Автор: Милена Макавеева

Странни дни са тези, които се нижат след като изпратим август. Потръпвам, потегляйки рано сутрин, а с напредването на деня се наслаждавам на ласките на слънцето и акумулирам топлинка за следващите месеци. Колкото повече нарастват цифрите на деветия месец, толкова по-забързано става ежедневието и се налага да се окопитя и мобилизирам за новото начало. Какво ново... освен сезона, графика и нещата, които чакат да ги срещна. А аз срещам доста контрастни светове през септември. Сякаш стоя на паянтов въжен мост, чиито два края са ми много близки, но съществуват паралелно, без да се поглеждат. Единият наблюдавам от шест години насам покрай дъщеря си. Там процесите са динамични и бързи. По това време на годината суетнята е голяма: всички се готвим (образно казано) за първия учебен ден. Раници, учебни помагала, подвързии, разбира се, и дребните неща: несесер, цветни моливи, маркери, етикети. Всеки път се изумявам от ентусиазма, който кипи, включително и у дома. Нещата се вадят отново и отново, пренареждат се и се смеем как след две седмици отново ще цари творчески хаос. Учителите са решени да материализират поредните нововъведения в учебните планове, които при цялото ми уважение, ми напомнят на речта с фразата „петилетката за четири години“.

Посланията, които отправят към родителите са хем умиляващи: „Пораснаха и тези деца, какви фарфалаци само бяха... “, хем отрезвяващи: „Става все по-сложен и тежък материалът, дано сте се погрижили за литературата и дисциплината през лятото, че ще се стягаме“. И на тях не им е лесно… давам си прекрасно сметка за това, сещайки се за безкрайната документация, неспирния шум и гонитбата на вечно променящите се изисквания от неуспешната толкова години образователна реформа. Проявявам разбиране и се отпускам на чина... и изведнъж чувам репликата, че учителите днес нямат кой знае какъв избор и се водят по „високата летва“. Оживявам се внезапно, за да не пропусна последвалото пояснение: “Дечицата работят, кой колкото може“. Думите на преподавателката бяха казани вероятно да успокоят страстите и да покажат прогреса на българското школо по отношение на толерантността. Замислих се... ако трудно се съобразят с различното темпо на възприемане в класа, как ще погледнем към другия бряг, там където притихнали чакат децата, които не учат бързо. Онези, от които всички отвръщат глави или чукат на дърво. Онези, антиподите на „високата летва“, дето трябва да учат с другите от забързания бряг. Рамо до рамо. На теория звучи фантастично. Въпросът ми е как? Отговорът с малки, но значими изключения е мигновен и ясен – никак. Всички стартираме с добри намерения, но бързо става ясно, че гоним нормативи, скорост и постижения. А децата от другия бряг, онези различните, имат нужда от три неща пристъпвайки прага на масовото училище – подкрепа, социализация и качествено подадена информация, поднесена алтернативно. Учителите, при цялото ми уважение, не могат да носят еднолично отговорността по реализацията им. Ясно е, че нито те са подготвени, нито децата, камо ли родителите. Какво тогава?

Усмихнато различни

Наскоро си говорих с майката на дете с множество увреждания как ще отпразнуват първия учебен ден. Тя ми сподели, че би се радвала децата от помощното училище, където учи синът й, да бъдат със здравите си връстници. И двете родителски групи обаче, се смущават от подобен 15-и септември. Едните се притесняват, че ще ги обсъждат. Другите, че трябва да гледат учтиво настрани, да си говорят общи приказки, без да са излишно щастливи, и да са готови да обсъдят после видяното и преживяното. Е, вероятно и двата бряга са прави, странно би било. Такова ще е, докато отлагаме подобни инициативи. Колкото повече години минават, толкова по-трудно осъществимо е за подрастващите да приемат различността, за нас - да не извръщаме глава.

Та, откровено казано, на мен не ми е никак празничен първият учебен ден. Но бих се зарадвала от все сърце, ако видя тези, на които им позволява състоянието да са до другите, пък и не само в дните, в които ще ни показват образованието по телевизорите. Би ми станало хубаво да видя майките на децата с проблеми, облечени с цветни дрехи, а не с черните тениски с надпис „Системата ги убива“, да се усмихват заедно с другите. Пожелавам си първият учебен ден да ни е трамплин към по-добри бъднини. Образование, което е повече качествено, отколкото количествено и скоростно. Цели, насочени към всички деца, не само към „високата летва“. Възможност да се даде изява на онези страни у всяко дете, с които се гордее, пък били и недотам академични. Пожелавам си ние, като родители, да не сме толкова фокусирани с какво ново оборудваме децата си, а как да ги направим добри хора. Да ги научим да откриват неща, които ги свързват с другия, в различността – тя е повече от нормална и необходима.

Поздравявам учителите с празника им и им пожелавам вяра, надежда и любов, не е случайно, че тази година съвпадат датите... те ще ги водят по пътя към децата ни.

Повече за Милена:

Завършила е бакалавърската си степен като логопед в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“ на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от екипа на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ за 5 години. След това стартира частната си практика в Логопедичен кабинет „Светулките“.
Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция,  аутистичен  спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Препоръчваме ви още:

Майките, от които нищо не зависи

Синът ми е по-умен от мен

Истинските хора раждат истинската история