Кое е по-важно - ние да харесваме децата си, или да ги харесват другите? Дали за децата ни е по-важно нашето одобрение, или това на околните? Дали не позволяваме мнението на хора извън семейството да ни влияе по-често, отколкото си признаваме?

В моето собствено детство чувах репликата "Какво ще кажат хората" много по-често, отколкото ми се искаше. Заклех се никога да не я използвам, когато стана майка. И държа на думата си. Въпреки това се улавям как все пак понякога се влияя от коментарите на други хора за децата ми.

Една майка каза нещо много мъдро в пост в социалната мрежа. Защо ги раждаме тези деца? За да ги харесват чуждите хора ли? Преведохме за вас целия текст на това много силно послание, което накара много родители да се замислят. 

Уморените родители около мен стават все повече. Уморени са от училището, от детската градина, от поликлиниката, от курсовете по ранно развитие, от треньорите в клубовете, от децата си. Напоследък някои от тях, говорейки с мен по „детски въпроси“, псуват, други плачат. Някои се оплакват от нервен тик, нови болежки, хвалят специалистите от онкоцентъра… Двама познати щяха да ходят при психолог, но неведома сила ги отнесе при екстрасенс, за да им се решат проблемите със „стъклена топка“. Оказва се, че с мизантропията не само при мен всичко е „наред“. Как се получава така, че ние толкова бързо се научаваме да ненавиждаме и от това с основание сме уморени?

Мисля, че проблемът е в навика ни да правим глобални планове и да си вярваме. И трябва да признаем, тези планове са дългосрочни, сигурни, негативни, авторитетни, обосновани от някой голям „специалист“.

Детето е на 8 месеца, а още не се е изправило на крачетата си? Очакват ви сериозни проблеми с прохождането и със сигурност ще останете „без гръб“ от носенето на ръце. Изправило се е на 6 месеца? Ще има криви крака за цял живот, момичетата няма да го харесват, защото кой харесва мъже с криви крака.
На две години е, а още не прави изречения? Ето ви телефона на един много добър невролог, а тези хапчета много помагат.
Не се е научило да чете преди да тръгне на училище? А различава ли звучните и беззвучните съгласни?
Може ли да прави разказ по картинка? Знае ли какво е диагонал? А може ли да направи къщичка за птици? Не?! Ами вие имате дебил!
Очакват ви проблеми с писането, четенето, математиката, геометрията, няма да може да язди, ще измъчва уличните котки …

Познавам логопедка, която "прогнозира" следното за 6-годишно дете (майката на което успя да го измъкне от "проклятието ДЦП" с невероятни усилия): „Той ще има проблем с ученето, трудно ще пише, няма да може да се справя с анализа на звуковете, да смята, ще има множество проблеми, занимавайте се с него вкъщи.“ Че това дете говори, върви, храни се, облича се и чете само! Вие не сте го виждали в какво състояние беше преди три години, а правите прогнози и очертавате бъдещето му в училище?!

Учителка заявила на моя позната, майка на четвъртокласник: „Той няма да стигне до ВУЗ, трябва да го насочите към някакъв занаят. Запишете го в техникум. Вижте - трудно смята, само рисува. Ами той е момче, математиката му е нужна.“ Кой е казал, че на момчето математиката задължително му е нужна? Рисувай, приятелче! Стани художник, дизайнер, архитект, моделиер. А ти, майко, стой по-далеч от училището му.

Преподавател, когото познавам, разказва за зрелостничка: „Кръгла нула. Написала съчинение и объркала Фет с Тютчев. Представяш ли си? Афанасий Тютчев – от две имена направила едно. Къде ще я приемат? Идиотка.“

Да, аз също съм грешна. Когато мой студент от втори курс спряга глаголи неправилно, нервнича и мислено кова гвоздеите на „ковчега“ му за изпита. Но не заливам майка му с оплаквания и "прогнози". И слава Богу!

Но нечий лекар, възпитател, учител го прави. И обезумелите майки вземат твърдо решение: трябва нещо да предприема. И започват да правят неща, които в крайна сметка ненавиждат и те, и децата им.

Забраняваме анимациите! Какъв Шрек? Това е вредно. Най-много нещо с коледна тематика по празниците. Но без да се прекалява!

Игри? Разбира се! Ето един пъзел от книжката за Маугли, да тренираш разказ по картинка; ето ти книжки за оцветяване да отработиш фината моторика; седни, ще ти почета, като станеш на 5 ще четеш сам; ето ти английската азбука – научи я, като станеш на 6 ще знаеш два езика.

Искаш компания? Разбира се, сега ще дойде учителят ти, после ще отидем до поликлиниката, там ще се срещнеш с нашия лекар, после ще се видим с треньора ти… всичко е разчетено.

При някои познати това е изразено в по-голяма, при други в по-малка степен. И всеки път, когато се срещнем, чувам:

„Има проблем с вниманието…“

„Обижда логопедката, не си изразява мислите свързано…“

„Пише много грозно. Частната му учителка се измъчи с него… “

„Класната пак се оплака, че е невнимателен, а ние се занимаваме всеки ден по три-четири часа; уча го да седи на едно място, да слуша внимателно, да чете на глас… “

„Непрекъснато бърка звучните и беззвучните съгласни, а вече трети ден ги учим.“

И всички поголовно цитират лекари, възпитатели, учители… А отгоре на всичко, детето им е "идиот", "глупак", "нищо няма да излезе от него" – казват го след всяка среща със „специалист“.

Искам да кажа на тези майки – майната им на прогнозите и диагнозите! И не ги правете сами, особено по аналогия. Въобще доверявайте се само на метеорологичната прогноза и не слушайте никого. Най-добре слушайте любимия си музикален канал, ще ви разведри.

Днес например ми позвъни позната, която сподели, че класната на дъщеря й пак е направила забележка. Момиченцето расте „невнимателно“, разсеяно. Педагожката е в ужас, майката в паника. „Ние не бяхме такива!“, казва, а те…

Що за мания е това непрекъснато сравняване между нас и тях? Ние не само сме от различни поколения, ние сме от различни страни и противоположни светове. Откъде-накъде трябва да са „внимателни“ като нас?

Някога аз и моите приятели (общо 7 хлапета) тичахме из съседските дворове и развивахме "супервниманието" си, наблюдавайки чия майка се прибира от работа, в кой магазин се отбива, какво купува; къде тръгна съседката; колко бири изпи дядото на… ; на кой балкон се показва местният ексхибиционист; в кое мазе се скри котката на квартала да ражда; колко са ни бездомните кучета… Ние знаехме всичко. И кога зареждат сладоледа в близката сладкарница, откъде да си купим любимите дъвки, кога ще излезе новият брой на списанието, което следим. Знаехме кое къде се намира вкъщи. Нашите родители не знаеха всичко това, но знаеха много за нас. Те живееха скучно, но не ни пречеха. Те, и това е най-важното, ни се възхищаваха. Сега родителите живеят интересно, но въпреки това знаят по-малко за децата. А още по-малко знаят за собствените си деца. Но пък винаги са наясно кого да попитат какво става с тях…

Когато майките ми се оплакват и цитират „добрите“ специалисти, когато ме питат какво да правят, аз отговарям едно и също:

„Ти си майка. Твоята задача е да обичаш. Има кой да се кара на детето ти и да го обижда. Ще му се карат и ще го обиждат навсякъде – в поликлиниката, в детската градина, в училище, при логопеда, на улицата.

Твоята задача е да защитаваш детето си. Да го предпазваш от всички етикети, които ще му лепнат моментално.

Ти си майка, твоята работа е да хвалиш, не да сравняваш. Да хвалиш за постижение, което е важно и ново за детето ти, а не да слушаш как се справят другите или какво е казал някой за детето ти. Ако непрекъснато сравняваш детето си с другите, по какво се различаваш от учителката му, която недоволно заявява: „Дъщеря Ви пише грозно, вижте как пише Маша!“ Учителката може и да е забравила, но ти трябва да помниш, че твоята дъщеря е Катя. 

Струва ми се, че ненавистта вече е с огромни мащаби. Умората е извън пределите на поносимото. Ние живеем в обкръжението на тези, които са обърнали най-доброто в нас против нас. Какъв е основният смисъл на всички диагнози и прогнози? - "Вие обичате детето си? Премоделирайте го. Променете го. Пречупете го. То трябва да стане удобно, предсказуемо, стандартно, мълчаливо, готово да изпълнява команди… Тогава ще се хареса на всички ни."

А вие защо го родихте? За да се харесва на всички?
Не призовавам да се нарушават златните правила и да се пренебрегва морала. Моят призив е да мислим трезво и да обичаме.

Препоръчваме ви още:

Ама къде ви е възпитанието? 

Да не изгубиш лицето си

Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка

Училището не е най-важното в живота

Родителите също “прегарят“