Автор: Миряна Захариева

Напоследък много ме вълнува въпроса за това  как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е  умението да общуват с другите самостоятелно  (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все не достига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случилои заедно да достигнем до изводи за това кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно,  когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам,  докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт.  Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

• Какво се случи?
• Ти защо направи това?
• Ти как се почувства, когато…..?
• Тази играчка на кой е?
• Кой я взе пръв?
• Какво е правилото за такива ситуации?
• Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
• Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил.Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне.Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения,смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите.Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите.Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.

Ако тази публикация ви е харесала, препоръчваме ви да прочетете и Какво учат децата, когато е мръсно и опасно.