Между цветята за първия учебен ден и трънения венец за последния

Той е от онези хора, които ненатрапчиво изпълват пространството със себе си дотолкова, че да събудят сетивата, да подхвърлят предизвикателство, да предизвикат мислите. Ерудицията и хуморът му са така елегантно преплетени, че може да говори с часове за сложни процеси от специалността си не само забавно, но и разбираемо.

Той е учител, който не изисква от учениците нищо, което той самият да не прави. Който предпочита първо да разбере тях, а чак след това те да разберат предмета му.  Да приеме всичките им предизвикателства, преди да отправи своите.

В часовете му никой не се отегчава и не се скучае. В тях децата са и публика, и режисьори, и актьори, така че сложната материя да придобие вкус и мирис, смях и сълзи, лице и душа. Домашните са комикси и постановки, а предметът от скучен и протяжен се превръща в приказен герой, който си играе на криеница и чака да бъде разкрит.

В часовете му, освен забавно, се говори и много сериозно – за ценности, приятелства, граници, добро и зло, помощ и състрадание, Бог.

Заради всичко това не е никаква изненада, че той стана „любимият учител“ (не на всички – бел. на учителя) в едно столично училище, и че учениците му продължават да го търсят за съвет и общуване дълго, след като вече не им преподава.

Защо човек с богата професионална и академична биография зад гърба си, висококвалифициран и добре платен специалист, решава да стане учител за една година? И защо, въпреки че вече не е част от света на училището и децата, продължава да се вълнува от случващото се с тях?

- Обичам децата.

Казваш, че училището днес се е превърнало „помнителница“, а не в място за учене. Това ли е най-големият проблем на учениците днес – огромното количество ненужна информация, което трябва да наизустяват в ерата на Интернет?

Това е проблем на учителите и родителите. Те носят отговорност да не произвеждат глупаци. Умните деца така или иначе няма да „учат“, освен ако нямат силна склонност да се подчиняват. Тези, последните, с времето ще престанат да бъдат умни, защото ще заместят мисленето (и творчеството) с помнене и подчинение. Това е дефиниция за некомпетентен служител в света на възрастните, еталон за посредственост. „Уча“ означава „помня“, колкото „играя футбол“ означава „гледам футбол“. Никой не се е научил да прави нещо, четейки за него.

Учебниците днес – какви са според теб, опиши ги в три думи.

Написани преди 50 години, скучни и нямащи връзка със съвременните деца и свят…

Как преминава един ден на един български учител? Кой е най-трудният момент от него?

Не зная за българския учител. Повечето не обичат децата. Предполагам, че за тях денят е скучен, а най-големият им проблем е унижението. За мен най-трудно бе ясното осъзнаване, че нуждата в децата ми, е значително по-голяма от това, които имам и затова мога да дам. Дните на учителите, които се стараят, преминават в мъгла от умора. Имах колежка, която всяка вечер проверяваше учебни тетрадки и съчинения до 1-2 часа през нощта. Уикендът не стига, когато имаш пълен учителски норматив.

Отдаденият учител реагира на нуждите на децата. Нещата са непредсказуеми и винаги интересни. Практически най-трудното е да не ги лъжем и да не им говорим врели-некипели, както и винаги да постъпваме според представата им за герой, какъвто те си мислят, че сме. Понеже доверие се печели бавно, но се губи светкавично. Доверието е мостът, по който се достига до децата. Отдалеч не се обича!

Освен това, тъй като компютрите са изключително нова технология, която не е възприета в българското училище, денят съдържа и безсмислено писане по разни дебели тетрадки и прочие глупости. В истински лошите ми дни имаше и учителски съвети. Тогава най-ползваната дума бе „изроди“, защото това бе модният термин за ученик в моята учителска година… 

На какво те научиха учениците ти?

Научиха ме, че всеки може да бъде постъпва като добър човек, защото да обичаш някой означава да се грижиш за него.

Колко унижение срещаш по пътя си? Как му се противодейства?

Учителите са презряна обществена група. Презирани от родителите, които учат на същото децата си; презирани от почти всеки бивш свой колега, който се е спасил и е станал я зам. директор, я нещо си в РУО; често презирани и от самите себе си, понеже не обичат децата. В тази среда ежедневните опити за унижение са гарантирани. Тези опити нямат особено значение за онези учители, които искат да са при децата, понеже тяхната обич ги защитава. Не че обичта е някакъв магически щит или нещо, просто съсредоточеният в децата учител в повечето случаи не забелязва унижението. С други думи проблемите на Ива от 6 г клас са приоритет… За децата не би било от полза учителят да противодейства на унижението; това би било прахосване на енергия, която би трябвало да отиде за изслушване на Алекс или Ива.

Страдалец ли е българският учител? А българският ученик? Какво е нужно за да оцелеят в системата, наречена „образование“?

Ценните хора в живота са онези, които страдат заради другите доброволно. Подобни хора са рядкост във всяка професия. Настоящата образователна система е такава, че „оцеляване“ в нея е между трудно и невъзможно. Затова децата гледат да стоят извън нея. Голяма част от учителите също. Ефектът е, че образование има само на хартия, както показва всяка външна оценка на българското такова.

Ще преживее ли отново българското училище своето Възраждане и кои са факторите за това?

Не, няма. Възможно е полека-лека родители да създадат частни училища, финансирани от меценати, където нещата да са съобразени с нуждите на децата. Извън това нищо няма да се промени в следващите десетилетия, понеже основният фактор за промяна не съществува. Българският народ не се интересува от децата си. Нека го кажем идеалистично, та простакът да ни се присмее колко сме наивни: И ако пари имаш, и връзки с министъра, и сграда ти даде общината, и стол ти построи, и учебници преведеш от немски, но любов нямаш, за децата не си. Децата ни знаят, че не ги обичаме. Те знаят какво е обич. Знаят и много им липсва.

Коя е причината за зачестилите трагични инциденти и случаи на агресия в училищата? Могат ли да бъдат предотвратени?

В повечето случаи могат. Причината обаче е в семейството. Семейството, а не училището е мястото, където се възпитават децата. Инцидентите в училище са отражение на обществото, в което живеят децата ни. Обществото, което изградихме ние.

Някъде беше написал, че „ако трябва да опишем злото с три думи, те ще бъдат гняв, лъжа и страх“. Много зло ли има в хората днес и къде да търсим антидот?

Лъжата е най-краткият път към тъмната страна. Това беше любимата ни поговорка с дребосъците. Злото често приема човешка форма. Противоотровата е известна от хилядолетия и се нарича морален закон. Не лъжи, не обиждай, не пожелавай конзолата на ближния, простичко. Доброто и злото са най-простото нещо на този свят, защото в повечето случаи моралните избори са черно-бели. Започвайки от моралния избор дали да отхвърлим тази мисъл или не.

Работеща ли е комуникацията деца-родители-учители? Къде най-често се къса?

Такава комуникация няма. Учителите я избягват от страх и с право. Родителите като цяло не се интересуват от такава комуникация. В началото бях наивен и търсех/говорех с родители, за да има кажа за сериозни психически/емоционални проблеми при децата им. Така научих, че родители, които се интересуват от децата си, са по-скоро рядкост.

Какво най-често пропускат родителите днес?

Този въпрос ще ме накара да съдя родителите, а съденето не води до никъде. Като цяло родителите най-често пропускат децата си.

За кое те боли най-много? Има ли нещо, което може да те накара отново да учителстваш?

Имах в един клас дете, изоставено от майка си, на около 13 години със специални образователни потребности, идващо от семейство, което не можеше да му окаже цялата нужна подкрепа. Детето можеше много да напредне, ако имаше кой да работи с него. Знаех това, виждах го, но нямах сили/време да се заема със Стела. Не ме боли, защото се обвинявам. Боли ме, че детето, което ми носеше подаръци – красиви неща намерение на улицата – остана на улицата, когато да му се построи дом бе съвсем реалистично. Домът на децата е в сърцата на възрастните. Дали пак бих станал учител? Yes, please! На този етап обаче бих искал да имам свои деца и не мога да си позволя животът ми да е изцяло посветен на нещо друго.

Ако днес изпращаш собственото си дете за първи път на училище, какъв съвет би му дал?

Лъжата е най-краткият път към тъмната страна, дребосъче, затова не лъжи, ако не търсиш мрака. В моите часове имаше две правила: нямаме право да обиждаме друго дете и не правим глупости. Второто значеше, че преди да щуреем, се питаме дали е безопасно.

Интервюто взе Ина Зарева

Препоръчваме ви още:

Какво искат родителите?
Три великолепни години... като учителка 
Холандското образование - училище без стрес