На всички млади родители се случва, дори най-спокойните бебета понякога усещат прилив на енергия и могат да реват цяла нощ. Ако сте точно в този период на родителството, това малко ръководство по оцеляване след безсънна нощ ще ви е полезно.

Така. Бебето е плакало или просто не се е отлепяло от гърдата ви, вследствие на което сте спали не повече от 0 часа. За съжаление, на него му е все едно, а вие днес ще трябва да изпълнявате родителските си задължения (навярно в момента ви се струва, че да родите дете е една от най-тъпите ви идеи). Все пак имате някакви опции.

Какво не бива да правите

1. Не се насилвайте да свършите някакви важни неща, особено тия, които е трябвало да свършите точно днес. Ще ви изненадаме – ако не измиете пода два пъти (защото вкъщи има дете) нищо страшно няма да се случи. С никого. Не предприемайте сериозно чистене, миене на прозорци, гонене на демоните от детето. Оставете всичко това поне за утре. Най-добре за вдругиден.

2. Не си организирайте среща с приятели, които нямат дете/които знаят всичко/които смятате за идеални родители. Просто не го правете. Ако срещата е била планирана – отменете я. Сега душевното ви спокойствие е по-важно.

3. Не се опитвайте точно днес да бъдете идеалните родители. Не е моментът да слушате класическа музика с бебето, да се занимавате с карти или някаква друга „развиваща“ глупост, с която го тормозите. Умореният родител се нуждае от спокойствие и грижа. Не издевателствайте над себе си.

4. Не мислете, че това е завинаги, че сте в клетка, че се проваляте, че не се справяте. Направете си едно кафе, вземете малкото на ръце и си пуснете „Как се запознах с майка ви“ или „Живите мъртви“. Мозъкът ви има нужда от разтоварване. Не сте сами. Всички понякога ненавиждаме факта, че сме родители. Но това е временно. Като кърмаческия период на малкия дрисльо в ръцете ви.

5. Не звънете на майка си. Не. Не правете тази грешка.

22 признания на една недоспала мама

Какво можете да правите

1. Намалете оборотите. Измихте ли си зъбите? Отлично! Облякохте ли се? Супер! Дори чорапите ви са с еднакъв цвят? Виждате ли колко успешно преодолявате житейските препятствия? Днес е достатъчно само да сте в състояние да смените памперса на детето, да го нахраните и да го преоблечете. Какво повече му трябва на три месеца?

2. Поръчайте храна за вкъщи. Без угризения. Поне веднъж седмично може. Никой няма да разбере. Само си представете – някой да ви донесе топла супа, салата и омлет. Или пица. Или суши. Или каквото там обичате. Поглезете се. Заслужавате го. Не гответе! Не го правете! Да, и не забравяйте да пиете вода. Водно-солевият баланс в организма прави чудеса.

3. Разходете се. Но не в режим „на детето му е нужен въздух, бързо да се обличаме и да потегляме, докато не се е събудило“. Спокойно се пригответе, като че ли отивате на разходка заради себе си, а не заради него.

4. Прочетете коментарите в някоя майчинска група. Първо ще се разтоварите, после може да се оплачете и да ви олекне. Възможно е дори да получите съчувствие. Позавъртете се за малко там и ще ви успокои мисълта, че не сте единствените, които преминават през това.

5. Пуснете си музика. Моцарт да върви по дяволите. Изберете любимите си песни, които реално ви зареждат. Нещо, което не сте слушали от един милион години, което ви е било любимо в тийнейджърството или дори в детството.

6. Поспете, ако имате възможност. Това е най-доброто, което можете да направите. Обадете се на някого да ви смени за час. Ако такива хора не съществуват в природата, възползвайте се от безполезния съвет да спите, когато спи детето. Току-виж ви се получило. После ще разкажете.

7. Вижте и тези игри за уморени майки. Работят наистина, само че за малко по-големите хлапета.

Източник: n-e-n

Препоръчваме ви още:

Родителството: Безсънието на един живот

Защо е уморена мама

Недоспиването

Автор: Ина Зарева

“Няма случайно приятелство!”

О. Хенри

Тя влезе с гръм и трясък в залата и я изпълни със себе си. Толкова много женственост, плам, чар и въодушевление накуп не бе възможно. Хората бързо забравиха за какво са дошли и магнитизирано се събраха около нея. Тръгна си със същия замах и остави облак от смях, възторг и някаква детинска дяволитост. Каква надувка! – се хванах да си казвам на ум. 15 години по-късно тя продължава да е все толкова богинеста, каквото и да прави, където и да се появи. Само дето аз не мога да изпия кафето си сутрин, без традиционния ни виц за деня. Не мога да бъда себе си без нейното отрезвяващо разтърсване. Не мога дори да мечтая дълго за нещо, защото тя вече го е разгадала и сбъднала. Тя е причината за най-смелите ми и смислени решения. За най-големите ми битки. За най-дългите ми часове смях. За най-смислените ми разговори.

Той беше 15-годишното копие на Брус Уилис, по когото всички си падаха. Разбира се, че го заобикалях от километри и не понасях прекалената му самоувереност. Гледах пренебрежително всичките му опити за оригиналност, макар и тайно да се заливах от смях. Година по-късно, той се оказа братът, когото никога не съм имала. Бяхме неразделни за огромна ревност и ужас на всичките ни гаджета. Не допускахме никой друг в трудните си моменти, споделяхме всичко - часове мои сълзи, негов смях и много цигарен дим. Един ден, след дъъълги километри драми ме попита простичко – „Какво искаш?“ - Аз казах – „Него!“ Той въздъхна щастлив, хвана ме за ръка и ме заведе при Него, където съм и до днес.

А той беше първо приятел. После любим. После пак приятел. Пак любим. И така докато не стана и двете заедно, защото не можех да съм само с едната му версия. Прекалено много губех от липсата на другата. Дори след толкова години той е човекът, който знае всичко за мен. Когото хващам някой път за ръка и му казвам: „Ела сега да ти се оплача от любимия ми, защото нямам по-добър приятел от теб.“ А той се залива от смях и обещава да се скара на себе си.

После срещнах момичето, което беше толкова сладко – изгубено в своята искрена невъзможност да избере между две гривни цял един ден. Гледах я как ги премята в ръцете си, как ги мери, оглежда, сравнява, оставя ги, отдръпва се. После изведнъж се втурва с почти решително изражение, но вместо да последва облекчена въздишка, всичко започва отначало. И така цял един ден. Как да не е привилегия такъв човек да ме избере не само за приятел, но и за част от семейството си?! И да направи за мен най-специалните неща, които някой изобщо е правил...

Извън времето

А тя беше толкова стриктна и изящно последователна, че дори шишът, на който ме въртя на интервюто за работа ми се стори като красиво бижу. Толкова педантично подреден и изпълнителен човек, който прелива от доброта под строгия си професионализъм и аз – творчески хаос и сълзи в очите за всяка човешка история. Да си представя приятелство, което да надскочи всякакви видове договори и офиси?! Абсурд!

Или девойката, която всяка нормална жена би намразила от пръв поглед? Толкова съвършена, че дори не го забелязва. За разлика от всички наоколо. Вместо високомерие и студенина обаче виждаш грижа и обич, каквито никога не си срещал. Приятелство, което става все по-силно и съвършено. Най-вече благодарение на нея.

Той винаги е бил лошото момче на класа. Спасявала си му кожата по математика и си писала извинителни бележки от името на майка му. Той те е водил по купони и те е връщал с козируване на баща ти, точен до секунда. Търпял е фалшивото ти пеене, големите драми, малките драми, огромните драми, всичките ти драми. Отвял е кофти гаджетата и те пазил за Него, също както и младият Брус Уилис. Днес, години по-късно, ще пропътува километри, само за да се убеди, че си добре или просто да споделите неволите около тийновете си вкъщи.

Тя е от онзи тип жени като водопади, за които никога един поглед, една дума и една снимка не са достатъчни. Тя разплаква и разсмива, предизвиква и успокоява, вълнува и смирява. При това го прави с такъв финес, че на никого не се натрапва, но и не остава незабелязана. Чарът ѝ те достига като пръски планинска вода, колкото и да си далече. Усмивката ѝ толкова заразителна, колкото и сълзите. Писането, говоренето и дишането ѝ са на една и съща честота – любов. А приятелството и доверието ѝ - дар, за който благодариш всеки ден.

Приятел в нужда

Приятелствата ми са пъстри и дълги, завързани като кълбета на стара плетачка. Нишките им са тези, които ме дърпат напред, държат ме на повърхността, топлят ме и правят и от най-сивото цветно.

Според Шекспир, приятелят е онзи човек, който знае всичко за теб и въпреки това те обича.

Когато ролята му на най-добър приятел съвпадне с ролята на любим, тогава си истински благословен. Спомняте ли си как многострадалният Кевин Клайн отиде с конкретна цел на партито на приятеля си в „Последният пенсионерски запой“ – а именно да се забавлява с младо момиче, вероятно за последно в живота си? И когато всичко изглеждаше почти сбъднато, той се отдръпна и каза простичко:

- Когато ми се случи нещо невероятно, имам нужда да го споделя с жена си. Ако след тези 40 години брак не мога да споделя с нея нещо толкова прекрасно, то някак спира да бъде прекрасно.

Дали дългите бракове са най-вече дълги приятелства? Дано разберем. Дотогава нека живеем така, че да можем да разкажем всичко на приятелите си. Да живеем така, сякаш приятелите ни са последните хора на земята. Така че да могат да нарекат и нас „приятел“!

Нищо друго не е по-вечно, по-силно и по-сигурно. Нищо друго не си струва усилията и жертвите. Нищо друго не се отблагодарява толкова прецизно във времето. Ако не е устояло през годините, значи не е било. Защото приятелството е рошаво, босоного и инатливо. То не се отказва лесно. Не се страхува, не се колебае и не гледа назад. То е точно там, където трябва. То ни прави такива, каквито сме. И не се нуждае от нищо сложно. Само от пет думи, които да чува понякога:

- Благодаря, че си до мен!

Препоръчваме ви още:

Четири типа приятели, от които всеки има нужда

Автор: Ина Зарева

Коментарите към историята на Ана ме развълнуваха силно. Нито една жена не трябва да се чувства мъртва в себе си, да бъде унижавана, необичана и необичаща се. Нито едно човешко същество не трябва да се извинява заради това, което е, щом не е злодей. Никой не трябва да се бори за приемането му в общество, което не може да обича себе си.

Историята на Ана е история за нелюбов. Ако Ана се бе обичала достатъчно, нямаше да се тревожи за трите килограма, нямаше да подлага на безумни експерименти тялото си, нямаше да позволява на никого да определя самочувствието ѝ. Но как да се обича Ана, когато никой не я е учил на това?! Когато всички около нея се стремят да се впишат в стандартите на обществото, за да не бъдат отхвърлени. Защото най-страшното нещо, което може да се случи на една личност, е тя да не бъде приета и да не бъде обичана.

Има нещо по-страшно от омразата и то се нарича нелюбов.

Днес Ана се обича повече от всякога, но не всички обичат Ана. На последната ѝ работа, например, имало кантар, на който мерят всички служители и отчитат „средногодишно тегло на компанията“. Намекнали ѝ в прав текст, че не се вписва. Ана за първи път била изключително щастлива от точно това невписване, и то точно сред тези хора, и си тръгнала с облекчение.

Когато шоколадът загорчи

Обаче децата ни не са Ана. А тях също не ги обичат. Другите деца. Другите родители. Дори учителите им.

„Не можеш да играеш с нас, много си дебел!“, „Няма да ти купя сладолед. Искаш да станеш като него ли?!“, „Никаква лавка за теб! Виж се колко си дебел, ще стоиш в класната стая!“. Едно умно, сладко, талантливо дете чува това всеки ден. Всеки ден то се бори някъде само в себе си с тази чутовна нелюбов и се чуди с какво я е заслужило. То също така е и мъж, затова виковете и плачът му са беззвучни, точно като на връстника му от едноименния филм.

Нелюбов.

Огромна, поглъщаща, изпепеляваща бездна от липси. На чувства, на състрадание, на живот и на обичане. Това представлява този филм. Но когато го изгледаш и изплачеш дори последните твърдини в душата си от гняв, безпомощност и мъка, филмът не свършва. В него се живее всеки ден. Всеки ден, все същото.

Нелюбов.

Синът ми е по-умен от мен

Любимите актьори на този филм не са нито Ана, нито талантливото момче. Любимите му актьори се наричат с гръмкото име: деца със СОП. Тях никой никъде не ги иска. Не само на футболното игрище или в лавката. Не ги искат в класовете, не ги искат в училищата, не ги искат изобщо в тази държава. Родителите им са ги скрили в шепите си, притиснали са ги до сърцата си, шептят им любимите песни, за да не чуят, да не усетят дори за миг цялата тази нелюбов, която се сипе отгоре им. Затова и никой не обича тези родители, защото те са обратното на нелюбов.

Тези, които отстояват открито мнението си, са обречени на нелюбов изначално. Как се прощава такава смелост иначе? Как това наше перфектно общество на фини родители, с фините си и надарените деца, с перфектните си кариери в перфектните компании с други фини служители, ще позволи на някого да е различен? Ще му позволи да живее със себе си така, както той иска? Ще му позволи да показва целулита си на плажа, да води увредените си деца на училищни тържества, да не се срамува от различията си, били те физически, ментални, сексуални, социални. Това общество на фалш, безверие, безчовечност, бездуховност го държи само една-единствена сива, изкуствена и студена сплав, наречена нелюбов. Общество, което вярва повече в червения конец на ръката си, отколкото на самата си ръка; което обича и състрадава стерилно и от безопасно разстояние; което е толерантно и духовно само на Коледа; което не разбира какво е прошка и не знае как да обича само себе си.

Детето ми не е опитна маймуна

Това е нелюбов обществото.

То кара мислещите, страдащите, любящите, борещите се хора да изчезват – като Альоша от „Нелюбов“ или като Красимира и красивата ѝ дъщеря от България. Изчезват. Също като любовта – всеки ден по малко и незабележимо.

Ана все още е тук. Ще започва нова работа. Някъде, където ще мерят предимно ума, а не задника ѝ. Някъде, където няма да ѝ поднасят бучка нелюбов с всяко сутрешно кафе. Някъде, където няма да я карат да изчезва.

Не мога да кажа същото за талантливото момче, което е прекалено дебело да играе. Нито пък за майките, които бродят през чиновнически и безчовечни лабиринти, за да приемат децата им в училище. Тях вероятно други общества ще направят не само видими, но и световноизвестни учени и таланти. Общества, които знаят, че към всяко различие се прибавя равно количество любов. Нищо повече.

Препоръчваме ви още: 

Майките, от които нищо не зависи

Трите килограма, които убиват

В Норвегия системата отнема децата, в България направо ги убива

Майките и Системата

Красимира Обретенова е майка на дете с увреждане, която емигрира в Холандия, защото се отказа да се бори със системата тук. И докато тук Надежда разказа как в елитно софийско училище я помолиха да търси друго място за сина си Борис, Красимира сподели как приеха дъщеря й, дете с увреждания, в училище в Холандия. Разликата е толкова изумителна, че няма как да не я споделим с вас. И да не си поревем и ние тайно, че допускаме това, че отново ще е всяко чудо за три дни и после пак по старому. Няма да коментирам повече, ето двете истории, пък изводите оставям изцяло на вас.

Историята на Красимира

Днес ми е ден за рев.

Записаха дъщеря ми на училище.
Това не е просто училище - това е академия за деца с увреждания, всъщност не знам дали изобщо това е точната дума. Нямам представа дали има измислена дума за мястото, в което бяхме...

Посрещна ни администраторка, после дойде и СОЦИАЛНА РАБОТНИЧКА. Аз, която за 15 години съм срещала само един-два пъти институционално човешко отношение, ама става дума да съм го срещнала, преди да съм го извоювала по оня начин - днес няколко пъти се разревах, а служителките тревожно ме питат какво се случва и имам ли нужда от вода.

После социалната работничка се обади в общината, а после общината ще направи всичко, от което аз и детето ми имаме нужда, и така нататък.

Ами, драги зрители - ей за такава система става въпрос - направена от хора за хора, а не от говеда за говеда, драги Министерство на труда и социалната политика и Национално представителни организации на и за хора с увреждания и драги ми Бойко Борисов.

И тук благотворителността подпомага СИСТЕМАТА за ДЕЦАТА, а не децата, заради липсващата система...
И 20 филма да направи Шоуто на Слави, все тая - или бягайте , или стреляйте на месо, маме!
Среден път няма!

Освен акт за раждане и осигурителен номер, ми поискаха и ЕПИКРИЗИ - САМО ЕПИКРИЗИ - за ТЕЛК не ме питаха и не ми искаха, а толкова ми се искаше да им го дам. Та да ме питат каква е тая говняна хартийка, пък аз да им кажа ами тази говняна хартийка е целият мизерен български говнян живот на дъщеря ми и семейството ми след уврежданията й, но пък е прекрасен документ, осигуряващ доходи, бонуси, осигуровки, 13-та заплата, че и рушвети на една сюрия неграмотни люде в Министерство на труда и социалната политика, Министерство на образованието и науката, Министерство на здравеопазването, на ТЕЛК, мелк...

Такива ми ти работи.

Разбирате ли за какво става дума бе, хора?

Записах дъщеря си на училище, нее- това не е училище, това е някакво вълшебно място за деца с увреждания! И НИКОЙ НЕ МЕ ПРАТИ НА МАЙНАТА МИ ДА МУ НОСЯ НАКАКВИ ДОКУМЕНТИ, А ОТ МАЙНАТА МИ ДА МЕ ВРЪЩАТ И ДА МЕ ПРАЩАТ НА ДРУГА МАЙНА ДА ИМ НОСЯ ДРУГА БЕЛЕЖКА, УДОСТОВЕРЕНИЕ, ЗАЯВЛЕНИЕ.

ТУК ПРОСТО ВЗЕХА многоезичния акт за раждане на дъщеря ми, който си нося от България, взеха ми номера на холандското ЕГН- и край!

ТОЛКОВА!

ВИЕ РАЗБИРАТЕ ЛИ , ЧЕ ТОВА Е НАЙ-НЕВЕРОЯТНИЯТ ДЕН В ЖИВОТА МИ! СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ СЕТИВА ДА УСЕТЯ КАК РАБОТИ ЕДНА НОРМАЛНА ДЪРЖАВНА СИСТЕМА!

Надежда "Хера" Данабашева е майка на дете със СОП в България. Историята й вече ви е позната, но нека си я припомним.

Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас, мислих, мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.

Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище. Много добро, централно, какви възпитаници има ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.

Вчера, след като съм събрала всички необходими документи отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е реда. Стигаме до удостоверение че е завършил предучилищна група. Понеже Борис не е завършил такава тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане. 
Вика се заместник директорката, която ме поглежа все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище. „Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна. Показвам документи, говоря за наредби, закони. „Не може“ пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: Срока е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал„

FINE!

След цял следобед разговори по телефона, ходения до Инспектората, разговори с директорката и преподавателите на 112 ОДЗ, в 17.33 получавам заветната бележка, като разбирам че ми е направен някакъв гигантски компромис. За което благодаря, знам че не бяха длъжни но ми влизат в положение.

Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонкат по устав че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща се оказва че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи. Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме, какво може и какво не може Борис, с кого работи Люси си записва прилежно всичко и е мила и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефона. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“

HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам питам „Директорката иска да ме види? “ Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“. О, да, знам.

Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители. 
След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото нали закона какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:

- Защо не му намерите друго училище? Защо при нас? 
- Защото никъде не го искат. Само вие го приехте. 
- Ама аз също не съм сигурна че ще го приема!
- Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате? 
- Ама те са много деца. Ама то няма да е удачно. Дайте го някъде другаде. 
- Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!
- (и трите ужасени в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето. 
- Кажете ми кое е това друго училище, кажете ми къде да го запиша и го местя, на момента.

Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка. Защото трябва да промените, себе си, начина по който преподавате, начина по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина по който НЕ разрешавате проблеми.

И това, че се опитвате да маскирате дискриминацията и хомофобията си със „загриженост за детето“ ме кара да повръщам.

Мразя е силна дума и не я използвам никога. Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.

ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС. И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.

Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до тогава, успех на първокласниците и напред, науката казват била слънце.

Не знам как да коментирам, честно. Искам обаче едно да е ясно. С това не ви призовавам да емигрирате в Холандия. Напротив, мисля да остана тук и да направя каквото мога, за да си го направим хубаво и тук. Това ми е голямата мечта и ще се боря за нея, докато имам сили. Ще пиша, ще протестирам, ще подкрепям и призовавам за подкрепа, ще настоявам, ще се възмущавам, няма да вдигам рамене и да въздишам, ще се боря. Не само заради детенцето на Надежда, но и заради моите деца. За техните деца също.

Защото всички те заслужават повече.

Препоръчваме ви още: 

В Норвегия системата отнема децата,

в България направо ги убива

Автор: Иво Иванов

Взимам Бобо от градината и отиваме в парка "Света Троица" да си поиграе.

- Тате, гладен съм.

Тате е подготвен и вади банан от раницата. След малко отново е гладен, ама адски гладен. Можел да изяде цял слон.

- Тате, моля те, много съм гладен, хайде да седнем в това заведение и да ми поръчаш пица „Маргарита“, а ти ще си вземеш биричка.

Речено-сторено. Тате се съгласява. Особено при мисълта за изпотена бира. Сервитьорката предлага сосове.

- Не, без сос.

- Неее, искам чеснов сос!

- Няма да го ядеш.

- Не, искам сос.

Пицата и сосът пристигат.

- Тоя сос е гаден, няма да го ям!

Изяжда 2 парченца от пицата и се тръшва назад на стола.

- Тате, не мога повече, преядох.

Почва да се кекерчи, да се върти нетърпеливо на седалката и да ми лази по нервите.

- Тате, айде вече да си ходим, ака ми се.

О, не! Не съм си изпил бирата, по дяволите! Не можел да издържа повече. Търся сервитьорката да й обясня, че отиваме до тоалетната, не сме избягали без да платим. Убеждаваме се известно време в тясната стаичка на висок глас. Не можел тук, не му било удобно, щял да стиска до вкъщи. Тате зарязва недопитата бира и недоядената пица, плаща и тръгваме бързешката. По пътя:

- Тате, спокойно, вече не ми се ака.

Тате е спокоен. Тате е море от спокойствие. Ооооомммм.

Препоръчваме ви още: 

Квартален ресторант

Преди и ние бяхме като вас

Искам един милион долара, хеликоптер и... да говоря с президента

От автора на бестселъра „Парижкият апартамент“  - Мишел Гейбъл

Гейбъл умело разгръща страниците на миналото, за да разкрие как то отразява настоящето. Прекрасен роман за силата на жените.
Publishers Weekly

„Земя навътре в морето“ и „отдалечен остров“ – това означава индианската дума, от която произхожда името на остров Нантъкет. Остров, град и област, това място е надарено с уникална красота. Боровинкови поля покриват заоблените хълмове, пясъчните дюни са царство на дивите рози, а вълните на океана се разбиват в скалисти брегове, приютили огромни къщи, пълни с история и тайни.

Именно статия за тези къщи във Vanity Fair вдъхновява Мишел Гейбъл за написването на третия ѝ роман. „Много от тези имения принадлежат на семействата си от поколения, а днес са в опасност и всеки миг могат да се сринат в морето заради ерозията на почвата – разказва Мишел. – Докато четях, в ума ми се появи картина на дом, събрал в себе си деветдесет и девет години история и спомени, дом, който скоро ще изчезне завинаги.“

Скоро този дом заживява в новия ръкопис на писателката.

„Книга за лятото“ ни отвежда в Сконсет, най-източната част на историческия остров, който подобно на съседния Мартас Винярд, е любимо място за почивка на богатите семейства от източната част на САЩ. Океанът, дивите рози по дюните и изумителната къща на върха на скалата – звучи като рецепта за съвършеното лято.

От деветдесет и девет години всяко лято „Клиф Хаус“ отваря вратите си за семейство Йънг и техните приятели. Но този път Бес Кодман не идва тук, за да си почине и да се наслаждава на спокойствието и природните красоти. Ерозията руши брега и Бес трябва да вразуми упоритата си майка Сиси да напусне къщата, която е заплашена от срутване.

Но макар свлачищата да отнасят скалата, „Клиф Хаус“ пази спомени. Сред многобройните вещи Бес открива избелялата „Книга за лятото“, книга за семейни спомени и впечатления на гостите, чиито страници пазят истории от миналото. Първият спомен е записан от Сара - създателката на „Клиф Хаус“, но най-много са текстовете от любимата баба на Бес – Руби. В „Книга за лятото" са скътани истории за щастливи летни дни и следи от сълзи за загубите през войната. А онова, което липсва, са късчетата от спомените на самата Бес.

Докато дъждът и вятърът отнемат брега метър по метър, Бес се бори да запази равновесие сред урагана и тайните на собствения си живот. „Клиф Хаус“ е къща на жените, винаги е казвала Руби. В последния ден от последното лято тук наследниците й ще открият в тези думи неподозирана истина.

Вдъхновен от суровата красота на природата, „Книга за лятото“ е роман за бурите и силата да устоим. Авторката на бестселъра „Парижкият апартамент“ преплита историите на три жени, за да нарисува свят, в който болката и надеждата вървят ръка за ръка. Защото лятото винаги идва.

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Тайна с дъх на парфюм

Кутия с шоколад

"Къде да се запиша в пети Г?" 
Юлия Спиридонова

Какво е лятото, ако не време за игри и приключения? И, разбира се, омразният на всяко дете списък със задължителна литература за училище... Не бойте се, „Камен и пиратите от 5 Г“ е тук, за да превърне лятното четене в забавно изживяване!

Малко преди последния училищен звънец „Камен и пиратите от 5 Г“ се появява изпод перото на Елена Павлова. Ако през 90-те сте били достатъчно големи, за да играете книги-игри, със сигурност познавате нейното творчество и сте прекарали часове наред в световете, създадени от Върджил Дриймънд и Кристофър Макдоуел. Ако пък не сте – книгата за чудния Камен и забавните петокласници от новото му училище е чудесната първа стъпка към нейната необятна творческа вселена.

В първия учебен ден ще се запознаете с Камен – загадъчния нов ученик в Пети Г клас, чиято глава е пълна с щуротии и забавни истории за разказване… Дали те са измислени, или съвсем като на кино чуждестранни шпиони действително се опитват да отвлекат момчето?

Камен

Появата на Камен поставя началото на поредица от приключения, в които съучениците му ще научат много уроци за живота и приятелството.

Пират

Неуморен спътник на хлапетата от класа е и рошавият Пират – симпатичен джак ръсел териер, собственост на ресурсния учител Алко Иванов. През учебната година децата ще посетят Велико Търново и Царевец, а Пират и Теди ще участват в състезание по „аджилити“ – международно признат спорт с кучета, при който обученото животно трябва за възможно най-кратко време да премине през терен, осеян с препятствия.

Алко Иванов

Написан на жив, съвременен език, романът на Елена Павлова пренася очарованието на класическите детски истории в дигиталната епоха. Възрастните могат да са спокойни – книгата предлага на младите читатели възможност да се докоснат до сериозни теми като отговорността към домашните любимци, различни житейски изпитания и силата на приятелството.

Елена Павлова

„Камен и пиратите от 5 Г“ е детски роман, какъвто определено липсваше в съвременната българска детско-юношеска литература от последните 20 години (ще ви спестя аналогиите с „Войната на таралежите“ и дори „Следите остават“). Той предлага всичко, от което младият читател се нуждае – загадъчен герой с интригуваща тайна, симпатични персонажи с близки до него/нея проблеми, очарователно куче (закъде без куче в истински добър детски роман!), достатъчна доза приключения, както и сериозни теми за размисъл (приятелството, страха от смъртта, състезателния дух, емоционалната несигурност). Казано накратко, романът на Елена Павлова е отлично попадение за лятната ваканция, и не само.“, Лора Филипова, председател на фондация „Детски книги“

За да придобиете представа коя е Елена Павлова, ще ви кажем (без преувеличение, а само с мааалко закръгляне тук-там), че тя е един от малцината творци у нас, които могат да се похвалят с авторството на 10 книги (романи и сборници с разкази) и над 30 книги-игри. Носител е на 20 литературни награди и е преводач на над 50 заглавия.

С други думи, лятото спокойно може да започне – „Камен и пиратите от 5 Г“ акостираха в родните книжарници.

Илюстрации: Неда Малчева

Препоръчваме ви още:

Книжният ни списък за лято 2018

Кой обича приказки? Любими книжки за бъдещи читатели

"Лети, лети... слон"

Авторът на това писмо е баща, който отглежда дъщеря си със специални методи. Силно напомня на герой от филм по сценарий на Николай Хайтов. Дано неговата история завърши с хепиенд.

Цял живот са ми казвали, че момчетата не плачат. Мислех си, че това е много несправедливо. Откъде-накъде? А ако ме боли и много ми се плаче?
Когато се роди дъщеря ми, реших да възстановя справедливостта. Беше на година и половина, когато й казах най-важното: „Момичетата не плачат.“

Винаги ме е вбесявала ситуацията, в която малкото дете пада и към него веднага се втурват всички наоколо - мама и татко, баба и дядо, съседите, дори случайни минувачи. Утешаване, милване, целуване и… още по-силен рев. Това е грешка. Възрастните се държат с децата си като с кокошка-носачка. На децата това им харесва. Разбираемо е. И затова при всяка възможност плачат и получават внимание. Не исках да ставам обект на подобни манипулации, затова когато дъщеря ми проходи и започна да опознава околния свят, измислих израза „момичетата не плачат“. До третата година й казвах това при всеки удобен случай.

Щом малкият човек започне да се вре навсякъде и се откъсва от ръката на родителя си, отговорността вече си е негова. Сам си се ударил – сам си си виновен и няма защо да плачеш. Наврял си се в шкафа за бонбони и върху теб е паднало нещо – няма място за сълзи, това не е трагедия.

Когато родителите са най-големият враг на децата си

Когато се роди тази фраза, дъщеря ми правеше първите си стъпки, на пътя й се изпречваха бордюри, дървета, малко по-късно се научи да кара тротинетка и велосипед. Когато се затрудняваше сериозно й помагах. Но ако просто паднеше и се удареше отивах до нея и казвах: „Момичетата не плачат.“ После обръщах всичко на шега – не трябва да се разбива шкафа с глава, той ни е нужен за други цели. Отклонявах вниманието й. Или: „Я, погледни! А хладилникът няма синина.“ Тя отиваше на място и проверяваше. Премествах фокуса от неприятната случка към обмисляне на последствията.

Всъщност винаги съм й казвал, че момичетата не плачат. Дори и при сериозни случаи. Мажа раните й с йод, превързвам я, но… момичетата не плачат. Резултатът беше, че този малък човек, който всъщност е момиченце и има право да плаче, започна да се държи храбро. Занимавах се с нея по три часа на ден, защото работех наблизо, прибирах се вкъщи в 7 вечерта и до лека нощ времето беше наше. Всички знаят как се чувства майката в първите години от живота на детето. Затова се стараех да помагам, водех детето ни на детска градина.

На някои им се струваше смешно. В детската градина възприемат таткото, като случайно попаднало там същество, от което не можеш да получиш адекватна информация. Идва например медицинската сестра: „Ето ви една бележка, трябва да се нанесат ръста и теглото на детето при раждането, дайте на жена си да ги попълни и в сряда ми я донесете.“ Казвам: „Защо? Мога веднага да ви ги кажа.“ Тя ме гледа с недоверие един вид – „наистина ли ги знаете или ще си ги измислите в момента“. Изстрелвам: „4560 грама, 53 см“. Тя хвърля химикала на масата и отговаря: „Така си и знаех. Вие добре ли сте? Знаете ли какво е да родиш дете 4 кг?“ После се наложи да доказвам, че нищо не съм объркал.

На мен ми е интересно с децата. Детето е нещо много хубаво, това е едно благодарно и отзивчиво същество. Занимавах се с дъщеря си не по принуда, а от любов. И не е имало нищо такова – тя едва е отворила очи сутрин, а аз да подскачам: „Не плачи!“ Казвах й го само, когато беше нужно. Не е била лишена от любов и внимание.

Супербебетата не плачат

Три истории с момичето, което не плаче

Първа история. Детската градина

Веднъж дъщеря ми сама откри потвърждение на думите, че момичетата не плачат. Беше на 2,5 години и току-що беше тръгнала на детска градина. Там децата много често плачеха за майките си, когато ги оставяха сутрин. При това всички момченца поголовно, а момиченцата – не. Водя детето в градината, обувам му пантофките, целувам го по челото и се разделяме. До мен майка с момченце, на което очите му се пълнят. Тя се кани да тръгва, то започва да реве. За дъщеря ми ситуацията е непонятна. Гледа ме и казва: „Момчета, какво да ги правиш. Все реват.“ Отговарям й: „Да, само момичетата не плачат.“ Тя продължава: „Сигурно е гладен.“ Свива рамене и влиза в групата си. За първи път тогава видях ефекта от думите, които внушавах на детето си.

Втора история. Тротинетката

Веднъж дъщеря ми караше тротинетката си на едно хълмисто място, набра скорост и аз изоостанах 30-40 метра след нея. Не знам в камък ли се препъна или в друга неравност, но излетя като куршум. Падна по корем, ударът беше силен. Когато стигнах до нея, очите й бяха пълни със сълзи. Истински сълзи, но без да издаде звук. Тялото й плачеше, но тя, стиснала зъби, каза: „Тате, всичко е наред. Не ме боли.“ А бяха издрани коленете и ръцете й, дори дънките й след това изхвърлихме, защото не ставаха за нищо. В този случай фразата за момичетата, които не плачат, не звучеше като че ли процесът на инсталиране на програмата в мозъка е приключил. Просто за пореден път се убедих, че това работи.

Трета история. Приятелите

Не всички разбират моята позиция. Наши приятели имат син, две седмици по-малък от дъщеря ми. Ситуацията при тях е точно обратната. Много грижовна, любвеобилна майка. И активно дете, което скача, пада, чупи, боде се и… плаче. Те се отнасят към сълзите му със съчувствие, а мен обвиняват, че възпитавам детето си по спартански. Едва ли не съм го лишил от детство, то има нужда да си поплаче, да се сгуши в родителя си и да се нареве. Наричат ме бездушен и безсърдечен диктатор. Мисля, че просто ми завиждат.

Сега дъщеря ми е на 10 години и все още си подхвърляме, че момичетата не плачат. Спускаме се в пещери, случвало се е да пореже крака си до кръв, но не плаче. Идеята, че момичетата не плачат, вече е трайно в съзнанието й. Не ми се налага да мисля дали нещо, което се е случило, е истински проблем или не. Ако видя сълзи в очите й, значи е сериозно. С другите деца е трудно - не можеш да разбереш дали плачат, защото търсят внимание, или имат сериозен проблем.

Давам си сметка обаче, че съм я лишил от главното й оръжие за управление на мъжете. Не зная как ще се отрази това на връзките й в бъдеще. Надявам се да се справи.

37 "вредни" съвети за татковци

Коментарът на психолога

Възрастният човек, бащата, се подразнил, че с дъщеря му, на 1,5 години, се отнасят като с кокошка-носачка и й забранил да плаче. Тя може да плаче, а аз не? Непоносимо е да гледа човек как тя манипулира възрастните. А най-неприятното е, че майка й тича при всеки неин вопъл и не ми обръща внимание. На МЕН!

Той пише, че лишава дъщеря си от шанса да управлява мъжете в живота си в бъдеще. Явно не му допада, че някой го управлява със сълзи и му вменява чувство за вина. Кой? Мама? Очевидно не може да се справи с някого и затова е решил да възпита дъщеря си така, че никога да не попадне под нейна власт. Тоест цялата тази история не е за любовта, а за властта. Кой кого управлява – това е въпросът.

Бруталният ни супергерой обяснява мотивите си поне два пъти:

„на мен ми забраняваха да плача, а защо на нея не“

„не искам тя да ме манипулира“

С други думи малкото момиченце е сериозна конкуренция за мястото му в семейството. Като че ли е негова сестра, която е отнела любовта и вниманието на по-възрастните. Навярно, като малък, той също е бил обект на присмех и подценяване. Пораснал е физически, но вътрешно е останал максимум тийнейджър, ревнив и неуверен.

Бих разбрала, навярно, ако човекът казваше: „Непоносимо е да виждам сълзите й, да чувствам собственото си безсилие, не знам как да я успокоя, затова й забранявам да плаче.“ Това би било почти честно. Макар да познавам много млади бащи, които реагират по друг начин: „Непоносимо е да виждам сълзите й, затова веднага я гушвам, успокоявам я, обещавам да й дам каквото иска, макар че жена ми казва, че ме манипулира.“ Триста пъти по-добре е да те манипулира! Това е нормална реакция на всеки възрастен човек, когато види сълзи в очите на дете. Неотдавна видях как едни млад татко, люлее на ръце чуждо шестмесечно момиченце (беше отишъл на гости), защото на малкото му е „много самотно в креватчето“. Носеше го и му говореше нежно. Когато му говориш – детето се успокоява.

Авторът на писмото учи дъщеря си при никакви обстоятелства да не разчита на баща си. Сълзите й напират в очите, но тя не смее да издаде звук, за да не го разочарова. Като че ли я подготвя за спецчасти, които ще правят десант в тила на противника. Да игнорира чувствата си, физическото си състояние, болката, емоционалните си потребности? Защо е нужно това? За да не устройва истерии на баща си? За да не се отдръпне от нея с думите: „Ревла, няма да излизам вече с теб! Излагаш ме!“ А какво ще прави този татко, ако един ден дъщеря му каже: „Тате, чувствам се зле, не ми се живее.“ Всичко води натам – невъзможността да се отърсиш от едни емоции, а да оставиш други. Често те вървят в комплект. Ако се опитваш да изключиш неприятните преживявания (болка, мъка, обида), радостта, удоволствието, ентусиазмът също ще изчезнат.

Малкият оловен войник изгаря в огъня. Някой да напомни това на този татко. Може да му помогне да се разплаче пръв.

Препоръчваме ви още:

Светът на бащите

Мъжът и дъщеря му

Момичето на тати