Автор: Виктория Бешлийска/ WordsDoWorlds

Днес една жена на летището във Франкфурт ме изуми. Беше слаба и фина азиатка на неопределима възраст, движеше се с двете си дъщери близначки, видимо на около 2 години и половина. Децата бяха вързани за нея с гумени розови въженца, които завършваха със закопчаващи се гривни от двете страни — по една за майката и за детето. В ръката, с която водеше децата, жената държеше няколко платнени чанти, от които се показваха възглавнички за път, плюшени играчки, бутилки с вода. С другата ръка теглеше два куфара, поставени един върху друг. Целокупно тя, децата и багажът приличаха на подвижна едноетажна къща. Вървяха бързо и целеустремено, момичетата подтичваха след нея и въпреки че се заглеждаха в минаващите край тях хора и в шарените магазини, следваха нишката на мама и не губеха пътя.

В първия момент си помислих, че бащата е наблизо, но после, когато отново ги видях при контролните ленти, разбрах, че е сама с децата и целия онзи багаж. В продължение на десет минути ги наблюдавах как се събличат, изваждат електрониката и козметиката от чантите, монетите от джобовете, слагат всичко в кошовете за проверка, децата минават биометричния контрол, а после и тя. Майката не ги изпусна от поглед дори за миг и стоеше нащрек, изпъната като струна, в готовност да хукне всеки момент след някое от децата. От разстоянието на петте метра, които ни деляха, усещах кълбовидното напрежение, събрало се в стомаха ѝ, изпълващо с електричество всяка нейна клетка, но в крайна сметка всичко мина нормално — след скенерите се облякоха, сложиха отново гривните с въженца, накамариха куфарите и чантите с плюшените кучета и се понесоха вкупом към изхода за самолета.

Благословията да бъда майка

Не е ли чудно колко много неща може да издържи и направи женското тяло? Доколко могат да се удължат и деформират ръцете на жената, за да хванат други ръце и да ги водят, без да ги (из)пускат? Как тялото ѝ може да е мотор, който задвижва всичко около себе си, но и люлка, която приспива и успокоява, когато е нужно? Как може навън да бъде опъната като стрела, а после у дома — да е мека като памук?

Гледах тази майка и хубавите ѝ деца, късичко подстригани, безупречно сресани и добре облечени, и се чудех какво ли още може да прави тя — да бродира? Да пее? Да вае порцеланови съдове? Да говори 3 езика и да превежда художествена литература? А може би умее да се грижи добре за семейството и да създава уют? Или да гледа орхидеи и да прави хартиени цветя?

Не знам, но в тази дребна на ръст азиатка с восъчно лице, която никога не бих познала, ако срещна отново — освен ако пак не води на розови въженца двете си деца и не носи същите светлосини провиснали на дупето дънки и невзрачен бежов пуловер — видях почти всяка друга моя близка жена. Видях онази „решетка, през която тече времето на другите”, както пише любимата ми авторка Елиф Шафак. И не, нека това не звучи лошо! Тъкмо обратното — радвам се, че в тази непозната разпознах не дупките на решетото, а протичащия през тях живот. Тя правеше така, че нещо да се случва — пътуваше с децата си, свързваше места по света, преливаше състояния, променяше нещата към по-добро, надявам се. Тя беше проводник във всеки смисъл — живораждаща сила, която с тялото си проправяше път, за да продължи този живот нататък.

До майката, която се крие в банята

Ето на, трябваха ми години, за да стигна до хубавата страна на мисълта на Елиф (цитирам по спомен от биографичната ѝ книга „Черно мляко”). Като съпруга, майка на две деца и работеща жена съм имала моменти на свръхумора — и физическа, и психическа. Чувствала съм се като супергерой и като парцал; като най-добрата и като най-ужасната; знаела съм кога изглеждам красива, защото съм щастлива или просто защото съм се наспала, и кога тъна в блатото, защото имам тъмни сенки под очите или се чувствам смалена от тежестта, която нося на плещите си. Сигурна съм, че всяка от близките ми жени също е попадала в безумното перпетуум-мобиле между тези състояния. Но и неведнъж съм усещала, че летя с крилата, които хората около мен са ми давали, и ръцете ми неведнъж са били пълни с даровете от тях. Защото ръцете на жената могат не само да се удължават и проточват до скъсване като въжени люлки, те могат и да се заключват в кръг около най-близките като около стебла на дървета, от които черпят енергия и дишат живот.

За деня, обозначен като Деня на жената, пожелавам на всяка от вас близост с Източника на енергия и живот, бил той човек, изкуство или хоби. Или най-малкото — достатъчно светлина по пътя към него.

Честит празник!

Препоръчваме ви още:

Момичета, не бъдете просто майки!

Пътят към майчинството

Майчинството - еднопосочен билет към щастието