Автор: Янка Петкова

„С мъжа ми работим в Германия. За тригодишния ни син се грижи баба му, моята майка. Така се случи. Не сме само ние. Никак не е лесно. Като всички нормални родители и ние обичаме детето си и трудно преживяваме, че е далеч от нас. Мъчно му е и на него. Всеки път, когато се разделяме по скайп, плаче. Аз плача, когато си изключа компютъра. Надявам се до една година да се устроим и да го вземем при нас.“
В. Г., 29-годишна, живее и работи в Германия от 18 месеца

Преди години, в парка, в който разхождах дъщеря си, се сприятелих с една жена, която отглеждаше внучката си сама. Видях я да спи на една пейка, вкопчена в бебешката количка. Седнах до нея. Жената се стресна и се извини сънено, че цяла нощ е будувала, защото бебето плачело. Нямало кой да й помага. Дъщеря й, завършила Оксфорд, правела кариера в Ню Йорк. Майчинството й свършило и трябвало да се върне на работа. Била служител в някаква много престижна банка. Бабата пък трудно се справяла с грижите за бебето там и решили, че ще е най-добре да дойде с него в България. Момиченцето беше на месеци. Живя с баба си тук пет години. Замина, когато трябваше да тръгне на училище. Чувах жената да обяснява, че ще може да види майка си „на компютъра“, но забелязвах, че не проявява особен ентусиазъм. От първия миг, в който е било способно да мисли, е с баба си. Тя беше най-близкият му човек. Майка си и баща си получаваше като бонус два пъти годишно – веднъж през зимата, като отиваха с баба в Америка за месец-два, и веднъж през лятото, когато родителите му идваха тук, за морската семейна ваканция. Когато момиченцето трябваше окончателно да се премести в Ню Йорк, баба му отиде с него, за да се адаптира по-лесно. След половин година жената се върна в България. Каза, че й било много трудно да свикне там, но виждах, че й е не по-малко трудно и тук, без внучката. По някое време изчезна от парка. После от обща позната разбрах, че се е преместила при дъщеря си за постоянно. Детето така и не могло да свикне без нея. „Виждахме“ се няколко пъти след това по скайп. Момиченцето вече учеше в частно училище, ходеше на балет и пиано. Имаше и братче. Майка му станала много търсен инвестиционен консултант. Нещата се бяха наредили.

Поредната скайп история, една от многото, на които съм била свидетел, през последните години. Децата растат без сигурността и подкрепата на родителите си, без прегръдките, които ти създават спокойствието, че си закрилян, без контрола, който може да те спре да направиш сериозна или фатална грешка. Но не е по-лесно и на родителите. Постоянната неизвестност, невъзможността да знаят какво се случва с детето, им създава усещане за безпомощност. Отдалечил си се от детето си, уж за негово добро, за да му създадеш нормален живот, без лишения, но в същото време си го лишил от това, което му е най-нужно – да усеща, че е обичано и закриляно. Така попадаш в капаните, в които се ловят скайпродителите.
Детето на жената, която работи в Германия за по-добро бъдеще, е тригодишно. В тази възраст седмицата като че ли се равнява на година – с ежедневните постижения на малкия човек, с непрекъснатото усвояване на нови думички и навици, с откритията, които прави любопитната му тригодишна глава. При всеки разговор майката открива нови и нови неща за него, но може само да се порадва пред камерата на лаптопа. Поредната седмица, в която не е била до сина си. А той расте, поумнява, отдалечава се от майка си и все още настойчиво я пита кога ще дойде да го вземе. Този въпрос е най-мъчителен, споделят родителите, откъснати от децата си. Защото нямаш честен отговор и защото не искаш да разочароваш и разстроиш детето си за пореден път. Знаеш, че след отговора ти някой ще заплаче или просто ще излезе от мрежата, излъган в очакванията си отново.

„Мамо, виж, изядох си всичко на вечеря, спах на обяд, прибрах си играчките. Много съм послушен. Сега ще дойдеш ли да ме вземеш? Баба каза, че ако съм послушен, ще ме приберете при вас.“

В такива моменти се чувстваш безсърдечно, безмозъчно същество, неспособно да създаде нормално семейство, да отглежда детето си. Всеки родител, на когото поне веднъж се е налагало да откъсне вкопченото в себе си мъниче, за да излезе някъде, може да разбере това. А ако е не става дума за няколко часа, а за месеци или години? Да поддържаш близостта с децата си в такава ситуация без съмнение е сложно. А най-сложно е да останеш родител, в неформалния смисъл, макар и по мрежата. Това, което са споделяли с мен близки скайп родители, ми напомня разходка в минирано поле – нямаш друга опция освен да опитваш да намалиш пораженията, колкото можеш. И да се учиш от грешките си, попаднал в поредния неочакван капан. А капаните никак не са малко.

Да излъжеш детето
Това се случва най-често. Говориш с него, съобщаваш му, че след седмица ще се видите. Купил си си самолетен билет преди месеци. Всеки ден по скайп пресмятате колко време остава до срещата ви. Всеки разказва на другия как се подготвя за нея. И изведнъж се случва така, че не можеш точно в този момент да тръгнеш, защото трябва да заместиш болен колега. Не искаш да спориш с шефа си, защото си успял с големи усилия да намериш тази работа, и той го знае. Примиряваш се с разочарованието, но изтръпваш при мисълта, че ще трябва да съобщиш лошата новина на детето си – малкият човек, който седмици наред живее с очакването на срещата ви. Следващият път детето отказва да те види и чуе, защото не може да ти прости, че си го излъгал, защото е самотно, а си му отнел мечтата да бъде прегърнато от теб. И ти трябва да се примириш с празния екран.

Отсрочените обещания
Ние, които сме при децата си, знаем колко трудно е да обясним на невръстния човек, че трябва да се разделим с него, дори за час. Съветват ни винаги да обясняваме, че непременно ще се върнем след час или повече при него. Пускаме го на ясла или детска градина със същата уговорка и го правим, за да не накърним крехкото чувство за сигурност, което му създава присъствието ни. И винаги обещаваме да го компенсираме с нещо – с четене на приказки, с игри само двамата, с лакомство или с нещо друго любимо. Скайпродителите нямат тази възможност. Но в стремежа си да потушат разочарованието и тревогата дават обещания, които знаят, че са неизпълними.

Скъпите подаръци
Те са друг, много често срещан капан. Естествено е желанието да компенсираш отсъствието си и една от малкото възможности, да го направиш от разстояние, е да подариш нещо, което детето ти силно иска да притежава. Правиш този жест с лишения, които често са пряко сили, защото всяко евро е предварително разчетено, но си струва да видиш мимолетната радост на детето си в другия край на линията. Няколко минути радост, след седмици лишения, една усмивка, която ще успокои гузната ти съвест за кратко. Модерните играчки се трупат в детската стая, в която не си влизал от месеци. Започваш все по-усърдно да плащаш за радост и рано или късно поредният подарък става единственото, за което говорите по време на скайп срещите си. А разочарованият малък човек се научава да те манипулира, използвайки чувството ти за вина. Така подаръците, които уж трябва да ви сближат, ви отдалечават бавно и сигурно.

Възпитание от разстояние
Безполезно начинание е. Възпитаването е труден процес, дори когато имаш възможност да говориш с малкия немирник очи в очи. А ако си просто някакво изображение от монитора си още по-неубедителен. Дали си в правото си да изискваш послушание и обещания, ако ти самият не си в състояние да изпълниш единственото, което иска детето ти от теб – да си до него? Можеш ли да обясниш достоверно на мъника, че не трябва да се бие с приятелчето, което му се е присмяло, че на тържеството за Осми март, вместо майка му, е присъствала неговата баба? Като че ли нямаш много опции. Остава ти само да се надяваш, че няма да е твърде късно да поправиш грешките си, когато най-сетне имате възможност да бъдете заедно.

Постоянното чувство на вина
То е деструктивно и много вредно. Това ти е ясно. Храни се от твоята безпомощност. Наслагва ти усещането, че си наблюдател в нечий живот, в който би трябвало активно да участваш. Толкова е силно и постоянно, че все по-често те кара да се замислиш дали решението ти е правилно. Не виждаш друга възможност и това още повече те гнети. Ти не си пълноценен родител, въпреки ежедневните усилия, които полагаш. Всеки жест е грешка и вреда, защото е подхранван от постоянното чувство за вина. Контролът ти се изплъзва. Уволнен си от позицията родител, отстъпил си мястото на някой, който е ежедневно до детето ти. Мислиш, че това е несправедливо, но не можеш да протестираш срещу обстоятелствата. Методично се отдалечаваш от основното си предназначение – да бъдеш източник на любов, сигурност и спокойствие за детето си.

Малко факти
Българчетата до 18-годишна възраст, оставени от работещи зад граница майки и бащи, са 267 753, показа изследване на неправителствени организации, оповестено преди три години. Най-голям е техният брой в районите на Източните Родопи, Северен Централен и Северозападен район. Там процентът на тези деца надвишава 60 на сто. Повечето са гледани от близки и далечни роднини, а понякога дори от съседи. Голям е процентът на отпадащите от училище сред тях, защото няма кой да ги контролира. Често се затварят в себе си, проявяват враждебност към околните, защото са обидени на родителите си и се чувстват изоставени. Тези деца са с по-нисък успех, повтарят класовете по-често и боледуват повече от останалите. 40 % от децата с родители, които работят в чужбина, се превръщат в „клиенти“ на детските педагогически стаи. Провиненията им най-вече са свързани с употребата на алкохол и наркотици. Представители на съществуващата „гореща линия“, споделят, че зачестяват обажданията на такива деца, които желаят да споделят свой проблем. Авторите на изследването препоръчаха създаването на специфични консултативни групи, които да работят с децата, със заминаващите им родители, и с тези, които ги отглеждат в България.

Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си 
Капани за модерни родители 
Как да създаваме радост и да отглеждаме щастие?