Едва няколко дни след началото на учебната година, 500 ученици и 40 учители са поставени под карантина заради коронавируса. Цяло столично училище ще премине на онлайн обучение за ден заради дезинфекция, а четири от паралелките му остават на дистанционно обучение до 2 октомври заради учител, заразен с COVID-19. 

Според зам.-министъра на образованието Таня Михайлова, малко над 500 ученици са заявили желание за електронно обучение от разстояние. При 400 от тях е по здравословни причини.

С настъпването на есента, започват и типичните за сезона вируси, които допълнително усложняват ситуацията. Ето как да различим COVID-19 от обикновена настинка, грип или алергия: 

Експертите все повече акцентират върху спазването на противоепидемичните мерки и най-вече върху носенето на защитни маски особено в есенно-зимния сезон. Маските обаче може да се откажат предизвикателство за децата. Ето какво съветват специалистите от Националната асоциация на ресурсните учители:

Импулсивните деца и носенето на маски

Импулсивните деца често действат, без да се замислят. Те могат да свалят маската си, за да говорят с приятели или учители, без да осъзнават, че го правят. Те не искат да са предизвикателни към правилата и не ги отхвърлят или отричат. Просто имат трудности в постигането на самоконтрол, което затруднява мисленето за правилата или рисковете и навременното спиране на някои поведенчески реакции.

Кратък/бърз съвет към семействата

Закрепете малко по-дълъг ластик или друг вид връзка на една от еластичните ленти за уши на маската на вашето дете. По този начин, когато е изтеглена, маската ще виси на врата на детето ви като напомняне да я поставите отново. По този начин маската няма да падне на земята.

Кратък/бърз съвет за учителите

Останете спокойни и повторете очакванията около носенето на маски. Може да е страшно да помислите какво може да се случи, ако децата не носят маските си. Но реагирането със страх и обвинения може да ескалира ситуацията от обикновено напомняне до по-голямо предизвикателство към поведението на децата, особено ако се породи усещане за вина.

Децата със сензорни проблеми и носенето на маски

Носенето на маска може да бъде много смущаващо за деца със сензорни проблеми. Те може да не понасят усещането, миризмата или близостта на маската. Този изключителен дискомфорт може да ги доведе до сривове в поведението и усещанията – те могат да свялят разко и дори да изхвърлят маската с резки движения.

Бърз съвет за семействата

Създаването на собствени маски ви позволява да вземете предвид чувствителността на детето си. Опитайте да използвате една от старите тениски на детето си. Можете да намерите модели и идеи и онлайн. Ако не се чувствате уверени или сръчни или просто нямате време, вижте дали приятел или роднина може да ви помогне. Участието на детето в създаването на неговата маска я прави приемлива и по-поносима.

Кратък съвет за учители

Обсъдете с родителите как децата понасят носенето на маски у дома или на места, които са посетили заедно. Говорете с администрацията на училището за алтернативи, които децата могат да използват – например шлемове, ако това е по-добрия вариант за конкретно дете.

Попитайте също дали може да се използва разделител от плексиглас около чиновете или масите на децата, когато те не се движат из стаята, за да могат да си починат от носенето на маска.

Проблеми с концентрацията на вниманието и носенето на маски

Децата, с дефицит на внимание и трудности в запаметяването, трудно могат да спазват правилата. Те могат да пропуснат указанията, които учителят дава за носенето на маски, или бързо да ги забравят.

Бърз съвет за семейства

Първо, уверете се, че детето ви знае защо маските са важни. Разгледайте указанията на училището и след това създайте списък с правила за това къде и кога детето трябва да носи маска в училище. Можете да направите това писмено или с помощта на снимки или рисунки, направени заедно с детето. Преглеждайте правилата всяка сутрин преди училище.

Бърз съвет за учителите

Бъдете честни и отворени в говоренето с децата като признаете факта, че всички понякога забравяме нещо, което е важно. Обсъдете с целия клас как децата могат с уважение да си напомнят едно на друго да си сложат маските. Можете също да използвате изречения от типа когато - тогава, за да моделирате какво трябва да се случи. Например „Когато сложите маската си, тогава можете да .......“.

Проблем с моториката и носенето на маски

Проблемите, свързани с общата или фината моторика, могат да затруднят физически децата да слагат и свалят маски и да ги поставят така, че да пасват добре на лицата им. Възможно е децата да имат проблеми с правилните движения, хващане и маневриране на еластичните ленти за уши или следване на съответните стъпки.

Бърз съвет за семейства

Заедно и като игра с детето направете много упражнения за поставяне и сваляне на маски. Вашето дете може също така да „помогне“ на любимо плюшено животно или кукла като им поставя и сваля маски. Ако вашето училище е гъвкаво по отношение на видовете покрития за лице, които могат да се използват вместо маски. Шал или друга лента около врата може да бъде по-лесен начин за самостоятелно използване от вашето дете.

Кратък съвет за учители

Говорете с родителите и други близки до детето относно семейните практики, свързани с маските или други средства за защита, използвани у дома. Кажете на родителите къде децата срещат трудности в процеса на поставяне и сваляне на маските, за да знаят какво да упражняват с детето у дома. Обсъдете и различните видове покрития за лице, които са допустими в предписанията на здравните власти и училището.

Източници: OFFNews; Национална асоциация на ресурсните учители

Още по темата: 

Ученици под карантина - какви са правата на родителите

За втора поредна година bTV Media Group организира национален конкурс за детска рисунка на тема "Добрият пример", който има за цел да вдъхнови детското въображение и да докаже, че творчеството и добрите дела могат да вървят ръка за ръка.

В основата на тазгодишния конкурс стои интерактивният детски комикс „Зеленко и мисия „Добрият пример“ с автор водещата на bTV Стаси Цалова. В уикендите до 1 ноември Стаси ще зарадва децата със седем вълшебни приключения, в които любимият на малки и големи талисман Зеленко и неговите нови приятели ще се грижат заедно за природата, моретата и океаните, ще засаждат дръвчета, ще спасяват животни в беда и ще докажат, че доброто има силата да променя света, в който живеем.

Конкурсът стартира на 19.09.2020 г. в 10:00 часа и приключва на 07.11.2020 г. в 22:00 часа.

 В конкурса участие могат да вземат деца до 13 годишна възраст (включително), които ще бъдат разпределени в три възрастови групи:

• I-ва група - до 7 годишна възраст 
• ІІ-ра група - от 8 до 10 годишна възраст 
• ІІІ-та група - от 11 до 13 годишна възраст

Всеки участник трябва да изработи рисунка на тема „Добрият пример“ („творба“), вдъхновена от историите в интерактивния детски комикс „Зеленко и мисия „Добрият пример“, който е достъпен онлайн на адрес: https://dobriatprimer.btv.bg/zelenko/

Задължително условие е творбата да пресъздава по креативен и оригинален начин приключение по избор на талисмана на „Добрият пример“ Зеленко Зеленков в някоя от историите от комикса. Участниците имат свободата сами да изберат стила на рисуване и цялостно оформление на творбата, като освен употребата на традиционни художествени материали и техники е допустимо и използването на графични компютърни програми. Всеки участник може да участва максимум с до три творби.

Няма ограничения относно техниките, материалите и инструментите, които ще бъдат използвани за направата на творбите. Задължително е те да бъдат във формат А4 (210 mm x 297mm), като могат да са както вертикални, така и хоризонтални.

Родителят /настойникът/попечителят на участника в конкурса трябва да изпрати неговата творба – сканирана или снимана цветно и в пълен размер, на имейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. в срока на Конкурса по т. II, заедно с попълнена ръкописно и сканирана декларацията за съгласие от страна на родителите за участие на тяхното дете в конкурса. (Декларацията изтеглете тук).

Всички получени детски творби, които отговарят на горепосочените условия, ще бъдат разгледани и оценени от петчленно жури от изявени творци и доказани специалисти в състав: Радостина Николова, Станислава Цалова, Иван Раденков, Милена Радева и Мария Пеева. Те ще имат задачата да отличат по няколко критерия - оригиналност на идеята, послание, креативност и съответствие с поставената тема, 10-те най-открояващи се творби, които да бъдат наградени.

Участниците, изработили 10-те най-високо оценени рисунки, ще получат грамота и пакет специални награди, включващ плюшена играчка Зеленко Зеленков, ключодържател с лика на талисмана на инициативата, тениска, чаша „Добрият пример“, обемни стикери, както и възможността тяхната рисунка-победител да бъде сред илюстрациите в комикса на Станислава Цалова „Зеленко и мисия „Добрият пример“.

Имената на наградените участници ще бъдат публикувани на сайта https://dobriatprimer.btv.bg/ на 30.11.2020 г.

Подробни правила за конкурса са публикувани тук: http://dobriatprimer.btv.bg/konkurs. При допълнителни въпроси можете да изпратите запитване на имейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Прочетете първия комикс от "Зеленко и мисия "Добрият пример": 

 „Пиратски истории геройски за почистени боклуци морски“ 

Автор: Нели Славова

Учим ги на самостоятелност, искаме от тях да се оправят сами.

Но коя самостоятелност?

- да си обуват обувките;
- ако обувките имат връзки, а не лепки, да могат да си връзват връзките;
- да ходят до тоалетна сами, да се избършат, да пуснат водата и да си измият ръцете;
- да се хранят самостоятелно, с тази лъжица, която се подава към устата и тази вилица, която има същата функция;
- да си мият зъбите, зъбите са много важни - нагоре, надолу, встрани и накрая да минат езика;
- да си събират играчките, след като приключили игра, ех, Боже, че важно и спешно, ами сега...;
- да влязат в банята и да се изкъпят сами, нали, нищо сложно няма, и аз така мисля;
- голяма радост е като идват с теб и ти подават щипки за пране "Какво направи ти, щипка ли ми подаваш? И то право в ръцете ми! Ау, че пораснало дете, ау, ау!";
- ами радостта като ти помагат и висят в кухнята - на ти сега самостоятелност и операция Пустинна буря;
- да се обличат сами, извинявайте, тази точка трябваше да бъде много по-горе и много по-рано;
- да му дадете парички, за да си купи първата бутилка с вода или първият Bake Rolls в живота. И то излиза от магазина с Bake Rolls и ресто. Браво, браво на това самостоятелно дете!

Така виждаме ние да си самостоятелен. Така разбираме да пораснеш. Да не се навеждам да ти връзвам обувките. Да не стоя до теб с лъжицата и да ти я бутам към устата. Да не идвам с теб до тоалетната.

Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник

А какво правим с другата страна на самостоятелността?

Тази, на която не сме ги научили, не сме дали насоки, съвети и препоръки.
Тази, която също както да си измиеш сам лично зъбите, се оказва неизбежна и ще се случи рано или късно.
Тази самостоятелност, за която никой не те предупреждава.

Замислете се, ние не им предоставяме такива ситуации и те не знаят как да отговорят на другата самостоятелност.
Не са готови за нея, въпреки че ги дебнат фрази като "айде, вече си голям, ма така е". Кое е така?
Не ги учим вкъщи на самостоятелността - Виж сега, седни спокойно. Утре ще ти кажат тъпанарка, смешка и идиотка. Това е гаранция. И ти какво ще направиш? Как ще постъпиш?

Утре или в понеделник ще искаш да си сложиш нещата в шкафчето и някой ще дойде да те блъсне, казвайки ти, че ти нямаш свое шкафче. И ти какво ще правиш? А? Ще се наведеш да си връзваш обувките ли? Други предложения?

Утре ще те ударят в гръб. Два пъти. Защо не в корема, а в гърба, където не виждаш нищо - не мога да ти кажа, спасявай се. Или пък си измий зъбите. Въобще стягай се, това е, което идва. Ти порасна. От тук насетне е това. Кое това?

Утре някой момче или момиче ще дойде да ти рови в раницата и да ти взима кутията с храна. Идея нямам защо ще го прави. Представа нямам какво чужд човек ще търси в твоята раница и каква работа има в кутията ти с храна. Просто това е животът, deal with it. И без сълзи. И по-лоши неща има. И те също ще ти се случат.

И ти въобще не знаеш какво ще правиш с всички тях.

Тези житейски ситуации не са мои, а твои. Не мога вместо теб да се справя с тях. Но ги преживявам повече от теб.

Още от Нели:

Някой трябва да ви хване и да ви разтърси

Автор: Надежда Сталянова

Покрай толкова актуалните протести напоследък се заслушах в някакъв коментар по радиото, в който се казваше, че полицаите са се държали мъжки. Нямаше нужда от обяснение, че това е комплимент към тях. В нашия език „държа се мъжки“ назовава  поведение, заслужаващо уважение – проява на сила, твърдост, решителност, и то -  извършени с достойнство.

Веднага се замислих колко ли пъти всяка от нас е чувала фразата: „Браво на теб, ти си мъжко момиче!“, от устата на хора, които искат да ни похвалят, да изкажат уважението си към нас за това, че сме се справили с непосилно много неща, че сме намерили изход сред трудни за разрешаване проблеми, че сме успели въпреки обстоятелствата и песимизма на околните. Всички знаем и веднага можем да затананикаме песента по стиховете на Недялко Йорданов „Моето мъжко момиче“, дотолкова този израз е активен в съзнанието ни.

От друга страна неведнъж съм била свидетел на това как дадена жена, към която е насочен този комплимент, въздъхва: „Ох, не искам да съм мъжко момиче!“ Тук изобщо няма да се впускам в критикуване или възхваляване на ролята на мъжа или жената в семейството и обществото, аз търся само значението на думите.

Не би ли предпочела съвременната справяща се с проблемите жена да бъде похвалена: „Ти си прекрасна, оправна, успешна жена!“. Не е ли леко неадекватно на този фон да наричаме мекушавия човек „женчо“?

Струва ми се, че в нашето съвремие постепенно, дори неусетно, сами ще се откажем от изрази, които ни вменяват, че само мъжете могат да се държат достойно или че женското поведение не е достатъчно твърдо и решително. 

Може да харесате също: 

Едно от най-добрите ми решения

Свобода

Доцент д-р Надежда Сталянова е преподавател в Катедрата по български език на Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. Докторската й дисертация е по сравнително славянско езикознание. Научните й интереси са в областта на съвременните процеси в българския език, семантиката, езиковата метафора, публичната реч, преподаването на български език като чужд. Автор на десетки научни статии, има издадени пет книги.

Автор: BlueHello

Мечтаех си да имаме две деца. Мечтата ми се сбъдна.

Ако посред нощите едното реве и се дере заради коликите, а другото, защото все още вади зъби… Успокой се и си спомни за мечтата си. 

Ако сутрин се събуждаш с нечии колена у гърба си, с панда на главата и с малка дървена въдица с магнит до ноздрата си, не се фрапирай, а си спомни за мечтата си.

Ако от три години не си ходил сам до тоалетна, не се цупи, а се сети се за мечтата си.

Ако едното отдавна иска да спи и реве ли реве, а другото е увеличило до край „По-полека“, не се шашкай, просто спомни си мечтата си. 

Ако без да искат, нали, те фраснат в хълбока и ти спонтанно изохкаш и ако сетне ти кажат: „Няма страшно, сложим лепенка - мине“. Споко бе човек, спомни си мечтата си.

Ако си спал 14 часа за цялата седмица, какво са те пред мечтата ти. 

Ако „Не искам тази рокля“ кънти в главата ти, върни се на първото изречение. 

Ако си резервирал стая в едно чудно хотелче на брега на морето, за цялото семейство и предната нощ си представяш как охлаждаш копита в спокойното басейнче, в спокойното хотелче, със спокойните деца и с любимия човек и с потна бира до себе си… А на сутринта след тази утопична нощ сополите са във всички нюанси на зеленото и стигат до под брадата… И звъниш на рецепцията на спокойното хотелче и… – Ами, няма да можем да дойдем, лепнали сме вирус… Не изперквай, човече, все пак си сбъднал мечтата си.

Ако преди си вечерял на покривка със свещи, топла и току-що сготвена храна, а днес слагаш една филия върху салфетка и я намазваш с майонеза от бурканче... За какво ти е романтика, след като си сбъднал мечтата си. 

Ако ти кажат с най-чувствените сълзи „Не искам на градина, не е полезно“. Дръж се мъжки и си спомни за мечтата си.

Ако представата, че ги оставяш пред вратата на бабата, а после звъниш и бягаш колкото ти крака държат е все по-честа, донт уори, сети се за мечтата си.

Ако приятелите ти казват: "Ами ние не звъним, защото знаем, че сте много заети“. Вече знаеш, че и приятелите ти знаят, че си сбъднал мечтата си. 

Щастлив съм с мечтата си, пък за другото – сложим лепенка - мине. 

Може да харесате също: 

Многодетен родител? Съвсем не е страшно!

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

14-ти септември, към 22:30, пия бира и гледам спортните репортажи, а Росица с монотонен глас реди някакви инструкции. Вече съм опитен в общуването с жени и на всяко "Ти чуваш ли какво ти говоря?!", поглеждам уверено и отговарям " Ами слушам те, я! Давай по-нататък!" и тя продължава да си жужи нещо и да ми ръкомаха, а аз продължавам да се чудя в какво форма е Меси.
Ставам на следващата сутрин, Росито я няма, децата спят и аз си правя кафе. Отпивам и забелязвам цветя на плота в кухнята. К'ви са тия цветя ся?! Да ги сложа ли в саксия? Къде има саксия? Имаме ли саксии изобщо?

Приближавам се подозрително и оглеждам внимателно. Има списък от 6 точки, който Росито ми е оставила. Слагам кускус на котлона, събуждам децата, почвам да гладя дрехите на децата… стоп! В точка 3 пише да изгладя дрехите на децата, но тя как ще разбере дали съм го направил? Поглеждам пак списъка… аааааааа, точка 4 гласи "Снимай децата пред вратата". Няма проблем, ще ги снимам пред нашата врата без много светлина и готово. Поглеждам пак списъка и под точка 4 виждам" ПРЕД ВРАТАТА НА ГРАДИНАТА !!!". Мамка му, добра е!

Ядат, карат се (кой се е наял първи), викаме, обличаме се, пак се карат (кой се е обул първи), слизаме пред входа, връщаме се пак горе (Микаела си е забравила шишето с водата), слизаме пак долу, после пак се качваме горе (забравих цветята) и тръгваме към градината. По пътя връчвам на всеки по няколко китки, но Боримир не проумява защо трябва да подарява цветя на учителките си, а аз май не съм точния човек, който да му обясни:

- Тате, защо се подаряват цветя на жените?

- Да се усмихват и да им става хубаво, тате!

- Как от цветя ще им стане хубаво?

А, де?! Това и аз не го знам, но импровизирам:

- Мииииии, миришат ги и им става хубаво, тате!

- Ако им купим бонбони, могат да ги ядат и да им става хубаво.

- Знам, тате! И бира можехме да им купим…

- Какво?

- Нищо, тате, обърках се!

- Тате, може ли да изям цветята?

- Не, откъде ти хрумват такива просто… ГАБРИЕЛЕЕЕЕЕЕЕ, ЗАЩО ЯДЕШ ЦВЕТЯТА, БЕ?!

- Защото съм динозавър!

- Плюй веднага листата! Динозаврите ядат пържоли, не цветя!

- Аз съм голям динозавър!

Издърпвам букета от ръцете на праисторическия веган и влизаме през входа на градината. Песни се пеят, температури се мерят, деца крещят, родители плачат (80% от радост, че си оставят децата, 20 % от мъка, че довечера пак трябва да си ги приберат!), а ние си проправяме път към нашата група. Боримир видимо се измъчва от вътрешна борба и носи цветята с отвращение. Някаква лелка го вижда и му вика:

- Боре, много хубав букет имаш!

- Не е хубав, тате каза, че другия път ще купим бира вместо цветя!

Мислите, че се е получила сконфузна ситуация? Нямам време за такива глупости и затова бързо оставих децата по групите и с широка крачка се отправих към магазина. Още не са тръгнали на училище, а какъв стрес ми предизвиква тоя 15-ти септември! Дрехи гладех, Микаела сресвах, очите им измих, китките взех… мамка му, забравих да ги снимам!

Още от Татко Калоян:

Изгубени в превода

Автор: Богомил Димитров                               

Част от текста по-долу е на езика на главната героиня.

През 1992 г. четирима инженери създадохме частна фирма, която отначало тръгна много добре. Наехме три стаи в центъра на София, в сграда с вътрешен двор и паркоместа. Като “наследство“ получихме и чистачка, работила там в последните 30 години - леля Радка. Бе над 80-годишна, дребна, с чип нос и сиви миши очи. Скоро разбрахме, че тя е оптимист и свръхустойчив човешки вид. В настъпилата след години хиперинфлация ни споделяше бодро, че при буркането, що имала на тавано у Пожарево и у Люлин, нищо я не плашело. Синът и снаха й били болнави, но и них, и трите унучета немало ги остави гладни. Чудехме се как ли успява. Работното й време при нас бе от 17 до 18 часа. Влизаше с чувството, че я чакаме с нетърпение и търсеше с кого да се раздума. Обичаше да застане пред него и да му заразправя, опряла брадичка на дръжката на мокрия парцал как излекувала една комшийка от кокоши трън - наложила със сода каустик нозете й, как оправила епилептик - при негов припадък забила на около 4 пирона, как изцерила сина си, който се пълнел с вода - държала му краката у леген с детска пикня и мажела коремо му с чесън и мас, как пазела доматето си от мана и т.н. Все мистерии, достойни за „Нейшънъл джиографикс“, „Sur-vivor“ и „Гинес“. Когато публиката й /служителите ми/ си тръгнеше, казваше на  мен, шефа:

- Е са, че се разфорцирам, Бого. 

Първо миеше чашите за кафе. На следващата сутрин ги „отчупвахме“ от чинийките им и се шегувахме, че ги е мила с Loctite. После започваше да маа в моята стая. За да не ми пречи, искаше да не ставам от стола:

–Седи си, Бого, само се разкрачи! 

Мърляше с парцала и по обувките ми. Веруюто й за чистота бе простичко - мокрото е чисто, а сухото-мръсно. Веднаж месечно решаваше да измие и прозорците - само моите. Държеше отново да не ставам-„ей-сегичка“. Качваше се по едно столче на бюрото ми и започваше да брише. Прахта падаше върху бюрото и мен. Пред екрана ми беа нозете й, а под мокрите й галоши - чертежите ми, част от които едва успявах да спася за 45-те секунди, когато рипваше пъргаво на пода без помощта на столчето: 

- Я, ама тука светнало, бе Бого! Кажи ми сега, че не е верно! Те тоа джам некоя по-млада, че има да го чеше цел час, ама язе не съм туткава кат них.

Подхващаше дежурната тема-комшийката й у Пожарево и бързах да се скрия в тоалетната. И през вратата не спираше да ме пита какво мислим по въпроса. Изчакваше ме да изляза и тръгваше подире ми, докато не признаех, че оная хич не е била права. Следваше темата за другите чистачки в сградата. Днес еди-коя си требвало да омаа стълбището, но се направила на утепана. И па сичко опрело до нея:

- Е, кажи ми, това редно ли е?

- Не е! 

На няколко пъти й вдигах заплатата, но когато достигна 1/4 от тази на другите ми служители, спрях - въпреки въпросите в мишите й очички и вирнатото й чипо носле. 

Май тя се тормозеше защо само с мен разговорите й не вървят. Търсеше нови сюжети от Пожарево и „Люлин“. Взе да ме светва и за прегрешения на колегите спрямо фирмата, мен или жените им. Поради мълчанието ми следваше: 

- Язе, Бого, какво ми е на сърце, веднага го изричам - не моем си го носим неизприкажено. 

Напомняше ми стихотворение на Валери Петров, в което  описваше как съседите му се сърдели, че кучето му много лаело. Качил го в колата и го оставил надалеч. След седмица се върнало бито, мръсно, отслабнало и рекло: „ - Пусни ме да вляза. Обещавам - от утре два пъти по-силно ще лая!“ 

Ако понякога нямаше с кого да си похортува, тя не униваше. Говореше си сама с парцала нещо от рода на: 

- Е са баба, че те изстиска и че ти даде да пийнеш водичка!

 А на пода казваше: 

- Сега баба, че те измие и че лъснеш като окъпано унуче! 

Дочувайки я от коридора, взех и аз като нея да казвам на работата си: 

- Е са батко, че те опатка и че си оди. Рядко ми се получаваше. 

Една вечер, предвкусвайки самотата, в която имах идея как да подобря машината, която произвеждахме, телефонът звънна. През деня бързахме да вдигнем с надежда да е клиент и да съобщим първи благата вест. Обикновено бе жената на някой служител и той започваше да повтаря:

- Да, да, добре.

История с мухла

Останалите свеждахме разочаровано очи. Бе наш дистрибутор. Техен италиански клиент за машината ни искал да дойдат след час. Обещах да ги изчакам и се размечтах - може би ще купят не само една машина и за Коледа ще  вземем по някой лев. Изфорсирах се. Още миналата зима бяхме изключили парното за икономия. В малките стаички мръзнехме с по една немощна духалка. Събрах всичките и ги включих в офиса. Махнах дебелите дрехи, изрязах си ноктите със секачка и ги почистих с отвертка. Леля Радка тъкмо си тръгваше. Върнах я и помолих да изхвърли боклука, да измие стаите още веднаж, а и стълбищата. Дадох й извънредна десетачка. Поумува, поумува, па попита:

- Кажи само защо толкова бързаш и кога да съм готова! 

- Лельо Радке, очаквам след половин час важни гости. Искам тук да лъщи!

Дойде с пълна кофа. Държеше дръжката на пачаврата и с движения като при спортното гребане наводни щедро навсякъде. Не изстискваше парцала - с него само гребеше и плющеше по подовете. Бегаше да напълни кофата почти мълчаливо. Накрая седна в офиса, насред най-дълбокото. Видът й подсказваше, че иска да й споделя кои че са чак па толко важните гости. Въпреки че имаше още време, се притесних, че те може да влязат точно сега и да видят как си общувам „със секретарката“, кръстосала късите си крачка, обути в дебел бабешки чорапогащник. Трябваше бързо да я разкарам. Забих поглед в компютъра. Колкото и изненадано да гледах екрана, тя си каканижеше. Благодарих й и казах, че е свободна. Отвърна някакси уклончиво: „У офисо никога не е било толкова топло“. Взех да подреждам масата с машини и листовки. Влизах и излизах, за да понакъсам разказа й и да я отчая. Накрая тя рече:

- Явно, госкето че закъснее и нема ги чекам повече!.

Едва се удържах да не я разцелувам.

Водата по подовете съхнеше, а подличката мръсотия изплуваше. Идеше ми да фанем и я кофата и парцала, но запалих цигара. Откъм двора се дочу врява. Не бе нещо необичайно, но слязох веднага там. Кучето Джони обикновено само ръмжеше на непознати, но днес оголваше застрашително зъби и лаеше свирепо две жени, дистрибутора ни и един мъж. Портиерът бе безсилен, но отнякъде се появи леля Радка и замаа по кучето с дръжката на метлата. То знаеше, че с нея наглава няма да излезе и заскимтя. Тя му върза синджира и го набута в колибата. Една от гостенките й подаде 20 лева с думите:„Грацие, сеньора!“

В офиса приготвих кафе. Преводачката им ми представи семейство Бризи. Те пиеха, мръщейки се, кафето, но заговориха на любимия ми италиански език, а аз се правех, че не разбирам. Стана ми ясно, че „за същото нещо“, един бог знае кое, в Италия им били поискали 60 000 Евро. Накрая се спряха на 10 000 „деци милла“, ама Евро или Лева - за нас ли, не разбрах. Кимнаха на преводачката и тя, според мен, импровизира: 

- Семейство Бризи са готови да инвестират в машината ви - не като готов продукт, а като нещо, което да доразвиете в посока детекция на скрития номинал в осигурителната нишка на бъдещите Евро-банкноти. Биха платили 5 000 лв., но само при доказан краен резултат - когато им изпратите работеща машина с тази функция. За целта ви дават безплатно тази магнитна глава, плод на усилията на много инженери в Италия, за да я вградите в машината си. 

Преведе това и на тях. Те, чувайки „чинкуе милла лева“, едва прикриха усмивки.     Разменихме си телефони и се уговорихме да ги информираме периодично докъде сме стигнали. Според тях се очертавал много як бизнес във взаимен интерес. Преди години бих им поискал повече пари, но фирмата ни вървеше към своя край, а 5 000 лв. щяха да ни дойдат добре, за жалост чак след Коледа. Дистрибуторът възрази, но аз хич и не се пазарих. 

На следващия ден леля Радка направо влетя в стаята ми и попита какво е станало аджеба снощи с госкето. Изслуша ме и каза тежката си дума:

- Тия ми се видеа лоши ора, Бого! Не се захващай залудо с них.  

Всеки следващ ден тя не търсеше нови теми, а повтаряше упорито да не им работим на жабарите без файда. Аз също имах съмнения, но пък от техническа гледна точка, задачата бе много интересна. Един ден, с бръмналата си глава, я скастрих да спре да ми говори за тях. Тя направо се озъби: 

- Добре, Бого, че млъкнем. Само да ти речем, че на ония очите им шареа. 20-те лева, що ми даде оная кучка, я нема и да ги пипнем! Забила съм ги с четири пирона на стената у домо, че да ми не омагьосат челядта. Яд ме е, че кога дойдоа, спрех кучето Джони. И оно ги бе надушило що за ора са. Я, простата баба Радка че ти кажем-пари и да видиш от них, по-добре ги не барай. 

И да бе права, ако спрем, щяхме да изкараме още два месеца без надежда, а ако продължим залудо, пак щяхме да потънем, но по-красиво. Избрах второто. След много тежък месец изпратихме машината в Италия. Последва мълчание. Съмнявахме се все повече в себе си. Мен ме нападаха и подозрения, че в момента май я копираха, но бях спокоен - фърмуера ми нямаше как. След два месеца те платиха аванса от 5 000 лева, но поискаха още три машини, които щели да платят, след като ги реализират там. Напънахме се и ги изпратихме с последните фирмени пари. В новата безкрайна тишина, изпълнена с напразни надежди, свършихме и личните пари на съдружниците-собственици и накрая освободихме работниците, а и леля Радка. Ако за някого бяхме спокойни относно бъдещето му, бе за нея. Тя сигурно щеше и да ни надживее.  

Всъщност, не италианците бяха причината да потънем. Ние четиримата като  инженери се справяхме, но като мениджъри - не. Леля Радка бе чистачка, но истинското й призванието бе Пиар, Здрав Разум, Оцеляващ човек. Ще прозвучи смешно, но си мисля, че фирмата ни може би щеше да е още жива, ако тя ни бе Главен Мениджър. Щеше да държи изкъсо мен, другите съдружници, работниците, италианците и новата чистачка. Кой знае - някъде в Италия? 

Написах този разказ, белким се изприкажем и язе кат нея и да измием с парцало разни мисли, дека още щъкат залудо у главата ми, ега ми олекне.

Още от Богомил:

Тежкар