Автор: Надя Колева & Нинджите

Нещата, които ми се иска 

майка ми никога да не ми беше казвала

След историята на Кристина за това как започваме в някакъв момент да приличаме на майките си, в майчинската ни група се появиха интересни истории. Решихме да ги споделим с вас и ще започнем с  тези фрази, които сме намразили дълбоко още от детството ни и сме си обещали, че никога, никога няма да ги използваме отново. 

Ето и най-често срещаните от тях:

1. Какво ще кажат ХОРАТА? – Да кажат, да кажат, какво пък толкова да кажат, все едно те деца нямат.  Определено считаме тази фраза за отживелица, деца се гледат не според критерия „какво ще кажат хората“, а по-скоро трябва да имаме едно на ум – след време какво ще кажат децата ни за нас? 

Заради “Какво ще кажат хората”, трябвало да се омъжа за първото си гадже, защото съседите са ни видели да се държим за ръка по улицата, а то повече и нищо нямаше... Напомнях й го всеки път, след като се прибрах за няколко месеца да живея при тях разведена с две малки деца - а сега какво казват хората, а?

И надменното “Ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам”... Да, ама не, защото в много различна посока отидох и се справих!

2. "Преклонена главица сабя не я сече!" – една майка с право отбеляза: Като видят преклонена главица, сабята може да я пропусне, ама ще те тъпчат и газят постоянно. По-добре да я отсекат и да се свършва. 

3. Най-много мразех - “Само смей да се прибереш с оценка различна от 6.” За майка ми всичко свързано с ученето беше на първо място. И то да съм отличничка, каквато тя не е била... Това какво искам и какво ми харесва беше тема “табу” – споделя друга майка. Оказва се, това също е често срещано, и за съжаление, си е съвсем актуално и днес. Понякога, натоварвайки децата с всичките тези очаквания, те изобщо нямат възможност да открият кои са всъщност. Да проектираш собствените си несбъднати мечти върху детето си, е много вредно, а последиците могат да бъдат катастрофални – детето ще расте постоянно в напрежение, че не е постигнало заветните цели, които са му поставени. 

Нека не поставяме децата в рамки, а да им позволим сами да открият онова, което едновременно ще им носи удовлетворение от постигнатите резултати и щастие.

Не убивайте Моцарт

4. От родителите ми нямам такива фрази, но баба ми много често ми посочваше някой с думите: “виж ... (еди-кой-си) как добре си хапва, а ти нищо не ядеш”. Не ме дразнеше, че иска да ям, макар да бях злояда. Дразнеше ме, че ме сравнява и че иска да съм дебеличка. Никога не съм казвала подобно нещо на децата си. Не ги сравнявам с никого и за нищо.

Още една определено дразнеща родителска черта – децата да бъдат постоянно сравнявани, независимо за какво! Скъпи родители, не правете това! Последиците са също толкова неприятни, както при фразата „искам да ми изкарваш само 6-ци“! И това няма да доведе до нищо добро, а детето ви ще е със самочувствие близко до кота 0.

5. Друга майка споделя - "Моята майка всяка свободна минутка отделяше на къщата, да е чисто, да блести, да е сготвено. И наистина винаги беше чисто, хубаво и много вкусно сготвено. Но нямам никакви спомени от разходки и разни хубави разговори с нея, никакви. Сега се вижда отстрани и се опитва да наваксва, което е хубаво." 

Наистина, забързани в ежедневните грижи, често забразяме, че децата имат нужда преди всичко от нас, като присъствие, да споделяме с тях моменти и преживявания. Според някои проучвания, децата много повече оценяват подаръци като някакво семейно приключение, отколкото поредната играчка, която всъщност изобщо не им е интересна. Нека наистина намираме време за тях, това е безценно! Домакинството няма да избяга.

6. Друга „любима“ фраза  - "Стига си се лигавила" - като по-голямото дете в семейството, от мен в повечето случаи се очакваше да се държа като възрастен. Всяко разплакване се възприемаше като лигавщина. Опитвам се да оставя децата да си изразяват свободно чувствата и емоциите.

7. Майка споделя - Когато не бях съгласна с тях за нещо и съответно спорех, автоматично "каква си неблагодарница". Днес, разбира се, не им се сърдя, няма идеални родители, но ако някой ме нарече "неблагодарница", всичко започва да ми ври...

Скъпи родители, децата не са ни длъжни за нищо! Не може и не бива да очакваме от тях благодарност за всяко малко нещо, което правим за тях! Не бива да ги натоварваме с излишно чувство за вина, което често е толкова дълбоко „посадено“ в съзнанието, че е почти невъзможно да бъде „изкоренено“ на по-късен етап.

8. “ЗАЩОТО АЗ ТАКА КАЗАХ!” и “Провери в тълковния речник”. Съответно и двете са следствие от хилядите въпроси, които бълвам в секунда. При всички положения съм си решила,че ще устоя на евентуално хипер питащо дете и ще отговарям винаги, ако знам.

9. "Ти ще станеш майка и ще видиш". Аз се зъбех озлобено как никога няма да бъда като нея. Майка съм и тая фраза сама съм я казвала на сина си... ("някой ден ще имаш свое дете и ще разбереш")

10. Където и да отивам, винаги имаше "И умната!". Бррр, тръпки ме побиват само като се сетя! До ден-днешен ми го казва, идва ми да вия просто!!!

Кажи ми каква е майка ти...

11. И коронното, "Пожелавам ти някой ден същата такава ужасна дъщеря!" Да поясня, че бях много послушно дете, чак смачкано, и пълна отличничка...

12. Има нещо, което майка ми повтаряше, и е вярно, но някакси все ми е ставало гадно - "Животът не е честен и колкото по-рано свикнеш, толкова по-добре." Казваше ми го всеки път, когато самият живот не се нареждаше по справедлив начин за близките ни. Парадоксалното е, че с времето и аз почнах да я използвам.

13. Много са, "любимата ми" беше "Докато живееш в моя дом, ще спазваш моите правила", а смея да твърдя, че бях доста кротък тийн и се стараех максимално да избегна тази реплика. Втората в личната ми класация е натякването за жертвите, направени в мое име, все едно са били кредит в миналото, който трябва да изплащам до безкрай без право на отказ, нищо че никой не ме е питал дали искам да бъде направена тази жертва. Затова в моето семейство в моята класация аз съм на първо място и след това са мъжът ми и децата, да, егоистично звучи, но мама не е ли на кеф, става по-взискателна и по-малко търпелива, а така вече и децата не са на кеф.

14. "Ти дом нямаш ли?"- когато закъснявах; "Да не съм умряла?"- когато правех нещо на своя глава, без да съм й казала/питала първо и натякването - "Аз какво ти казах/нали ти казах". Тя самата си дава сметка за доста неща, но времето няма как да се върне назад.

15. "Не ми философствай!" - всеки път, когато се опитвах да обясня защо съм направила нещо не точно така както е "трябвало" Това убива всякакво желание да водиш разговор и да си обясниш гледната точка.

16. "Къщата е на вили и могили“, или с други думи - разхвърляно е. Ей това го разбрах, като ми се роди дете! Ми, няма как да е подредено, просто няма!

Моля те, маме...

17. Ох, да! Пустото хорско мнение как беше над всичко... И никога не се интересуваше аз как съм, каква е истината. Хората, та хората! Никога нищо не показваше и не обясняваше. Искаше да знам и да мога всичко. Съответно беше вечно недоволна. Аз отличничка, спортувам, работя, въртя цялата къща, тя докато работи. И пак беше недоволна. Все й пречех и все бях виновна за всичко. А пък онова със злоба и през зъби как съм била същата като еди кой си роднина... Все едно имам вина за гена си! Хем обижда мен, хем обижда роднина, когото обичам, хем без вина съм виновна. Друго "любимо" ми е избирателното сравнение. Когато й е угодно - защо не съм като еди кой си. А когато не - "Мен другите не ме интересуват". И най-любимата ми фраза "Не ме занимавай с твоите глупости", дори когато се отнасяше за здравословен проблем. 

18. А понякога стигаме и до този извод. Ползвам почти всички, които не можех да понасям от майка ми. “Не те ли е срам?” “На майка си така няма да говориш!” и т.н.

19. "Спри да ревеш, иначе ще ти дам причина" мразех го и до днес мразя този начин на мислене. Децата не плачат без причина! Искало ми се е да се опита да ме разбере, а не да ме кара насила да спра да плача. Така се научих да не показвам чувствата си...

Нашето заключение е – майките (а и не само те) трябва наистина да внимават какво говорят! Някои изречения са просто отлитащи фрази и клишета, като например: "Ще видиш ти някой ден на мен какво ми е било". Да, нищо кой знае какво, но звучи като орисия. За това казват, че майката да благослови или прокълне има вселенска сила. Нека я използваме, за да благославяме!

В крайна сметка, повечето коментари, макар и съдържащи различни фрази, се обединиха около две основни майчински грешки – вменяването на чувство за вина и високите очаквания. Знаем, че майките ни обикновено са ги изричали с любов към нас, да ни предпазят, да направят живота ни по-лесен. Но добрите им намерения не са намерили правилния израз, затова и ние търсим други начини. И съответно правим други грешки. Добре че децата умеят да прощават.

Очаквайте скоро и история с най-хубавите думи, които сме чували от майките си.

Прочетете и 

За майчинството с усмивка

Публикували сме не малко материали за образователната система в България, както и за различните такива в други страни. Смятаме, че е много полезно за родителите, а и като цяло за обществото, да знае какви други варианти има и как те се отразяват на децата. Тина се свърза с нас с предложение да публикуваме кратката дигитална книжка, която е написала, посветена на образованието във Финландия. Публикуваме също така текста от блога й.

Наскоро се завърнах от семейно пътуване до Финландия и в много отношения тази северна държава ме заплени и вдъхнови. С кристалния си въздух, с простора, природата, чистотата, детските площадки, уредеността, но най-вече със своите библиотеки и образователна система.

За седмицата, в която бяхме там цялото семейство с двете ни деца на 1 и 3 години, успях да посетя три от най-големите библиотеки в Хелзинки, едно училище, както и  да взема интервю с посланика на България във Финландия, което скоро също ще споделя с вас.

По-голямата част от времето, разбира се, беше посветена на разходки с децата по забележителности, паркове, зоопарк, детски площадки. Следвахме тяхното темпо.

Едно от нещата, което отбелязвам като много положително там, е, че татковците са много активни при отглеждането на децата. Дори забелязах на една голяма детска площадка в Хелзинки само татковци с децата им. За щастие все повече наблюдавам и в България  татковците да помагат активно на нас, майките. За Финландия равенството си е определящо във всяко отношение, включително и в грижата за децата.

Бих обобщила, че във Финландия думите на Саймън Синек важат с пълна сила и за учители, и за ученици: "Да работиш усилено за нещо, което не те интересува, се нарича стрес. Да работиш усилено за нещо, което обичаш, се нарича страст."

Споделям с вас в линка по-долу една малка книжка, която сътворих с много желание и настроение за Финландската образователна система. Ще се радвам да ви е полезна.

Книгата на Тина за Финландското образование можете да прочетете тук.

Прочетете още:

Силата на неформалното образование

Училище от бъдещето - Сингапур

Какво още не знаем за финландското образование?

Автор: Мая Цанева

Преди няколко дни баща ми и синът ми ходили до Руската църква в София. Той не пише добре сам и помолил дядо му да напише желанието му. А то било: „Да бъда добър“. Дано с това споделяне не разваля добрата промисъл, но тази случка ме разтърси. 

Зарадвах се, че хлапето ми не иска мобилен телефон,тротинетка или маратонки, а нещо лично, от сърце. Смутих се, защото се запитах дали в старанието си да го направим добър човек, не го лишаваме от правото сам да намери своя начин да бъде такъв, какъвто иска да бъде: добър. 

Ние не сме добри родители. От една страна, и тримата – аз, баща му, а и той, сме хора с мнение, на което държим и отстояваме всеки по неговия си начин. Освен това от малък му говорим като на възрастен, но в същото време по-скоро го поставяме в ситуации с готови решения, отколкото да му оставяме да направи избор. Всъщност кой не крещи по детето си: „Внимавай с нея/него!“ и не го лишава от свободна воля с: „Дай играчката на сестра си веднага, за да не плаче!“. От загриженост или защото е по-лесно, ние го учим да е добър, така както разбираме това ние.

Преди няколко месеца имахме неприятен инцидент тип „играчка-плачка“ с друго дете. Хлапето получи леко нараняване, а ние изпаднахме в шок от твърдение, че момчето ни е агресивно. В крайна сметка се оказа, че децата не са преценили силите си, не е имало злонамереност, и са готови отново да играят заедно. След случката той беше разстроен, не само защото чувстваше вина, заради причинената болка на приятелчето му, а и защото ни беше разочаровал. В онзи момент – във водовъртежа между нашата и неговата вина, и усилието да достигнем до истината по най-подходящия за децата начин, осъзнахме, че не можем да го контролираме напълно, камо ли обстоятелствата извън нашия обсег.

Постъпихме като стандартни родители – с множество предупреждения да стои далече от другото момче, да внимава с всички около себе си, и вероятно засилихме усещането му колко е лош. Оставихме го без право на избор в много ситуации, в които можеше сам да реши какво е добро и какво лошо. Отне ни време да му дадем свободата отново се почувства уверен да прави сам избора да е добър. И тогава дядо му ми разказа това. И аз се почувствах зле.

Не искам детето ми да се чувства длъжно да е добро заради нас. Искам да го усеща като собствен избор. Разговорите с нас, книгите, животът ни ли стоят зад решението му наскоро да напусне препирня за нещо си, с обяснението, че умният човек е по-силен от този с пръчката? Отвътре ли му идва да пуска монета на всеки уличен музикант на пътя ни и на просяк наоколо? Защо всеки ден ми подарява любимия ми сладолед от пясък?

Неговите малки жестове към нас и към приятелите му в неочаквани моменти са това, което ме кара да смятам, че не взима решения по команда, а възоснова на собственото му мнение. Това е и най-логичното обяснение защо всеки път, щом излизаме на разходка, ми се налага да го разубеждавам да не носим и споделяме всички мечове и пушки с приятелите му. Или защо храним колония от калинки в буркан на терасата. 

Тези дни гледахме „Добри поличби“ по Тери Пратчет и Нийл Геймън. Гледахме го тримата. Шестгодишното ми хлапе, разбира се, хареса приключението, но ни зададе и няколко важни въпроса: Защо ангелът и дяволът са приятели? Кога хората разбират, че са добри?

Отговорихме му, че никой не се ражда добър, а се учи, докато прави избори. И дяволът, и ангелът ни помагат да пораснем добри, ако искаме – дават ни цял свят да открием какви искаме да бъдем. „А ти си добър, защото знаеш, че винаги имаш избор да бъдеш добър“, завърших аз. Или както пише в книгата: „И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често — от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там — свободната воля.“

Прочетете още:

Ти можеш

Моят разказ за доброто

Автор: Светлана Божилова

Всъщност, историята на тези снимки започва преди 10 години...

Един ден, беше есен или пролет, не помня, пътувахме с тогава гадже, сега съпруг, от Солун за Бургас. В Солун пиянствахме, в Бургаски регион работихме. Та, тръгваме ние и разбира се, огладняваме. Гледам табела: Кавала еди-колко си километра.

- Дай, ще ядем в Кавала. Не е малък град, все ще има некой заблуден калмар да го топнем у Маламатина.

Та, акостираме в Кавала, отгоре на крепостта. И се влюбваме! И си викаме: ще дойдем лятото. И дойдохме. Още следващото лято. А да, това, че имаше не само калмар, ма и хтаподи, колокотакя, хорта и даже колокотокефтедес допринесе бая за туй идване.

Запазихме хотел съвсем в началото на Кавала. Изглед към града, бар на покрива, гледката е убийствена! И се започва едно нон-стоп ходене там. С повод и без повод, за ден, за уикенд, за седмица... Всяка година по n-брой пъти. Единия път спукахме гума, та Милен се сприятели с местната гумаджийка. То на него не му е трудно да се сприятелява. Веднъж да го видиш, за цял живот любов е! Та тая гумаджийка ни светна на най-готините плажове!!!! Е, явно не само ние сме пукали гума, щот вече е пълно с българи и там, ма ко да праиш! Не мож избяга от Билла торбичката. Ни на плажа, ни на летището.

Та, сега за снимката... Някъде, между n20 и n30-то ходене, се оказва, че ние бебе по нормален начин няма да имаме. И се започват едни 8 години упойка... И буквално, и преносно. Животът ни минава от влизане в излизане от упойки, оплождания, интервенции и надежди. Обаче ние не се предаваме! Той вярва, че бебе ще има, а аз... аз просто не се отказвам. Инжекциите ми бяха като „едно капучино с кокосово мляко, моля!“ Трескам си ги навсякъде и по всяко време. Опитваме да не се сдухваме и да продължаваме да се правим, че живеем нормално. И на море си ходим. Пак там, при нашите хора. Управителят е едно към едно покойния дядо на Милен. Така си му казваме и до днес – дядо. На рецепция е Жорката (Георгиус), дет веднъж ни донесе домашнярката на тъст му. Гръцка домашнярка! А на плажа е Кобургчето. Значи, не знам кой къде е хойкал, ама тоя пич е едно към едно Царя преди 50 години. И разбира се, Ягодка. Ягодка ни сервира мохитата. Ягодка е, щот си има татуирана ягодка на бузката. Не тая, а оная бузка!

И всяка година си казваме: Догодина ще дойдем с бебе! 

Ама не отиваме с бебе... Пореден отрицателен тест и поредно „Майната му! Следващия път!“ и „Догодина вече със сигурност ще дойдем с бебето“...

И така 7 години... 

На 06.12.2016 бебето дойде! С гръм и трясък! По негов си план и с апломб. Още същото лято бяхме там, при дядо, Жорката, Кобургчето и Ягодка. С нея! С Катерина!

Вече трето лято сме там тримата и аз всеки път си рева... Там сме! При нашите хора и с нашето бебе.

Снимката е от тоя същия бар, на покрива на хотела. Първата снимка я правихме случайно. Втората беше „ей, дай пак да ви снимам двете“. После поглеждаме – ми аз съм със същата рокля. Който ме познава, знае – това е наистина адска случайност, защото аз имам рокли да облека Земята! И да се случи да съм взела една и съща, две години подред, си е егаси и съвпадението!

Снощи се върнахме пак оттам. Т.нар „дълъг уикенд“ – от петък до неделя. Милен ми вика: „Ще ходим на Влас.“ Еми, добре! Взимам я аз пак тая рокля, ма вече я ползвам за плажна и айдеее, метай се на колата. Някъде на Владая скачам: „Мамка му! Объркахме пътя! Караш към Гърция“ Т‘ва щото още от начало обсъждаме „голямата ваканция“, когато ще сме там. А той се хили... не се е объркал. Изненада е. Отиваме си при нашите.

И ей го! Аз пак я нося тая рокля. И пак се качваме и се снимаме там. Аз и Катерина. И ще я пазим тая рокля и ще я нося всяка година. Слава Богу, с ластици е!

Нашият живот, откак разбрахме, че дете „случайно“ няма да имаме, е пълен със случайности. Случайно разбрахме, че в Турция са специалисти по ин-витро, случайно помагаме и на други двойки да се лекуват там, случайно вече около 100-тина бебета се родиха, дето „оу, няма как да стане“, случайно и тая рокля е там на снимката 3 години подред. 

И не, не случайно се поствам с лицето си. Защото историята ми не е случайна. Защото ние сме част от още 300 000 български двойки, които имат подобна история, имат своите 3, 7, 10, 15 години. Които също ходят на море, усмихват ви се, а отвътре може би плачат. Които чакат да постнат своето лице със своето дете... 

Та колко па да е случайно, а?!

Прочетете непременно и

Ева на третия етаж

Автор: Мария Пеева

Вчера осъзнах, че вече съм извадила около 60 зъба на децата и ми предстоят още двайсетина. Вярно, че са млечни зъбки, но бройката е впечатляваща. Та аз съм почти зъболекар! Е, добре де, зъболекар може да не съм, но със сигурност съм една много успешна фея на зъбките.

Със зъбките и феите имаме много истории.

Спомените на най-големия ми син, за жалост, не са много приятни, а и той определено има афинитет към драмата. Ако някой го беше чул как разказа на следващия във веригата брат за ваденето на първото зъбче, можеше и да подаде сигнал в полицията за домашно насилие.

- И като ме хвана в банята, и като ме натисна, и като ми изви врата, и като ми напъха едно въже в устата и като започна да дърпа, и като рукна една кръв, а аз пищя като заклан, и така два часа дърпа, докато накрая всичко свърши. Не знам как не умрях! Не й давай да ти пипа в устата!

След тази зловеща история брат му, естествено, не позволи да му вадя зъбчето (със зъболекарски конец!), при което през нощта зъбчето падна само и добре че детето не го глътна и не се задави. После Теди гузно си призна, че се е пошегувал и оттам нататък момчетата започнаха да приемат млечните зъбки просто като бизнес, а аз се превърнах в една доста прозорлива фея на зъбките, която оставяше ту паричка, ту някоя дългочакана играчка под възглавницата.

Едно лято на Коко му паднаха пет зъба наведнъж за някъде около месец и той започна да смята всичко в зъби. 

- Колко зъби трябва да ми паднат, за да си купя едикоя си игра? (Играта струва примерно 60 лв).

Наложи се да му обясним, че няма чак толкова много зъби за сменяне и изобщо това е един твърде краткосрочен бизнес проект.

А веднъж трябваше баща им да отиде на зъболекар, за да извадят неговия зъб. Като всички нормални хора и той не обича такива процедури и доста се помайваше в къщи, а момчетата се опитаха да го успокоят и дори да го подкупят!

- Няма страшно, тате, ти си запази зъба, та поне феята да посети и теб. Понеже си голям, може да ти остави повече пари.

При което баща им обясни със съжаление:

- При нас не работи така. Когато на големите се наложи да им вадят зъб, те плащат на феята на зъбките. И обикновено не е никак малко.

Тази история, впрочем я бях написала на стената ми във фейсбук и нашата зъболекарка я прочете (не знам дали е добре зъболекарката ти да те следва във фейсбук, малко се плаша, ами ако я подразня с нещо... та аз съм й в ръцете, за бога!) и много, много се смя. А после каза, че г-н Пеев й е от любимите пациенти, защото винаги я разсмива. Той, между нас казано, би предпочел да не я вижда толкова често, но хубавото е, че и за нас, възрастните, има феи на зъбките, които пари не дават, но поне ни спасяват, когато ни боли и се грижат да се усмихваме с удоволствие. За което сърдечно благодарим!

Но да се върнем на вълшебните феи на зъбките. Веднъж, Коко вече беше голямо момче на 10 години, поредното зъбче падна, но през нощта феята забрави да мине и да остави паричка под възглавницата.

На сутринта той ми каза:

- Мамо, снощи феята е забравила да мине през нас, но ти не се притеснявай, И СЕГА МОЖЕШ ДА МИ ДАДЕШ ПАРИТЕ.

Толкова за детската наивност...

Но за последния зъб, който смени, се наложи да отиде на зъболекар, защото долният растеше твърде накриво и не успяваше да разклати добре млечния. Та след зъболекаря детето ми донесе грижливо опакованото си млечно зъбче и каза:

- Мамо, няма да се сърдя, ако феята не дойде този път, защото все пак платихте на зъболекаря и няма да е много честно.

Което беше много мило от негова страна, и толкова благородно, че феята все пак дойде.

А сега и на най-малкия ми син Алекс му се разклати първото зъбче. Той отдавна чака този момент и много се вълнува. След като обиколи всички налични роднини, за да им демонстрира колко много се клати зъбът му, проведохме един разговор, който за пореден път ми доказа, че децата са родени философи и би било прекрасно, ако можехме да гледаме като тях на живота.

- Кога ще падне зъбчето ми, мамо?
- До няколко дни.
- И феята на зъбките ще дойде ли?
- Разбира се.
- Ама ще ни намери ли на морето?
- Естествено. Тя всички деца намира, където и да са.
- Нали всеки ден някъде по света на някое дете му пада зъбче? Всеки ден!
- Така е.
- И всеки ден някое дете някъде по света има рожден ден!
- И това е така.
- Много ми харесва този свят, мамо!

А на мен много ми харесват малките философи. Също така ми харесва да съм фея на зъбките, дядо Коледа, разказвач на приказки и сбъдвател на мечти.

Или ако трябва да го кажа с две думи - харесва ми да съм майка, която прави света щастливо място за децата си. Поне докато не пораснат достатъчно, за да си го правят щастлив и без моя помощ.

Прочетете тук някои добри съвети за детските зъби: 

7 начина детето да мие зъбите си с удоволствие 

В кабинета на д-р Мира 

За апетита и усмивката на всяко дете

Автор: Йоана Боянова

Разказах ви вече как детето ме поставя в неудобни моменти. Изпълваме си ежедневието от сутрин до вечер с такива. Ако той не ме излага, аз сама се справям повече от добре. Спокойна съм, че в живота поне в едно съм перфектна и това е да се излагам навсякъде и по всяко време.

Аз съм от хората, правещи по няколко неща едновременно, не ми е достатъчно примерно да изляза, трябва да изхвърля боклука и то е задължително. И така облечена за разходка, обута, с боклук в ръка и хиляди мисли в главата, се сетих чак като се качих в тролея, че боклука не съм го хвърлила, а си го нося с мен. Заведох го тоз боклук и той свят да види, няма да го ограничавам само с кварталната кофа все пак.

Както казах, предимно на квартално ниво е излагането, а какво по-хубаво място от кварталния магазин? Лято е, жега е. Жените сме особен вид същества. Поели сме грижата за дома, домакинството и, разбира се, прехраната. До обяд работим каквото работим и настъпва моментът, в който си задаваме фундаменталния въпрос какво ще се вечеря. Този екзистенциален въпрос е наравно с темата за световен мир, труден и мъчителен, и отнемащ страшно много енергия. Мъчно и с безброй преговори, сякаш решаваме международен конфликт, се стига да някакъв консенсус. И какво прави всяка една жена след работа? Пазарува според това какво е решено за семейната вечеря.

В този летен горещ и влажен летен ден решавам, че първо ще се прибера, ще се изкъпя и ще отида свежа до магазина. Решено! Махнала съм вече усещането на потен бос крак от тялото си и съм се облякла в най-ефирните и удобни къси панталони с ластик на талията.

Къси разкази за къси панталонки

Взимам детето и отиваме в магазина. Преборила съм се с желанието му да купим всичките близалки и шоколадови яйца на света и въоръжена с необходимите продукти за така бленуваната вечеря, стигаме до касата. Магазинът се пръска по шевовете от също така изтерзани домакини, баби и някой и друг объркал се мъж. Заставам на касата, облекчена, че най-после ми е дошъл редът, и точно тогава моят син се спъва, ей така, както е вкопчен в мен, пада и заедно с него панталонките ми падат почти до коленете. Повече кракът ми няма да стъпи в този магазин, а за задника ми да не говорим. И да, знам, че панталонките са виновни - ей затова нося дънки, тях едва-едва ги нахлузвам и за събуването са нужни специални умения.

Но така или иначе магазините и особено касите са притегателна сила за моя талант. Пак така на касата, не на същия магазин слава Богу, при сметка 19.80 гордо подадох 10 лева и казах "Благодаря". Добре че ме познават и знаят, че е чиста разсеяност, а не опит да мина метър.

И пак за магазините - питат ли ви децата, докато пазарувате: "А това какво е, а защо е, а как се казва?"

Чакаме си на касата, там изложили бръснарски ножчета, залята съм с поредица от въпроси за предназначението им. Отговарям чинно, докато синът ми разбере всичко за бръснарските ножчета, или поне всичко, което аз знам, защото кой ги е измислил не успях да се сетя. Накрая детето взима едно и ми го подава:

- Мамо, и ти имаш мустаци, вземи си.

Посмейте се и с Достоен наследник :)

Ако се чудите какви забавления да включите в лятното си ежедневие, тази прекрасна статия с идеи, която открихме в Mother.ly, са тъкмо за вас. Една бонус идея от мен - снимайте, разпечатайте снимките и накрая ги добавете към летния си албум. Така след години ще си имате това късче спомени сред хилядите снимки, които успяваме да генерираме, и ще можете да ги гледате заедно с децата си, когато те не са съвсем деца вече. 

Горещият ден тепърва започваше. Нямах нищо за правене. Календарът беше празен. Седях на леглото си и пишех поезия, надявайки се някой ден да стана поетеса. Когато вече нямах думи, които да излея, започвах да рисувам. Коне, еднорози и дъги покриваха страниците. Никога не съм била особено талантлива, но не се борех за награди. Пълнех дните си с нещата, които обичах да правя. 

Навън слънцето печеше. Седалката на колелото ми беше гореща, но това не ме спираше. Карах напред назад, кошницата се друсаше, ресните на дръжките летяха във въздуха. Летата през ’80-те бяха необременени от постоянното пиукане и звънене, което оглася днешния онлайн свят. Всичко беше по-бавно. По-дълго. По-целенасочено. 

Остават ми само девет лета с децата ми преди да станат възрастни. Не твърдя, че правя летата им същите като моите през ’80-те. Всъщност, докато пиша това, едно от децата ми играе на XBox-a. Другото по-рано гледаше клипчета в YouTube на таблета. 

Изглежда сякаш не можем съвсем да избягаме от всички екрани, които са около нас. В дневната обаче сме закачили постер с различни преживявания, които искаме да превърнем в летни спомени. Споделям с вас 50 бавни, целенасочени преживявания, които можете да добавите към летните си дни и нощи.

50 летни идеи за деца и възрастни

1. Направете си лагерен огън и си разказвайте истории около него
2. Гледайте метеоритен дъжд -Това лято това ще може да се случи два пъти. На 30-и юли е пикът на Южни Делта Аквариди - България не е оптималното място за наблюдение на този поток, но все пак може да се видят падащи звезди. На 13-и август пък е пикът на Персеидите, които принципно са много видими и страхотни за наблюдение, но тази година съвпадат с пълнолунието, което може да попречи на наблюдението.
3. Отидете на лятно кино - В големите градове има все повече варианти, а ако около вас няма, може да си направите като наемете прожектор и си направите домашни пуканки. 
4. Гонене на сапунени балони
5. Наберете си глухарчета и си намислете желания
   
   
6. Игри с балони пълни с вода или водни пистолети
7. Тичане през пръскачки
8. Отидете на концерт на открито и танцувайте
9. Отидете за риба или просто край някое езеро
10. Пижамено парти с приятели
11. Направете си филмов маратон и останете до късно
12. Рисувайте с тебешир по тротоара
13. Разходете се в планината
14. Отидете на аквапарк или на плаж
15. Гледайте облаците и измислете истории с тях
16. Направете си барбекю
17. Въртете обръчи!
18. Изслушайте някоя аудио книга заедно
19. Посетете музей
20. Направете си сами slip and slide пързалка. - Това е вид водна пързалка, която може да се сложи на поляна. 
21. Гледайте залеза
22. Джапайте в поточе
23. Отидете да берете плодове - ако си нямате къща с двор, в който растат плодове, може да го направите в планината.
24. Направете си палатков лагер в двора. Или в хола. 
25. Четете книга под дърво.
26. Карайте колела заедно.
27. Направете си собствени дизайнерски тениски.
28. Наблюдявайте светулките!
29. Играйте шах.
30. Отидете на пътешествие с кола. Или пък с влак. 
31. Направете си домашен сладолед.
32. Започнете да си водите дневник. 
33. Скачайте в локви. 
34. Танцувайте в дъжда.
35. Гледайте изгрева.
36. Разходете се сред природата.
37. Започнете да събирате камъни. Или мидички. Или шишарки. 
38. Играйте още водни игри!
39. Наберете си букет от диви цветя.
40. Направете си щанд за лимонада. Това не е особено приложимо навсякъде в България, но може да се организирате с други деца и родителите и да си направите пикник, на който всеки да донесе по нещо за хапване. И лимонада.
41. Разчистете непотребните играчки и направете гаражна разпродажба. Отново - не е особено приложимо в България, но започват да се появяват все повече базари за дрехи и играчки втора употреба в големите градове. Можете да ги продадете и в някоя от платформите. Винаги е хубаво да разчистим около себе си. 
42. Посетете приют за животни.
43. Яжте ледени близалки
44. Отидете на фестивал, парад или карнавал. Или на лунапарк!
45. Релаксирайте на дюшеци във водата. 
46. Отидете да плувате.
47. Пишете поезия.
48. Пускайте хвърчила. 
49. Направете си летен албум.
50. Постойте си укрепление от възглавници

Прочетете още:

Забавни игри с тебешир

Лято при баба

Градско лято 

Сигурно всяка жена си казва, че изобщо не прилича на майка си. Дори двете да имат еднакви усмивки, еднакви ръце, по еднакъв начин да свиват устни, когато се ядосaт - не, те просто няма как да си приличат. Всъщност обаче възможно ли е изобщо да не приличаме на майките си? Кристина Йовчева сподели в групата ни Мами Нинджи, че въпреки всички превантивни мерки все пак е прихванала туй-онуй от майка си. А вие приличате ли на вашите?

Чувала бях, че момичетата започват да приличат на майките си (това като вид предупреждение към мъжете най-вече го чувах), ама някак си не го вярвах. Не исках да го вярвам, даже възмутена бях, че такова нещо изобщо може да е вярно. 

Когато ги чувах тези приказки, все ми бяха пред очите ей такива ситуации: да се държиш старомодно и консервативно според детето си тийнейджър, да ядосваш мъжа си само с едно изсумтяване, да се караш на дъщеря си, че не си хвърля памука с лакочистител в тоалетната, а в коша с боклук и той мирише (това го чувам и до ден-днешен и не мога да повярвам, че мама сериозно ми напомня за такава глупост, все едно за първи път си чистя лак)... Да определяш вечерни часове в най-яките дни от ваканцията, да се тревожиш за всевъзможни глупости, да “предвиждаш” куп опасности и да се опитваш да предпазиш другите от тях... това АЗ да стана такава?!? Аз??? Абсурд!!!

Мили нинджи, аз съм почти на 40 години. Имаме със съпруга ми три деца. Все се опитвам да бъда “модерен” родител. Прекарвам с децата си цялото възможно време на света. Грижовна и всеотдайна съм - даже към мъжа ми! Често даже си мисля, че може би успявам да бъда не лош родител. И освен това бягам с висока скорост от всяка ситуация, в която бих могла да разпозная майка си в мен... Не защото тя някога е била лош родител, а защото искам да съм различен родител. Обаче какво забелязах в последно време: 

Ръцете ми добиват формата на ръцете на майка ми. Започнах да изписвам някои букви като майка ми (добре, че пиша рядко на ръка). Оказа се, че съм си купила жълта риза - майка ми имаше такава едно време. Оказа се, че синът ми тийнейджър смята, че съм назадничава (в резултат му определих вечерен час, та да види той назадничавост!). В 90% от времето мисля всевъзможни щурави сценарии за децата ми и ги развеселявам искрено с поведението си. Когато се разболеят, им казвам тъй омразното от моето детство: “Аз казах ли ти да не ходиш без пантофи/да се облечеш по-добре/ да си закопчаеш якето/да не пиеш студена вода!!!” Обаче вчера, мили нинджи, ударих дъното! Чух се как викам от другия край на апартамента на 9-годишната ми дъщеря: “И да не забравиш да изхвърлиш памука с лакочистител в тоалетната, защото оттук го надушвам!!!”

Остава само да питам мъжа ми дали вече успявам да го изкарам от кожата така, както прави майка ми с баща ми, обаче, честно, страх ме е да го направя!

Прочетете още:

38 въпроса, с които ще опознаеш майка си

Между САМО и ВЕЧЕ

Единствената майка, която някога ще имам