Автор: Мария Пеева

За хиляден път се заклевам, че няма да чета новини.

21.07.2017 г. „Майка уби детето си, повдигат й обвинение.

В Стамболийски 18-годишна майка от ромски произход уби детето си на годинка и 10 месеца. Момиченцето е удушено с чорап, намерено е от клошар, голичко, по памперс, дрехите били наблизо. Делото ще се гледа от Окръжния съд Пловдив. Има и по-малко дете, което отглежда сама."

И какво? Прочитаме, втрисаме се, после си казваме: „Ами, да, те ромите, раждат на 12, после си убиват децата, какво да очакваме от тях, какво можем да направим…“ и подминаваме.

Преди месец посетих детска къща със съвсем малки бебешори, които очакват да бъдат осиновени. Шест хлапенца, едно от тях - ромче. Излиза, че не само ромите си изоставят децата. Не знам какъв е процентът на етноса в България, но нищо чудно онези 6 дечица да се окажат представителна извадка. Прекрасни, съвършени малки бебета. Какво значи ромче, българче, това са глупости. Всички са деца. Родени от майка, изоставени от майка.

А ето това момиченце не е изоставено. Неговата съдба е друга. Родено от майка, убито от майка.

Майките, майките... Какво трябва да преживее едно момиче, една жена, за да си намрази детето? Нека Господ да я съди, аз не смея.

Пак ще кажете ние не сме виновни, ние не правим така. Дали?

Това момиче, тази майка е живяла сред хора, не в гората. Все се е случвало да отиде на лекар с детето, с децата. Все се е случвало да я видят съседи. Нещо е работила, някак се е издържала, срещала е хора. Посещавала е социални служби. Имала е някакви контакти с обществото. Най-малкото е влизала в магазин да си напазарува. Може би е просила, може би е проституирала. Може би някой я е издържал. Не може да е живяла като отшелница сама с две деца, без никой на този свят да отчете съществуването й.

Как не видяхме, че нещо там не е наред, че едно момиченце, едно бебе е в опасност?

Преди години живеехме на квартира много близо до ромски квартал. В поликлиниката личният ни лекар приемаше и доста ромски семейства. Беше чудесен човек, уважавам го безкрайно много и затова няма да спомена нито името му, нито поликлиниката. Веднъж чакахме с детето, когато пристигна разтревожено семейство – майка и баба - с малко бебе. Роми. Бебето с огромна цицина на главата, отпуснато. Влезте преди мен, им казах. След малко дойде и моят ред. Защо ги пусна да те прередят, ме попита лекарят. Е, как, отговорих, беше спешно, детето паднало от леглото, може да има сътресение, притесних се. Той ме погледна странно. Не е паднало от леглото. Бебе не може да се нарани толкова по този начин. Хванал го е баща му и го е блъснал в стената. Не идват за първи път. Изумих се. Е, как е възможно? Не може ли нещо да се направи? Няма какво, отговори лекарят. Те са си такива. И няколко други случая ми разказа. Тръгнах си с горчив вкус в устата.

Наскоро писахме по темата за наказанията. Имаше разпалена дискусия. Признах си, че се е случвало и аз да плесна някой от моите. Възмущавахме се, че в някои държави социалните ще ти вземат детето, ако му удариш шамар. Казахме си как родителят винаги прави нещата за добро. Как никоя майка не мисли лошото на детето си. Че човек има право да реши как да си гледа детето и държавата не бива да се меси. Всичко това предполага обаче отговорно съзнание на родителя. А всички родители ли са отговорни? Ами ако родителят е в депресия, ако е шизофреник, ако е престъпник, ако е психопат, ако просто откачи? Истината е, че ние не вярваме, че може да се помогне на такива деца. Приемаме за даденост, че те са на родителите си и щом не са случили на родители, няма какво да се направи. Съдба. Обръщаме поглед встрани, Господ да ги пази, клетите деца.

Така е. Може би аз и вие не можем да им помогнем. Но има цели институции, които това работят. Крайно време е да приемем, че думата „институция“, „агенция“, „служба“ не означава задължително нещо, което не работи и е само проформа. Не може да търсим отговорност и да обвиняваме тази институция, агенция, служба, ако преди това не й дадем възможност да направи нещо. Иначе ни е лесно да питаме – къде е Закрила на детето, къде са социалните? Ето, вижте, в Германия взимат детето от родители, които го шамаросват, а ние тук взимаме детето, чак след като го удушат. Къде са институциите? Е, къде да са? Там ясновидци не работят. Няма как да си свършат работата, ако никой нищо не им казва. Ако ние – съседи, лекари, учители, случайни минувачи, виждаме неща и извръщаме поглед, защото не е наша работа. И мисля си, по-добре да има сто сигнала, които са неоснователни, отколкото едно убито дете. По-добре съседът да се обади, че съм шамаросала сина си и социалните да дойдат да ме проверят, отколкото всички да си траем и едно дете да си отиде удушено с чорап от собствената си майка.

Отваряйте си очите, хора, и се обаждайте. Не се колебайте. Ако сте лекари и при вас водят деца със странни и необясними рани, подайте сигнал. В „Пирогов“ го правят, там са свикнали. Преди време, когато бях паднала (бременна в пети месец) и си разбих зъбите, мъжът ми ме закара там, а те го изгониха от кабинета и ме разпитаха старателно, докато се увериха, че не съм жертва на насилие. По същия начин процедират и при случаи с деца. Но много лични лекари, много педиатри просто не вярват, че нещо ще се промени, дори да подадат сигнал. Затова си мълчат, не защото са безсърдечни. Нашият личен лекар не беше безсърдечен, той просто не вярваше в институциите. Да, обаче нещата могат да се променят и се променят пред очите ни. Само че и ние трябва да се размърдаме. Не някой да ни спусне промяната отгоре. Същото се отнася и за учителите, за всички, които имат контакт с деца, които виждат нещо странно, нещо притеснително. Нека не обръщаме поглед встрани. Никое дете не е виновно, че не е случило на майка.

Ако видите, че дете има нужда от помощ, ако дори само се съмнявате в това, не се колебайте да сигнализирате. По-добре сто излишни сигнала до институциите, сто напразни проверки, отколкото една жертва. Звънете в полиция, звънете в Закрила на детето, това е нашата отговорност. Защото ние не сме от майките, които убиват.

Оттам нататък отговорността е тяхна.

Горещи линии за помощ и подкрепа на деца и юноши:

НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕФОННА ЛИНИЯ ЗА ДЕЦА 116 111

Денонощна гореща телефонна линия за жени, юноши и деца, преживели насилие

02 981 76 86

Прочетете още:

То е напаст, която убива 

Райчо, който не стана мой