Автор: Мария Пеева

Леголенд Гюнцбург е само на 120 км от Мюнхен. Пътят ни отново минава през тъмнозелен пейзаж с гористи хълмове и накацали сред тях живописни селца, в полите на баварските Алпи. Къщичките са на два-три етажа, със заострени покриви, бели фасади, дървени в горната част, или укрепени с дървени греди в интересни геометрични форми, с тъмни капаци на прозорците и навсякъде украсени със сандъчета с цветя. Улиците са чисти, прави, равни, над всяко селце се извисява църква. Тук-там извън селищата виждаме и насаждения – най-вече зеле и царевица, строени в перфектни редици, никъде няма нищо разхвърляно, мръсно, излишно. По пасищата забелязваме големи стада крави – едри, охранени, светлокафяви на бели петна, като нарисувани. Изобщо баварската провинция не е просто красива, тя е приказка, само че не от страшните приказки на братя Грим. Когато стигаме Лауинген на Дунава, имам чувството, че съм се върнала назад във времето.

Електроцентралата, която Алекс нарече "фабриката за облаци".

Хотелчето ни е къща на два века, преустроена в типична баварска страноприемница с разкошна сенчеста biergarten. Алекс веднага се залепя за колекцията от влакчета, подредени във витрини във фоайето. Стените са украсени със снимки, на които виждаме, че високият усмихнат старец, който ни посрещна на рецепция, е музикант, обиколил света на младини. По-късно откриваме, че е и превъзходен готвач, нищо че е малко разсеян и няколко пъти ни пита дали сме американци. Хотелчето е пълно с гости, в пивницата в прекрасната сенчеста градина няма една празна маса, сервитьори тичат напред-назад с пълни халби, храната – менюто е само един лист с домашно приготвени гозби – е невероятно вкусна. А самото градче, в което излизаме за разходка и кафе… Е, няма такова спокойствие. За миг имам усещането, че животът тук е спрял. Всъщност той си върви, но темпото е съвсем различно. Ако ние в София живеем в техно ритъм (някои в чалга), тук хората си карат на класика. И никак не им е зле. Сядаме в кафене с дървен покрив до кметството. Пред нас е паметникът на родения тук Алберт Велики – най-известният средновековен немски философ и богослов, учител на Тома Аквински. Обяснявам на момчетата, че той е въвел ученията на Аристотел в християнската теология, което очевидно не предизвиква никакъв интерес у тях, още са малки за такава информация и бързо ги изгубвам. Знам с какво ще привлека вниманието им веднага. В близкия Гюнцбург е роден Менгеле, кошмарният доктор, експериментирал с хора в Аушвиц. Мога да им разкажа за него, ама нещо не ми се връзва тази информация с посещението на Леголенд и решавам да оставя настрана Втората световна война и концлагерите, поне на този етап. Но не пренебрегваме историята съвсем, защото момчетата се впечатляват от високата наблюдателна кула с изображения на важни събития от историята на градчето, от която има изглед към Дунав и целия град. Не само те са изумени. И аз имам чувството, че съм влязла в картина на някой стар баварски художник, съвсем леко осъвременена. Няма навалица от туристи като в Мюнхен, макар че тук-там засичаме по някоя малка групичка като нашата – най-вече семейства, а много често и велосипедисти. За тях има алеи и извън града – успоредно на пътя, но предвидливо следващи сенките на дърветата. Пред кметството има паркинг с автомат, в който пускаш монети за престой над 30 минути. Седяхме в кафето около час, паркираха две коли, хората си взеха билетчета и тръгнаха нанякъде. Така и не успяхме да разберем как се контролира паркинга, защото няма бариера. Накрая стигнахме до извода, че се контролира от съвестта на гражданите. На съседната маса две възрастни германки, докарани почти като близначки в светли панталони и блузки на миниатюрни цветенца, пият кафе с бита сметана и се закачат със собственика, който им е набор. Друга възрастна жена с лек тремор като от паркинсон работи в бензиностанцията. Дали и това градче не е останало само със старци като толкова много малки български селища? Убеждавам се, че не е така, когато по улицата минава цяла група от детска градинка, очевидно изведени на разходка. Дечицата са много малки и за да не се изморят, учителките са ги натоварили в специални колички. Позволявам си да ги снимам, защото личицата им не се виждат. По-късно проверявам в интернет – населението на градчето е малко над 10 000 души. За две разходки го обиколихме, като пресякохме и моста над река Дунав, която е далеч по-тясна и бавна тук. В това малко градче открихме аптеки, офис на Червения кръст, психиатрична клиника, оптика, тенис-кортове, детски градини, фитнеси, всякакви магазини, солариум, италианско кафене, гръцки ресторант, още няколко пивници, дюнерджийница и дори тайландски ресторант, а освен това фризьорски салони, салони за маникюр, бензиностанция и цели 9 хотела. Всичко това се помещава в стари, реставрирани сгради, поддържани в идеално състояние. Въобще всичко наоколо изглежда като пейзаж от исторически филм, само където хората не са облечени в тиролски носии, а и декорите винаги изглеждат някак по-съвършени, по-симетрични и… по-скучни от реалността. Дали градчето е толкова живо заради близостта на Леголенд, или просто баварската провинция изглежда така, не мога да кажа. Но ако някога имате път насам, не се ограничавайте само с Леголенд. Отделете си малко време да се насладите на спокойствието и красотата на Лауинген. Обещавам ви, че няма  да съжалявате.

Кметството

Типична баварска къща с дървени греди по фасадата

Детската градинка тръгва на разходка

Картата на градчето пред кметството, на която някой е залепил снимка на изгубеното си кученце Сами. Хората тук изглеждат толкова единна общност, че няма да се учудя, ако цялото градче е организирало хайка за Сами.

Така или иначе нашата основна цел е Леголенд и момчетата вече нямат търпение, затова оставяме багажа и хукваме натам. За Леголенд сме отделили два дни, но на първия стигаме до парка чак в 16 часа, а атракционите приключват в 19. По тази причина младежите са ужасно припрени, зарязват ни още на входа и хукват да разглеждат. Ние оставаме с Алекс, който изпада в шок още на първото влакче, където отказват да го качат и ни награждава с рев, вой и скърцане на зъби. Никога няма да забравя сцената, в която вървя след него, а той тича напред, реве и ме ругае „Лоша мама! Гадна мама!“, все едно аз съм виновна, че не са го пуснали да се вози. В същото време забелязвам една мама германка в подобна сцена с хлапенцето си, двете си разменяме съпричастен поглед и малко си отдъхвам. Наоколо са все мами и татковци, няма кой да ме укори. За щастие откриваме частта с по-детските въртележки, а там Иван застъпва и с Алекс се возят на няколко съоръжения, които са на „собствен ход“. Накрая Иван остава без дъх, но Алекс е доволен.

Алекс реве, защото е малък за страшното влакче

Това съоръжение е на „собствен ход", тоест таткото тегли едно въже, докато се изкачат догоре и после се пускат. Алекс поиска да се возят пет пъти. Забележете физиономията на Иван.

Момчетата се появяват отнякъде и успяват да ме качат на едно бързо влакче, което най-вероятно е съвсем бебешко, щом пускат и Алекс. Никак не съм фен на страшните влакчета и стомахът ми се обръща от тях, затова се надявам с това да приключа с атракционите. На следващия ден обаче Косьо и Коко ме водят на нещо, което си превеждам като Огнен Дракон в Нинджаго частта – казват ми, че това е влакче, което само обикаля из замъка. Да бе! Малките проклетници са ме излъгали. Огненият дракон ме подмята нагоре-надолу, затварям очи и изведнъж и страх, и всичко ми минава, и ми става едно такова весело и щуро. Оттам нататък нито Летящото Нинджаго, нито Проектът Х ме плашат, с момчетата обикаляме всички атракции, пищя, размахвам ръце и се забавлявам толкова много, че на следващия ден, представете си, съм с мускулна треска и без глас. Излиза, че и мамите обичат страшните влакчета.

Няколко практически съвети за Леголенд. Има пакети с билети за входа и настаняване в хотел, които излизат доста изгодно. Можете да си резервирате и паркинг и също да го платите предварително. Ако забравите да си разпечатате билетите за входа и за паркинга (като нас), на място ще го направят, много са услужливи. Експрес пасът ще ви спести голямо висене. Скъпо е, но си струва. Има три варианта, като при най-скъпия направо влизаш в избрания атракцион, а при най-евтиния си резервираш час и междувременно можеш да отидеш на друга атракция или просто да се разхождаш и да разглеждаш. Имайте предвид, че експрес пасът не важи за най-детските влакчета и въртележки, там всеки си чака реда. Карти на Леголенд има на влизане, вляво от входа, там където се взима и експрес пас. За водните атракции си купете дъждобрани, продават се в магазините. Някои хора си носеха бански. За багажа - навсякъде има място, където да си оставите чантата или раницата, защото на повечето атракциони не можете да се качите с тях. Храна и напитки има на много места из парка и опашките не са големи, но може да си носите и отвън. Тоалетните са чисти, безплатни, огромни и има и детски мивки, на което Алекс много се зарадва. Има страхотна площадка за катерене и пързаляне вдясно от Летящото нинджаго. Става за всяка възраст и за нея не се чака. Когато решите да си починете, просто заведете там детето и го пуснете да се наиграе, докато вие си отдъхнете. Има сцена за разни събития, а около нея шезлонги за почивка, на които можете дори да си подремнете, ако се изморите. Програмата за събитията можете да видите на сайта или в самия парк. Не пропускайте Лего Фабриката – там децата ще видят как се прави Лего на филмче и на живо. Много е интересно. На изхода й има магазин, от който може да си купите абсолютно всякакви части на килограм. Паркингът след 7 часа вечерта е кошмарен, стават адски задръствания на излизане. Изнесете се малко по-рано, за да ги избегнете. В магазините след 7 часа също настава голяма лудница. Ако ви се налага да излизате извън Леголенд, дори да е само до колата на паркинга, нека да ви ударят един печат, иначе няма да ви пуснат да влезете отново, нищо че си пазите билета.


Ето я площадката, която спасяваше положението всеки път, когато на Алекс му откажат достъп до някое влакче.

Ще приключа с най-милата ни случка от Леголенд. Момчетата получиха по един конструктор по техен избор, единственото условие беше да не надвишава сумата, която сме им определили. Алекс беше толкова изморен, че заспа в колата и неговият конструктор остана за сглобяване допълнително. Но Косьо и Коко подхванаха техните веднага. След вечеря ние излязохме да се поразходим из града. Прибрахме се и легнахме всички да спим. По някое време се събуждам от шумолене в стаята на момчетата. Познайте какво заварих. Двамата батковци, които иначе са в постоянна война, навели главици един до друг, шушнат си нещо и сглобяват роботи – в два през нощта. Толкова мила картинка бяха, че не успях дори да им се скарам. 

Приключихме с Леголенд – щастливи и пренаситени от емоции. Следва красивият Загреб, а после София. Доста се поуморихме от път и емоции, а и ни домъчня за Теди и Яна, и разбира се, за животинките.

Изобщо семейното ни пътуване беше голяма лудница и веселба. Забавлявахме се, карахме се, плакахме и се изморявахме. Видяхме интересни места, срещнахме интересни хора. Но за мен най-интересното от всичко беше как децата ми отварят широко очи, уши, умове и сърца, и поглъщат целия този нов, непознат и толкова различен свят, който един ден ще бъде техен.

Или може би трябва да кажа – който вече е техен.

Пътешествието ни можете да проследите тук:

Мюнхен - правете фалафел, а не война
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Виенски истории 
Пееви ще покоряват Европата