Една статия в Ню Йорк Таймс ме впечатли и ми се прииска да споделя с вас част от нея. Автор е Давид Бенатар, философ-антинаталист. Ако си спомняте преди време бях публикувала един текст за  движението на антиналистите, написан  от Дарина Димитрова.  Тогава четох доста за движението и попаднах на този автор. Колкото и да не ми допадат възгледите му, не мога да отрека, че в статията има смисъл и човечеството тепърва  ще трябва да  преосмисля отношението си към природата, ако иска поне донякъде да се радва на нормален живот.

Очевидно е, че пандемията от коронавирус блокира почти целия свят, причини рецесии в много държави и постави на изпитание благосъстоянието на хората. Но случилото се не бива да ни изненадва. Пандемията беше напълно предсказуема.

Коронавирусът възниква първо при животни, а след това прескача видовата бариера и започва да се разпространява с предаване от човек на човек. Това е често срещано явление. Повечето инфекциозни заболявания са от този тип (зоонозни) и това само по себе си не ги поставя в сферата на човешката отговорност.

Въпреки това обаче много зоонозни заболявания възникват заради начините, по които хората се отнасят към животните. „Мокрите“ пазари на Китай са типичен пример. Те са вероятният източник не само на COVID-19, но и на тежък остър респираторен синдром (SARS), както и на птичи грип например. 

„Мокрите“ пазари, каквито има не само в Китай, но и в някои други източноазиатски страни, са особено благоприятни за възникване на огнища на инфекциозни болести. Живите животни се държат в изключително тежки условия, докато не бъдат заклани на място на пазара за купувачите им. При тези условия инфекциите лесно се предават от едно животно на друго. Близостта до хората, заедно с потока от кръв, екскременти и други телесни течности и части, улесняват заразяването на хората. След като се случи предаване от човек на човек, епидемията е предвидимият резултат.

Едни от най-тревожните новини, свързани с COVID-19 е, че вирусът може да мутира, когато се прехвърля между хора и някои животни. Установено е, че котки, хамстери, тигри, маймуни и порове са се заразили с вируса от хората, но само норките са тези, които могат да предадат заразата обратно на хората. Въпросната мутация не причинява по-лесното пренасяне на вируса или по-тежкото му протичане, но е възможно да повлияе върху ефективността на ваксината срещу COVID-19. Поради тази причина властите в Дания взимат решение да ликвидират около 17 милиона норки. 

10-секунден тест за коронавирус? Да, с куче!

Норките се отглеждат по цял свят, като "отглеждат" означава, че животните се държат в клетки, докато не бъдат убити и кожите им не бъдат взети за производство на кожени изделия. Дания е най-големият производител на кожи от норки в световен мащаб. Според здравните власти COVID-19 е открит в повече от 200 ферми за норки и се смята, че е заразил много от работниците във фабриките. 

Не е новина, че животът на земята е извън баланс и в основата на това е човешкото поведение. От десетилетия знаем какво се случва, когато оказваме натиск върху дивите животни, като влошаваме местообитанията им, прекъсваме екосистемите им, задържаме ги в клетки или ги измъчваме. ХИВ, бубонна чума, антракс, ебола - всички те са сред многото животински патогени, които сега заразяват хората. Пандемията на коронавируса е само най-новият пример за това, за което природата ни е предупреждавала през цялото време.

Грешката на нас, хората беше в неразбирането, че сме част от природния свят. Ако тази пандемия ни е научила на нещо, то е че не можем да избягаме от света, който сме си оформили.

Да се ​​предпазим от бъдещи пандемии означава напълно да променим начина, по който мислим за природата. Прекалено дълго човешките същества вярваха, че им е дадено господство над цялата Земя. Сега закланите норки в Дания и всички същества, които умират от човешките действия ни учат какво трябва да направим, за да спасим тях и себе си също.

Трябва да променим живота си.

The New York Times - из статиите на Маргарет Ренкл и Давид Бенатар

Автор: Кристина Йовчева

Докато търся къде да паркирам колата и да изчакам дъщеря ми да излезе от училище, съзирам гледка, консервирана и сякаш извадена директно от детството ми. Край училището, сред огромни и мощни автомобилни чудовища, е спряла една различна кола - резедава жигула, в която на шофьорското място седи възрастен човек, с каскет, шуба с дебела кожена яка и стиснали волана възлести пръсти. Очите му са вперени в изхода на училищния двор и сякаш е спрял да диша. Паркирах точно до колата и се усмихнах спонтанно на симпатичния дядо. Лицето му разцъфна с блага, широка усмивка и леко поклати глава. След мъничко излезе от колата и с леко поклащаща се, но енергична, бърза походка се отправи към училището. Тогава се сетих, че видях същия човек и вчера, очакваше някого и се усмихваше на нещо свое, а когато по едно време към него се затича малко момче - може би втори-трети клас - лицата и на двамата вече грееха щастливо. Имаха еднакъв палав, съзаклятнически вид. И днес се повтори същата сцена - момчето излезе от училище, дядо му го чакаше, двамата изглеждаха толкова щастливи да са заедно. Вървяха редом, докато стигнат до колата - дядото клатушкайки се, с разкопчаната шуба и както си е редно - под нея с пуловер и риза, и онзи симпатичен каскет над искрящите очи, и детето, подтичвайки и ръкомахайки и живо описвайки някаква случка. А после се качиха в резедавата жигула, изпърпори тя ръмжащо, но като да поздравява стари приятели и отпрашиха нанякъде, където щяха да продължат да се наслаждават на компанията си.

Такава топла картина беше това... И ме върна в моето детство, когато тези коли бяха единствените по улиците, а всички дядовци изглеждаха почти по този начин, и каскетите бяха такива... и ми напомни моя дядо, който иначе беше ужасно сприхав човек, но с мен ставаше различен. И беше готов да ми угажда на всички приумици, и да се забавлява заедно с мен. Той ме учеше как да забивам прави пирончетата в дъската - всеки ден беше готов да ми подготвя нова дъска и пирончета, докато се науча, а когато си ударех пръстчетата, ми ги духаше, за да минат бързо. Возеше ме дълго време в шейната зимно време и “случайно” ме обръщаше в преспите, което ме караше да се заливам от смях. Водеше ме на зъболекар чааак до болницата, която беше в края на града, отвъд реката - водеше ме с такава една същата жигула, ама бяла. Той ме водеше, защото аз се страхувах, а той винаги казваше на зъболекарката, че аз съм внучето му и че не трябва да ме боли. И хич не ме болеше, не както когато ходех с другиго. Пак той беше този, с когото ходехме на реката с колата и аз с огромно удоволствие и възхита го наблюдавах как хвърля и разперва серкмето, а после с една много закачлива усмивка ми дава пълната със сребристи мренки мрежа...

Превозните средства от моето детство

Нaй обичах да лягам край него следобед, защото той бързо заспиваше, а аз се измъквах тихичко и отивах да си играя. Спеше по корем, никого не съм виждала да спи така. Все мен викаше да му вадя тресчиците и трънчетата от пръстите. Много обичах да го слушам да пее, макар да знаех, че пее, когато не му е добре. Той ме научи да правя салата, а после сядахме заедно на масата, разрязвахме си глава лук, белехме люспичките и си ги хапвахме сладко със сол. От него запомних, че винаги трябва да похвалиш домакинята за яденето, дори и да не е безупречно, защото тя е отделила време и усилия да го приготви. Също и да затварям вратите безшумно - връщаше ме, когато я хлопнех. Когато отидох да уча другаде и връщах празните буркани, той все ме хвалеше, че аз единствена от деца и внуци връщам буркан с капачка и ето, затова от мен щяло да стане човек. От него съм взела гъстата коса, организираността и комбинативността и желанието да помогнеш на когото има нужда. А когато го оперираха от тежка болест на 80 години и се върна у дома кожа и кости и не можеше да излезе от вкъщи със седмици и се наложи да се подстриже, поиска от мен да го направя. И за мое нещастие, когато почина, не можах да ида и да го изпратя...

Този чужд дядо днес пред училището завъртя лентата пред очите ми и ме върна към толкова мили и толкова трогващи моменти. Цял ден го мисля. И изведнъж ми проблесна! Дядо беше роден на днешната дата. Няма случайности. Този дядо днес беше там, за да ми напомни това. Дано и утре го видя. С каскета и с всичко...

Още от Кристина:

Както винаги е било

Автор: Мария Пеева

-  Виж дядо каква кула ще ти построи. - казва мъжът ми на Бобчо, който след две седмици карантина най-после е у дома заедно със  сина ми и снаха ми. Седнали са на пода двамата и  строят кула от конструктор, която обаче се получава крива. - Има една кула в Италия, също като тази, която някой ден, когато може да се пътува, ще те заведем да видиш. Ще отидем с баба, мама и татко, и Косьо, и Коко, и Алекс, всички. И баба Петя ще вземем, и баба Лина, и вуйчовците ти.

- Всички! - щастливо се смее Боби и бута кулата с едно движение. После започват отново.

Знам, че много хора се притесняват за  децата, как им се отразява тази лудост около нас, но аз повече се притеснявам за  родителите, за бабите и дядовците. Притеснявам се за нас. Защото децата се адаптират към ситуацията по-лесно от нас. Детската им психика успява да преработи случващото се и да го нагласи. За тях то е временно затруднение. После идва Коледа и о, колко забавно, дали  дядо Коледа ще е с маска? После идва ваканция, после пролет, животът продължава и има стотици неща, които децата очакват с нетърпение. За тях животът и сега  не е спрял.

А за нас?

Излизах вчера с една приятелка, с която преди всяка седмица пиехме кафе и обменяхме клюки, вицове и женски приказки. После дойде ковид и спряхме, но от известно време започнахме отново - само че сега не пием кафе, а си правим дълги разходки. Адаптирахме се. Намерихме начин пак да си прекарваме добре. А можеше да се чуваме по телефона и да се жалваме как ни липсва доброто старо време.

Последните дни разделението между приятелите ми в  социалните мрежи е ужасно. Ще пропусна на колко стени видях профилни снимки с черни ленти, защото стават все повече и повече. Но за всяка черна лента има и по някой пост, в който се тъжи за прегръдка, усмивка, свобода. Имам чувството, че някои хора са в концлагер. Действително ли така се чувстват? Нямам идея какво става в главите им, за да живеят с такава нагласа.

На всеки нещо му липсва. На мен ми е криво, че не ходим на ресторант, защото не искам да сядам на затворено. Криво ми е, че не пътуваме надалеч. Криво ми е, че не мога да си взема чантичката и да отида в мола  на дълга разходка и шопинг.  Спрях ги тези неща, факт, никой не ми ги е забранил, аз съм преценила, че мога да се лиша от тях за известно време. Някой би казал - вие имате добър стандарт, не сте усетили кой знае каква тежест. Не се оплаквам.

Но имаше времена, в които нямахме този стандарт.

Когато живеехме в мансарда и се отоплявахме с една  ужасна, миризлива и опасна стара  газова печка. Имаше времена, в които в тенджерата вреше само леща и се радвах, че бебето е на кърма  и поне за неговата храна не мисля. Имаше времена, в които не знаехме дали ще можем да си платим следващия наем. Преживели сме всичко това и сме оцелели, и сме се адаптирали.  Няма да се предадем и сега. Ще открием нови малки радости и ще създадем нови навици. Ще се забавляваме по други начини. Ще открием нови светове и нови професии. И всичко това ще ни обогати, така че когато един не толкова далечен ден светът се върне към предишния начин на живот, ще знаем и можем повече отпреди.

Ще открием ходенето на планина и на по-изолирани и диви райски кътчета. Ще открием радостите на  селския живот. Ще си  направим зимнина. Ще четем повече, може би и ще пишем повече. Ще слушаме музика, ще гледаме филми, ще се грижим повече за здравето си. Ще станем кулинарни виртуози. Ще си осиновим животинче, ще се научим да плетем или да бродираме. Ще прекарваме повече време със семейството  си. Ще спрем да правим компромиси с приятели, работодатели и избори, защото ще осъзнаем много грешки. Ще има моменти, в които ни е тъжно, и това също е нормално. Както е нормално и да ни липсват радостите, с които сме свикнали. Но в природата празно не остава и всяка липса изисква да бъде запълнена - ако не се погрижим да я компенсираме с нови радости и емоции, то тя сама ще се запълни с тъга и болка. Нима искаме това?

Как животът ни продължава не зависи само от вируса, зависи и от нас.

Няма по-ценно качество от адаптивността. В екстремни ситуации не оцеляват най-силните, нито най-здравите, нито най-красивите, нито най-умните. Оцеляват най-адаптивните. Решенията са в главите ни, само трябва да ги извадим оттам. Всичко е въпрос на психика, казва мъжът ми, който съвсем не е философ, но е много практичен човек. Всъщност каза ми го за първи път точно в онази  мансарда и при всяка криза, с която се сблъскваме, си го спомням.

Докато сме на този свят, време има за всичко. 

А после?

За после не знам. Ще му  мисля, когато дойде.

Знаете ли какво написа една майка в групата ни, когато споделих мислите си там? Написа:

“Баща ми казваше, че щастието също е навик.”

Безценен навик, който всички можем да научим. Стига да поискаме.

Жега

Тук разказвам за едни далечни времена. Споделям го отново, за да си спомним, че всичко, което сме преживели е опит, скъпоструващ и безценен. И пътища винаги има.

Как ще се учи до Коледа? Министерството на образованието изпрати препоръки до директорите на училищата за провеждането на учебните занятия до 23 декември.

Предвиждат се три варианта на редуване на дистанционно с присъствено обучение, които включват съответно до 40%, до 49% и над 50% от учебния процес на всички ученици от 5-и до 12-и клас да протече в електронна среда:

Предимно присъствено ще е обучението за малките класове и за тези класове, на които предстоят матури. За учениците в начален етап се препоръчва вариант с разделянето на групи, като обучението във всяка паралелка се провежда в две смени.

Сред останалите препоръки на МОН към директорите на училища са:

• Дистанционното обучение да е до две седмици
• Редуване на класовете за дистанционно и присъствено обучение
• Учениците от I до IV клас да се разделят на групи и да учат на две смени
• Въвеждане на хибридно обучение
• Часовете да се намалят с до 10 минути.
• При смесване на ученици от различни класове, всички да бъдат с маски
• Създаване на организация за присъствие на учениците в класната стая, като преподаващият учител работи от разстояние, а в класната стая по време на урока влиза служебно лице - заместник-директор, педагогически съветник, психолог и т.н.

Източник: OFFNews

Вижте също:

Препоръките на лекаря за учебната година

Автор: Весела Георгиева

Една лятна сутрин се събудих озарена от гениална идея. Поредният грандиозен проект, с който Георгиев да не скучае поне три седмици и да свали 20 излишни килограма. Още преди да съм си направила кафето, му развалих настроението дългосрочно.

- Гоги, мисля, че е редно този огромен гараж да бъде превърнат в нещо практично.

Изплю обратно първата си глътка кафе. Настаних го удобно на близкия стол, да не вземе да се катурне, че работна ръка щеше да трябва. И обясних. Крайно време беше творческият ми гений да си има местенце, където да се излива, без опасност да наводни къщата. Гаражът беше идеален да се превърне в ателие, студио, работилничка или място, където да врътна ключа като ме ядосват и да ги зарежа да се избиват по мъжки.

Да уточня. Гаражът ни беше огромен. Строен някъде преди 326 години, вероятно с идеята да побира два боклукчийски камиона, прицеп с ремарке, кацата с кисело зеле, щайгите с домати и казанчето за ракия. Подът беше от пръст, в която къртиците си бяха направили публичен дом, а по ръждясалите ферми на покрива паяците преди месец уловиха половин прасе. Огромните железни врати така бяха клеясали, че се отваряха само с фадрома.  А в голите тухли гъсениците слушаха до безкрай една надраскана плоча на Лили Иванова. Иначе беше уютно. И подходящо за целите ми.

- Е, какво толкова сега – опитах да го успокоя. – Малко цимент и гипсокартон и сме готови. Даже не е нужно да боядисваш, по-арт ще го караме.

Георгиев ме погледа, погледа… Обеси ме мислено на пътната врата, закла ме вместо прасето на съседите, върза камък на глезена ми и ме метна в близкото езеро. Но нищо не каза. Глътна два валидола и хапче за рефлукс преди да допие кафето си, стана и рече:

- Хубаво, ще го направим.

И се захвана. Без дума да каже, без веднъж да измрънка. Три бетоновоза цимент прекара. Без пясък и камъни остави Марица наблизо. Бърка, изсипва, вари. В железарията храм му издигнаха, в завода за гипсокартон го посрещаха с песен, а заводът за бои предложи да боядиса колата безплатно. От сутрин до вечер се трудеше неуморно. Без гласа му да чуя. Само смирено отвръщаше:

- Да, Гоги. Добре, Гоги. Така ще е, Гоги.

Дори не измрънка, когато три пъти смених местата на контактите, след като беше прекарал жиците и сложил конзолите. Тихичко, мирничко, кротичко извади, замаза, проби. Стана идеално. И наистина свали 20 кила!

Обаче нещичко тънко ме глождеше. Викам си, брех, в тоз хрисим човечец мирише ми нещо на гнило. Сигурно си е мислел, че като сгази лука, вече няма да спи при котела, а на топло и чистичко в студиото. Не е познал. Вратата още не беше сложена, ама аз държах ключа на врата си.

Край! Свърши го! Резнахме лентата. Чисто ново! Точно както си го представях. Беличко, спретнато, топличко. Четири лампи сложи, всяка на отстояние точно 1,523545 м от всичко наоколо. И там седем пъти пробива и маза, щото светлината е много важна за правилното протичане на гениалната ми мисъл, да знаете.

След като душевният ми оргазъм отмина, Георгиев се зае да ме въведе в тайните на управлението на така важната светлина.

- Като натиснеш големия ключ, светва първата лампа. Нейното дистанционно е с номер едно. Вторият ключ светва ей онази там, най-крайната. Третият – средната, а четвъртият трябва да светне ей тая над тебе. Само че дистанционните малко си бъркат работните честоти. И номер 2 управлява лампа номер 4, номер 3 – 2, а дистанционно номер 4 май нищо не управлява. А, снощи включи микровълновата, но то беше инцидентно.

Цъкам аз дистанционни наред, а срещу мен – дискотека. Натискам ключове на стената – „Звук и светлина“!

- Ама, Георгиев…

- Виж сега, нищо не мога да направя за дистанционните. Ще им свикнеш. Бели кахъри са това. Най-важното е да запомниш как да ги гасиш. По единично – божа работа. Натискаш там, все някога ще угаснат. Всичките наведнъж – натискаш три пъти първия ключ 1 или всички дистанционни, докато някое не захапе. Ако пак не стане – ляв ключ, десен ключ, среден, десен – три пъти. И вече ще станат работите. Проверено е!

И ми просветна цялата таз добрина и смиреност. Всичко изпипано по конец, ама на дърти години да се уча Бетовен да свиря на дистанционни и ключове. Няма да стане. Домъкнах си аз един 250-ватов прожектор и ми е ден! Вярно, че светна от шестия път, че и контактите замаскирани, ама тръгна!

Викам си, браво бе, моето момче, аз се грижа за твоята фигура, ти ми отвръщаш с ребуси и загадки.

Така че, мили мои, изобщо не се лъжете. И най-добрият съпруг ще намери начин да ви върне тормоза.

Още от Весела:

Петото ще е момиче

Диспраксия? Признавам си, че не бях чувала този термин, докато една майка от групата ни не сподели за трудностите, които среща дъщеря й. Мисля, че тази преводна статия от parents.com ще е полезна за всички ни, особено за учители и хора, които работят с деца. Автор е Джиа Милър, която споделя личния си опит като майка на дете с диспраксия. Ето нейната история.

Когато синът ми беше на седем години, той поиска да се научи да кара колело. Всеки следобед убеждаваше някой от нас да излезе навън и да го учи. Два часа по-късно, отзовалият се член на семейството се връщаше с болки в гърба, уговаряйки сина ми, че вече е време за прибиране.

Синът ми успя бързо да подкара колелото, но продължи да се мъчи с това да потегля сам, да запази баланс при завиване и да спира безопасно. Отне му около два месеца да овладее потеглянето, въртенето на педалите и спирането. Сега той е на девет и се гордее с това, че може да кара колело.

Защо това беше такова голямо предизвикателство за него? Защото синът ми има диспраксия, неврологично разстройство, което често засяга двигателните умения.

Приблизително десет процента от населението има диспраксия, но ако не сте чували за нея, не сте сами. За състояние, което може да засегне до един на всеки 10 души, е шокиращо, че  учителите рядко са чували за него и не могат да осигурят достатъчна подкрепа в класната стая.  

Какво представлява диспраксията?

Диспраксията е състояние, при което невроните в мозъка, които контролират двигателните умения и усещания, не реагират и не се  синхронизират правилно. Допреди този сравнително нов термин, тези деца са обявени просто за тромави и това ужасно определение ги преследва до зряла възраст.

Диспраксията не протича еднакво за всички и може да се обърка с редица други състояния. За нея няма лечение. Децата с диспраксия обикновено не изглеждат различно от връстниците си и за всички останали остава скрито колко трудно е за тях да изпълняват „прости“ задачи.

Хората с диспраксия могат да имат един или всички от следните симптоми:

• Трудности с фина моторика, като писане и използване на прибори за хранене
• Трудности при двигателни умения като ритане на топка и ходене по стълби
• Трудности при запомняне на устни инструкции
• Невъзможност за организиране или управление на времето
• Невъзможност да се преценят точно хората и ситуациите и да се отговори правилно на социалните сигнали
• Зрителни и сензорни затруднения, невъзможност за ориентиране в пространството
• Лоша памет
• Забавяне на говора или затруднение да се използват думите по подходящ начин
• Всичко -  от пълзенето до скачането на въже, може да бъде предизвикателство

На 10 месеца синът ми започна работа с физиотерапевт, който го научи да пълзи, да ходи, да тича, да прескача, да скача, да се катери по стълби и т.н., тъй като той не беше в състояние да развие нито едно от тези умения самостоятелно. Но останаха другите проблеми.

Децата с диспраксия учат всяко ново умение в неговите три компонента – човек, дейност, среда.

Ако се научат да скачат на въже у дома, децата ще се затруднят да го направят в училище, защото трябва да използват друга част от мозъка си и да изпълнят умението си с нова настройка в новата среда, обяснява трудотерапевтът Сали Пейн.

Аз не съм слаб, мога всичко!

Как изглежда диспраксията в класната стая

Миналата пролет, по време на годишната родителска среща на сина ми, слушах как неговият учител и различни педагози го описват като мързелив, провокативен, небрежен и непредразположен към учене. И аз изтъкнах онова, което като че ли никой не разбираше - неговата диспраксия. 

Синът ми е много интелигентен, но със сериозна липса на двигателни умения и умения за планиране, така че макар да е напълно способен да реши сложни задачи наум, не може лесно да пренесе решението си на хартия. 

Децата с диспраксия трябва да положат много повече усилия за организиране на движенията си. Те използват когнитивния си капацитет, за да седнат правилно на стола, да хванат писалката и да движат ръката си в правилната посока, така че нямат повече капацитет да мислят за инструкциите и да следват какво се случва, обяснява Пейн. 

Когато учителят му поставя задача, синът ми обикновено си спомня първата и последната инструкция, но нищо между тях. Но тъй като иначе е изключително умен, учителят приема, че той пренебрегва неговите указания и вижда провокативно дете, вместо дете, което се нуждае от подходяща подкрепа.

Скритите борби и видимите последици

Едно от най-големите предизвикателства е да накараш другите да разберат и приемат твоето състояние. Родителите, включително и аз, многократно обясняват на учителите симптомите на диспраксия, помагат им със съвети и утешават децата си, когато се чувстват провалени, защото най-доброто от тях не е достатъчно добро и биват осмивани, че са направили нещо „погрешно“ пред целия клас. Начинът, по който възрастните, особено учителите, реагират на дете с диспраксия, силно влияе върху реакцията на връстниците им. За съжаление тормозът от учители и ученици е често срещан.

Говорил съм с много родители на деца с диспраксия и двата апела, които многократно се повтарят са: „Иска ми се хората да разберат колко много работи детето ми“ и „Детето ми е най-добрият и най-съпричастен човек, когото познавам“. За моя син и за много други и двете са верни.

Човек с диспраксия трябва да работи десет пъти повече, само за да овладее основни задачи като закопчаване на предпазен колан или връзване на обувки. И го правят, защото не искат да ги дразнят, че са различни. Тъй като се борят ежедневно, те съпреживяват с другите, които са изправени пред несгоди, защото много добре знаят какво е чувството да си различен и не желаят никой да се чувства смутен или безпомощен.

Диспраксията не трябва да бъде покрита с тайнственост. Много знаменитости като Даниел Радклиф, Кара Делевин, Мел Би, Шер Флорънс Уелч, Ричард Брансън, Джейми Оливър публично споделят диагнозата си. Наличието на диспраксия не е показател за неуспех - това е доказателство за характера и постоянството на човека.

„Децата с диспраксия често имат страхотно чувство за хумор, което наистина им помага да се справят с това“, казва Пейн. "Обичам да прекарвам време с тях. Те имат различен поглед към света, отлично се справят с решаването на проблеми и имат толкова необикновена съпричастност. Защо не се гордеете с това, че имате диспраксия?"

Източник: parents.com

Вижте също:

Никой не е застрахован

Автор: Каролина Дия

Когато се замислих кога за пръв път съм научила повече за България, сетих се за една презентация  по география, някъде в седми клас. Трябваше да си изберем и да представим една европейска държава. 

Заедно с най-добрата ми приятелка хванахме се за работа сериозно. Предложих България за да сме оригинални – кой друг би избрал някаква малка, далечна и непозната държава? 

- България? А какво има там? - Учуди се искрено Магда.

- Хубави волейболисти, толкова знам – отговорих спокойно. - Май е време да научим повече. 

Направихме невероятна презентация (съдържаше доста подробно обяснение как се вари ракия; не питайте къде го намерихме!), получихме своите шестици. Темата приключи. 

Съдбата си знае работата. От знанията на ниво „хубави волейболисти“ стигнах до това да уча български и най-накрая – да емигрирам.  Вече две години живея в София, когато е възможно обикалям интересни места наоколо и пиша истории във Фейсбук с цел да покажа на полските познати и приятели, че тази малка, далечна и непозната държава всъщност е хубава и интересна. 

Въпросът, който чувам най-често? Дали тъгувам за Полша. 

Няма как да се правя, че съм българка – акцентът ми личи от десет километра – нямам и намерение. Харесвам родният си език, култура. Не ме е срам от корените си. Обаче не бих казала, че тъгувам за родината. Неусетно България стана „там при теб“ (както казват родителите ми), а София – „вкъщи“. 

С гордост представям ви много личен списък на неща, които наблюдавам, записвам и споделям с тези, които имат желание да го четат: 

1. Много хора ми пожелават мъж българин. Нямам нищо против, но имам едно малко изискване – да се казва Иванов. Някой Петров, Константинов или Йорданов всъщност също ще свърши работа. Тогава с радост ще си сменя фамилията и ще приключа с „Как се казвате?“ „Как се пише това?“ или неловка тишина, която следва след името, докато погледът на човека отсреща казва „Айде сега, какво е това нещо, чети си го сама“. Понякога чувам фамилията си в няколко варианта, но търпеливо коригирам и не се ядосвам. Става забавно. 

2. Както споменах по-горе, акцентът ми личи от десет километра. Обаче много рядко някой успява да отговори правилно на въпроса откъде съм. Обяснявам, че не е Русия. Нито Украйна. Даже и Чехия не е. А камоли Македония! 

3. Събрах достатъчно много материал за да напиша книга, базирайки само на разговорите ми със софийските таксиджии. Изненадващо много неща можеш да научиш за манталитета и начина на мисленето на българина докато се возиш из столицата. Няма да забравя един мил господин, който ми пееше едни стари, полски песни. В 6:45 сутринта. 

4. Българите не знаят много за Полша, но имат спомени отпреди 30-40 години. Поляците също знаят толкова за България и май спомените им са същите. Поляците разказват за топлото море (нашето е студено), българите за красивите полякини. 

5. Когато заявявам, че се чувствам добре в България, никой не ми вярва. Айде, малко самочувствие, мили хора! Самокритиката у българите понякога наистина е покъртителна.

6. Понякога се налага да забравя за полската си душа, възпитание и каквото там още „полско“ има в мен. С течение на времето спираш да се чудиш на различното, приемаш го. Даже и да не ти харесва. Определена доза чувство за хумор също помага. Проверено! 

7. Кой мрънка повече – поляците или българите? Честно казано, нямам отговор. Истина е, че и двете нации обичат да го правят. Също така всеки е лекар, учител или поне треньор по волейбол и си знае работата, докато другите, разбира се, нищо не знаят.

8. И поляците и българите оправят се невероятно когато нещо липсва. Което поражда наистина сериозни въпроси от сорта „За какво ни е всъщност тая държава“, но това е друга история. 

9. Обичам българската кухня, моето семейство яде баница и лютеница, а от България поръчва си вино и... кетчуп (бил много по-хубав от полския). Ако някой ден успея да уверя българските ми познати, че каша става за ядене и да обясня смисъла на меденките, които трябва да лежат поне месец, за да ги изядеш на Коледа, победата ще е пълна.

П.П: В мача „полските сърми срещу българските“ печелят българските, обаче най-вкусният хляб и ябълки има в Полша. 

10. Светът е голям, а полските неща дебнат отвсякъде. Буквално. Друго е да намериш любим шоколад от детството в българския магазин!

11. Чужденец на хоризонта понякога „активира“ тарикатлък – това не го харесваме. Обаче когато същият този чужденец говори български, работата е друга.

12. Не обичам да закъснявам, но все по-рядко се чувствам виновна когато ми се случи. Когато аз закъснея с 5 минути, този, с който съм се уговорила, ще закъснее с 15. Очертава се, че скоро ще забравя за този елемент от „полското ми възпитание“ и ще започна да повтарям „Спокойно, има време“ така, както само българите го умеят. Да, никак не можеш да се ядосаш. 

Бих могла да изброявам до утре какво ми харесва, а какво не чак толкова – списъкът е дълъг. Сигурно ще добавя и още. Най-важното ми е обаче, че в България има за мен спокойствие, което ми липсваше. Има и невероятни хора, които ме уверяват, че решението ми беше правилно. Празният апартамент, който в началото ми се струваше страшен, полека-лека се запълни с моите вещи, съседите вече ме познават и даже не се смеят когато водя разговори на полски с кварталното куче, което храня почти всеки ден. Все по-рядко се губя из улиците на София, имам си любимото кафене, ресторанти и места, където се разхождам. „Там при мен“ е добре.

Благодарим на Каролина за споделения поглед към България. Светът е голям и добри хора има навсякъде.

Прочетете още: Вторият дом

Автор: Мария Пеева

Бях ви споменала, че решихме да оставим Алекс на домашно обучение тези дни. Ако се чудите защо, ще ви отговоря накратко. Защото в момента е пикът на ковид, около нас всички са болни, а аз работя вкъщи и имам възможност да го погледам за две седмици. Поне докато ситуацията се поуспокои и хаосът с болници и аптеки се преодолее. 

Това ни решение ме накара да преосмисля много неща, като например величието и  героизма на началния учител. Особено на началния учител на Алекс. Това дете със сигурност има шило в дупето, както би казала баба ми. Само където не се правя на маймуна, за да му задържа вниманието. В интерес на истината, когато му го задържа, постига невероятни резултати.

Първия ден си разпечатахме училищната програма с най-доброто намерение да спазваме учебните часове. Почнахме с диктовката. Дядо Димо яде диня, Дани и Дени делят мандарини и така нататък. След диктовката Алекс попълни работните листове за пет минути и обяви, че часът е свършил и е време за междучасие. Осъзнах, че няма да стане по този начин и се налага малко да разнообразим учебния процес с подръчни материали. Предложих му да четем книжка и той си избра две - “Феята от захарницата” и  адаптираната  версия на “Произход на видовете”.  Решихме той да чете на глас “Феята”, а по “Произход” да учим вместо “Околен свят” или както Алекс му казва “Наука”.

Часът по четене започна добре, историята се хареса на Алекс, бавничко и старателно я зачете, на една-две думи заекна и се наложи да му ги обясня, но като цяло тръгна успешно. А аз, удобно полегнала на дивана, с котка мъркаща в скута, усетих как лека-полека се одрямвам. Изведнъж обаче чух:

- И тогава феята ПРЪЦНА.

Скокнах, разбира се. Катя Антонова, тази фина жена, надали пише за пръцкащи феи, поне аз не си спомням този момент, като четохме книгата с Коко преди време.

- Алекс, наистина ли пише това? Не го помня!

А той ми се засмя.

 - Исках да проверя дали внимаваш, мамо.

След което продължи да чете, като на всяко второ изречение някой “пръцкаше” - кога феята, кога момченцето Филип. Ей така си прочетохме половин книжка с пръцкане. А Алекс все пак се смили над мен. Можеше и наистина да пръцка, за да  ме разсъни. Както сега е модерно да се казва - бърз тест за ковид.

А вчера наблегнахме на математиката. Отново за пет минути приключихме с работните листове с числата до 20 и се заиграхме с таблицата за умножение. Накрая на Алекс му доскуча и предложи да поиграем карти. Грабнах възможността и покрай сантасето го научих да брои карти и да ги смята (умение, което бързо усвои по-добре от мен). Изиграхме няколко игри и затвърдихме смятането до 66, като всичко изглеждаше чудесно.

И точно тогава баща му се върна от работа и се включи в турнира, а той е не само много добър на  сантасе, но и е от онези хора, които са отвратителни, когато победят, подсмихват се самодоволно; вдигат рамене, уж без да искат са ви смачкали; подхвърлят между другото реплики от сорта на:

- Може и да ви пусна една игра, той вашият отбор е толкова слаб, че и назад да бягам, няма  да ме стигнете.

Ужасен човек, не знам какво съм намирала в него 30 години, както и да е.

По едно време избухнах след като поредната ни стратегия с Алекс се оказа неуспешна и баща му ни победи с една точка! Една точка, за бога, заради глупавото вале, което помислих, че е дама. Ядосах се, скокнах, почнах да хвърлям обвинения и плюнки, Иван ме зяпна пак с онази самодоволна усмивка (как не съм забелязала досега колко е жесток и коварен този мъж).

А Алекс каза:

- Не, аз няма  да играя повече с вас, АКО СМЯТАТЕ ДА СКЪСАТЕ.

Оттеглих се и ги оставих да се надлъгват, докато аз се смея на спокойствие с чаша вино. Мисля, че това спокойно може да се приеме като предмет “философия”. Макар че това май се учеше чак в гимназията.

А от понеделник Алекс иска да тренираме айкидо, защото в училище имат такова допълнително занимание. Имала съм цели два дни да се подготвя за треньор, ми каза.

Ако не друго, детето поне има високо мнение за мен.

Оставям ви, защото ме чака доста работа.

Ичи, ни, сан, ши, го…

**********

"Дано живееш в интересни времена" е старо китайско проклятие. Е, сбъдна се. Сега от нас зависи от проклятие да го превърнем в благословия. Или поне да се опитаме. Отлично осъзнавам, че домашните занимания няма да компенсират училището, но не съм притеснена. За кратко ще се справим, ще опитаме и нови "методи".  Другата седмица съм намислила да учим мерки и теглилки, като готвим заедно, Коко много обичаше, сигурна съм, че и на Алекс ще му е забавно.

Защо за децата е полезно да готвят