Автор: Лени Рафаилова

Тази история се случила много отдавна, мили мой малък читателю, но съм сигурна, че ти ще разбереш, колко е важно да имаш добро сърце, а не просто голямо шкембе. Ето я и нея сега.

Когато бил малък, Гошко бил злоядо дете. Злоядо е дете, което не обича моркови, супа и зелен боб. Майка му имала двеста и две книги с рецепти, някои от тях дори специално написани за хранене на злояди деца, за съжаление обаче от незлояди възрастни. Още от изгрев слънце, тя мятала престилката си и започвала да бърка разни чудни супи и манджи, коя от коя по-ароматни и изкушаващи. Ала нищо не помагало. Нито рибата на керемида, нито бобът в гърне. Всичко отивало за гощавка на прасетата в задния двор на съседката леля Милка. Така си растял Гошко, с по филийка-две хляб на ден и литър мляко. Бил слабичко момче, ама иначе пъргаво и здраво.

Един ден в града се разнесла мълва, че на площада при паметника някакъв известен немски готвач гощава минувачите с някакви странни хлебчета с нещо като наденичка вътре, ама по-различно, със сос от хрян или домат, както пожелаеш. Светнали от любопитство Гошковите очички, та се примолил на майка си да го пусне да иде да види за какво пък толкоз се вълнуват всички в града. Метнал се на старото си колело и врътнал педалите към центъра. А там - тълпа, целият град се е събрал и дъвче сладко-сладко хлебчета със странни наденички. Един едър, мустакат мъж, ухилен до уши, мята на голяма скара хлебчета и наденички. Говори развален български, ама всички го разбират и му се радват от сърце. Носи се миризма на вкусно. За първи път Гошко усетил глад, чак стомахът му захъркал като ядосан тигър. Срам не срам, малкият Гошко се промъкнал сред навалицата точно пред количката на веселия готвач. Кучето на Петър от съседната улица стояло до него, душело въздуха и се облизвало. Готвачът ги забелязал и подканил Гошко да се приближи. "Ти, дете, гладен?"- попитал. Гошко кимнал неуверено. След минута вече дъвчел най-вкусния сандвич на света. И така цяло лято. Всеки ден Гошко минавал покрай Веселия готвач и получавал своя дневен сандвич, потупване по рамото и бутилка студена лимонада. Стигнало се дотам, че Гошко проял моркови, супа от леща и зелен боб яхния. Майка му не вярвала на очите си и не спирала да приготвя всякакви вкусотии от радост.

Един ден завалял дъжд. Площадът, покрит с жълти и червени листа, пустеел под сивото есенно небе. Нямало смях. Хората притичвали, скрити под тъмни чадъри. Гошко спрял пред паметника, но засменият готвач не бил там. Само количката му седяла самотно настрана, а по страните й се стичали дъждовни капки като сълзи. Гошко усетил, че краката му омекват и не му е добре, нещо лошо ще да се е случило. Така стоял Гошко под есенния дъжд, с разбито сърце и сълзи по бузите, докато паднала нощта. Тая нощ той не можал да заспи. Майка му напразно се опитвала да го успокои, че чичо Жорж ще се върне и пак ще запали голямата скара, за да радва малки и пораснали. На следния ден леля Милка съседката, която знаела всичко, рано-рано потропала на вратата на Гошкови, за да им съобщи, че Жорж е починал. Никой не знаел, че човекът бил много болен и скоро ще си отиде от този свят. Затова решил, че е по-добре се върне в града, в който е роден, но още като малък трябвало да напусне след смъртта на баща си. Искал да направи нещо весело, което да накара хората да се усмихнат. С парите, които имал, купил количката за наденички и отделил останалите за продукти. Къщата на баща си пък оставил на младата Мария с двете малки деца, мъжът на която избягал, а тя трябвало да живее с тях в плевнята на Минко Ковача. Всичко това леля Милка разказала през сълзи. "Жалко, жалко - нареждала тя - такъв добър човек и как разсмиваше всички, и какво добро ни стори, та целият град сега не спира да плаче за него. И твоят Гошко даже прояде, заради неговите наденички ли кренвирши ли, ама прояде детето." Гошко седял сгушен на пода и слушал думите на съседката. Мъчно му било, сърцето му свито проплаквало, а по бузите му шарели солени поточета. „Добротата, тя - продължавала леля Милка - никога не вика и не крещи, идва ей така иззад ъгъла и ти подава ръка да се изправиш. Награди и паради не ще. Бог да го прости човека, дано някой повтори добрината му!" Гошко изтрил с ръкав сълзите си, разбрал бе какъв ще стане, когато порасне.

Мило дете, разказах ти тази малко тъжна, малко смешна история, не за да те натъжавам, а защото зная, че и ти си толкова добро същество, колкото са малкият Гошко и чичо Жорж, продавачът на топли наденички.

Още от същия автор:

Радко и сребърното цвете 
Ян-Чо и магията на четирилинките 
Извън времето

Автор: Мая Цанева

Тази сутрин гледах репортажа за майката, която изоставила детето си в градинка в кв. „Младост 1“. За 10 минути аз и съпругът ми минахме през 10 състояния на родителските емоции. След първите две минути, мъжът ми каза: „Виж я, вероятно страда от следродилна депресия." Аз се съгласих, и макар да не одобрявам постъпката й, се опитах да се поставя на нейно място. Съчувствам й - изведнъж не само е бедна, както се оказа и болна, но и под обстрела на въпросите на „професионална" журналистка: „Взе ли си поука?". А тя, тя просто иска работа и пари, за да си гледа детето. Срам я е и да търси помощ от някоя институция - никой не обича да го гледат снизходително като поредния нещастник.

После, напълно в разрез с това, използвахме случая да покажем на почти 4-годишното си момче, склонно към драматизъм (тип: „Вие сте лоши! Не ви обичам!"), че има наистина „лоши родители", които изоставят децата си. Едва ли ще го помни.
В края на прякото включване се почувствах зле - аз съм типичен лицемер, но си го признавам. Благодарна съм, че не ми се налага да гледам детето си със 120 лв. социално майчинство. Дано не изпадна в ситуация като тази на майката от репортажа. Дано не ми се налага да разчитам на добротата на другите.

Наскоро препрочитах "Приказките на Ева Луна". Една от тях разказва за майка, която в заблудата си, че ще даде нов живот на детето си, го „продаде" в мрежа за търговия с органи. Финалът беше отворен. 

Никой не е застрахован от грешки и злощастия. Никой не те учи как да гледаш детето си. Всички ни късат на този изпит поне три пъти. Парите са „тука има, тука няма". Аз няма да изоставя детето си, но не съм ваксинирана срещу депресия и мизерия. А вие?

Препоръчваме ви и Детето на държавата. 
За корените на родителското насилие прочете в Майките, които убиват.
За съдбата на непоисканите деца вижте повече в емоционалния разказ Райчо, който не стана мой. 

Снимки: offnews.bg

Сигурно ви е познато: вие миете чиниите, детето ви моли да извадите плюшения динозавър, който незнайно как е попаднал зад хладилника; хуквате да помагате, преди да е избухнал големият рев, но междувременно звъни телефонът ви; говорите със свекървата, която точно сега се е сетила да ви напомни, че сте обещали утре да минете, докато вие се опитвате да избутате плюшката с дръжката на мопа. В крайна сметка динозавърът си остава зад хладилника. Чувате грохот от хола. Оказва се, че другото ви дете е съборило книгите от лавицата, докато търси стикерите си. Все още с телефона в ръка вие виждате как мъникът съсредоточено вади любимите си стикери от кутийката си и ги лепи върху тапетите. Чувствате се способни да взривите апартамента с яда си, но в същия момент на вратата се звъни. Куриерът е донесъл поръчката, която сте направили по интернет и настоява да се подпишете, защото бърза. Всичко около вас звъни и пада. В покой са само неизмитите ви чинии.

Край. Моментът да научите повече за дзен настъпи.

Какво е дзен? Според тези, които го практикуват, това е възможност да освободиш естествената си енергия; да се предпазиш от полудяване; да пробудиш и реализираш собствените си способности и да бъдеш щастлив. Как изкуството дзен може да ни помогне във възпитанието на децата и създаването на спокойна, хармонична атмосфера вкъщи? Ето няколко изпитани прости правила.

1. Да вършим едно нещо в определеното за него време

Ако сме решили да рисуваме с детето, ще трябва да намерим половин час, в който да се занимаваме само с това. Без междувременно да пилим ноктите си, без да говорим по телефона. Без да тичаме до кухнята, за да проверяваме дали е готова супата. Децата лесно се увличат в това, с което се занимават, без да мислят за нищо друго. Можем да се поучим от тях. Нека отложим всичко останало за после. Да извадим боите и четките. Да сложим покривката, която е предназначена за цапане и да не се притесняваме, че детето ще разлее боите си върху нея. Можем да измислим темата на рисунката заедно и да се отдадем на този процес напълно. Този половин час на пълно съсредоточаване в една дейност е много по-пълноценен от 30-те минути, в които вършим пет неща едновременно. А за детето цената му е неизмерима.

2. Да контролираме мислите си

Да се отдадем на една дейност за определено време не е достатъчно. Важно е да мислим само за нея наистина. Интернет е пълен със съвети как да развиваме мисленето си, ума и неговите възможности; как да усвоим бързото четене; как да сме многофункционални и високоефективни едновременно. Това създава напрежение. Мислите ни и без това са неконтролируеми и се изпреварват една друга. Да се опитаме да мислим само за едно. Кой беше казал...:„Имам мисъл и ще помисля за нея“.

3. Да спрем да се надбягваме с времето

Ясно е, че не можем да отидем до Луната без совалка, както и не можем да сварим супа без зеленчуци. Затова не е нужно да опитваме да направим за един ден повече, отколкото ни е възможно физически. За да избегнем излишното напрежение е добре да започнем деня с план за нещата, които реално можем да свършим. Това е особено важно, ако времето наистина е проблем. Какво можем да направим – да споделим отговорностите си – с партньора, с някоя от бабите или с приятелка. Да се възползваме от възможностите на домакинската техника да пестят време – има стерилизатори, бебефони, съдомиални, мултифункционални резачки, пекарни и каквото още се сетите. Животът не е състезание, дори когато в дома има малко дете.

4. Да следим за здравето си

Недоспиването често е причина за раздразнителност и хронична умора. Можем да си спестим поредния сериал или някое друго „увлекателно“ телевизионно зарибяване и да се наспим. Важно и да следим храненето си. Понякога, покрай грижите с децата, забравяме да се храним наистина. А това винаги води до дефицити. Липсата на магнезий например причинява умора, тревожност и изострена чувствителност. 

5. Да превключим на нова вълна

Всички сме имали момент, в който усещаме, че енергията ни е изчерпана. Ново занимание или смяна на обстановката за малко могат да ни върнат силите. За някои това е йогата, за други плуването, за трети шопинга. Ако искаме да ни бъде спестено непрекъснатото звънене от баби, татковци и бавачки можем просто да им дадем подробни писмени инструкции, а след това да излезем и да изключим телефона си, поне за малко. Дори 15 минути без напрежение от евентуално позвъняване могат да ни помогнат да се отпуснем. Да "превключим" можем дори в обкръжението на децата си – когато ходим на театър, концерт или правим друго заедно. Важното е да се занимаваме с нещо различно от ежедневните дейности, в друга среда.

6. Да сме гъвкави възпитатели

Всички деца са различни. Едни са бързи, шумни, активни, други са по-разсъдливи, съсредоточени и обичат уединението. Някое мъниче може да гледа анимация без да откъсне поглед от монитора, друго – да прави още две неща междувременно. Ако приемаме децата си такива каквито са, без излишна амбиция да ги направим като другите, ще си спестим нерви, напрежение и разочарование. Не е нужно да се разстройваме от факта, че детето ни може да брои до 5, ако съседчето вече знае числата до 10. Чували сме, че най-големият подарък, който можем да направим на децата си е безусловното приемане. Това, разбира се, не изключва участието ни в живота му – можем да четем заедно, да разговаряме, да изпълняваме дори елементарните ежедневни дейности в тандем. Ще си помогнем много, ако успеем да се освободим от излишните амбиции и предразсъдъци.

Може би ще ви е интересно да прочете и 22 признания на една недоспала мама и 30 признака, че имате "мамешки" мозък.
Вижте какви са "ефектите" от Недоспиването и се забавлявайте с детската находчивост в Когато мама беше още маймуна.

Източник: 2mm.ru

Автор: Мария Пеева

Потеглянето е планувано за петък, 4 сутринта, но момчетата се вълнуват толкова много, че в 11 часа вечерта в четвъртък, все още никой не е по леглата. В този изключително приличен и нормален за гости час Теди пристига с Яна и Бен, момчето, което ще гледа кучетата и Фройд, за последни инструкции. Пием бира на верандата и Теди подхвърля: Вие сега ли ще тръгвате? С Иван се споглеждаме – защо пък не?

И така, в полунощ, без изобщо да сме подремнали преди пътя, Пееви се натоварват на голямото черно конче (тъмнозелено) с три деца и пет малки куфарчета – отделно за всеки престой, и отпрашват с мръсна газ по широкия път, който спира само след шейсетина км – на Калотина. По неизвестни причини на българския пункт висим цели два часа в отвратително задръстване и почти цялата ни преднина отива по дяволите. На сръбския пункт задръстване няма и минаваме за петнайсет минути. Урок номер 1 за пътуването с кола из Европа – висенето на граница убива цялото удоволствие и общо-взето не може да бъде предвидено. Може да има, може и да няма, чист късмет. След границата двамата малки заспиват дълбоко и преминаваме Сърбия леко и бързо, с едно-единствено спиране на бензиностанция за кафе на шофьора. В Белград споменавам на полузаспалия Косьо, че преди 17 години градът е бомбардиран от НАТО, при което са загинали стотици цивилни и той бързо се разсънва. В сумрачната сутрешна светлина преминаваме през широките, чисти улици покрай красиви европейски сгради, по нищо не личи какво се е случило тук. Разказвам му за войната и как съседи и приятели са се избивали помежду си, за стотиците хиляди жертви и ужасите, на които сме способни ние хората, а той ме гледа с широко отворени очи. „Нали в България никога няма да се случи такова нещо?“ От нас зависи, маме, само от нас. Затова и ти разказвам такива страхотии. За да не се случват повече, доколкото ще имаш думата, когато някой ден си голям и решаваш съдбата си.

На границата с Унгария отново жестоко задръстване, но слава богу, в обратната посока. Ние сме късметлии, преминаваме за петнайсет минути. Купуваме винетки за Унгария и Австрия от любезна дама, която ми казва сумата на български – двайсет и осем евро. Вие знаете български? Учудвам се. От всички езици по малко, ми обяснява тя. Дали е научила числото 28 на всички езици? Пропуснах да кажа, че навсякъде по пътя плащаме с евро или с кредитни карти, включително и в Сърбия и Унгария. По магистралите се пътува бързо и лесно, като по някое време сменям Иван, за да поспи малко и той. Подминаваме ужасна катастрофа с ТИРове, пак в обратна посока, след която има поне 15 км задръстване. Като знам същите тези хора каква опашка ги чака после и на границата... Пътуването с кола определено има и тъмна страна.

Към 10 сутринта момчетата се събуждат, така че спираме за закуска и кафе на поредната бензиностанция. Сандвичите са отвратителни, но нямаме голям избор, след като малко преди това съм установила, че запасите с храна, които бях приготвила, вече са претърпели набег от малките ръчички, най-вероятно още в София. Тези моите момчета нямат наяждане, да са живи и здрави, така и трябва. Само където е малко гадно да отвориш сака с храната и да откриеш вътре само вода, цигари и кутия с празни хартийки от мъфини. Тримата се кикотят и твърдят, че кучетата са ги изяли, което няма как да стане, защото кучетата не могат да затворят кутията и да я върнат обратно в сака, но както и да е. Може пък просто да имаме много умни кучета.

В 12 часа един вече изморен Иван ни вкарва във Виена и тъй като часът за настаняване в апартамента е 15, решаваме да минем през Пратера и да запълним трите часа. Пратера... На фона на модерните увеселителни паркове вероятно бледнее, но пък всичката тази зеленина, очарованието на старото виенско колело, прекрасните заведения с автентичен виенски вид, не просто закусвални, компенсират липсата на свръхмодерни атракции. Косьо вече сме го водили тук и той с чувство на превъзходство обяснява на малките на кои влакчета се е возил. Алекс от пръв поглед се влюбва в страшните влакчета и когато разбира, че няма да го пуснат на нито едно, защото няма 6 години и нужния ръст, прави адска сцена. Добре че има достатъчно атракциони, с които успяваме да го разсеем. Обядваме чак в три, след като момчетата са се навозили и разджуркали до насита. Любимото ни място в Пратера е ресторантът до издигащата се въртележка с големите човешки фигури пред нея. Потънал е в зеленина, прохладен, с вкусни виенски шницели и наденички, студена бира и усмихнати сервитьори. Хапваме, отпускаме се и с Пеев изведнъж усещаме, че буквално ще заспим на масата, умората най-после се обажда. 
 

Пратера - момчетата нямат търпение за първата въртележка.
Забележете мустака на австриеца отзад, всички служители в парка изглеждат така.
Дали е част от служебната им характеристика?

Успяваме да си намерим колата на паркинга и се отправяме към апартамента. А той се оказва уникален. Огромен хол с кухня и две отделни спални, с прекрасна тераса с маса за кафе и шезлонги, на последния етаж на стара еврейска сграда на Таборщрасе. Откъде разбирам, че е еврейска? Май целият район е такъв, защото магазините отдолу всички до един не работят в събота, а в неделя, около мен се разхождат мъже с шапчици и къдрички около ушите, на пекарните пише „Кашер“, а на шкафчето в кухнята ни „Но кашер“.

Апартаментът - простете за хаоса, вече сме го "обживяли",
забравих да снимам преди да се настаним.

Удряме му няколко часа сън, докато прегладнелият Коко ни събужда в осем вечерта и отиваме да хапнем. На петнайсет минути сме от Дунава и чудесните ресторантчета по брега му, но духа силен вятър и затова сядаме на по-закътано местенце, в симпатично италианско бистро на самата улица, откъдето разглеждаме хората, истинско сборище от всевъзможни туристи и местни. Хапваме, пием по едно кафе, но все още ни се спи и успяваме да убедим момчетата да се приберем. На връщане Коко, който не си е изял вечерята, настоява да си купи хотдог от улична сергия. Изчакваме го встрани, а той се нарежда на опашката. Групичка нелицеприятни момчета с бръснати глави, и едри голи ръце с огромни татуси, същински неонацисти, чакат преди него и го заговарят пред смръщения ми поглед. Разпитват го откъде е, след което му отстъпват място да си купи хотдог преди тях. Как лъже външността...

В апартамента откривам, че в грижливо подреденият багаж – отделно куфарче за всеки престой с дрехи за петимата за две нощувки - няма достатъчно гащета за момчетата. За сметка на това има 6 чифта мои. Подозирам, че в някои от следващите престои ще открия купчинка само с мъжко бельо и ще трябва да ходя с боксерки. Междувременно изпирам гащите на момчетата и ги проскам на ратановия стол на терасата. Сушилник, естествено, няма. Кой отива на екскурзия, за да пере гащи все пак? В полунощ най-после успяваме да си легнем.

Изгледът от апартамента с праните гащи :)

 
Тук до такава степен се спазва Шабат, че в съботната сутрин единственото място, откъде успяваме да си намерим закуски и кафе е турската пекарна. Оттам си купуваме истинска българска баница, макар че усмихната мургава жена зад щанда ми обяснява, че била турска. Решавам да не й обяснявам, че баба ми измисли тази баница и без това тя ми говори на немски, аз й отговарям на английски. Клайне еспресо? No, small, please. В следващия миг се сещам от краткия си сблъсък с немския, че клайне беше „малък“. Оу, я, клайне, клайне, бите. Кой беше казал, че животът е твърде кратък, за да учиш немски? В моя случай се оказа прав.

Турската закуска

Закусваме, отговарям на приятелите, които се тревожат защо съм изчезнала от фейсбук (боже, нима съм толкова пристрастена, че когато ме няма 12 часа, се усеща, това никак не е за хвалене) и потегляме към зоопарка Шонбрун с колата. Всъщност правилното произношение е Шьонбрун. Паркингът е до задния вход на зоопарка и естествено е претъпкан. Едно място се освобождава и Иван връща назад, за да паркира, когато го изпреварва микробус. И ето ви нещо интересно. Иван му бипка и вдига ръце въпросително, а човекът с буса, който вече е влязъл на паркомястото и не ни е забелязал, маха извинително и ИЗЛИЗА. Всички сме изумени, дори децата, които още не са усвоили правилата на паркиране в България – а именно, видиш ли празно място, бързо влизаш там, преди да те изпреварят. Паркираме и тръгваме към зоопарка. По пътя към касата минаваме покрай голяма градина с ему, които висят покрай оградата със замислен вид и ни оглеждат също толкова любопитно, колкото и ние тях. Обяснявам на Алекс, че голямото пиле се казва ему.

- Здравей, Емо - казва му Алекс.

На входа има приятно ресторантче. Алекс и Коко нападат някакви дървени игрушки - влакчета и къщички. Викаме ги, те се разсейват, затова отбиваме и сядаме за още едно кафе преди голямото обикаляне. Момчетата са ужасни недоволни, но три мелби потушават бързо гнева им. После грабваме билети от автомата и карта на зоопарка от касата и най-после влизаме. Не само за децата е първо посещение в зоопарка. И ние сме го пропускали досега.

Не съм голям фен на зоопарковете. Представям си как някое зверче си обикаля щастливо и безгрижно далечната савана и изведнъж се появяват злодеи с мрежи (изключвам Джералд Даръл, той е от добрите, дори когато лови екзотични животни), за да го заловят и отведат далеч от семейството му, и да го затворят в клетка, където да прекара остатъка от клетия си живот в самота, скука и съзерцаване на досадни хора, които размахват пръчки пред носа му и му подвикват кретенски закачки. Е, Шьонбрун ме разубеждава. Ако животните можеха да си направят суперлуксозен ол инклузив, би изглеждал точно така. Всичко е потънало в зеленина, условията са дотолкова близки до естествените, че обитателите се сливат с околната среда, точно като в природата и понякога дори не успяваш да ги видиш. Момчетата са във възторг от всичко – като почнем от гущерите, прилепите, птиците, жабите и насекомите (аз не влизам при последните, мисля, че страдам и от арахнофобия освен аерофобията) и стигнем до очарователните макаци, косматите магаренца, (дядовски магарета ги кръсти Коко заради брадите им), елегантните жирафи, огромните хипопотами, полегнали в жегата като скални отломъци, на които помръдват само ушичките, сладките панди, пред които има огромно стълпотворение от пискащи от възхищение хлапета, слоновете – спокойни и умислени, тигъра, който премина величествено на крачка от нас без да ни удостои с поглед и всички останали късчета от пъзела на дивата природа.

За толкова милиона години човечеството не е успяло да сътвори нищо толкова красиво, завладяващо и интересно, колкото същата тази природа, която иначе толкова успешно съсипваме. Сядаме на обяд с леко разклатена вяра в безграничните човешки възможности. В ресторанта (един от десетките в зоопарка, където на всяка крачка има симпатични заведения, кътчета за почивка, сенчести пейчици, дори детски площадки) си поръчваме шницели и наденички (отново) и Коко обяснява на Алекс, че са направени от прасенце, същото като симпатичния малък черньо, който току-що сме видели. Алекс ревва и отказва да яде. Мисля, че днес ще е вегетарианец.

Изгледът от зоопарка

Здравей, Емо.

Физиономиите на момчетата, когато видяха, че сме седнали на кафе.

Зоопаркът - Косьо се крие от камерата.

Не ме бива в селфитата. 

Хипопотами






Дядовските магаренца

Из зоопарка.

Ето така изглеждаха хлапетата през цялото време - мамо, виж, виж!

Докато децата се радват на животните, аз сякаш се впечатлявам повече от хората. А те също се срещат във всякакви раси, цветове и породи. Сервира ни синеок мургав сърбин, а храната носи великолепен азиатец, огромен, дебеличък, с гладко избръснато, опънато кръгло лице и опашчица на върха на главата, същински буда в тъмночервена униформа. На съседната маса е седнала възрастна австрийска фамилия – бели, руси, елегантни, с малко внуче момиченце с почти бяла косичка, докарано в красива рокличка с гол гръб и дантелки, което тича да си играе на камъчета със също толкова русите, но някак с по-розов тен хлапета на висока, дългокрака рускиня с изразена славянска физиономия и грижливо изправена коса на изискана черта. Арабите са навсякъде - многодетни семейства, мълчаливи, елегантни мургави мъже с мазна тъмна коса, тежък поглед на леко вдлъбнатите и сякаш гримирани с черен молив очи, и грижливо подстригани бради. И жените им, „белосани и червосани“, както би казала баба ми, с дълги мигли и плътни, вити вежди, с копринени дълги роби, маркови чанти и забрадени глави, под които подозирам, че се крият дълги тъмни коси, които само съпругът има право да види. Едно момиче с шамия на главата ме впечатлява особено – с високи токчета, тесни, впити в добре оформените бедра дънки и тясна блуза, която подчертава всичко, макар и с дълги ръкави и закопчана грижливо чак догоре, така че не се вижда и сантиметър от плътта. Сякаш европейската „разпуснатост“ е започнала да я превзема от краката нагоре, но още не й достига смелост да покаже ръцете, деколтето и косите. В контраст с тях покрай нас преминава млада майка с количка – националност неизвестна, раса бяла – с къса разкроена лятна рокля, която вятърът подхваща и също като на прословутата снимка на Мерилин, повдига полите й за радост на околните. Двама младежи с огромни рошави афропрически обръщат глави след нея. Не ми е удобно да снимам всички тези хора, но образите им остават в мен като ярки картички от Виена – пъстра, европейска, стара и нова, побрала света по чистите си вити улици, по които някога са стъпвали Моцарт и Фройд (истинският Фройд, а не пухкавият му съименник, който си отглеждаме в София) и които никога няма да се уморя да изследвам.

Ей такива колички има за децата, на които не им се разхожда.

Вечерта се разхождаме по Стефанплац и околните пешеходни алеи. Косьо не харесва катедралата Свети Стефан. „Виж колко е страшна и потискаща. Построили са я, само за да всяват ужас в хората.“ Подозирам, че си отглеждам още един атеист. Което малко ме натъжава, защото вярата може да убива, а може и да радва и утешава, зависи как я прилага човек. Но това е избор, който децата ми ще направят сами. На уличката с марковите магазини седи човек с отрязани крака и проси. Коко с голямото сърце едва не се разплаква. Позволявам му да пусне джобните си за деня в картонената кутия и човекът дълго му благодари и ни маха с ръка. По-нататък виждаме и просеща жена, руса и в напреднала бременност, седнала на кашон под колоните на огромен магазин. А още по-натам се спираме да послушаме пияния уличен музикант на Michaelerplatz, пльоснат на земята, който подрънква на китара и отнякъде изкарва удивително красив плътен глас за оперните си арии. Косьо също си дава джобните, накрая и Алекс, мисля си колко е заразителен добрия пример и си напомням, че някой ден трябва все пак да им обясня, че има и организирана просия, която си е един доходен бизнес, но нека да не е днес, а и тези хора наистина изглеждат в нужда. Когато се прибираме Коко ми казва, че днес сме направили трима души много щастливи. Решавам, че има предвид тях тримата и отговарям, че всеки родител иска децата му да са щастливи. А той ми се смее насреща и ме гушка. „Не говоря за нас, мамо, нас ни правите щастливи всеки ден.“. Това дете винаги успява да ме просълзи.


Мамо, построили са я да плашат хората.

Дали Пеев не въздиша облекчено? Всички магазини са затворени :) 

Движим се в леко разхвърляна индийска нишка, като някое дете постоянно изчезва.

Цветята, които Пеев ми купи от Била, защото му се нацупих :)

Гладен съм! Бите!

Неделя сутрин, слънцето в капандурата ме събужда и излизам да търся кафе. Еврейската пекарна под нас вече е отворила, нищо че е седем часа. Трябва да им се признае – в събота не работят, но единствените, които са отворили в ранното неделно утро. За разлика от турската пекарна отсреща няма български банички, но пък има „кашер“ сладки. Поръчвам и две кафета и се заглеждам в леко кривогледия и несръчен евреин с черна шапчица и голяма къдрава брада, когото съм заварила да подрежда стотинките за ресто. Зад гърба му виси портретна снимка на също толкова кривоглед родственик, само че с огромна бяла брада. Боже, как си уважават традициите тези хора и колко смисъл намират в тях. Мъничко им завиждам. Сигурно е прекрасно да имаш перфектното обяснение за този свят и всичко, което се случва с него, вместо да търсиш своята истина сам и объркан, всеки миг и час. В пекарната влиза възрастен арабин, без брада, със съвсем европейски вид и хлътнал, мъдър поглед на човек, който всеки миг ще почне да ти рецитира Салман Рушди. Купува си пет кроасана, говори на английски. Турист като мен. На вратата се разминавам с момчето, което вчера засякох в асансьора на нашата сграда заедно с още трима като него – необичайно високи като за азиатски хлапета, с прически в стил кей поп, невъзможно любезни и усмихнати. Виена наистина е неповторима – и не само заради културата, архитектурата, музиката, историята. По-скоро заради този неин дух на ред и почтеност, на спазване на правилата и непримирима учтивост, която попиват дори хора като нас, дошли отдалеч и за малко.

Еврейската закуска

Децата също се влюбват в този прекрасен град и Коко ми казва, че някой ден, когато порасне, ще дойде да учи и да живее тук. „Ако не ви е прекалено мъчно за мен, мамо.“

Дали ще ни е мъчно? Със сигурност. Но дотогава има толкова много време... И толкова много свят, който искам да ви покажа, момчета. За да го видя заедно с вас и през вашите очи.

************

Препоръчваме ви:

Леголенд и красивата баварска провинция
Мюнхен - правете фалафел, а не война
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Пееви ще покоряват Европата 
Хотел за майки бегълки

Автор: Валентина Вълчева

И пак съм в парка, в едно от капанчетата, въоръжена с две деца, книга и лаптоп. Моето разбиране за добра подготовка за всякакви ситуации. Забелязала съм, че обикновено по капанчета и барове ме спохожда желанието за писане. Някакъв хемингуейски прийом. И той все из кръчмите на по чашка се е срещал с вдъхновението. Все пак, успявам да пробутам временно едното дете на баща ми, да приспя другото и да намеря време да се огледам, но вече не защото все съм изтървала от поглед някое, а просто от нямане какво да правя.

Събота е. Пазарен ден за Видин. Съответно – пълно е с хора, предимно жени и деца, наоколо. Мястото е нещо като необявената, възкръснала „Бебешка среща” – едно култово заведение, което преди време, заради нечии бизнес интереси, беше съсипано и затворено. Но майките с деца са оцеляващ при всякакви обстоятелства вид. Прогони ги от едно място, ще цъфнат на друго. Дори в обезлюден град като Видин.

Абе, за обезлюден си е направо пренаселен, особено в събота.

Та значи, заблеяла съм се, наслаждавайки се на всеки миг тишина и... който има деца, ще ме разбере. Едно от нещата, които научаваш, когато се сдобиеш с наследници, е да цениш миговете, в които не се налага да си звероукротител, готвач, обслужващ персонал, съдия, караул и прочее. Изобщо миговете, когато имаш възможност да се сетиш, че и ти си жив човек!

Покрай мен врещят, пищят деца, но не са моите, и съответно не ми дреме, ако ще да обърнат света с хастара навън. Докато в един момент нещо не ме изважда от транса. Едно момиченце на три-четири години, цялото барнато в традиционния, за мен органично непоносим розов цвят, изхвърча от барчето навън с три пакета чипс в ръцете. Разбира се, не върви, а тича. Имам чувството, че на тази възраст не могат да вървят – само да тичат или да се търкалят. Излита то от барчето, хуква нанякъде, прави десетина крачки, след което, естествено, един корен от близкото дърво се надига изненадващо от земята и го тръшва по очи в прахоляка.

Разбира се, следват писък и рев. Трите пакета чипс изхвръкват в три различни посоки. То дори не прави опит да стане. Просто си лежи по корем, изпънало напред ръце и реве. Ама РЕВЕ! Със сигурност не е от болка, а от уплаха. Като всяко дете.

И тук идва моментът, който ме хвърля в размисъл.

Майката скача от една съседна маса и се втурва към детето. Нормално. Обаче!

Още преди да е стигнала до него, започва една нескончаема тирада: "Марина, къде гледаш бе, Марина?! Защо тичаш като лудо, бе, дете! Оффф! Да му се не види! – изправя го и започва да го отупва от прахоляка. – Погледни се на какво приличаш! Как можа така да се омърляш! Виж си коленете! Черни. – вади неизвестно откъде пакет мокри кърпички и започва яростно бърсане, докато малката продължава да писука, без да е сигурна дали е виновна или не. – Дай да ти видя ръцете! Ужас! Виж се само! Цялата си мърлява! Къде сега да ти търся чешма? Направо не знам какво да те правя!"

Мисля си: „Ами например да го прегърнеш и утешиш, глупачке?!” Но... коя съм аз, че да съдя и давам съвети?!

Сещам се колко пъти се е случвало Престолонаследник №1 да се прибира вкъщи черен като коминочистач, с петна от кока-кола, сладолед и царевица със сол, масло и пармезан по дрехите. Колко пъти се е прибирал бос и покрит с прахоляк. Веднъж дори не разбрах, че си е оставил джапанките в парка, та се наложи на следващия ден да си ги прибираме от детската площадка. Падал е от люлки и пързалки, поливал се е с вода от близката чешма, търкалял се е като прасенце в пясъчника, дори е пробвал да яде листа и пръст.

И не помня да ми се е случвало да започвам с „Как можа?! Виж сега какво направи!” и т.н. професионални опявания, които всъщност и аз си спомням от детството.

Хора, сега вероатно ще ви скандализирам и ядосам, но... стига сте мрънкали, за Бога! Деца са – сега им е времето да падат, да са с ожулени колене, мърляви, прашни, рошави, ревящи, със скъсани от игра дрехи. Да, на вас майките говоря, защото татковците поне в това отношение са доста по-либерални! Знам, че всяка от нас вярва, че нейното е дете е най-съвършеното и прелестно творение на природата и иска това да се види и разбере от целия свят, но... децата ви не са кукли за изложба. Не са китайски порцелан. Не са музейни експонати. Не са грижа, не са разход, не са „сега как ще го изпера това петно”. Когато паднат, последното, от което имат нужда, е да им опявате за скъсаното, петната, разлятото сокче, ожулените колене. Имат нужда да ги гушнете, защото така спира да боли и не е толкова страшно.

Все още си спомням как всеки път, когато се разболеех (Децата се разболяват. Не го ли знаехте? За майка ми обаче беше неприятна изненада като че ли.), майка ми присядаше на ръба на леглото с изражение, с което по филмите хората си вземат сбогом завинаги, приковаваше ме с един страдалчески поглед и започваше да нарежда познатото: „Как можа да изстинеш?! Сега какво да те правя? Оффф, писнАло ми е от твоите болести! Да му се не види и живот!” И се започваше едно бясно ровене в най-долното чекмедже, където имаше направо стряскащ запас от лекарства за всякакви случаи. Поне три вида антибиотик, който по онова време беше на свободна продажба и в който майка ми и до днес вярва като в Библията. Да не смее да кихне човек покрай нея! А аз даже забравям, че съм болна, докато се чудя каква точно ми е вината и не е ли нормално от време на време да се разкиснеш и да ти потече носа, без това да предизвиква ответна реакция като на погребение.

Иначе казано, имах нужда просто да ми остави чая и хапчетата и да иде в някоя друга стая, но не и да ми опява как, защо, кога, „баш сега ли” като че ли по друго време ще е по-удобно и приятно. Когато поотраснах, се научих да не казвам нищо на никого, колкото и да ми е зле. Най-вече на майка ми. Защото колкото и да е тежко, става съвсем безнадеждно, ако тя разбере, че някой вкъщи е болен. Хиляди пъти не!

Направо видях себе си отпреди тридесетина години в това хлапе, признавам си.

В един момент то дори спря да плаче и се заозърта виновно, докато майка му с досада го бършеше, след което без да спира да мрънка го помъкна обратно към барчето с идеята да го измие от „мизерията”. Проследих ги, без да изпитам и грам съчувствие към проблема на жената, че сега не знае с какво да изпере зелените петна от клинчето на дъщеря си (Офффф!!! Само работа ми създаваш!)

Ле-ле, как мразя мрънкалници!

А беше толкова по-лесно да накара детето да се усмихне с две-три думи само, вместо да скапва настроението и на двете (че и на трите, ако броя себе си) с цялото това мрънкане и нареждане. Почти виновна се почувствах, като се сетих колко пъти моят е падал и се е удрял, а аз съм го обръщала на майтап. Той се преструва на сърдит и ми кресва:

- Это совсем не смешно!

След което сам започва да се смее на себе си и на факта, че току-що е скъсал поредния панталон и е ожулил и двете колена и длани.

Зачудих се какво всъщност очаква тази жена?! Писмено извинение? В национален ефир? Масово съчувствие? Съжалявам за дискомфорта, който ти създадох с падането си, скъпа майко! Искрено съжалявам за това, че не си направих труда да помисля за Вас преди да хукна с чипсовете. Осъзнавам колко трудно е да коригирате натоварения си график, само за да добавите изцапаните ми дрешки към останалата част от прането. Поднасям най-искрените си извинения за това, че прекъснах разговора Ви на по кафе с леля Не-знам-си-коя!

Спри за малко и се опитай да си спомниш кое е по-важното? Истински важното? Всъщност... единствено важното? А, да. Вярно, бе! Детето. Какво откровение!

Няма страшно! Дори аз го забравям понякога, но все още не се налага другите да ми го припомнят.

За майките, околните и ограниченията можете да прочетете в Ама къде ви е възпитанието?
А къде живеят най-щастливите деца в света можете да разберете тук.

Фондация „За Нашите Деца“ стартира кампания за редовно индивидуално дарителство – „Коледа по никое време“.

В масовите представи дарителството е сезонна работа – обичайно по Коледа, по-малко – по Великден. Твърде рядко през останалата част от годината хората усещат необходимостта да помогнат. А децата в риск не могат да чакат до Коледа! Те се нуждаят от подкрепа и грижа всеки ден от годината.

В най-летния месец - август, фондация „За Нашите Деца“ започва кампания „Коледа по никое време.“ Защото всеки ден може да е ден за положителна промяна, а децата в риск се нуждаят от подкрепа сега и не могат да чакат до Коледа.

Кампанията „Коледа по никое време“ е част от програмата за индивидуално дарителство Re:Дарител, която дава възможност на всеки да подкрепи най-чистата и светла кауза – щастието на нашите деца. 

Не е нужно човек да е милионер, за да бъде Re: Дарител. Знаете ли, че само 10 лева, дарявани ежемесечно в продължение на една година, осигуряват 6 посещения при рехабилитатор на дете с увреждане или трудности в развитието?

Малките, но регулярни дарения могат да създадат стабилна и щастлива среда за всяко дете. В това са убедени много популярни лица, които повярваха в каузата на „За Нашите Деца“ и се ангажираха да са посланици.

Съмишленици и посланици на програмата Re:Дарител са: Ана Пападополу, Благой Цицелков, Георги Тошев, Захари Бахаров, Йоана Буковска, Йоанна Драгнева, Калин Вельов, Магдалена Малеева, Орлин Павлов и Сесил Каратанчева.

Екипът на Фондация „За Нашите Деца“ вярва, че всяко дете трябва да получи шанс да расте в сигурна семейна среда, че когато са умножени, малките действия могат да доведат до големи промени в съдбите на стотици деца и семейства в нужда.

Присъединете се и станете част от общността RE:Дарител. Посетете страницата в сайта на фондацията Re:Дарител, избере опцията „Стани Re:Дарител“, сумата, която да дарявате ежемесечно и попълнете формата за контакт.

Вече 25 години „За Нашите Деца“ години неотлъчно следва своята мисия всяко дете да прекара първите и най-важни години от своя живот в семейна среда, а не в изолацията на социалните домове. Над 10 000 са децата и семействата, подкрепени от фондацията през този период.

Още за дейността на фондация "За Нашите Деца" можете да прочетете в:

109 деца спасени от изоставяне 
Безплатно обучение за родители от фондация "За Нашите Деца"
Фондация "За Нашите Деца" откри нова комбинирана площадка

Автор: Валентина Вълчева

Ако мислите, че идеята за едно голямо общество на народите, обединено от общото желание за мир и просперитет е патент на Западна Европа и т.нар. Велики сили, с удоволствие ви съобщавам, че сте в огромна грешка. Много преди Гемания, Франция, Великобритания и останалите западни икономики да достигнат до идеята за единение в името на мира и просперитета, тази идея е хрумнала на един българин, който дори я описва в книга.

В края на 1916 и началото на 1917 г. инж. Никола Димков, повлиян от редица предшестващи го миротворци и особено от трактата „Към вечния мир” на Имануел Кант, написва своята книга „Звезда на съгласието” с подзаглавие „Постоянен световен съвет”. В нея той разработва идеята за световно общество, организация на държавите, обединени в името на мира.

Разбира се, по онова време вече съществува Свещеният съюз на петте велики европейски държави, създаден след падането на Наполеон през 1815 г., който има за цел да укрепи „завинаги” мира и сигурността в Европа, но бързо се изражда в „съюз на тирани”, в потисник на останалите народи в копнежите им за свобода, независимост и мирно развитие.

Кой все пак е Никола Димков? Откъде идва и как му хрумва идеята за Световна организация на мира и разбирателството? Та той не е нито политик, нито философ. Не е „делови” човек. Той е инженер.

Никола Димков е роден през 1859 г. в българското село Горно Броди, близо до град Сер в Източна Македония, сега в пределите на Гърция. Той е третото от седем деца. Горно Броди е най-голямото село в Серската кааза. По онова време населението му наброява към 9 000 души. Богато село.

Никола е на 17 години, когато избухва Априлското въстание. Кланетата в Батак и Перущица потапят в скръб всички българи, а последвалите издевателства над сънародниците ни разтърсват целия цивилизован свят. После идва Руско-турската война, която успява да освободи българските земи от Османската империя. В самото Горно Броди също се случват драматични събития. В селото влиза комитската чета на братята Георги и Димитър Зюмбюлеви, която наброява 40 души, и наказва попа-гръкоман, избол очите на иконата на Св. Св. Кирил и Методий. След нея идва черкезинът Юсуф със 70 конника, които се гаврят с местните и избиват много от близките на воеводите и комитите. Комитите устройват засада на турския отряд и го унищожават, след което се връщат в селото и избиват почти цялата фамилия на предателя гръкоман хаджи Иван Боянов.

Всичко това оставя дълбока следа у впечатлителната душа на Никола Димков. Той не може да проумее защо едни народи властват над други и си позволяват да извършват всякакви несправедливости безнаказано. Защо българите са длъжни да се примирят с очевидно несправедливия Берлински договор, разпокъсал народа ни на пет части? Толкова ли не проумяват лидерите на силните държави, че насилието и несправедливостта раждат не подчинение и смирение, а същото насилие и несправедливост в отговор? Защо е тази ненавист между хората от една вяра? Защо е толкова важно всички в пределите на Гърция да се определят като гърци, при условие, че там има и българи, и македонци, и сърби, че и турци?...

Много подобни въпроси си задава младият българин, докато работи в бащината железарска и леярска работилница, заедно с братята си Димитър, Атанас, Георги и Христо.

Никола заминава за Пловдив, където завършва гимназия с отличен успех и стипендия да учи висши технически науки в Шалонсюр Марн, Франция. Завършва за три вместо за пет години. Междувременно патентова редица изобретения. Заради работата си, получава предложение да остане във Франция и дори има съгласието на българското правителство, но се отказва и се прибира.

Димков работи и живее в родината си, но продължава да мисли над въпросите, които не му дават мира от десетилетия. Дали действително мирът и разбирателството между народите са толкова непостижими или просто хората не знаят как да направят първите крачки едни към други?

В тишината на уютната си къща в Макрикьой, Никола Димков постепенно пристъпва към осъществяването на мечтата си. Започва да чертае планове за една удивителна по своя хуманизъм, оригиналност и приложимост организация за световен мир. Така се ражда неговият проект за Постоянен световен съвет, който да гарантира мира и дружелюбието между народите. Идеята му е смайваща с практичността и осъществимостта си, със своята хуманност и общовалидност.

Трактатът му „Звезда на съгласието” е отпечатан на няколко езика и авторът лично го изпраща на всички държавни глави и ръководители на правителства, които имат дипломатически представителства в Цариград. Роднините му твърдят, че екземпляр е бил изпратен дори на американския президент Томас Удроу Уилсън. Това е важен факт за историята, предвид мисълта, че Никола Димков е създал проекта две години преди Уилсън да обяви своите 14 точки за мирното следвоенно уреждане на Европа и света и дори преди САЩ да се намесят във войната, което се случва на 6 април 1917 г. Дали Удроу Уилсън не е почерпил идеята си от трактата на българина? Дали „Звезда на съгласието” не стои днес в основата на Организацията на обединените нации и в нейния устав?

Трактатът на Димков започва със следните общовалидни и до днес думи:

„Между две лица има мир, докле си тачат взаимните права и длъжности. Същото е и между две вери, между два народа. Или почитът на право и длъжност е основната почва за всички добри отношения между разните членове на човешката челяд. То е неотменимото условие за удържане на добри отношения между всички живи твари на света. Презре ли се това начало, мир не може да съществува!”

Димков не е наивен оптимист. Той подчертава, че този сговор и разбирателство няма как да бъдат постигнати веднага, това трябва да е продължителен и плавен процес. Разработва подробен план за избирането и назначаването на членовете на международните органи и на самия Постоянен световен съвет, който трябва да бъде „в пълен състав докле трае самото човечество”. Димков очаква всяка страна да избере и изпрати в съвета свои представители с най-висока нравственост и морал, хора способни и изцяло отдадени в служба на народите си. Представителите трябва да са вещи по политически, религиозни и обществени въпроси, за да са от полза.

Всъщност това трябва да са и трите главни съвета в Постоянния световен съвет, а освен това трябва да се обособят множество Върховни писалища или бюра, като всяко от тях се занимава със специфична материя.

Няма как описанието на Димков да не предизвика асоциация с устройството на днешната Организация на обединените нации и нейните Общо събрание, Главни комитети, Съвет за сигурност, Икономически и социален съвет, Съвет за попечителствата, Международен съд, Комисии по разоръжаването, Секретариат, множеството специализирани организации – по здравеопазването, труда, прехраната и земеделието, ЮНЕСКО и др. Самият Александър Балан, съпоставяйки проекта на Никола Димков с устройството на Обществото на народите, създадено след Първата световна война по предложение на американския президент Удроу Уилсън, установява очевидните прилики и си задава въпроса на коя от двете идеи трябва да се даде първенството, но е безспорно, че Димков изпреварва Уилсън с две години. Разбира се, Уилсън има много повече възможности да реализира такъв проект и той става факт.

Историята помни обаче как впоследствие милитаризирана Япония, фашистка Италия и хитлеристка Германия напускат Обществото на народите, за да провокират нова унищожителна война. Още преди края на Втората световна война, съюзените срещу фашистките агресори народи замислят, и в редица срещи на техни представители, изработват основните принципи на Организацията на обединените нации (ООН), удивително сходни с предложените още през 1917 г. от инж. Никола Димков.

Парадоксалното е, че България, от която тръгва идеята за ООН, става неин член едва на 14 декември 1955 г., но все пак за едно Никола Димков се оказва пророчески прав:

„Убеден съм, че Върховният съвет или постоянният Световен съвет, събран единствено, за да се грижи за всеобщото благополучие, ще постигне своята цел преди края на този ХХ век.”

Източници:

Живков, Цанко, Звезда на съгласието: Българин проектира ООН: Проект на инж. Никола Димков от 1917 г. за Постоянен световен съвет – първообраз на ООН / Цанко Живков, София: Бълг. писател, 1994 . 80 с.

Снимки: Уикипедия

Автор: Валентина Вълчева

За последните сто години едва ли има друга наука, отбелязала такъв невероятен прогрес, както медицината и може би IT-технологиите. На фона на днешното... да го наречем объркано състояние на здравеопазването в България, ни е трудно да повярваме, че и тук има хора, които не само са добри специалисти, но дори успяват да изненадат света с нещо ново и неочаквано.

Един от тези хора е д-р Иван Митев.

Роден на 4 октомври 1924 г. в село Крушовица, Врачанско, Иван Митев участва в боевете през Втората световна война като доброволец. Завършва медицина в София през 1950 г. и специализира за педиатър-кардиоревматолог. Десет години по-късно, през 1960 г., става научен сътрудник в Националния съвет по педиатрия. През 1972 г. вече е старши научен сътрудник, а след още шест години е назначен за ръководител на Детската клиника по сърдечно-съдови и колагенови заболявания. Пет години по-късно става директор на Научния институт по педиатрия и главен специалист по педиатрия до пенсионирането си през бурната 1989 г.

Д-р Иван Митев записва името си в историята на медицината с едно откритие, което прави през 1972 г. почти случайно - открива шестия сърдечен тон.

За да осъзнаем по-добре постижението му, трябва да знаем някои основни неща за сърдечните тонове. Това са звуците на биещото сърце и те са един от основните диагностични показатели в кардиологията. Първите два тона се чуват с просто ухо, т.е. това е познатото ни туптене на сърцето. Със стетоскоп се чуват третият и четвъртият, понякога и петият тон. Петият се долавя ясно чрез фонокардиография и е открит от френския кардиолог Карло през 1951 г. Шестият сърдечен тон е единственият, открит по време на систолата (съкращението на сърдечните камери) между първия и втория. Той е нискочестотен и не може да се улови по друг начин, освен с помощта на фонокардиограф. Фонокардиографът е широко използван съвсем доскоро, но в последно време инвазивната кардиология го измества.

През 1972 г., докато преслушва свой пациент, д-р Митев долавя особен шум между първия и втория сърдечен тон. Той не подлага на съмнение, че чува отделен от останалите тонове звук, но си задава въпроса дали това е самостоятелен тон, неизвестен дотогава на медицината. Осъзнавайки това, той самият не може да повярва, че е станал откривател на нещо ново и непознато.

В едно свое интервю казва:

„Най-трудното беше да убедя себе си преди всичко, че това, което виждам, е действително нов сърдечен тон. Не можех лесно да превъзмогна страха да не би да съм се захванал с нещо известно. Тези изживявания трудно могат да се предадат с думи. Те обаче са добре известни на всеки изследовател, който счита, че се занимава с нещо неизвестно.”

Две години по-късно, през 1974 г., въпреки съмненията си, той описва своите наблюдения в статия за бр.4 на списание „Педиатрия”:

„За изясняване на находката, направихме поликардиографско изследване на 26 души с изолирана недостатъчност на аортната клапа. При 12 от тях се записа допълнителен нискофреквентен тон. Тъй като такъв тон се записва и у здрави, счетохме, че е правилно да се нарича шести сърдечен тон.”

Естествено, статията моментално добива популярност в медицинските среди. Оказва се, че все пак д-р Иван Митев е открил нещо ново. Редица лекари от СССР, САЩ и Франция потвърждават предположението му, че това е самостоятелен сърдечен тон, непознат до момента. Докато това се случва по света, в България вече тече процедура по регистриране на откритието в Института за изобретения и рационализации. Лично тогавашният държавен глава Тодор Живков връчва на Иван Митев Диплом №2 с приоритет от 23. 07. 1973 г. за неговото откритие.

Защо №2? На практика шестият сърдечен тон, наречен „тон на Митев” е първото българско откритие в областта на медицината и второто българско изобщо, след откритието на Георги Наджаков на фотоелектретното състояние на веществата, което също е вписано в Института. Диплом №1 е връчен на Георги Наджаков.

За шестия сърдечен тон днес знаем, че не се среща при деца, а при възрастни се долавя в около 15 % от случаите. При някои патологични състояния като недостатъчност на аортната клапа (аортна инсуфициенция) той се долавя в над 50 % от хората. Поради това д-р Митев допуска наличието не на един, а на два шести тона – нормален и патологичен.

Същата година Български пощи пускат в обръщение пощенска марка с изображение на човешко сърце в чест на откритието. Това всъщност е първата в света марка, посветена на кардиологията, което я превръща в колекционерска ценност за филателистите. На името на доктор Митев е наречен и един ледник – Митевият ледник – на остров Брабант в архипелага Палмър, Антарктида.

За сърдечните тонове все още се знае малко, но кардиолозите предполагат, че информацията ще става все по-обширна и важна с времето. Пред бъдещите лекари стои задачата да открият реалната диагностична стойност на сърдечните тонове. И на шестте. Но в момента работата по същността им на практика е спряла по една проста причина – те се регистрират с помощта на фонокардиограф, а той вече не се използва заради модерната инвазивна кардиология. Само за произхода и причината за първия сърдечен тон например до 50-те години на ХХ век има над 40 теории, нито една безспорно доказана.

Разбира се, съвсем по нашенски, откритието е свързано и с поне един куриоз. С концепцията си за шестия сърдечен тон д-р Митев се явява на защита за докторска степен, но тогавашният директор на Института по педиатрия организира преместването на специализационния съвет от съвета към педиатрията към съвета по вътрешни болести и избират четири рецензента, което е прецедент. В крайна сметка защитата на доктор Митев е провалена, без откритието му да бъде потвърдено или отречено.

По-късно обаче д-р Митев минава през Висшата атестационна комисия (ВАК) и защитава докторската си степен. Въпреки това у него остава трайно огорчението от факта, че колеги са се опитали да го провалят.

Известният медик умира на 15 април 2006 г.

Източници:

Кънчев, Иван и др. Българската история в 100 събития / Иван Кънчев, Ивомир Колев, Марио Мишев, София: БГ Учебник Прес, 2015 г., 328 с.

Шестият сърдечен тон – българското научно постижение на ХХ век

Снимка: интернет