Красимира Обретенова е майка на дете с увреждане, която емигрира в Холандия, защото се отказа да се бори със системата тук. И докато тук Надежда разказа как в елитно софийско училище я помолиха да търси друго място за сина си Борис, Красимира сподели как приеха дъщеря й, дете с увреждания, в училище в Холандия. Разликата е толкова изумителна, че няма как да не я споделим с вас. И да не си поревем и ние тайно, че допускаме това, че отново ще е всяко чудо за три дни и после пак по старому. Няма да коментирам повече, ето двете истории, пък изводите оставям изцяло на вас.

Историята на Красимира

Днес ми е ден за рев.

Записаха дъщеря ми на училище.
Това не е просто училище - това е академия за деца с увреждания, всъщност не знам дали изобщо това е точната дума. Нямам представа дали има измислена дума за мястото, в което бяхме...

Посрещна ни администраторка, после дойде и СОЦИАЛНА РАБОТНИЧКА. Аз, която за 15 години съм срещала само един-два пъти институционално човешко отношение, ама става дума да съм го срещнала, преди да съм го извоювала по оня начин - днес няколко пъти се разревах, а служителките тревожно ме питат какво се случва и имам ли нужда от вода.

После социалната работничка се обади в общината, а после общината ще направи всичко, от което аз и детето ми имаме нужда, и така нататък.

Ами, драги зрители - ей за такава система става въпрос - направена от хора за хора, а не от говеда за говеда, драги Министерство на труда и социалната политика и Национално представителни организации на и за хора с увреждания и драги ми Бойко Борисов.

И тук благотворителността подпомага СИСТЕМАТА за ДЕЦАТА, а не децата, заради липсващата система...
И 20 филма да направи Шоуто на Слави, все тая - или бягайте , или стреляйте на месо, маме!
Среден път няма!

Освен акт за раждане и осигурителен номер, ми поискаха и ЕПИКРИЗИ - САМО ЕПИКРИЗИ - за ТЕЛК не ме питаха и не ми искаха, а толкова ми се искаше да им го дам. Та да ме питат каква е тая говняна хартийка, пък аз да им кажа ами тази говняна хартийка е целият мизерен български говнян живот на дъщеря ми и семейството ми след уврежданията й, но пък е прекрасен документ, осигуряващ доходи, бонуси, осигуровки, 13-та заплата, че и рушвети на една сюрия неграмотни люде в Министерство на труда и социалната политика, Министерство на образованието и науката, Министерство на здравеопазването, на ТЕЛК, мелк...

Такива ми ти работи.

Разбирате ли за какво става дума бе, хора?

Записах дъщеря си на училище, нее- това не е училище, това е някакво вълшебно място за деца с увреждания! И НИКОЙ НЕ МЕ ПРАТИ НА МАЙНАТА МИ ДА МУ НОСЯ НАКАКВИ ДОКУМЕНТИ, А ОТ МАЙНАТА МИ ДА МЕ ВРЪЩАТ И ДА МЕ ПРАЩАТ НА ДРУГА МАЙНА ДА ИМ НОСЯ ДРУГА БЕЛЕЖКА, УДОСТОВЕРЕНИЕ, ЗАЯВЛЕНИЕ.

ТУК ПРОСТО ВЗЕХА многоезичния акт за раждане на дъщеря ми, който си нося от България, взеха ми номера на холандското ЕГН- и край!

ТОЛКОВА!

ВИЕ РАЗБИРАТЕ ЛИ , ЧЕ ТОВА Е НАЙ-НЕВЕРОЯТНИЯТ ДЕН В ЖИВОТА МИ! СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ СЕТИВА ДА УСЕТЯ КАК РАБОТИ ЕДНА НОРМАЛНА ДЪРЖАВНА СИСТЕМА!

Надежда "Хера" Данабашева е майка на дете със СОП в България. Историята й вече ви е позната, но нека си я припомним.

Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас, мислих, мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.

Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище. Много добро, централно, какви възпитаници има ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.

Вчера, след като съм събрала всички необходими документи отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е реда. Стигаме до удостоверение че е завършил предучилищна група. Понеже Борис не е завършил такава тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане. 
Вика се заместник директорката, която ме поглежа все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище. „Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна. Показвам документи, говоря за наредби, закони. „Не може“ пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: Срока е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал„

FINE!

След цял следобед разговори по телефона, ходения до Инспектората, разговори с директорката и преподавателите на 112 ОДЗ, в 17.33 получавам заветната бележка, като разбирам че ми е направен някакъв гигантски компромис. За което благодаря, знам че не бяха длъжни но ми влизат в положение.

Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонкат по устав че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща се оказва че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи. Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме, какво може и какво не може Борис, с кого работи Люси си записва прилежно всичко и е мила и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефона. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“

HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам питам „Директорката иска да ме види? “ Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“. О, да, знам.

Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители. 
След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото нали закона какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:

- Защо не му намерите друго училище? Защо при нас? 
- Защото никъде не го искат. Само вие го приехте. 
- Ама аз също не съм сигурна че ще го приема!
- Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате? 
- Ама те са много деца. Ама то няма да е удачно. Дайте го някъде другаде. 
- Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!
- (и трите ужасени в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето. 
- Кажете ми кое е това друго училище, кажете ми къде да го запиша и го местя, на момента.

Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка. Защото трябва да промените, себе си, начина по който преподавате, начина по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина по който НЕ разрешавате проблеми.

И това, че се опитвате да маскирате дискриминацията и хомофобията си със „загриженост за детето“ ме кара да повръщам.

Мразя е силна дума и не я използвам никога. Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.

ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС. И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.

Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до тогава, успех на първокласниците и напред, науката казват била слънце.

Не знам как да коментирам, честно. Искам обаче едно да е ясно. С това не ви призовавам да емигрирате в Холандия. Напротив, мисля да остана тук и да направя каквото мога, за да си го направим хубаво и тук. Това ми е голямата мечта и ще се боря за нея, докато имам сили. Ще пиша, ще протестирам, ще подкрепям и призовавам за подкрепа, ще настоявам, ще се възмущавам, няма да вдигам рамене и да въздишам, ще се боря. Не само заради детенцето на Надежда, но и заради моите деца. За техните деца също.

Защото всички те заслужават повече.

Препоръчваме ви още: 

В Норвегия системата отнема децата,

в България направо ги убива