнала жената.

И докато с мама въртим пъпната връв, държейки я в двата й края, на нея като на игра на въже, подскачат мъже, деца, колеги, шефове, приятели и неприятели. Всичко в живота ни зависи от динамиката, посоката на въртене и силата на опъване. И никой не смее да пусне своя край. А краищата се множат – един на майка ти, друг на дъщеря ти, трети на сина ти... И ти държиш здраво, стискаш с все сили и въртиш, а докато въжетата се заплитат и разплитат пред очите ти, тихо шептиш:

„Сто катинара да сложа на устните си, мое дете, и да не те превръщам във възрастен.  Сто окови да вържат краката ми и да не те водя по мръсния свят.  Сто вериги да ме опашат и да не ти пазя сянка от слънцето.  Сто пъти да се спирам,

 да млъквам,

 да умирам,

 а не мога, защото съм нечие дете...”

Започваш да сънуваш свят, в който ти, твоята майка и твоите деца сте щастливи. Сънуваш, че се справяш идеално с всичко, майка ти е доволна, а децата ти са свободни. Няма никакви въжета и обвързаности.

И тъкмо си успял да отделиш стволовите клетки и да изхвърлиш ненужното, мама се превръща в малко дете, а цялото й достойнство, авторитет и влияние се сплитат в огромен ореол над главата й. Ти се блъскаш в него всеки път, когато трябва да се погрижиш за детето-майка, а пъпната връв вече напълно е стегнала врата ти. На никого не му се играе и дирижира повече. Искаш само всичко да се върне постарому – мама да порасне, а ти да се смалиш и да заспиш в скута й.

И не ти пука за въжетата и обесените на тях мечти.

Не търсиш отговори и обяснения.

Не бягаш и не стържеш оправдания.

Дори няма да питаш „Мамо, добре ли се справям?”

Искаш само да е жива.

И да сънувате заедно.

Ако тази статия ви е харесала, ви препоръчваме "Супербебетата не плачат" и "Мамо не прави така".

Снимката е от филма "Трябва да поговорим за Кевин" - We need to talk about Kevin. На края на статията може да видите трейлър, ако не сте го гледали. Тежка психологическа драма за отношенията между объркана майка и психопатичният й син с Тилда Суинтън и Езра Милър в главните роли. Книгата е също разтърсваща.

Автор: Валентина Вълчева

Още с появата на Престолонаследник №1 на дневен ред някак неусетно застана въпросът за църковното му кръщение.

Моето отношение към религията е... да кажем, неутрално. Когато ме попитат вярвам ли в Бог, някак първосигнално все се сещам за баща ми, който на Великден, ако го поздравят с „Христос воскресе!”, отговаря напълно чистосърдечно „Не знам, не съм го видял.” Аз, като един съмняващ се във всичко и всеки скептик, допускам и двете вероятности. Затова и не бях против детето все пак да мине по реда си през купела, пък ако не е от полза, поне няма да му навреди, нали?

Таткото на кръщелника от своя страна е на 50 % от Влашко, но явно това са му доминиращите проценти, защото е искрено вярващ, макар и категорично не религиозен. Което обяснява защо държеше кръщението да се направи, да е на именния ден на детето, в църква с неговото име. Слава Богу, покрихме изискванията! Допълнително ни улесни фактът, че го бяхме кръстили Константин, защото нямам представа къде бих търсила храм на името на Габриел например, което си бях харесала първоначално. А може би е трябвало... на фона на последвалите събития...

Ако знаех само какво ме чака!...

След около година и половина умуване и планове (представям си колко време ще отнеме, когато след двайсетина-трийсет години рече да се зажени!) решихме къде и кога да се случи. Подготвихме си нещата, запазихме час и в уречения ден натоварихме семейната лудница плюс бъдещата кръстница в две коли, та в църквата.

В църквата най-общо казано нещата минаха почти добре, докато отчето не топна кръщелника в купела. Няма такъв вой! Все едно във вряща тенджера го пусна. Маймунчето се извъртя, докопа го за брадата и увисна там, набирайки се с ръце и крака. Наложи се да го смъкваме със сила.

„Личи си, че баба ти е била партиен секретар навремето!”, мина ми по някое време през ума.

След това до края на ритуала свещеникът майсторски избягваше прекалената близост, дори и когато трябваше да отреже къдрица от главата на виещото, гърчещо се като в крематориум новоизлюпено християнче.

А то не млъкна, докато не излязохме. Какво пя и говори през това време свещеника, така и не разбрах, ама по погледа му се досетих, че даже неговото търпение не е божествено безкрайно и започва да му писва. Ами, човече... рисковете на професията. Макар че за заплатите, които чувам, че вземат, май не си струва. Аз затова навремето, когато мама се опита да ми намекне нещо за начална педагогика в университета, директно я отрязах: „Не и в този или следващите два живота!” Имала съм просветление някакво явно.

Браво на свещеника! Издържа докрай без да се опита да удави врескалото в купела. Чудесен самоконтрол! Сигурно минават някаква школовка в Семинарията.

Спирка втора, както си му е реда, беше ресторантът. Докато стигнем до него, вече ми трябваха тапи за уши и някава дрога. Най-вече дрога. Нещо, от което да оглушея поне. Сетих се за строителните слушалки за шумоизолация на мъжа ми, ама късно. Трябва да ги потърся спешно като се приберем и да си ги държа в дамската чанта. За всеки случай.

В ресторанта се оказвам изправена пред нов набор проблеми и те не включват менюто.

Проблем 1: Забравила съм биберона-залъгалка вкъщи, а сме в друг град на около 40 километра.

Проблем 2: Малкият е силно пристрастен към него, особено когато му се спи.

Проблем 3: Спи му се!!!

Резултатът: Час и четиридесет минути зверско дране в колата, в бебешката количка, в ресторанта, около ресторанта, по улиците, покрай близката ЖП-гара... Майка ми към пет пъти дойде да ме пита „това дете още ли реве” (все едно не ни чуваше половината Северозапад) и „толкова ли не можеш да го успокоиш”. Връчих ѝ го да опита тя – нали все пак за това е учила, че и 40 години стаж в детска градина има!. Може да се каже, че почти я замерих с него всъщност. Той така и не млъкна, разбира се, дори вдигна децибелите, което дотогава ми се струваше невъзможно, но тя отиде да си търси хапчетата и да пуши, щото „много ми е жал като реве така”. Хубаво! На мен спря да ми е жал някъде към началото на втория час писъци. Спрях и да чувам добре, а последните ми оцелели нерви геройски издъхнаха. От след това ми се губят моменти и слава на Бога за което! Някои спомени са прекалено травмиращи, за да остават. Добре, че по онова време кърмех, та поради тази причина не можех да си позволя алкохол. Иначе като нищо щяхме да приключим кръщението с погребение. Моето. От тежко алкохолно натравяне.

Вече обмислях самоубийство с волтова дъга, вдъхновена от нашумелите напоследък истории покрай пишман-селфитата, когато брат ми с рицарска всеотдайност спаси положението като намери отворена аптека и купи биберон. Не знам дали някога ще мога да му върна жеста, но съм в готовност. Почти същото е като да ми е спасил живота.

Малкият само погледна биберона и откърти като посечен преди дори да съм го разопаковала. Направо се задъхвах от злоба! Идваше ми да го събудя на свой ред с кански рев, да го тероризирам час и нещо и после да го питам: „Така добре ли ти е?! М?!”

Боже! Къде ми е майчинският инстинкт?!...

Което ме подсеща за онзи анонимен гений, изрекъл крилатата фраза: „Обичайте внуците си! Те ще отмъстят на децата ви.” В този ред на мисли, обожавам внуците си още от сега. Нищо, че потенциалният им баща все още е в детската градина.

Не го събудих, разбира се. Задоволих се само с една дума, дето хич не става за пред хората. Може и да съм откачена, но не съм чак такова камикадзе. Още час и половина рев би бил директният ми път към психодиспансера, при това за много дълъг престой. Като се замислиш, може и да не е чак толкова зле – там би трябвало да се уредя с мечтаната дрога, при това легално.

На връщане мъжът ми по някое време доби кураж да каже:

- Е, можеше и по-зле да е, нали?

Изгледах го гадно. Не го ударих, само защото той караше. И си замълчах. Един от малкото подобни случаи.

Така и не си признах после, но тогава откарах пътя обратно към къщи в опити да си представя дали наистина може и по-зле. Не ми се получи.

Сега ми предстои кръщене на Престолонаследник №2. Понастоящем ме спасява единствено фактът, че наблизо няма църква с името „Александър”.

Препоръчваме ви и "Моето голямо лудо гръцко кръщене".

Майка ми и баща ми се казват Константин и Елена. Винаги сме празнували този ден и също така винаги съм харесвала тези две имена, особено Елена. Всичките ми кукли се казваха Елена, Елина, Елеонора, Елка, Лени, Ленка, Ленчето - изобщо някакво производно на Елена. Имах дори една малка чернокожа Елинор, която колега на татко ми донесе от командировка на запад.

Единствената ми мъжка кукла обаче се казваше Иван, имаше шишенце с мляко и можеше да пишка съвсем като истинско момче. Или поне както малките момиченца си представят, че пишкат момчетата. Впоследствие се омъжих за един Иван, който изобщо не прилича на куклата ми, и далеч не е толкова розов, пухкав и сладък като нея. При все това той притежава някои други качества, които донякъде компенсират тоталната му нерозовост и непухкавост. А понякога успява да докара известна сладост, макар че не му идва отвътре. Но днес няма да говорим за Иван, без друго съм ви надула главите с него. Връщаме се на Елена.

Когато забременях за втори път, отново беше непланирано. Всичките ми бременности, за мой голям срам, са изненадващи. Човек предполага, че след първия път би трябвало да помъдрея, но изглежда няма да е в този живот. Така че отново се оказахме изненадани, а в третия месец докторът ме уведоми, че чакаме момиче. С Ванката и гордият бъдещ батко Теди подскачахме малко из къщи, после прозвънихме всички приятели и роднини и накрая се замислихме за името. През годините съм се впечатлявала от всякакви женски имена. Моето е твърде стандартно и разпространено – някаква си Мария. Къде по-добре звучи Стела, например? Стела ми е любимото женско име, защото сестричката на приятелката ми от детинство се наричаше така, беше крехка, руса, синеока, тренираше балет и съчетаваше в себе си всичко красиво и женствено на този свят. Заиграхме се за кратко със Стела, Тина, Лора, Ванеса и Мия, но вътрешно почувствах, че детето трябва да се казва Елена. Не знам дали беше заради куклите или заради Елка, моята красива братовчедка, или за да ядосам мама, която никога не си е харесвала името. Така или иначе Иван одобри името, макар че недолюбваше майка ми. И зачаках едно миниатюрно Ели, бъдещата хубава Елена, която щях да водя на балет, маникюр и шопинг, да я науча на всички женски неща, които умея, и да има с кого да се споглеждам недоволно, докато мъжете зяпат футбол и ругаят. До деветия месец бях напазарувала всички дрешки във всевъзможни оттенъци на розовото – от бледо бебешко розово, през пастелно, та чак до пембяно. Тези, които не бяха чисто розови, имаха поне някакъв розов елемент – я някоя джувка, я копченца или цветенца. Теодор, първородният, чакаше с нетърпение малката си сестричка и потриваше ръце как ще пребие гаджето й някой ден. Иван се настройваше за момиченце, което да разлигави до безобразие. Всичките ми приятелки се подготвяха за малката принцеса и избираха роклички с панделки, воланчета, дантелки и всякакви други финтифлюшки.

В деветия месец си избрах лекарка и отидох на преглед и видеозон при нея, както и да се уговорим за раждането. Иван и Теодор дойдоха с мен, за да видят отново нашата Елена и да й се порадват.

- Здравейте. – представих се на лекарката. – Ето ви документите и така нататък. Засега всичко е нормално, първото раждане мина еди-как-си, това е синът ми, на 9 години. Сега чакаме дъщеричка и много ми се ще да родя при вас.

- Може да се уреди. – каза лаконично и малко студено дамата, която впоследствие спаси живота на бебето ми, а най-вероятно и моя. – Легнете да направим един видеозон и да я видим тази ваша дъщеричка как е застанала.

Легнах послушно, показах коремчето, Теди и Иван се втренчиха в екрана, а лекарката ме намаза с онова противно желе и започна да разхожда машинката по солидно заобленото ми тяло.

След като сумтя и хъмка известно време, аз взех, че се притесних. Не че предишните лекари са били особено приказливи, но все изпускаха по някоя приказка от сорта:

- Я, краченце. Ха, пет пръстчета. А, ето ги и ръчичките. Да видим две ли са? Две са.

А тази само си мълчеше и някак прекалено намръщено се взираше, сякаш вижда нещо, дето не трябва да е там.

- Всичко наред ли е с дъщеричката ми? – осмелих се да попитам по едно време.

А тя натисна нещо на машината и отсече.

- Всичко е наред. Само където вашата дъщеричка… има две големи топки.

- Как така топки? В какъв смисъл? – скокнах аз, доколкото е възможно полегнала тюленка да подскочи. Иван и Теодор зяпнаха от изумление, ама буквално като в анимационен филм. Имах чувството, че всеки момент от главите им ще почнат да изскачат огромни балони с въпросителни.

- Ами, ей така. В смисъл тестиси. Вижте сами.

- Нищо не виждам. А и няма как да има тестиси, ако е момиче. – отсече Иван.

Лекарката благоволи да се засмее.

- Да, няма как. Не знам какво са гледали колегите преди, но това определено е едно чудесно момченце с всичките му необходими атрибути.

Тръгнахме си леко попарени. Аз не толкова, въпреки всичките розови парцалки. Може и малко да съм си отдъхнала. В крайна сметка, всички знаят, че деца от един пол се гледат по-лесно. Но Ванката и Теди няколко дни не можеха да преглътнат, че няма да си имаме Елена. Теди попита има ли някакъв начин да сменим бебето и получи един кръвнишки поглед, след което не посмя да повдигне повече въпроса.

Той се роди след три седмици. Беше голям екшън, някой ден ще ви разкажа и тази история. И макар че първите няколко месеца все в розовко го обличах, никой нито веднъж не го сбърка с момиченце. Личицето му от най-ранна възраст си беше с изразени мъжествени черти, даже малко намусено, със сериозен умен поглед на малък мъжкар. И до днес е такъв, само че вече е по-висок от мен и има мустаци. И разбира се, не дава да качвам негови снимки, но се надявам да не прочете тази статия.

Кръстихме го Константин. Моите именици все пак станаха трима, а майка ми си отдъхна спокойно. Със следващите ми две бебета от самото начало знаех, че ще са момчета и не сме спрягали женски имена.

Така че името Елена все още е свободно. Казвам ти, читателю, сещай се, снахо.

И да са здрави и щастливи всички именици днес :)

Драмата с детските градини за наше съжаление продължава. Тази седмица Янка Такева, несменяемият председател на Синдиката на българските учители обяви, че е против видеонаблюдението:

"Камерите в училищата създават доносници, против видеонаблюдението съм. Не е това начинът да се решат проблемите, поставянето на записващи устройства във вещи на децата не може да бъде прието.Така се създават доносници, утре те могат да напишат донос и срещу родителите си. Има достатъчно контролни органи - и в регионалните звена на просветата, и в общините, и в самото училище или детска градина, те трябва да се използват. А като цяло, в една детска градина винаги е шумно". Синдикалистката заплаши и с масова учителска стачка.

Скъпи учители, крайно време е да разберете, че родителите не са срещу вас.

Родителите и учителите имат един общ интерес и една обща кауза, и тя е каузата на нашите деца. Днешните родители някога са били ученици в същата тази система, която не се е променила особено през последните двайсет години. Само че за разлика от едно време, днес ние, родителите, имаме достъп до информация и виждаме, че има по-добри варианти, по-сполучливи образователни методи, по-приложими начини за борба с агресията, по-мотивиращи и развиващи учебни програми. Помогнете ни да ги намерим и приложим заедно. Работете в екип с нас, с родителите, потърсете и помощта на неправителствени организации, които полагат огромни усилия и постоянно се блъскат в системата. Те ще ви помогнат с готовност, както и ние. Не се поддавайте на провокации, които ви настройват срещу родителите.

Защото вие наистина имате проблем, скъпи учители, но той не е в нас, родителите. Проблемът е в демотивиращото заплащане, което ние също не одобряваме. Проблемът е, че младите и ентусиазирани преподаватели бягат от институцията като попарени и си търсят по-добро поприще. Самата аз го направих преди двайсет години, независимо че голямата ми мечта беше да бъда учителка. Така постъпиха и голяма част от колегите ми, които си намериха работа в частни школи или фирми, или изцяло смениха професията. Не ни съдете. Уплашихме се. Уплашихме се, че ще се превърнем в смазани и безпарични роби на една досадна система, която убива всяка нова идея, като я вкарва в строго определени и скучни рамки, чието съдържание уж се сменя, но си остава същото години наред. Системата е първото, което трябва да се промени. Нужна е политическа воля, но преди всичко е необходима вашата експертиза и нашата подкрепа.

Децата се раждат любознателни, отворени към света, търсещи обич и подкрепа. Някъде по пътя системата потъпква копнежа им да учат и да се развиват, а те губят доверие в нея. И цялата им енергия се насочва в погрешна посока. Някъде по пътя те научават и един жесток урок - че проблемите се решават с шамари или крясъци. И когато пораснат достатъчно, прилагат наученото на практика, но този път те раздават шамарите и крещят. Отново някъде по пътя те осъзнават и че учат скучни и неприложими уроци, които им пълнят главиците със знания, но не им дават никакви житейски умения. Как очакваме от тях да се отнесат сериозно към материал, който няма връзка с тяхната реалност, който по никакъв начин не стимулира мисленето им и не им е интересен? И какво правим ние, след като виждаме, че този път няма изход? Продължаваме да крачим по него отново и отново? Не, сменяме го. 

Големият проблем е в остарялата институция с архивните й правила и лидери. Защо същите тези учители, които бягат от държавното училище, стават отлични преподаватели в частните училища или школи? Защо същите тези деца, които в училище са шумни, разконцентрирани и немотивирани, в частните училища и школи се справят с материала и напредват? Родителите ли са сменили? Или учителите? Не, сменили са системата. Искайте смяна на системата, подкрепете я. Предлагайте, обсъждайте, коментирайте, сформирайте работни групи. Не допускайте да ви настроят срещу родителите, ние сме тези, които ще подкрепим вашите идеи. Не се страхувайте от камерите. От тях нека се страхуват тези, които не си вършат работата. Камерите могат само да ви защитят от неоснователни обвинения, ако сте съвестни. Но сами по себе си те няма да решат проблема. Приемете ги като гаранция, не като обвинение към вас. И не се притеснявайте от камерите, а от това, което е довело до необходимостта да се поставят. 

Дайте да запретнем ръкави и да направим нещо, вече сме набрали инерция.

И нека този път потърсим решения, а не компромиси. 

************************************************** 

Откъде започна всичко? На 10 май се проведе протест на майките срещу насилието в ясли, градини и училища.  Протестът завърши с обещание за работна група, на която да се обсъдят исканията.

Весела Алексиева, участник в работната група, излъчена от организаторите на протеста направи следната равносметка от първата работна среща за яслите и градините.

Присъстваха представител на Дирекция“Образование“ в лицето на г-жа Минчева (отговаря за детските градини и градините с яслени групи) и представител на Дирекция“Здравеопазване“ г-жа Чеуз (отговаря само за яслите), експерти от двете дирекции, директори на детски градини и ясли, зам.кметът на район Надежда, г-жа Брестничка - представител на Асоциация“Родители”, моя милост, Мария Маринова, Ема Черногорска и представители на частен адаптационен център - Елена Дражева/психолог/ и Цветелина Тодорова/психолог/, на които благодарим за професионалната подкрепата.

Още в деня на протеста (10 май 2017 г), коментирахме исканията на протеста с Директорите на дирекции „Образование“ и „Здравеопазване” и беше насрочена работна среща на 17.05.2017 г., на която да се разискват по-обстойно исканията. Стремежът от наша страна на тази среща беше да се постигне диалог между родители, директори и институции и да се намерят адекватни решения на поставените от нас искания за справяне с проблемите в яслите и детските градини (на този етап без училищата, тъй като Дирекция“Образование“, отговаря само за сградния им фонд).

В деня на срещата ние родителите ВЯРВАХМЕ, че ще бъдем ЧУТИ, защото представители на всички заинтересовани страни имаха възможността да седнат на една маса, да си подадат ръка и да постигнат ДИАЛОГ за адекватни решения на проблемите …УВИ… Не стана точно така…Даваше се вид, че имат желание за диалог, но реално ни бяха събрали, за да ни уведомят за вече взетите от тях решения.

Пред нас стояха елитни директори (адмирации за професионализма им и това, което правят, ако всички директори на ясли/градини бяха такива, наистина нямаше да има проблеми в системата), които се опитваха да ни убедят, че като цяло няма проблеми, а случващото се в момента са единични случаи. Това бяха директори, чиито детски градини нямат проблем (или поне така твърдяха). А останалите ясли/градини и отношението към децата там? Няма да се впускам в подробности, защото се надявам в скоро време Протоколът от срещата да бъде публикуван( в сайта на ИСОДЗ) и от него да се видят решенията, които взеха служителите на общината. По-долу прилагам и документ с нашите ревизирани искания.

Тук ще обобщя с няколко думи моите впечатления:

- Когато се разглеждаха исканията, с които претендираме за даване на възможност на родителя за достъп до детските заведения, срещнахме силна съпротива и отпор това да се случва. Едно от исканията е: родителите да имаме възможност да полагаме труд(от чисто битов характер) на доброволчески начала в яслите/градините (т.7 от исканията)- нали има дефицит на персонал?! Е, ние искаме да помогнем и то безвъзмездно…естествено след инструктаж и спазване на правилата за безопасност! Другото, което засяга отново присъствието на родител е т.9 - възможността при първоначално постъпване на детето в ясла/градина да бъде придружавано от родител от един до три часа дневно, посредством съставяне на поетапен график за посещения, след съгласуване с ръководителя на детското заведение (по пример на Берлинския адаптационен модел, заимстван от АРК). Като тук бяхме готови на диалог и обсъждане на предложения и варианти за модели, приложими за нашата българска реалност. Но до обсъждане на тази инициирана от мен и така важна според мен за емоционалното и психично здраве на децата точка, така и не се стигна, защото служителите я оставиха последна за обсъждане, но накрая много бързаха, защото бяха на общински съвет и нямаше да има кворум! Единственият коментар, който чух беше на една директорка, която каза, че са се правили опити да се въведе френския модел „Зелена стая“, но в България не работи, нито една практика!!! Питам се: Е, как само в България не работят добрите практики от чужбина?! За мен е въпрос на желание и убеденост, че може да се получи!

- За камерите (държа да подчертая, че след като взехме под внимание мнението на болшинството родител, премахнахме он-лайн наблюдението от направеното искане). Това, което беше дадено като отговор на срещата относно видеонаблюдението, засяга САМО яслите, като не обхваща всички помещения в тях и прехвърля топката изцяло в ръцете на родителите, тъй като за поставянето им ще е необходимо съгласието на всички родители, т.е. ако един не е съгласен – НЯМА ДА ИМА КАМЕРИ. И тук попитах: „В случай че всички са съгласни и се поставят камери, разходват се средства за това, а другата година, някой родител не иска да има камери – какво ще се направи, ще се премахнат ли?!“ – отговор не получих. Също така на поставения от мен въпрос: „А какво става с яслените групи в детските градини?!“ - отново не ми беше даден отговор... А, да…сетих се… става въпрос САМО за яслите…дано нещо не съм разбрала!

Тук мога да заключа, че при коментарите на тези искания останах с усещането, че НЕ НИ ДОПУСКАТ В ДЕТСКИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ, ЗА ДА МОЖЕ ДА НИ ОБВИНЯВАТ, ЧЕ СМЕ АБДИКИРАЛИ ОТ ПРОЦЕСА!

Моето лично мнение е, че ако се преустановят практиките на нечовешко поведение от страна на персонала спрямо децата, съживи се диалогът между родители и възпитатели и ако се възвърне като цяло доверието в системата, никой няма да иска да слага камери. Но докато положението не се подобри - и с камери и без камери, ще сме принудени да слагаме „бръмбари в якичките“ на ДЕЦАТА НИ.

А и в крайна сметка… хайде стига, моля ви се… и аз съм била наблюдавана с камери на работното си място, но не съм се притеснявала, защото съм си вършела съвестно задълженията. А и в днешно време навсякъде сме наблюдавани… Ама НЕ, то яслите и градините са много тайно място!

Щях да пропусна... Подчертаха какви „големи” правомощия имаме ние родителите чрез обществените съвети към ясли/градини/училища и защо не сме се обърнали към тях, ами сме тръгнали да правим протести... На това ще отговоря, че аз се боря за адекватна промяна в системата като цяло. Не считам, че вариантът да се спасяваме поединично ще оправи нещата. Също така лично аз за първи път чух за наличие на обществени съвети, т.е. според мен не се дава достатъчно гласност и не се запознават родителите с „големите” правомощия, които имат в тях.

- На искането ни за увеличаване на персонала (т. 6 също беше променена, с оглед настоящата обстановка и вместо намаляване на децата, поискахме увеличаване на персонала и назначаване на специалист психолог и в яслите) – ни беше отговорено естествено, че няма пари, но при запитване какво решение би могло да се намери ни пратиха да протестираме пред Народното Събрание за увеличаване на Единния разходен стандарт. Проявявам разбиране към трудностите, които имат и те, но това вече ми дойде в повече… Ние да им дадем решения, които те така или иначе не приемат, и да ходим да им увеличаваме парите? При положение, че на въпроса: „А, каква е гаранцията, че ще бъдат назначени такива специалисти при увеличаване на бюджета“ се отговори: „Директорите сами преценяват какъв персонал им е необходим и съответно да назначават“.

Та така, мили родители, няма какво повече да ви губя времето в четене, решенията по останалите искания бяха в почти същия дух… Все пак нека изчакаме да излязат с официално становище, за да реши и прецени всеки от нас, какви последващи действия би предприел. Същевременно Янка Такева ни обвини, че превръщаме децата си в доносници и ни заплаши с контрапротест... Аз за себе си вече съм наясно и съм предприела такива...Дали ще стигнем до Народното събрание…

Автор: Николай Стоянов

Човек и добре да живее, отива на гурме. Някои се качват на гурмето още от гърнето. Моят път към гурмето премина през кюфтето.

Признавам си - обичам кюфтета. Дето се вика, от елда да са, кюфтета да са ( б.р.Както пишеше на стената на Софийския университет преди години: Кюфтета без лук са си живи кебапчета).

Много приятели се чудеха защо дори в луксозни ресторанти си поръчвах кюфтета. Ми защото обичам, бе хора. А и най-великият готвач трябва да меси най-добрите кюфтета, нали?

Но, в живота на всеки идва онзи момент, когато само с любимата храна не става.

Къде поради липса на време, къде заради интерес, решавам да посетя известен столичен ресторант на един от известните ШЕФОВЕ. Пиша го с голяма буква, за да не се бърка с онзи мрачен тип, дето ви командва на работа.

Тези са звезди. Показват ги по телевизори. Имат кърпички в джобовете. Имат и татуси.

И на бензиностанцията видях реклама на един. Чудя се скоро дали и на вафли няма да изгреят.

Но млъкни, сърце.

Разполагам се луксозно в малка градинка, в центъра на София. Тихо. Хора няма.

В тишината се чуват малки стъпки. Почти на палци до масата се примъква културен младеж, очевидно сервитьор. Подава тихо една голяма, ама много голяма книга.

Меню…

Зачитам се. Става още по-тихо.

Книгата е като древната Тора – огромна, но само от две страници. В средата са изобразени 17, повтарям 17 ястия, на скромната цена от 80 лв. Смятайки, че часът е 12, умножавайки цифрата по средно пет минути на ядене, установявам, че за поглъщането им ще са ми нужни точно 1,30 часа. Ако ям бързо. Да, ама в менюто пише яжте бавно, за да се насладите на гурмето.

Ще го ядем, ако го разберем какво е.

Темпладата от сотиран и миксиран пипер сигурно бе прекрасна, но пък мен изключително ме очарова сьомгата с брюле от собствения й белтък. Малко потръпнах от идеята за собствения белтък за сьомгата, но пък щях да си угодя със снакс със злато и ориз с хайвер.

Но спри, сърце – време няма.

Сервитьорът пак се приближава, тихо, за да наруши моето вътрешно аз. Моля го възпитано за едно, ама само едно ядене за обяд.

Имало. Отстрани на дегустационното меню. Минавам пак покрай непознатите думи и, о чудо - агнешко. Гурме агънце под формата на агнешко брюле. 40 лева, ама пък поне знам какво е.

- Какво е това брюле с агнешко, питам срамежливо учтивия младеж.

- Крем брюле яли ли сте?- казва сервитьорът.

- Ял съм, ама то е от мляко.

- Същото. Ама с агнешко. Кора от агне, а сосът е вътре.

Поръчвам. Младежът ме поглежда със съмнение.

- Ама само това ли?

Срам не срам, питам за някаква супа.

- Значи господине, имаме горещ таратор, ама без кисело мляко.

- Как така без кисело мляко?

- Ми така, значи млякото е изпарено. После сме събрали само най-полезното от него, без белтъка. После го варим. Накрая го сипваме върху лед и то пак се изпарява. Каквото остане се яде.

Толкова се втрещих, че го поръчах.

Идва младежът с една огромна чиния. В единия край лед, в другия купичка с врящ таратор. Застава пред мен и започва като една Шекспирова вещица да налива. Аз се оказвам забулен в пара, а тараторът пръска ли, пръска върху официалната ми риза.

Забърсват ме, а големият плюс е, че имам бонус от заведението. Към агнешкото има кисело мляко. Което не е от кисело мляко, разбира се. И сос от коприва. Която не е коприва, защото преди това е замразена, след това изгорена, накрая направена на прах, от който станал екстракт, който правел агнешкото невероятно.

- Нали няма да го гърмите, че ако се омажа още един път, трябва да се прибирам в къщи? - казвам въпросително. Младежът ме успокоява, че няма.

Дъвча предпазливо. Изядох агнешкото, признавам, странно, но вкусно.

Междувременно – идва приятел.Решаваме да поръчаме десерт.

- Имате ли десерт, дето мамата си трака? - казва моят приятел.

Заговорнически, младежът се навежда и тихо казва:

- Tук всичко мамата си трака, момчета.

Ей, викам си – мамата си трака, това гурме.

А ние, оглозгани от сметката (160 лв.) и тракайки с кокали, се насочваме да си доядем във „Вкусното кебапче“. 

Можете да се посмеете и историята ни в "Кварталният ресторант".

Фондация "Майки за донорството" ви канят на празника им тази неделя. Повече за каузата им можете да прочетете в статията "Да дариш живот". А за да ги опознаете, заповядайте на партито.

Каним малки и големи на празник с много игри, танци и щастие! Фондация „Майки за донорството” навършва три години. Вече ходим стабилно, говорим малко, но пък сме любознателни и неуморни. Не спираме да се учим и, макар да сме само на три годинки носим много усмивки. Не броим рождени дни, а родени бебета. На 21-ви май 2017г. имаме рожден ден. Затова Ви каним ви да се впуснете „С деца в игри“ тази неделя от 10:30 часа в Южен парк, София на голямата поляна. Ще има много игри - за деца от различни възрасти, както и такива между деца и родители, томбола с подаръци, детски концерт. И още: Филмови герои, аниматори и игри с препятствия плюс допълнителни изненади. Подарете на децата си един великолепен ден! Събитието ще протече под патронажа на г-жа Йорданка Фандъкова - кмет на Столична Община.

От 2014 година фондация „Майки за донорството“ е потърсена от над 3000 души от цялата страна, заявили желанието си да бъдат донори на репродуктивен материал. Бебета родени с донорска яйцеклетка в България са над 1000.

От 2015 година организацията ни набира средства за двойки с репродуктивни проблеми, нуждаещи се от донор и вече сме финансирали 23 двойки, които не са анонимни, с по 5000 лева всяка. Родени са две бебета, скоро ще се увеличат с още четири. През 2016г. стартира Програма „Ин витро” на Столична община за двойки, нуждаещи се от донор и с нейна помощ има още две родени бебета, като още други 5 са на път. Ежедневно се опитваме да даряваме шанс за нов живот по най-прекрасния начин – като помагаме на българските семейства да имат деца.

Благодарим ви за подкрепата и доверието!

Автор: Мария Пеева

Защо пускаме агресивно лудите по улиците?

Най-напред си помислих това, когато видях случая с шизофреника Живко, който ритна възрастна жена на улицата. Можете да гледате видеото в края на статията, но не ви го препоръчвам.

Важният въпрос е друг обаче и всички го знаем. Защо никой не се намеси?

В медиите и социалните мрежи всички се възмутихме. Разкъсахме Живко на парчета, пребихме го, организирахме засада пред блока му за публичен линч.

В реалността постъпихме съвсем различно. Говоря в първо лице, защото на спирката можеше да сме ние. Хората, които бяха там, около жертвата, с нищо не се различават от мен или от вас. Нормални, здрави, прави хора – някой пуши, друг е прегладнял, трети бърза по задачи. И естествено, всички инстинктивно бягат от агресията и лудостта. Като нас. И има защо. Първо човек го е страх, второ, не вярва, че ще го подкрепят. В крайна сметка тази стара българска поговорка за преклонената глава и сабята дълбоко се е загнездила в родовата ни памет. Заедно с другата фраза, от която всеки път като я чуя, малко си повръщам в устата – „Да пази Господ“.

Само че за повечето неща няма нужда да ни пази Господ. Редно е да се пазим сами – и себе си, и другите. Примерно да видим, че се случва нещо нередно и да се намесим. Не да чакаме Супермен да дойде на помощ. Защото не всички сме герои, но всички сме хора.

Далеч съм от мисълта да обяснявам безучастието ни с прословутия български манталитет. Не само у нас е така. Не знам дали си спомняте случая от 1993 година, когато две 10-годишни хлапета в Ливърпул отвлякоха в мола и убиха по особено жесток начин двегодишно момченце. Случаят с Джеймс Бълджър е потресаващо зловещ, защото извършителите са деца. Но това, което най-много ме шокира в него, е, че похитителите са изминали 4 км, в продължение на няколко часа, по време на което са удряли 2-годишното дете, ритали са го, по лицето му е имало видими рани, синини и охлузвания, а то е плакало и питало за майка си. И 38 свидетели си спомнят, че са видели странната тройка. 38 души са забелязали, че става нещо нередно и са избрали да не се намесят. Някои дори са ги заговаряли, но никой не се е намесил да повика полиция. Тези 38 души са не по-малко виновни за смъртта на хлапето, макар че са чисти пред закона. Лесното решение винаги е да не вземеш отношение.

Всеки си е казал – „Не е моя работа“, независимо че в случая вече не става дума за физически страх или инстинкт за самосъхранение, като във вчерашната история с лудия Живко и старицата на спирката.

„Не е моя работа“ е нашето любимо оправдание, когато съседът бие жена си. Когато хлапаци се счепкат на улицата. Когато мутри пребият някого на пътя или луд човек нарита възрастна жена.

Само че „Да пази Господ“ няма да ни спаси, когато ние сме в това положение и останалите си мислят „Не е моя работа“.

Дано си спомним това следващия път, когато пред очите ни се случва нещо нередно. И вместо да се кръстим или да гледаме сеир, да се намесим. Или най-малкото да се развикаме, да потърсим помощ, да се обадим в полицията. Не, няма нужда да се правим на герои. Достатъчно е да сме хора.

А каква ще е съдбата на Живко?

Спомняте ли си случая с Даниела, майката на малкия Петър Терзийски, която удуши детето си и го изхвърли в езерото на Южния парк през 2001 г.? Тя страда от параноична шизофрения. Съдът установи, че не може да носи отговорност за убийството. Днес Даниела е на свобода, сменила е фамилията си и само най-близките й съседи знаят коя е и какво работи.

Най-вероятно същото ще се случи и с Живко.

На нас ни остава само да се надяваме, че ще си пият редовно лекарствата.

И да не забравяме, че всичко, което се случва пред очите ни, е наша работа.

„За да победи злото е достатъчно само едно - добрите хора да не правят нищо.“ Едмънд Бърк.

Препоръчваме ви статията ни "Как да разпознаем, ако детето ни е жертва или насилник".

Едно от делата, с които можем да се гордеем като народ е спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Нека си припомняме по-често светлите личности в нашата история, които не делят хората по националност и религия. Публикуваме съобщението на Б’ней Б’рит България в памет на екзарх Стефан, защото се трогнахме от благодарността им. При все че ни е ясно, че когато човек или църква, или друга организация правят добро, те го правят не за благодарност, а защото виждат по-висш смисъл в него. Ако някой не е запознат, Б’ней Б’рит е най-старата съществуваща и днес еврейска обществена организация в света. В България съществува отпреди 1898 г. Това е страницата им във фейсбук.