Между цветята за първия учебен ден и трънения венец за последния

Той е от онези хора, които ненатрапчиво изпълват пространството със себе си дотолкова, че да събудят сетивата, да подхвърлят предизвикателство, да предизвикат мислите. Ерудицията и хуморът му са така елегантно преплетени, че може да говори с часове за сложни процеси от специалността си не само забавно, но и разбираемо.

Той е учител, който не изисква от учениците нищо, което той самият да не прави. Който предпочита първо да разбере тях, а чак след това те да разберат предмета му.  Да приеме всичките им предизвикателства, преди да отправи своите.

В часовете му никой не се отегчава и не се скучае. В тях децата са и публика, и режисьори, и актьори, така че сложната материя да придобие вкус и мирис, смях и сълзи, лице и душа. Домашните са комикси и постановки, а предметът от скучен и протяжен се превръща в приказен герой, който си играе на криеница и чака да бъде разкрит.

В часовете му, освен забавно, се говори и много сериозно – за ценности, приятелства, граници, добро и зло, помощ и състрадание, Бог.

Заради всичко това не е никаква изненада, че той стана „любимият учител“ (не на всички – бел. на учителя) в едно столично училище, и че учениците му продължават да го търсят за съвет и общуване дълго, след като вече не им преподава.

Защо човек с богата професионална и академична биография зад гърба си, висококвалифициран и добре платен специалист, решава да стане учител за една година? И защо, въпреки че вече не е част от света на училището и децата, продължава да се вълнува от случващото се с тях?

- Обичам децата.

Казваш, че училището днес се е превърнало „помнителница“, а не в място за учене. Това ли е най-големият проблем на учениците днес – огромното количество ненужна информация, което трябва да наизустяват в ерата на Интернет?

Това е проблем на учителите и родителите. Те носят отговорност да не произвеждат глупаци. Умните деца така или иначе няма да „учат“, освен ако нямат силна склонност да се подчиняват. Тези, последните, с времето ще престанат да бъдат умни, защото ще заместят мисленето (и творчеството) с помнене и подчинение. Това е дефиниция за некомпетентен служител в света на възрастните, еталон за посредственост. „Уча“ означава „помня“, колкото „играя футбол“ означава „гледам футбол“. Никой не се е научил да прави нещо, четейки за него.

Учебниците днес – какви са според теб, опиши ги в три думи.

Написани преди 50 години, скучни и нямащи връзка със съвременните деца и свят…

Как преминава един ден на един български учител? Кой е най-трудният момент от него?

Не зная за българския учител. Повечето не обичат децата. Предполагам, че за тях денят е скучен, а най-големият им проблем е унижението. За мен най-трудно бе ясното осъзнаване, че нуждата в децата ми, е значително по-голяма от това, които имам и затова мога да дам. Дните на учителите, които се стараят, преминават в мъгла от умора. Имах колежка, която всяка вечер проверяваше учебни тетрадки и съчинения до 1-2 часа през нощта. Уикендът не стига, когато имаш пълен учителски норматив.

Отдаденият учител реагира на нуждите на децата. Нещата са непредсказуеми и винаги интересни. Практически най-трудното е да не ги лъжем и да не им говорим врели-некипели, както и винаги да постъпваме според представата им за герой, какъвто те си мислят, че сме. Понеже доверие се печели бавно, но се губи светкавично. Доверието е мостът, по който се достига до децата. Отдалеч не се обича!

Освен това, тъй като компютрите са изключително нова технология, която не е възприета в българското училище, денят съдържа и безсмислено писане по разни дебели тетрадки и прочие глупости. В истински лошите ми дни имаше и учителски съвети. Тогава най-ползваната дума бе „изроди“, защото това бе модният термин за ученик в моята учителска година… 

На какво те научиха учениците ти?

Научиха ме, че всеки може да бъде постъпва като добър човек, защото да обичаш някой означава да се грижиш за него.

Колко унижение срещаш по пътя си? Как му се противодейства?

Учителите са презряна обществена група. Презирани от родителите, които учат на същото децата си; презирани от почти всеки бивш свой колега, който се е спасил и е станал я зам. директор, я нещо си в РУО; често презирани и от самите себе си, понеже не обичат децата. В тази среда ежедневните опити за унижение са гарантирани. Тези опити нямат особено значение за онези учители, които искат да са при децата, понеже тяхната обич ги защитава. Не че обичта е някакъв магически щит или нещо, просто съсредоточеният в децата учител в повечето случаи не забелязва унижението. С други думи проблемите на Ива от 6 г клас са приоритет… За децата не би било от полза учителят да противодейства на унижението; това би било прахосване на енергия, която би трябвало да отиде за изслушване на Алекс или Ива.

Страдалец ли е българският учител? А българският ученик? Какво е нужно за да оцелеят в системата, наречена „образование“?

Ценните хора в живота са онези, които страдат заради другите доброволно. Подобни хора са рядкост във всяка професия. Настоящата образователна система е такава, че „оцеляване“ в нея е между трудно и невъзможно. Затова децата гледат да стоят извън нея. Голяма част от учителите също. Ефектът е, че образование има само на хартия, както показва всяка външна оценка на българското такова.

Ще преживее ли отново българското училище своето Възраждане и кои са факторите за това?

Не, няма. Възможно е полека-лека родители да създадат частни училища, финансирани от меценати, където нещата да са съобразени с нуждите на децата. Извън това нищо няма да се промени в следващите десетилетия, понеже основният фактор за промяна не съществува. Българският народ не се интересува от децата си. Нека го кажем идеалистично, та простакът да ни се присмее колко сме наивни: И ако пари имаш, и връзки с министъра, и сграда ти даде общината, и стол ти построи, и учебници преведеш от немски, но любов нямаш, за децата не си. Децата ни знаят, че не ги обичаме. Те знаят какво е обич. Знаят и много им липсва.

Коя е причината за зачестилите трагични инциденти и случаи на агресия в училищата? Могат ли да бъдат предотвратени?

В повечето случаи могат. Причината обаче е в семейството. Семейството, а не училището е мястото, където се възпитават децата. Инцидентите в училище са отражение на обществото, в което живеят децата ни. Обществото, което изградихме ние.

Някъде беше написал, че „ако трябва да опишем злото с три думи, те ще бъдат гняв, лъжа и страх“. Много зло ли има в хората днес и къде да търсим антидот?

Лъжата е най-краткият път към тъмната страна. Това беше любимата ни поговорка с дребосъците. Злото често приема човешка форма. Противоотровата е известна от хилядолетия и се нарича морален закон. Не лъжи, не обиждай, не пожелавай конзолата на ближния, простичко. Доброто и злото са най-простото нещо на този свят, защото в повечето случаи моралните избори са черно-бели. Започвайки от моралния избор дали да отхвърлим тази мисъл или не.

Работеща ли е комуникацията деца-родители-учители? Къде най-често се къса?

Такава комуникация няма. Учителите я избягват от страх и с право. Родителите като цяло не се интересуват от такава комуникация. В началото бях наивен и търсех/говорех с родители, за да има кажа за сериозни психически/емоционални проблеми при децата им. Така научих, че родители, които се интересуват от децата си, са по-скоро рядкост.

Какво най-често пропускат родителите днес?

Този въпрос ще ме накара да съдя родителите, а съденето не води до никъде. Като цяло родителите най-често пропускат децата си.

За кое те боли най-много? Има ли нещо, което може да те накара отново да учителстваш?

Имах в един клас дете, изоставено от майка си, на около 13 години със специални образователни потребности, идващо от семейство, което не можеше да му окаже цялата нужна подкрепа. Детето можеше много да напредне, ако имаше кой да работи с него. Знаех това, виждах го, но нямах сили/време да се заема със Стела. Не ме боли, защото се обвинявам. Боли ме, че детето, което ми носеше подаръци – красиви неща намерение на улицата – остана на улицата, когато да му се построи дом бе съвсем реалистично. Домът на децата е в сърцата на възрастните. Дали пак бих станал учител? Yes, please! На този етап обаче бих искал да имам свои деца и не мога да си позволя животът ми да е изцяло посветен на нещо друго.

Ако днес изпращаш собственото си дете за първи път на училище, какъв съвет би му дал?

Лъжата е най-краткият път към тъмната страна, дребосъче, затова не лъжи, ако не търсиш мрака. В моите часове имаше две правила: нямаме право да обиждаме друго дете и не правим глупости. Второто значеше, че преди да щуреем, се питаме дали е безопасно.

Интервюто взе Ина Зарева

Препоръчваме ви още:

Какво искат родителите?
Три великолепни години... като учителка 
Холандското образование - училище без стрес

Попаднах на интересен материал на психотерапевтката Виктория Прудей в този блог. Тя споделя, че сред най-честите оплаквания на родителите са следните - децата ни скучаят в училище, липсва им търпение, лесно се предават и искат всичко на момента.  Според нея днешните деца са емоционално неспособни да учат поради някои фактори в съвременния начин на живот. Ето кои са те и как можем да помогнем на децата да ги преодолеят. 

Аз съм професионален терапевт, с години опит в работата с деца, родители и учители. Напълно съм съгласна с мнението на учителите, че децата ни се влошават в много аспекти. Чувам едно и също от всеки учител, с когото се срещна. В практиката си продължавам да виждам редуциране на социалните, емоционалните и академичните функции на децата, както и рязко увеличаване на умствените увреждания и свързаните с тях диагнози.

Както знаем, мозъкът е податлив на въздействия. Околната среда може да ни помогне да направим ума си по-силен или по-слаб. Убедена съм, че въпреки огромните ни усилия, за нещастие преструктурираме мозъците на децата си в погрешната посока. Ето защо:

1. Технологиите

Да използваме технологиите като „безплатна детегледачка”, всъщност не е никак евтино. Рано или късно плащаме „сметката“. Плащаме с нервната система на децата си, с тяхното внимание и със способността им да се чувстват удовлетворени. В сравнение с виртуалната реалност, ежедневният живот е скучен. Когато децата влязат в класната стая са изложени на звука от човешките гласове и адекватното визуално стимулиране, което е в пълна противоположност на това да бъдат бомбардирани с графичните експлозии и специалните ефекти, които са свикнали да виждат на мониторите си. След часове виртуална реалност, обработването на информация в класната стая става много по-сериозно предизвикателство за децата ни, защото мозъците им свикват с високите нива на стимулация предоставяни от видео игрите. Неспособността да обработват по-ниски нива на стимулация прави децата ни уязвими срещу академични предизвикателства. Технологиите прекъсват емоционалната връзка на децата със семействата им. Споделените емоции са основна „храна“ за детския мозък. За съжаление, постепенно лишаваме децата си от нея.

2. Децата получават всичко желано на момента

 „Гладен/а съм!!” - „Ей сега ще минем за храна“; „Жаден/а съм!“ - „Ей сега ще ти налея.“; „Скучно ми е!“  - „Вземи телефона ми!“
Способността да забавяме удовлетворението е един от основните фактори за бъдещ успех. Имаме най-добрите намерения – да зарадваме децата си, но за съжаление като ги задоволяваме за кратко, ги правим нещастни в дългосрочен план. Да можеш да отложиш удовлетворението значи да можеш да функционираш под стрес. Децата ни постепенно стават все по-неспособни да преодоляват дори и най-дребните източници на стрес, което постепенно се превръща в голяма пречка за успеха им в живота.

Неспособността да отложиш удовлетворението често проличава в класни стаи, молове, ресторанти и магазини за играчки в момента, в който детето чуе „не“, защото родителите са програмирали мозъците на децата си да получават, това което искат незабавно.

3. Децата управляват света

 „Синът ми не обича зеленчуци.“; „Тя не обича да си ляга рано.“; „Той не обича да закусва.“; „Тя не харесва играчки, но е много сръчна със своя iPad“; „Той не иска да се облича сам.“; „Тя е твърде мързелива, за да се храни сама.“ Това чувам от родители непрекъснато. Откога децата решават как да ги отглеждаме? Ако им предоставим това право единственото, което ще правят, ще бъде да ядат пица и течен шоколад, да гледат телевизия, да играят на таблетите си и никога да не спят. С какво им помагаме като ги оставяме да правят каквото ИСКАТ, знаейки че НЕ е добро за тях? Без правилно хранене и добър вечерен сън децата ни отиват на училище раздразнителни, неспокойни и невнимателни. Освен това с подобно поведение им изпращаме грешно послание. Те се учат да правят това, което искат, но не и това, което не искат. Концепцията „трябва да се направи“ липсва. За съжаление, за да постигнем целите си в живота, се налага да свършим това, което е нужно, а то невинаги е това, което искаме. Ако детето иска да бъде отличник, трябва да учи усилено. Ако иска да е успешен футболист, трябва да тренира ежедневно. Малчуганите знаят добре какво искат, но им е много трудно да направят нужното, за да постигнат целта си. Това завършва с неосъществени цели и разочаровани деца.

4. Безкрайно забавление

Създали сме изкуствено забавен свят за децата си. Без периоди на скука. В момент на затишие, бързаме да ги забавляваме отново, защото иначе се чувстваме виновни, че не изпълняваме родителските си задължения. Живеем в два отделни свята. Те имат своя „забавен“ свят, а ние нашият „работен“ свят. Защо децата не ни помагат в кухнята или с прането? Защо не си подреждат играчките? Това е основна монотонна работа, която тренира мозъка да работи и да функционира при „скука“. Това е същият онзи „мускул“, който е нужен в училище. Щом децата тръгнат на училище и е време да пишат отговорът им е: „Не мога. Много е трудно. И твърде скучно.“ Защо? Защото работещият „мускул“ не се тренира с безкрайни забавления. Тренира се с работа.

5. Ограничено социално взаимодействие

Ние сме вечно заети, затова даваме на децата си дигитални устройства, за да ги „ангажираме“ с нещо. Преди те играеха навън, където в неструктурирана, естествена среда придобиваха и упражняваха социалните си умения. За жалост, технологиите изместиха времето „навън“. Освен това направиха родителите по-малко способни на социално взаимодействие с децата си. Повечето успешни хора имат чудесни социални умения. Това е приоритет!

Мозъкът е точно като мускул, който трябва да бъде непрекъснато трениран. Ако искаш детето ти да може да кара колело – трябва да го научиш. Ако искаш детето да може да чака, трябва да го научиш на търпение. Ако искаш детето да умее да се социализира, трябва да го учиш на социални умения. Същото се отнася за всички други умения. Няма разлика!

Тренирайте мозъка

Можете да направите промяна в живота на детето като тренирате мозъка му така, че то да може да функционира успешно на социално, емоционално и академично ниво. Ето как: 

1. Ограничете технологиите и подновете емоционалната връзка с децата си

- изненадайте ги с цветя, шегувайте се с тях, гъделичкайте ги, оставете бележка „с обич“ в раницата или под възглавницата им;
- заведете ги на обяд в учебен ден, танцувайте заедно, търкаляйте се заедно, бийте се с възглавници; 
- организирайте си семейни вечери, състезания с настолни игри, карайте колело, излизайте на разходки с фенерчета през нощта.

2. Упражнявайте отложеното удовлетворение

- оставете ги да чакат!!! Добре е да скучаят от време на време – това е първата стъпка към креативността;
- постепенно увеличете времето на чакане между „искам“ и „получавам"; 
- избягвайте употреба на технологии в коли и ресторанти и вместо това ги научете да чакат докато разговаряте или се забавлявате.

3. Ограничете постоянното похапване

- не се бойте да поставите лимити. Децата се нуждаят от лимити, за да израснат щастливи и здрави!!
- направете график на хранене, сън и ползване на компютър или смартфон; 
- мислете какво е ДОБРО за тях – не какво ИСКАТ/НЕ ИСКАТ. В бъдеще ще ви благодарят за това. 
- родителството е трудна професия. Трябва да бъдеш креативен, за да накараш децата да правят, това което е добро за тях, защото през повечето време то е точно обратното   на това, което искат. 
- децата се нуждаят от закуска и полезна храна. Имат нужда да излизат и да си лягат по едно и също време, за да отиват на училище способни да учат!

4. Превърнете нещата, които не обичат да правят в стимулиращи емоциите игри

- научете детето си да върши монотонна работа от ранна възраст, защото това е в основата на бъдещата му работоспособност и упоритост: сгъване на пране, подреждане на играчки, простиране на дрехи, подредба на покупки, слагане на масата, правене на обяд, оправяне на леглото; 
- бъдете креативни - направете тези дейности стимулиращи и забавни, така че мозъкът на детето да ги свързва с нещо приятно.

5. Учете ги на социални умения

- научете ги да се редуват, да споделят, да губят, да печелят, да правят компромиси; 
- научете ги да правят комплименти, да казват „моля“ и „благодаря“.

От опита си професионален терапевт знам, че децата се променят, в момента, в който родителите променят възгледите си за възпитанието им. Помогнете на децата си да успеят в живота като тренирате и укрепвате мозъка им, и колкото по-рано започнете, толкова по-добре.

Препоръчваме ви още:

Защо е нужен режимът? 
8 умения, които ще помогнат на тийнейджъра да оцелее като възрастен 
Дали родителите са свръхтолерантни?

Автор Мария Пеева

В онези времена писмата били основно средство за комуникация и хората се изразявали писмено по всякакви поводи – от любовно обяснение до прощално писмо от фронта. А писмата на някои велики личности и до днес ни служат за вдъхновение. Линкълн е 16-ият президент на САЩ, този, който слага край на робството и повежда Севера до победа над Конфедерацията в Американската гражданска война. Той със сигурност е написал безброй други далеч по-важни писма, такива, които са решавали съдбата на стотици хиляди хора.

Но писмото, адресирано до учителя на сина му, е толкова лично, силно и вдъхновяващо, че днес звучи още по-актуално, отколкото преди 150 години. Може би защото дефицитът на ценности се усеща все по-болезнено и всички ние имаме нужда някой да ни напомни правилната посока.

Ето какво пише Ейбрахам Линкълн до учителя на сина си за първия му учебен ден.

Синът ми започва училище днес. Всичко ще бъде чуждо и ново за него в началото и бих желал да се отнасяте внимателно с него. Това е пътешествие, което може да го отведе на различни континенти. Предстоят му приключения, които вероятно включват войни, трагедия и скръб. За да живее този живот, ще му трябват вяра, любов и смелост.

Така че, скъпи учителю, ще ви моля да го поемете от ръката ми и да го научите на нещата, които той ще трябва да знае, преподавайте – но внимателно, ако можете. Научете го, че на всеки враг съответства приятел. Той ще трябва да научи, че всички хора не са равни, че всички хора не са предани. Но научете го също, че на всеки подлец съответства герой; че на всеки егоистичен политик съответства отдаден лидер.

Научете го, ако можете, че спечелените 10 цента са много по-ценни от един намерен долар. В училище го научете, че много по-почтено е да се провалиш, отколкото да измамиш.

Научете го да умее да губи и също да се радва на победите си.

Научете го да бъде благ с благите хора и твърд с твърдите. Дръжте го далеч от завистта, ако можете и го научете на тайната на тихия смях. Научете го, ако можете, как да се смее, когато е тъжен и че в сълзите няма нищо срамно. Научете го, че може да превърне славата в провал и отчаянието в успех. Научете го да се присмива на циниците.

Научете го, ако можете, на магията на книгите... но дайте му също тихи минути да размишлява върху вечната загадка на птиците в небето, пчелите на слънце и цветята на зеления хълм. Научете го да вярва в собствените си идеи, дори и когато всеки му казва, че греши.

Опитайте се да дадете на сина ми силата да не следва тълпата, когато всички останали го правят. Научете го да изслушва всеки, но го научете също да пресява всичко, което чува през ситото на истината и да взема само доброто, което остава.

Научете го да продава силата и ума си на най-високата цена, но никога да не слага цена на сърцето и душата си. Нека да има смелостта да бъде нетърпелив и търпението да бъде смел. Научете го да има възвишена вяра в себе си, защото така винаги ще има възвишена вяра в човечеството и в Бога.

Това е огромно поръчение, учителю, но вижте какво можете да направите. Той е толкова добро малко момче, моят син. 

Няколко важни факта за Линкълн

Роден е 1809 г. в бедно семейство и се е образовал сам.

Изгубва майка си на 9 години, а няколко години по-късно умира и сестра му.

Като младеж го мислят за мързелив, защото постоянно се крие някъде да чете, вместо да помага в тежката физическа работа на баща си и братята си.

През 1858 г. не го избират за сенатор заради речта му против робството. Но през 1860 година го избират за президент точно заради убежденията му.

И демократите, и републиканците често го критикуват, но той упорито следва собствения си път.

Линкълн подписва Прокламацията за освобождение през 1863 г. и официално слага край на робството. Войната между Севера и Юга продължава от 1861 до 1865 г. и е най-кървавата в историята на САЩ. Общо двете световни войни не са взели толкова жертви от страна на американците колкото Гражданската война – около 700 000 войници.

Линкълн е застрелян от симпатизант на конфедератите на 14 април 1865 г., пет дни след като генерал Робърт Едуард Лий се предава и Югът губи войната.

Послепис: Авторитетни източници оспорват достоверността на това писмо. Оригиналът му не е намерен. Но независимо кой е авторът му, посланието е достатъчно силно и искрено.

Препоръчваме ви още:

Призивът на една учителка 
За нова образователна система
Готови за училище

Автор: Една майка, която дълго "влизаше в положение"

Точно когато детските градини и ясли се изпълват отново с детска глъчка (разбирай - смях и плач), реших да напиша кратко произведение, да го наречем - фейлетон. Не защото претендирам да имам въздействащ език, а защото най ми пасва на идеята определението, което открих в Уикипедия: "Основава се на актуални събития... има за цел да заклейми даден обществен проблем..."

Приликата с действителни лица и събития е случайна... или пък не?

Крис е малко жизнерадостно, общително и много обичливо момче на три години. Целият парк го познава, защото е панта и половина и всички го обичат, защото е винаги усмихнат и прегръща хлапетата наред. През септември 2016 г., когато беше на две години и половина, Крис трябваше да тръгне на детска ясла, за да може да се справи с "адаптацията", преди да се роди сестричката му и за да не свързва двете събития в малката си главица. "Адаптацията", знаем, е отделна Одисея у нас, тя е едно особено животно, което с претръпнали (или никога не чувствали) ръце изтръгва малкото човече от прегръдката ти и затръшва вратата под носа ти и под звучната мелодия на детския плач. Та затова и децата тук не се адаптират, те точно "се справят" с "адаптацията", който както може.

Родителите решават да пуснат малкия Крис в частна градина, защото там, нали, групите не са натъпкани с деца, играещи по нервите на някоя прегоряла лелка в предпенсионна възраст, хората са отворени към съвременните подходи в отглеждането и възпитанието на децата (в това число адаптирането), с други думи - пазарният принцип гарантира, че Крис няма да бъде отглеждан с крясъци и ступвания, а с грижа и внимание. Така си мислеше майката на Крис. И избра шарената и привлекателна на външен вид ЧДГ "Гъсета" в новеничкия квартал Църковни ниви в София.

Управителката на градината Алиса Висарионовна, която винаги наричаше градината със самомнителното "институция", заля майката на Крис с поток от думи, в които често идеята някак отлиташе и смисълът се изгубваше, но родителката погрешно разтълкува това като усложнен мисловен процес, който тя не разбира, защото не е компетентна в материята. Все пак управителката на институция най-добре знае за какво иде реч и най-вероятно се опитва да каже на клетата майка, че всичко ще е наред и те знаят какво правят. Те знаят какво правят. Те знаят.

Майката и бащата на Крис не знаеха. Крис трудно се справи с "адаптацията". Адаптацията, в лицето на преквалифицираната в медицинско лице маникюристка Вичка, въпреки младата си възраст, беше усвоила до съвършенство стъкления поглед на бездушното животно с дългите ръце, осъществяващо "адаптацията" по БДС, което грабваше вцепенения Крис, уверявайки прималялата му майка, че "така е най-добре, той Ви манипулира". Разбира се, какво може да се очаква от едно двегодишно дете - да страда за майка си?!? Същата маник...пардон, медицинска сестра, по-късно уверяваше все така компетентно родителите на Крис, че той страда от гуша (не, не страдаше от гуша, имаше по детски пухкави гънки на вратлето, като повечето деца) и че някак девиантно си пада по женски тоалети (защото иска да обува токчета като... всяко дете). Пред други родители пък от височината на своето полу-виШо медицинско образование от филиал на филиала на свободния Магадански университет в Горно Нанадолнище разправяла, че Крис има отклонения. Някъде в този момент таткото на Крис обяви на Вичка, че тя повече няма да го докосне на влизане. И Крис започна да влиза видимо по-спокоен.

След известно време Крис започна да удря децата. Алармираните и притеснени родители веднага взеха всички възможни мерки - разговор с персонала на градината, срещи с психолог и диагностика на Крис, разговори с родителите на другите деца - познати и непознати, стотици страници изчетена литература. Очаквано, психологът се произнесе, че няма нищо ненормално в поведението на Крис, типична реакция за момче на неговата възраст, това е неговият начин да преодолее стреса, а стрес имаше - заради "адаптацията", ревността от раждането на сестричката му, необходимостта за пръв път да дели пространство и играчки с други деца и не на последно място - невъзможността да изрази вербално чувствата си. Крис още не говореше добре, а и на тази възраст децата трудно могат сами да разберат как се чувстват, за да го предадат на друг по "социално приемлив начин". Да, не беше приятно, деца пострадаха, но и той неведнъж се прибираше я нахапан, я надран, я ощипан или насинен.

Родителите на Крис приемаха спокойно подобни бойни рани, защото "влизаха в положение", но и работеха усилено, съобразно всички препоръки на психолога, да коригират реакциите на Крис, но в продължение на месеци сякаш нищо не се случваше. И те се чудеха къде грешат...

01 юни, Ден на детето. Майката и таткото на Крис отиват да го вземат по-рано от градина, за да празнуват. Влизайки в градината, чуват Крис да реве в истерия. Не го виждат. От вътрешността, където се чува Крис, последователно излизат кака Ира и кака Йонка. Вдигат рамене и казват, че не знаят защо реве. Едната не видяла, другата не чула. Или обратното (в рамките на едно денонощие версиите се сменят). Крис е неутешим в продължение на 10 минути и не може да каже и дума. Притеснените родители изчакват да се успокои и го прибират. Едва в колата, запитан за пореден път защо е плакал, Крис казва: "Кака Йонка бие бузките." Ах, за пръв път пиша фейлетон и вижте как пропуснах да кажа - Крис междувременно беше проговорил - упс! И хиляди парченца от пъзела си дойдоха на мястото.

Крис повече не стъпи в ЧДГ "Гъсета". Там в следващите 24 часа от "Не знам какво стана" истината беше побутната до "Йонка май го бутна" (Ира), а "Не видях, не бях там" се превърна в "Аз го избутах, защото искаше да излиза и той явно се е обидил". Истеричен плач от обида.

Витиеватият поток от думи на управителката на институция Алиса Висарионовна отстъпи място на неловко примляскване и неадекватно отричане на истината, дори след признанието на двете възпитателки. Познато ли ви е? По същия начин нагло отричаха истината и твърдяха, че са изфабрикувани записите на директорките на градините, в които родители бяха поставили записващи устройства на децата. По същия начин, окрилени от липсата на други доказателства, освен „маловажните“ и задължително „неверни“ твърдения на децата, отричаха в Панагюрище, в Стара Загора, в София...

Същевременно, обещанието на Висарионовна да извърши проверка по случая се изпари като гаранционен депозит срещу "своеволно" напускане на детска градина в момента, в който официално отписаха Крис от градината. Няма дете - няма проблем. Няма проблем - нямаш право на връщане на депозита. А вместо отговор на писменото уведомление, посочващо точните причини за отписването на Крис, родителите му бяха удостоени, наравно с родителите на всички останали напуснали деца, с напоително "нахранване" чрез имейл, разпратен до... родителите на останалите деца. Така де, битият - бит, напусналият - напуснал, да излъскаме тука имиджа на гърба и зад гърба на последните. Достойно.

И така, да обобщим какво научиха родителите на Крис от тази история.

1. Какво става, когато в градините няма видеонаблюдение? Ами ето това - "не знам какво стана" и "не бях там". Респективно - Крис лъже. Едва що проговорило и лъже, какво по-логично от това? Лъже и неговото другарче, което запитано от майка си дали кака Йонка е удряла някое дете, отговаря, без да се замисля - "да, Крис, когато не слуша, ето така...". Малки долни лъжци манипулатори! Лъжат и всички родители, имали нахалството да отпишат децата си от "Гъсетата", поради неудовлетворение от качеството на услугата.

2. Защо Крис в продължение на месеци не можа да преодолее инстинктивната си реакция да удря, има ли нужда от изписване на отговора? След месец и половина у дома Крис вече не удря децата, отново е спокоен, слънчев и уверен.

3. Има ли значение дали детската градина е частна или държавна? Не – „матриалът, матриалът“ има значение. И в частна, и в държавна може да е просто "матриал", прикрит зад гръмкото определение "институция", а може да е професионалист и педагог по призвание, а не само по дефиниция.

4. Има ли нужда от камери в детската градина? Разбира се, че да! Детската градина е обществено заведение, там няма личен живот, а здравето и интегритетът на децата е с най-висок приоритет. Пък и за да спрат да лъжат тия деца!

Препоръчваме ви още:

Какво искат родителите 
Готово ли е детето за ясла?
Всеки сам си преценява

Всяка нация има своите традиции във възпитанието – едни смятат, че детето до тригодишна възраст е малък Буда, пред когото трябва да се коленичи, други пришпорват наследниците си с ранно развитие едва ли не от пелените. Трети са французи и споделят философията, че появата на дете не е повод да промениш начина си на живот. Тези възгледи са потвърдени от не един наблюдател на семейните традиции в старата европейска държава.

Бонжур мадам!
Ако се разхождаш край бреговете на Сена, вероятността да срещнеш играещи дечица е много голяма. Всички ще те поздравят с неизменното: „Бонжур, мадам!“. За нас, не особено приветливите южно-европейци, подобна любезност може да е превзета, но за французите поздравът между непознати, с усмивка при това, е традиция.
Ако се позадържите малко повече край някоя детска площадка, ще констатирате още интересни неща. Французойките не се плашат от хрема и сополи. Не ги смятат за сериозен симптом, който би спрял детето от излизане или ходене на детска градина и училище, нито пък за причина да посетят личния лекар. В края на краищата всичко ще отшуми… до лятото.

Ако оцелееш – добре, ако не – такъв е животът
Раждането на дете не е повод за французойките да променят начина си на живот. При това, оказва се, много от тях имат по три деца, нещо, което опровергава твърденията, че Стара Европа е все по-стара. Три деца (и това не е пределът) при положение, че бавачките не са на мода сред младите майки. Как успяват? Просто водят децата със себе си навсякъде. Може да видите двумесечно бебе, което спи в шезлонг в ресторанта, до масата на родителите, които си организират романтична вечеря; по-големите деца също съпровождат родителите си на обеди и вечери и на това се гледа като на възможност да поработят над маниерите си. Собствениците на заведения тук са гъвкави и навсякъде предлагат детско меню, което е двойно по-евтино. Друга обичайна гледка са малките слинг-пътешественици, който обикалят Корсика или Коста Рика сродителите си.
Семейството има гости? Това съвсем не е причина децата да бъдат изпратени да си лягат по-рано или да им се налага друго някакво ограничение. Всички са заедно около трапезата.
По законите на природата
Все пак това е страната, в която чашата червено вино през бременността е със статут на пренатални витамини. Френските деца се раждат и живеят по законите на природата. Никой не подтичва след тях с топла връхна дреха, не проверява дали са хладни нослетата им, дали е потно вратлето. Педиатрите в тази страна препоръчват като оптимална температура на въздуха в детската стая – 18 градуса. Интересно е обстоятелството, че макар в страната да имат едни от най-добрите социални гаранции при излизане в отпуск по майчинство, този отпуск продължава само 4 месеца. Ако родиш трето дете ти се полагат почти 6 месеца отпуск. Това обаче не предизвиква революционни настроения за промяна сред французойките. Те са жени, които не биха жертвали кариерата и социалния си живот за дълго време. В общия случай младите майки ползват два месеца преди раждането и два след появата на детето. Как се справят след това? В местните ясли децата се приемат от 4-месечна възраст. Това съвсем не е повод за драми, тъй като родителите споделят мнението, че ранното отглеждане в детско заведение се отразяла благотворно на имунитета на детето, изгражда нужните полезни навици и подпомага социализацията му. Разбира се, проблемът с недостига на места в яслите е актуален и тук. Но родителите се справят както могат и държавата не им пречи. Създават се подобни на съществуващите и у нас родителски кооперативи, регистрират се асоциации, които могат да разчитат на подкрепа от държавата, за наемането на специалисти, които да полагат грижи за малките. В други случаи няколко майки просто обединяват усилията си и се редуват в грижите за децата по определен график.

При баба и дядо? Не точно!
Всяка аналогия с българските баби и дядовци е неуместна. Възрастното поколение французи мъдро пази неутралитет. Не е популярно оставянето на децата при баба и дядо, защото „няма кой да ги гледа“. Може би е трудно да проумеем тази „незаинтересованост“ при положение, че в нашите ширини „децата“ се отглеждат от родителите си до дълбока старост. Но във Франция, дори баба и дядо да живеят в малък кокетен замък и да нямат никакви сериозни ангажименти, освен да бдят над старините си, подобни услуги са неприемливи. Френската баба съществува, за да организира неделните обеди на фамилията. Тя подготвя трапеза с любими на семейството ястия, идват децата с внуците, да им се порадва и да ги научи на добри маниери и след това всеки по пътя си. Разбира се, всяка подобна среща е съпътствана с безкрайни прегръдки и целувки, но това във Франция е ритуал, който е напълно автоматизиран. Някъде се целуват по два пъти, другаде по три, а в Прованс дори по четири.

Тихото възпитание
Една от първите думи, които научават френските деца, е „бонжур“. Това е традиционно обръщение към познати и непознати, при това с вежлива усмивка. Приучаването на децата към етикета и ритуалите на общуване е базов навик за френските родители. При това те зорко следят етикетът да се спазва. Не с груби, шумни забележки, а с настойчиво напомняне как трябва да се държим с другите около нас. Тази „дресура“ протича със сдържан неутрален тон, толкова пъти, колкото е необходимо, за да бъде усвоен навикът. Спазването на добрия тон се учи от най-ранна възраст. Често може да бъде забелязано малко дете, което превъзбудено обяснява на висок глас какво му се е случило, но също толкова често родителите му напомнят да говори тихо и спокойно. При това не с груба забележка, а с неизменното нежно обръщение, което е много типично за местните – пиленце, зайче, слънчице, цветенце и т.н. Френските деца не правят нищо без разрешение. Както вече сме писали, във Франция има култ към храната. Времето за ядене е строго фиксирано – закуска, обяд и вечеря. Хапването между тези хранения е като забранено със закон. Трудно можеш да видиш малчуган, който отваря и затваря хладилника, когато поиска. Същото ограничение важи и за телевизора. Тези „действия“ се извършват само с разрешение от родителя.

Мон дуду
Въпреки наситения си живот и строгите възпитателни възгледи, французойката не е суров родител. Тя компенсира отсъствието си с активно общуване. Не налага лошото си настроение на децата и е винаги ласкава и много внимателна. Едва ли има друг език с толкова много гальовни обръщения. Една думичка обаче е особено популярна сред малчуганите - „дуду“. Това е онзи предмет или играчка, с който детето не се разделя при никакви обстоятелства. Заспива с него, храни се с него, играе с него, ходи на ясла, детска градина, дори училище със своя „дуду“. Този „приятел“ на детето е толкова популярен във Франция, че местните психолози посвещават цели книги на феномена. Дебатите по въпроса са с мащабите на темата за кърменето у нас.
А най-прекрасният ритуал за френските деца е целувката за лека нощ. Той не се пренебрегва при никакви обстоятелства. Излиза, че строгостта тук върви ръка за ръка с много внимателно, трепетно отношение към вътрешния свят на детето. Защото когато с децата се говори тихо, нежно и ласкаво, дори най-строгото ограничение бива възприемано като закон, който не подлежи на обсъждане.

Източник: wday


Препоръчваме ви още:

Защо холандските майки са най-щастливи? 
Инвестирай в прегръдки 
Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме?

Тази статия от мъжко списание ме изуми! Вие представяте ли си нещата, които си говорят зад гърба ни? Как да ни накарат да им готвим? Момчета, ние ви готвим, защото ни харесва. Иначе ако ще и на глава да застанете, ще ядете сандвичи и салати. Което обаче ми напомня, че преди много, много години, в далечните времена преди да стана омъжена жена, моят бъдещ съпруг правеше палачинки, кексове и всякакви кулинарни чудеса, сред които имаше едни много вкусни и вредни кренвирши с пържени яйца. Какво се промени? Не знам, но вече само аз готвя вкъщи. До такава степен, че когато веднъж бяха попитали Коко в детската градина какво работи мама, той отговорил "готвачка". Разбира се, няма лошо да си готвачка, но аз не съм. Може би трябва да се опитам някак да обърна мъжките съвети в обратна посока.

Ето първия от тях:

Създай атмосфера - пише там.
"Виждал си как жените обгрижват домашните любимци или стайните си растения. Защото ги обичат, защото чрез тях имат възможност да изразят богатата си на емоции душа и фината душевност, защото им създават уют. Възползвай се от тази страст и я канализирай в посока на собствените си потребности. За да се създаде тази неповторима атмосфера, е важно жената да се чувства комфортно в кухнята и то до такава степен, че да я възприема като своя непристъпна територия. Нека я ремонтира и подреди, според вкуса си. Помогни й да я превърне в малък кулинарен будоар."

По тази точка няма какво да направя. Единствените освен мен, който се чувстват комфортно в кухнята са 9-годишният Коко и 4-годишният Алекс. Но пък след тях остава такъв хаос, че почистването и подреждането ми отнема повече време от тристепенно меню за дванайсет души. Въпреки това с удоволствие ги оставям да творят. Някой ден поне снахите ще са доволни.

Ето и втората мъжка хитрост - Предизвикай състрадание
"Твоята жена е ангел. Понякога е ангел много дълбоко в душата си, но на ангелите е присъщо да помагат. Тя знае, че не е нужно да демонстрираш кулинарните си способности, дори да имаш нелоши такива. Но за да я убедиш, колко си безпомощен, е достатъчно два-три пъти да загориш яйцата за закуска в любимия й тефлонов тиган и ще я накараш, ако не готви, поне да ти асистира. А това е наполовина свършена работа."

Това просто е ужасно! Точно така ме изманипулира в началото. Изстърга ми новия фритюрник с телена гъба! То не че и аз не съм правила щуротии. Разказах ли ви как първото пиле с картофи, което сготвих, се оказа с плънка? Цяло найлонче с дреболии! Ами никой не ме беше предупредил, че пилето се измива и отвътре преди да се сложи в тавата.

Третият мъжки съвет - асистирай
"За разлика от нас, индивидуалистите и кариеристите, жената е колективно същество. Затова на първо време не е зле да й правиш компания  докато свещенодейства в кухнята. Погледни на това като на съвместно приключение, каквото е гледането на футбол в събота вечер. В подготовката за този идиличен момент - готвенето по двойки, можеш да довериш всички важни решения и основни процеси на дамата. Казано накратко – обели картофите!"

Е, добре де, и това не е малко. Което ми напомня, че салатите на мъжа ми са в пъти по-добри от моите. Все пак може би не е толкова зле положението. Освен това прави и много вкусна скара. Пак е нещо.

И последният съвет "от мъж на мъж" - планирай
"Винаги трябва да имаш добре обмислена стратегия. Иначе моментът ще ти се изплъзне между пръстите, а следващ може и да не настъпи. Затова може да ти помогнат следните три стъпки:
1. Разкажи й за любимото си ястие.
2. Предложи й да разкаже за своето любимо ястие.
3. Кажи „уау“, предизвикай я да го приготви, и се моли, да не е пица по поръчка. А после непременно я похвали."

Да, определено моят мъж е чел тази статия. Сред първите ми кулинарни шедьоври имаше и грахова крем-супа, която беше толкова ужасна, че исках веднага да я хвърля в кофата. Но той изяде пълна чиния, като през цялото време охкаше и ахкаше колко е вкусно, макар че ясно виждах, че едва преглъща. А аз го гледах с нямо възхищение. Това се казва истинска обич, нали?

И още нещо, което му признавам - никога не е сравнявал моите гозби с тези на майка си или баба си. Дори когато сме на ресторант, не пропуска да каже, че моите ястия са много по-хубави. 

В крайна сметка излиза, че може би заслужава да му готвя. Да не говорим, че ако го пусна да вилнее в кухнята, всичко ще преподреди по неговата система и после нищо няма да си открия. Всяка домакиня знае, че солта винаги седи в буркан от кафе, а в кутията с надпис сол се държи пудра захар, нали така? 

По-добре да не се разпорежда в кухнята ми. Тя си е мое царство. 

Приемам само помощници.
 

Препоръчваме ви още:

Мултифункционалната "жена зад мивката" 
ОбъркАл си сметките, пич!  
Да е умна, но не много!

Изложбата ще гостува в парка на Военна академия през септември и октомври.

Изложба с макети на динозаври в реален размер ще завладее София. Експозицията „Живите динозаври“ ще бъде отворена за посетители от 15-и септември в парка на „Военна Академия“, в близост до беседката. Атрактивната изложба гостува във Варна в летните месеци и пожъна огромен успех сред жителите и гостите на морската столица. Тя ще остане в София до 5-и ноември и ще предложи на столичани незабравимо праисторическото приключение.

Децата могат да разгледат 24 анимирани макета и скелета на динозаври, сред които любимия Т-Рекс и Добрия динозавър, да оцветят за спомен динозавърска картинка по избор, а на финала - дори да пояздят динозавър.

Посетителите ще могат не само да се насладят на атрактивните праисторически животни, но и да разберат любопитни факти за произхода, живота и навиците им, как са отглеждали малките си и как са ловували.

Огромните движещи се фигури на динозаври са изградени с удивително внимание към най-малкия научен детайл, което прави фигурите толкова реалистични, че са необходими само няколко минути на посетителите, за да се пренесат милиони години назад. Освен интерактивните фигури, изложбата запознава и с любопитни факти за произхода и живота на динозаврите, техните навици, как са ловували и как са отглеждали малките си.

Изложбата „Живите динозаври“ е гостувала в множество страни по целия свят, а посетителите й надхвърлят 10 млн. души.

Билетите са на цени от 10 лв. за деца и 12 лв. за възрастни и могат да бъдат закупени на място. Изложбата е достъпна за посетители всеки ден от 09.30 ч. до 20.30 ч. и е разположена в парка на „Военната Академия“, близо до беседката.

Гостите, които искат да посетят изложбата през първия уикенд от откриването й (16-17 септември), ще могат да се възползват и от специална отстъпка. Всеки посетител на Софийски средновековен фестивал "Балканите през Средновековието", който ще се проведе на посочените дати в парка на Военна академия, ще може да получи отстъпка от 2 лв. от цената на билетите за "Живите динозаври". За тази цел трябва да покажат печата или касовата бележка от фестивала на касата на изложбата.

Препоръчваме ви още:

Да погалим цветовете - творческа работилница за мини картини 
Музейко откри новата учебна година 

Автор: Радина Събчева-Иванова

На път за работа засичам забързани майки със саксия в ръка, татковци с ученически раници, а между тях, трудно наваксващи големите бързи стъпки – прекрасни малки хора в костюмчета и прелестни роклички. 15 септември е! Обичам го този ден! Не ми пука, че има задръстване, че всички бързат, закъсняват и няма място в градския транспорт, че някой ме перва леко с гербер в лицето, а едно малко краче ме настъпва в суматохата, не ми пука!

Помня моя първи 15 септември – бях развълнувана, ентусиазирана, притеснена, изплашена, сърцето ми биеше лудо, исках да се запозная с другите деца, с учителката, пърхах едновременно от щастие и от тревога. И радостта в очите на родителите ми, тяхното вълнение, тяхното смешно бързане, притеснението, което не успяват да скрият, съветите. И другите мами и татковци и децата им – всички са толкова… толкова живи, пълни с очакване, с надежди и с любов... Толкова много емоции накуп обещават нещо вълнуващо, интересно, неповторимо, запомнящо се, важно, нещо, за което си струва… Нали?

Затова обичам точно този ден – тогава още го има очакването, представата, трепетът, това е и началото на края. След това постепенно се намъкват разочарованието, скуката, еднаквостта и всеки следващ 15 септември за тези прекрасни същества ще е все по-безличен, все по-еднакъв, с който и да е друг ден. Защото от сега нататък те стават чаркове от добре смазаната и непоклатима система, наречена образование в България.

След няколко дни пия бира с приятелка в парка. Тя е с осемгодишния си син – второкласник в едно от най-елитните столични училища. Питам го дали му харесва в училище. Не му харесва думата „училище“, иначе „ставало“. Пускаме го да си играе в парка и на втората бира с майка му оживено спорим за това дали де факто е „ок“ българското образование и какво му куца. Аз упорито вярвам, че меко казано има още много какво да се желае, негодувам срещу унифицирането на децата, еднаквостта, скуката, остарелите методи, наизустяването на материала, папагалченето и най-вече съревнованието и изкуствено създадената конкуренция между индивиди на толкова крехка възраст. Имам глупостта да призная, че при обстоятелствата в съвременното ни школо сериозно се замислям за домашно образование на все още неродените ми и даже незапланувани деца, с което аз и съпругът ми без съмнение ще се справим, а и съвсем не е прецедент нито по света, нито дори и в България. Доводите, които получавам „против“ от вече утвърдилия се родител са, че такова образование все още не се признава от държавата и се защитава само с полагането на изпити (прозвучава все едно пращаш детето на фронта) и детето ще стане асоциално. Нямам възможност да не се съглася, защото веднага ме контрират с това, че образованието всъщност си е ок, тяхната учителка е най-добрата, много АМБИЦИОЗНА (тази дума чувам поне десет пъти в рамките на половин час). Амбициозността й се състои в това, че когато ученик изостава с материала, го бута напред, да е наравно с другите, а когато някой напредва твърде бързо, го спира?! Тоест всички стават еднакви, питам аз (като стадо овце, мисля си). Това обаче не било лошо, пък даже ги амбицира децата да учат, сравнявайки се с другите. След още купища хвалби за тяхното училище и тяхната учителка, разбирам, че малкият господин ходи с желание на всички олимпиади. Следва изреждане на всеки предмет, по който в първи клас е ходил на олимпиада, подчертавам „без някой да го кара“ и има много грамоти. И аз, и тя много добре знаем, че в първи клас дават грамоти на всички деца, които са отишли на олимпиадата без значение как са се справили, да не би случайно да им секнат ентусиазма. Още тук се вижда лицемерието на вечното съревнование, награди, поощрения, оценяването и съответно – наказания, ако кривнеш от добре отъпканата пътека на училищното щастие.
Едно обаче съм разбрала със сигурност – по-мъчно от това да поставиш под въпрос образователната система е само това да разбиеш идеалистичните представи на една майка, затова си мълча и кимам, и си вадя изводи. Амбициите на една съвременна майка на ученик са се превърнали в нещо по-лошо от животински инстинкт – детето трябва на всяка цена да се справя отлично в училище, ако не се справя – виновна е учителката и/или учебникът, няма значение какво точно се учи, важното е то да бъде научено и да има отлична оценка, важно е също да се знае каква бележка са получили другите деца, ако случайно е по-лоша от „нашата“ – вътрешно пърхаш от щастие, ако ли не – натякваш. Мислиш си, че всичкият този напън е за негово добро, защото така ще се научи да побеждава, да е пръв, да е над другите, така ще влезе в хубава гимназия, после в хубав университет, което пък означава, че ще има хубава професия и ще изкарва много пари… Леле, наистина ли толкова плоско работи човешкият мозък или нещо се случва в момента, в който станем родители?

В разгара на разговора ни за образованието забелязвам, че маминка през две минути проверява някакъв чат във фейсбук. С ужас разбирам, че това е чат на родителите от класа на сина й, които дискутират домашното от читанката за понеделник (вмятам, че са минали 3 дни от началото на учебната година, само 3!). Драмата е голяма – едното дете не си е записало какво е домашното, другото го е направило вече, ама май е объркало, една мама се ядосва защо госпожата не е приела предложението й всяко дете да си има бележник, в който да записва какво има за домашно, мъдър татко се включва, казвайки, че те май домашните ще ги пишат в занималнята, това малко поуспокоява вълненията, обаче все пак някои искат да са сигурни, че домашното е написано вкъщи.
Приятелката ми се прави, че не взима дейно участие и че е над тия неща, но още следващият й въпрос към сина й е такъв - „Ти знаеш ли какво ви е домашното от читанката, защото еди-кой си не е разбрал ПАК.“ Нашият олимпиец обаче не щеш ли също не знае… Не мога да повярвам на всичко, което чувам, ама то не само е истина, а явно е ежедневие, дори си представям как майките от фейсбук чата се редуват да решават домашното, дежурната го снима със смартфона, праща го в чата (тайно и съвсем умишлено прави грешки, за да прецака другите деца и само нейното да е с вярно домашно) и другите майки попълват учебните тетрадки… майки-олимпийки в съвременна майка България! През това време второкласникът не изпуска таблета от очите си, а пръстите му вече са се слели с екрана и печели поредната игра. Майка му става за малко от масата и аз уж на шега му казвам, че така като играе само на таблета няма да си хване гадже, в следващия миг вече горчиво съжалявам за шегата, защото с най-тъжния глас, с почти насълзени очи, но не помръдващ поглед от екрана, малчуганът признава: „Ама, аз по принцип изобщо не играя, мама не ми дава, сега само играя, иначе изобщо не мога да играя много, мама не ми дава да играя….“ - повтаря го още няколко пъти все по-жално. И в този миг си казвам, че и най-голямата шестица, и най-многото грамоти, и най-хубавият университет, и най-многото пари… не може да си струват тези тъжни детски очи.

На следващия ден се разхождам сама в Южния парк, слънчева неделя е и е пълно с народ – представителна извадка на родители с деца, излезли да прекарат малко време заедно. Насищам се на моменти и ситуации и се опитвам да видя в действие модели на българското възпитание. Радвам се безкрайно на семейство с велосипеди, майката кара най-отпред, забързва нарочно, за да поддържа хъса на сина си, той е видимо изтощен, но безкрайно щастлив и с грейнали очи, баща му кара след него и казва, че вече много изостават от мама – прекрасни са. Виждам след малко момченце, което нервничи, явно му се пишка, сваля гащите и започва още на пътеката, няма храсти, няма дървета, майка му и баща му казват само: „ех, ама нали преди малко пишка, пак ли….“. Не знам как се ядосваме на уриниращите навсякъде вече пораснали мъже и усмърдените подлези, щом още от малки ги „възпитаваме“ така. Подминавам.

Две момиченца си говорят много оживено по средата на пътеката, от онези по детски важните разговори, когато ти се струва, че вече си голям. От едната им страна се задава детското влакче, което обикаля из целия парк, от другата, точно срещу него, върви майката на едното. Влакчето приближава, майката извиква „Влакъъъът!“, но децата са толкова улисани в разговора, че не чуват. Майката продължава да върви и по никакъв начин не забързва стъпката си, за да стигне по-бързо до детето си, но намира сили с най-пискливия, злобен и ядосан глас да изкрещи с цяло гърло: „Абе, момиченце, ти чуваш ли какво ти се говори, бе, искаш да те премаже влакът ли“ Аз изтръпвам, за децата не знам. Сепват се, обръщат се в посока на влакчето и с видим ужас в очите се чудят в коя посока да скокнат. Влакчето е достатъчно далече, така че от цялата ситуация няма особен смисъл освен огромната уплаха. Така ли се изгражда чувство за предпазливост?!

Майка и татко стоят до едно дърво, синът им се е покатерил на не повече от метър и половина височина, седнал е на клон и не мърда, страх го е да слезе. Личи, че заниманието им е от известно време, но не се отказват, искат да слезе сам, до него са и не мрънкат, че трябва да си ходят. Казват му, че когато предприеме някаква стъпка, трябва да е в състояние да поеме последиците и са готови да стоят, докато не се престраши да слезе обратно. След малко го прави, скача долу и е видимо доволен от себе си. Така се гради характер. А не с „ако не слезеш веднага, няма да ти купя сладолед“ или „ако слезеш, ще отидем на блъскащите се колички“. Нито наказанията, нито наградите действат положително в дългосрочен план.
Запознах се накратко с метода на д-р Мария Монтесори, в основата на който стои единствено и само собственият избор на детето, така то се учи от грешките си без да виси на стената с опънати ръце и е доволно от постиженията си, без да очаква нещо повече в замяна за труда си, освен собственото удовлетворение и наслада от успеха. Девизът на този тип възпитание и образование е „Помогни ми да се справя сам!“.

Точно си мисля как е възможно да не е по-широко разпространен подобен подход с явни и доказани резултати, когато пред мен изникват майка с дете. Не чувам целия разговор, но наострям уши, когато родителката произнася думите: „Ти колко страници прочете от книгата?“. Детето мълчи. Напрягам се, в съзнанието ми изскачат на мига още поне десет въпроса, с които да се поправи този бакалски подход и мислено се опитвам да й ги пратя: „Харесва ли ти книгата, аз май не съм я чела, ще ми я разкажеш ли; а ти на мястото на главният герой, как би постъпила; мислиш ли, че може и по друг начин да се реши проблемът му; ти кой път би избрала“ Тя не реагира, детето също. Няма комуникация, няма избор, няма изход, страници изобщо не са прочетени, а даже и да са, въпросът е така зададен, че каквато и цифра да каже мъникът, все ще разочарова мама, все няма да е достатъчно и затова мълчи, а наказанието е в кърпа вързано, то е ясно.

Не ми се иска да гледам и слушам повече. Не съм религиозна, нито дори вярваща, никак не съм и суеверна, не вярвам и в съдбата. На път за вкъщи обаче се моля, наистина се моля, най-вече на себе си и на паметта или ако има някаква сила, която да ме контролира, когато стана майка, да стъпче майчиния ми егоизъм, да ме връща всеки ден в моя първи учебен ден, да ми зашлевява шамар, ако някога кажа АКО! Да не поставям условие на детето си, да не го награждавам, защото е изпълнило прищевките ми, да не го наказвам, защото не изпълнява очакванията ми, да не го питам: „А ти защо имаш четворка, а Пешо има шестица“, да не се опитам да го превърна в мое копие или още по-лошо - чрез него да компенсирам моите недостатъци и неуспехи, да не го оставя да се превърне в послушна овчица от стадото на класа и амбициозната учителка или да го „бута“, или да го „спира“, защото нито може да е по-добър, нито по-лош от другите, да не му броя грамотите, никога да не го спра да направи избор и най-вече никога, ама никога да не го попитам: КОЛКО страници прочете... 


Препоръчваме ви още:

Мамо, не прави така 
Изборите, които правим за децата си 
Децата и околните