По молбата на майката този текст остава анонимен. Желанието й е да окуражи родители и деца, които водят подобни битки. Нейната приключи успешно.




От две години се опитвам да напиша този текст. Има дни, в които желанието е по-силно и чувствата ми напират като на стартова линия, подскачат нетърпеливо, разпъват и загряват, пореждат се по местата и чакат командата. Отлагам старта. Не, не съм слаба, подготвена съм - чакам този момент от дълго време и така до следващия път.


Той е на 6, аз съм на 40.

Изглежда ми по-малък, все пак до този момент сме се виждали само от двете страни на мониторите си.

Държа малката му сестра за двете ръце и му я представям. Кляка срещу нея и й казва: Здравей… Чувам гласът му за пръв път така близо, усещам акцента му, малката му ръка се протяга към мен и срещаме усмивките си. Помня, че го прегърнах, а острата му права коса блестеше в очите ми, не зная дали казах нещо - времето беше спряло.
Де да беше спряло завинаги! 

Той вече е на 9 и е моето четвърто дете. Син е на съпругът ми. Влезе в живота ми безболезнено, но следващите две години ги усетих като трите си раждания наведнъж.
Езикът бе проблем - говореше никакъв български. Опитваше се, но звучеше смешно, баща му ни бе преводач в началото, накупих книги с цветове, форми, плодове, нещо базисно с което да започна. Пеехме песни подходящи за малката му сестра, показвах му и изговарях предметите които най-често използвахме, рисувахме и гледахме филми заедно. Молих го да опитва и нови храни. Ежедневните ни разходки посрещаше с радост, хвърляше се с прегръдка на почти всеки спрял се да ни заговори - очакваше да е негов роднина. Децата навън не го приемаха лесно, а от това страдахме и двамата. Уж на една възраст, а всъщност от два различни свята. Уменията му за игра се изчерпваха с ръмжене като лъв и реване като динозавър. Страдаше, страдах и аз.

Тръгна на детски клуб за лятото - да се приобщи да понаучи езикът, да се среща с деца, да се забавлява. Голямо забавление ще да е било - доста по-късно научих, че е бил игнориран от децата. Не знаел как да се държи с тях. Плаках, както бе плакал и той.


Четвъртото ми дете дойде за лятото и остана. Остана, защото "в България няма бой". Когато чух това за първи път вероятно очите ми са станали с големината на Сатурн, барабар с пръстена.

Помолих го да ми каже пак, да ми покаже с ръце какво има предвид. Ами, бой си показваше детето. Поисках превод от баща му и детето обясни - човекът, с когото живее майка му, си е позволявал да го удря.

Който може, нека да си представи какви карикатури сме били, докато съберем повече информация за това, което той иска да каже. Е, със скоростта на светлината се изстреляхме към Закрила на детето. Разговори, обяснения, рисунки. Разказа детето - за караници, за потапяния на главата му в умивалника с вода, за провесване през терасата от същия този човек. Най-близкият до майка му.

Майката отрече, мъжът до нея действаше арогантно, с груб език и агресивно.

Отношенията от обтегнати стигнаха до лоши, много лоши, нетърпими.

Малкият трупаше речник, създаваше приятелства, набираше знания, радваше се на нас, ние на него.

Започна първи клас. Първи клас!!! Изпращах още едно дете през училищния праг и сърцето ми преливаше от гордост. В неговите вени не течеше моята кръв, но ни свърваше една друга връзка - на привързаността, любовта, на дълга, милостта и упоритостта.

Запазила съм всяка негова тетрадка - 26 на брой, учебник, помагало, от първи клас.

Запазила съм всичко изписано от втори клас-картинки, тетрадки, учебници.

Пазя всяко листче и диктовка, всяка грамота и отлична бележка.

Пазя всеки спомен за болка, рана или температура. Всеки трепет, тъга или плач. Пазя всяка прегръдка, мила дума и десетките му "обичам те” ежедневно, пазя чистотата на първото влюбване, караница с приятел и фалшиво изпята песен. Зная всеки стих научен наизуст, коя обувка му е удобна, какви дрехи предпочита, любимите герои, песни, цветове, интонациите на гласът му когато е изплашен, щастлив, уморен. Всеки грам от теглото му, защото аз го пренасям в леглото му вечер - винаги заспиващ на моето. Пазя хладните му ръце върху челото му, когато съм болна, или зъбите на гребена, когато ме "прави хубава". Помня първото му МАМО и страхът, който изпитах.


Той е на 9 и две години се опитваме да покажем на институции, приятели и общество, че сред нас има индивиди, които тормозят деца. Не тъся причини ЗАЩО, търся начин това да спре.


През тези две години аз и семейството ми бяхме обиждани, заплашвани и оплювани, защото обичаме едно дете. Бяхме наказвани по един или друг начин, защото вярваме на това дете. През тези две години никой не се запита какво всъщност показваме на него и потърпевшите като него. Безразличие, бюрократщина, условности и десетки изгубени мигове спокойствие.

Това е мъничка част от моя поглед, всеки един в семейството ми може да разкаже своята история, защото всички сме засегнати. 

Мога да простя хулите и заплахите, мога да простя лъжите и провокациите, простила бих манипулирането, не не искам и не трябва да отпиша насилието.

В България трудно може да потърсиш отговорност на някого, ако нямаш доказателства и свидетели. 

В България насилниците се чувстват безнаказани, а тормозът, било психичеки или физически е сведен до " малко разправии" и "думи без смисъл".

Вдигаме шум, когато някой обиди или нарани детето ни на детската площадка, в училище или детската градина. Кога ще вдигнем шум за насилника в къщата ни, този, който споделя леглото ни и заема челно място на масата ни?

Какво приемаме в отношенията за нормално и извън нормите? Къде са границите и кой ги поставя?

Откога да наречеш едно дете "боклук", "нещастник" ,"мърша" или "пукни" е нещо тривиално в семейството.

Аз не го приемам! Аз не съм родила това дете, но давам цялата си любов, време и търпение за неговото спокойствие. Защото съм майка! Кой ще спре ръката, която не се протяга, за да помилва?!


Многословна съм.

Намерението ми бе да разкажа една история, подобна на десетки други.


Имам три дъщери - момичета с дълги коси и топлещи усмивки.Няма да разказвам за сплитане на плитки и избиране на рокли или за любовни трепети, историята е за четвъртото ми дете - завареният ми син.


Той дойде преди почти 3 години. Малката ми дъщеря бе на 8 месеца. Прелетя 13 000 км за да срещне баща си, след пак 3-годишна раздяла. Дойде и остана.


За тези три години тук, той успя да научи езика, да открие и задържи приятелства, да бъде изпратен първокласник, да се влюби... нееднократно, да изказва мнение и да се съобрази с такова. Дойде като подхвърлен бял лист, върху който изписвахме и продължаваме да пишем, градим и надграждаме.

Във всяка история има и лош Кумчо Вълчо, в тази също не липсва.Това е вече настоящият съпруг на майката (биологичната).


Детето ни разказваше страшни истории за мъжа, който живее с майка му, за бой, за провесвания през терасата, за потапяне на главата му в мивката пълна с вода- случващи се на него.


Да доказваш насилие извършено над дете на 13 000 км е невъзможно, а институциите вдигат рамене. Прималявахме от ходене от врата на врата.

Да се опитваш да убедиш майката (биологичната), че това се е случило също е също невъзможно. Не вярваше на нас, а по-лошото е, че не вярваше и на детето си.


Да се опиташ да потърсиш отговорност от мъжа, наранил детето е трижди невъзможно.

Ситуацията прилича на решаване на уравнения като дъвчеш дъвка - както е казал Вонегът.
Отговорът от индивида е заплахи, обиди и псувни.
Три години ми се видяха като 30.


Към днешна дата детето ни е спокойно, радва се на светът около него, опитва се да не си спомня тежките дни и не иска и да чуе за мъжът, причинявал му болка.

Аз, баща му, сестрите му и всички близки също. Дистанцираме се от всякакъв вид насилие и заклеймяваме извършителя.

Аз искам единствено да се знае, че насилието съществува. В нашия случай свърши добре - получихме решението - детето остава тук и не трябва да излиза навън!
Алелуя!

*************

Още по тази тема: 

Майките, които убиват

Не е моя работа

Да си пребиеш детето до смърт