Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Лора Райчева
Уф, оф и ох! Не се издържа вече! Подложена съм на тормоз. Ежедневен. Повече от две години! Момчетата искат сестрички. ДВЕ! Никакъв компромис с бройката! Нито с пола. ДВЕ МОМИЧЕТА. Споменавала съм тук-там, ама сега историята в пълнота:
Преподавах нагледно “що е това яйцеклетка”. Момчетата бяха на около 4 и 5. Ще попитате как нагледно. Много просто - лепях се по стените в банята, да демонстрирам как яйцеклетката се закача за лигавицата на матката. Пусках си хавлията на главата, да показвам как, като няма бебе, кръвта маха яйцеклетката от там. Абе, много се раздадох, мисля, че бих могла минимум награда Грами да взема за това превъплъщение.
- Ясно! - казаха в един глас нинджите. - Ти имаш ли още такива клетки за бебе?
- Имам. - гордо отговарям аз.
- Добре. Роди ни две сестрички.
Аз се усмихвам и умилявам ... нямаща представа какво си навлякох на главата...
На другия ден, още със събуждането:
- Имаш ли още клетки за бебе?
- Имам, бе. Нали вчера ме питахте?
- Добре, чакаме две сестрички тогава.
Аз пак се умилявам.
Мина около половин година. Всеки ден едно и също;
- Мамо, ти баба ли си вече? Имаш ли още клетки за бебе?
Спрях да отговарям. Викам си, ще забравят, ще им мине, ще им писне. Не. Упорито, но любезно, ден след ден те искат бебета.
Мина година:
- Нали ще ни родиш две сестрички?
- За какво са ви?
- Да си играем с тях, за да е забавно!
- Ама вие сте двама, не съм забелязала да скучаете.
- Е, да, ама четирима е по-добре.
- Вие сте четирима, братовчедите ви идват всяка седмица, играете по цял ден, остават да преспиват.
- Ама си отиват. Ние искаме две момиченца, които да гушкаме по цял ден. И да си играем. И ще ставаме шестима, като идват, което е супер.
- Бебетата не си играят. Спят, сучат и реват.
- Нищо, ще порастнат. Ще изчакаме. Ти само ги роди.
Мина още една година. Сърдех се, че ме тормозят. Обяснявах, че не става така “искам сестричка” и хоп. Поправяха ме “не сестричка, а две сестрички”. Можело и близначки, но по-добре не. Не казаха защо е по-добре.
Накрая им обясних съвсем сериозно, че не планирам други деца. Че за да има деца, трябва и татко.
- О, да, ясно е. За да правите секс.
- Точно така.
- Ми ожени се тогава.
- Не искам. И няма за кого.
- Ми намери си.
- Не е толкова просто. Трябва да срещна някого, когото много харесвам.
- Ами излизай повече, бе мамо!
После имахме период, в който ме молеха:
- Мамо, обещай, че ще се ожениш. Моля те, обещай! И обещай, че ще правиш секс!
Минахме и през разговора:
- Ама този мъж, ако се омъжа, ще иска да живее с нас.
- Няма проблем, ще го изтърпим, щом ще имаме сестрички. На всичко сме съгласни за тях, не разбираш ли?
- Искате ли да си вземем куче?
- Да, да, моля те! Супер! Ще си имаме куче! Може ли две?
- Не.
- Добре. Едно. Ама и две зайчета.
- Не.
- Добре. Само куче. И две сестрички.
- Еее, кучето, вместо сестрички, да го гушкате.
- Тогава се отказваме от кучето, само сестричките.
"Чаках, плаках и няма кой да ме избърше!"
Последно, съвсем скоро. На вилата, в зеленчуковата ми градина ходя с едни силиконови ли, гумени ли, обувки. Някакви модерни галоши. Ама като съм боса, някак се завърта въздух в тях и издават звук, като пръцкане. На всяка крачка. Големият съвсем сериозен, идва при мен:
- Мамо, с тия обувки недей да ходиш на среща. Че няма да имаме сестрички.
За момента не са се сетили, че може и без татко, защото сме си говорили и за инвитро, и за инсеминация и за донорски сперматозоиди. Мисля, че е въпрос на време да минем на този вариант. Обмислях да кажа: “момчета, вече съм баба, няма клетки”. Но се опасявам, че ще сменим темата с “да си осиновим”. И това сме го говорили.
Абе, май много говоря с тях. По-малко инфо за света, повече спокойствие за мен. Или да взема да ги раждам тия две сестрички и да се свърши тая мъка!
Прочетете още:
Автор: Мая Цанева
Юли е, горещо е, и всъщност, макар че имам достатъчно житейски опит с жарки пловдивски лета, предпочитам да съм на сянка. Като изключим жегата, аз обичам лятото, но не заради ваканцията, морето, мидичките и динята със сирене.
Обичам лятото, защото:
- през лятото НЕ готвя! Всъщност и мъжът ми не готви често. В хладилника има чушки, домати, краставици, тиквички, моркови, всякакви плодове и пресни подправки. Кисело мляко, сирене, и, разбира се, яйца и овесени ядки за закуска. Купуваме месо и риба за скара от време на време, и... това е!
Кой готвил, готвил! Казват, че най-голямата любов се доказва, когато ти изпържат тиквички на 40-градусова жега навън. Е, аз не обичам никого толкова, но се възхищавам такива жени и мъже. Тиквичките са вкусни и на фурна, чипсът – също. А тараторът и гаспачото не се готвят наистина, нали...Така че, обичам те, лято, пращам тенджерите на море.
- лично аз, по традиция, захващам нови проекти винаги през лятото. Всичко започна преди почти 5 години, малко след раждането на сина ми. Тогава през май подхванах проект, който ме превърна в работохолик с 12-дневни смени от май до септември. И така, всяко лято. Пожелайте ми успех и този път.
Всъщност работата ми не предполага сезонност. Хората четат по всяко време, но на есен всички са жадни за нещо ново и уморени от сезонни разпродажби на спомени и обещания за хубав живот. Така че, ние пишем с обещание за нов живот, но наистина.
- лятото върви с мързел. Колкото и да работиш, забавяш темпото. Хората около мен я събират багаж за море, я ремонтират, или просто си почиват, и колкото и да бързаш, темпото на деня и графикът се забавя. Това ми дава възможност да работя с по-голямо удоволствие и под по-малко напрежение. А когато аз самата забавя темпо, никой не го приема твърде навътре или лично. През лятото времето е по-лично, дори и за кратко.
- на лятото не му пука как изглеждам. Горещо е, дрехите са леки и се броят на пръстите на ръката ми. Независимо дали съм и 5 или 10 кг повече или по-малко, никой реално не обръща внимание на това. По-важно е да ти е добре.
Забравете снимките на инфлуенсърки, глътнали корема и застанали като изтукани за фотосесия! И на тях им е горещо и ходят вкъщи по бельо или със стара тениска на петна, защото им е горещо! И пият бира и коремът им се надува! Затова си носете късите панталони, плажните рокли, дългите поли и ризите на ананаси, без да ви пука. Най-важното е е да ви е удобно и да не ви е горещо!
Всъщност на лятото най не му харесвам именно това – имиджа на сезон на перфектните тела. Тези дни, в голямата жега, пътувах с трамвая. Две красиви момичета се бяха гримирали идеално и облекли с черни и тъмни дрехи по мярка, и изгаряха като вампири на слънце. Бяха идеални за 100 лайка, но дали бяха в безопасност за собственото си здраве?
През лятото на първо място е собствената ни безопасност – затова носете памучни, светли дрехи, идеалът е силно надценен. Идеалното облекло е леко и удобно!
- лятото е валидна причина за много глупости – от татуировка на Аквамен през юли, през покупка на напълно неудобни обувки, които вървят с новата рокля, за преход от червена към бялоруса коса за морето, до, не го пожелавам на никого, здравословни проблеми заради рисково поведение.
Аз бях смотано дете и тийнейджър, така че съм пропуснала някои летни лудости, но съм се извинявала с лятото за достатъчно несполучливи покупки и решения. Една злополучна любовна история завърши през септември, когато се видях в огледалото с огромни сенки под очите, с 10 кг надолу и напълно опустошена емоционална. Но рискът си струва - лятото е кратко, лудостта – силна, но приключва с първите студени вечери наесен. Затова, умната, и нека да е лято!
Прочетете още:
Aвтор: Мария Пеева
Ярък спомен от моето детство е красивото Данче - същински ангел с руси къдрици и червена панделка, която ми удря шамар. Но това си има предистория.
Аз съм дете, което не е ходило на градинка, гледана съм от любяща баба в прекрасен огромен двор с градина, заедно с куп много по-големи братовчеди, които всички до един ме обожаваха и глезеха. Съответно социалните ми умения в предучилищната се равняваха на нула. Просто очаквах от всички да са мили с мен и по подразбиране да ме харесват. Никой никога не ми беше причинявал болка - не физическа, а дори и от лоша дума.
На първия ден в предучилищната се появих с широката си усмивка и също толкова широко отворените си очи, изпълнени с възхищение, че виждат толкова много прекрасни деца на моята възраст, с които ще играя и ще имам всякакви приключения. Учителката ни подреди в редичка по две, за да влезем в класната стая. Пред мен беше Данчето, чието име още не знаех, но русата й конска опашка ме заплени от пръв поглед. До нея беше друго момиченце, по-едричко и силно, чието име не помня, но то я познаваше от детската градина и впоследствие разбрах, че е нейната лична комбинация от придворна дама и бияч. На онзи етап дори не забелязах другото момиченце, защото Данчето вече беше грабнала сърцето ми и веднага пожелах да съм нейна приятелка. Потупах я по рамото и я попитах с всичкото дружелюбие, което едно 6-годишно дете може да вложи в тези думи:
- Как се казваш?
- Данче. - отговори ми тя.
И после ми удари шамар.
Болката не помня, надали е била значителна, колко сила може да има в една пухкава детска ръчичка. Но помня как очите ми се изпълниха със сълзи от обида. Помня усещането, че си отхвърлен, без да си направил нищо, с което да го заслужиш, че дори не си имал шанс. Така и не попитах русото ангелче с какво я подразних в онова свежо септемврийско утро, защото повече никога не я заговорих. Нито нея, нито придворната й дама/бияч.
Благодарна съм на Данчето обаче. Тя ми даде добър урок. Разбрах, че в живота си неминуемо ще срещам хора, които не ме харесват.
Впоследствие срещнах още много Данчета и всички те ме научиха на още много важни неща.
Научиха ме, че има хора, които не ме харесват, защото не съм като тях.
Научиха ме, че има хора, които не ме харесват, защото съм точно като тях.
Научиха ме, че има хора, които не ме харесват и които аз не харесвам.
Научиха ме също, че има и хора, които не ме харесват, въпреки че аз ги харесвам.
Един от най-тъжните уроци, които научих от моите данчета е, че има и такива хора, които се ПРАВЯТ, че ме харесват, а всъщност не е така.
На всички тях благодаря.
Най-вече защото ако не бяха данчетата, нямаше да се науча да се пазя от шамарите, а и да им отвръщам, когато се наложи. Освен това нямаше да ценя толкова много приятелите си. Нямаше и да разбера, че не е нужно да полагам специални усилия някой да ме харесва. Напразно е. По-добре да полагам усилия, за да се харесвам аз самата.
Интересно е, че уроците на Данчето нямат край.
Защото продължавам да я срещам - само че сега това се случва на детската площадка, на която играят децата ми, или на лагера, или в училището им. И не, тя не е пораснала. Тя все още е дете - понякога е момиченце с очила, което изглежда толкова мило и безобидно, докато не я завариш да налага сина ти, научен, че на момиче не се посяга. Друг път е момченце, което настройва всичките му приятели срещу него с грозна лъжа, а уж мъжете не правели така. Може да е цяла тайфа хлапаци, които му се подиграват, че не иска да участва в щуротиите, които са замислили. И сега шамарите болят още повече, защото ги получават децата ми. Сълзите на обида са в техните очи, те са отхвърлените, те са неразбраните, те са тъжните.
Но аз продължавам да благодаря на Данчето.
Защото знам, че заради такива като нея моите момчета ще станат по-силни и по-смели, докато търсят себе си, своето място в света, своята среда и своите приятели - онези, които ще ги харесват такива каквито са, които няма да им завиждат, няма да ги унижават, няма да ги пренебрегват, няма да говорят зад гърба им, няма да им удрят шамари.
Данчетата са навсякъде, но свестните хора също.
И рано или късно те се намират.
Още по темата:
Смелостта да си нормална
Автор: Нели Славова/Истории от гардероба
Хайде честно сега, какво си помислихте в първия момент, когато видяхте снимките на тези жени? Казахте ли си "браво" на ум? Похвалихте ли ги? За кое? За смелостта? Коя смелост? Смело е да си нормален, така ли се възприема? И аз в първия миг им дадох едно "браво", но после се осъзнах, че това, което тези жени правят, не е смело. Нормално е! Те са нормални! Те са Истинската Жена, real woman! Те не се съревновават с други жени с красиви тела, преси, бицепси, плочки, прасци, тен, мигли, зъби, коси, цици и нокти. Те нямат подобни цели. Те са просто нор-мал-ни! Ние сме нормални! На мен момичетата от снимките ми лъхат на здраве и увереност. Ако имах някаква компания, някоя скъпа марка - с удоволствие бих поканила тези жени да ми бъдат реклама и да я прославят. Дали бански, дали козметична серия или парфюм, да ги види друга нормална жена, която или няма гърди, или има криви зъби, или е пъпчива, или има рядка коса, или може би няма никаква коса, или има странни подкожни косми, или пък има ръце, които се клатят, докато си слага сол на таратора, или пък не може да си вкара дънките в ботушите, защото има огромни крака - да ги види и да си рекне: Лелееее, ето това е за мен! И аз го искам! Тази жена е толкова жива, усмихната, в тонус, излъчва увереност, и аз искам като нея! И аз искам да съм здрава и да се обичам! Да се чувствам добре в кожата си!
Не съм толкова дебела, колкото се чувствам
Защото, дами, нека го кажем пак за хиляден път - увереността, сексапилът, самочувствието, харизмата, обаянието, не идват в пакет с дрехи, обуща, червило, токче, чанта, дезодорант и мигла! Знам, че го знаете, но аз обичам да го повтарям, защото звучи фантастично! Истината звучи готино! От нас идват всички онези определения! Ние сме тези, които ги носим и притежаваме. Или иначе казано:
Жената прави роклята, а не роклята да прави жената.
От нас е всичко. Тези жени имат послание и то е - не мрази тялото си за това, че е минало през много. Имаш избор, който можеш да направиш. Имаш избор да пазиш и следваш диети, имаш избор да се обличаш както решиш, имаш избор да изглеждаш както се чувстваш добре, имаш избор и след година да бъдеш с преса. Но не си мрази тялото и съзнанието, не се упреквай, не се обвинявай, не се комплексирай, ако твоето тяло не прилича на друго тяло. Избери да се обичаш.
Не се извинявай. Чудесно е, че ти си се възстановила след две раждания. Прекрасно е, че тялото ти е в топ форма след всичко, което му се е случило. Но аз нямах този шанс. Или пък имам. Всичко е избор. Важното е, че съм здрава. И се чувствам добре. И двете сме истински жени, защото уважаваме нашия храм - телата си. Аз не се състезавам с теб. Просто искам да съм здрава, да се чувствам добре и да изглеждам добре - смятам, че го постигам. Ето това чета аз като послание и то достига така до мен.
На една от снимките виждате блогърката Мег Богс, която си прави селфи със спортния екип може би в съблекалнята, във фитнес залата. Повече ми харесва от селфитата на Златка Димитрова. Не само защото не понасям последната, а и защото обичам да гледам усмихнати, излъчващи живот и добро, хора. Да, по-приятно ми е. Не ме кефи да гледам студени, болни, невзрачни мутри. И също така здраве и 50 кг. не е знак за равенство. Здраве е добра форма, добър тонус, здрав дух, силно сърце, способности, чувстване органически и духовно в хармония, и простота.
Здраве не е да си слаб. Здраве не е и да си дебел. Здраве е широка усмивка. С всякакви зъби, които показвате и не се срамувате. Може би и за това някои жени на 40-50 годишна възраст изглеждат много по-добре от такива на 20-30 години, замисляли ли сте се?
В автобиографичната си книга Ейми Шумър разказва, че веднъж излязла на неловка първа среща, уредена от мачмейкър (професионална сватовница). Решила да опита лимитите си. Мъжът дошъл втори на въпросната среща в бара, бил в ужасно, нелепо облекло, говорил само за себе си, не проявявал никакъв интерес към Ейми, не задавал никакви въпроси, не провокирал събеседника си за разговор, а слушал само собствения си глас, който вече бил отчайващо досаден и дразнещ. Мачмейкърката била предупредила Шумър да внимава как се държи. Да задържа интереса на мъжa, с когото ще се срещне. Да се потруди. Ейми не се посвенила да попита мъжа какво пък мачмейкърката е казала на него и получила като отговор:
- Каза ми да не се старая много с теб. Все пак не си била модел. Обикновена си. И като те видях - направо ми олекна.
Така е. Не всички жени сме модели и слава Богу, защото би било ужасно скучно. Би било ужасно всички да изглеждаме като един и същи човек. Би било ужасно човек да няма никакъв избор. Красотата, както съм казвала, има много различни форми и проявления. Красотата идва под различни имена. Защо да искаме да изглеждаме като една и съща жена? Някои искаме да изглеждаме като себе си, с недостатъците си, с онези несъвършенства, с истинското си аз, с неподправеното си излъчване, в което е и цялата еротика. Някои не се вписваме в критериите и стандартите писани от други. Красота има във всяко тяло, защото то си е нашето тяло. Красотата е в това да можеш да си себе си, да заявиш себе си. Чарът, сексапилът, премереността и никакво излишно самочувствие. Красотата не е стриктна, строга и сериозна. Ок, браво на тези жени! Но не защото са решили да направят тази фотосесия или са пуснали някое селфи. Браво, защото са себе си! Браво, защото могат!
Истинските жени носим S, M, L, XL, XXL. Но нашите имена са различни. Всички имаме стремеж към едно - да бъдем здрави и да се чувстваме отлично в кожата си.
На снимките: Desiree of The Perfect Mom Blog, Bethanie of The Garcia Diaries, Meg of Meg Boggs Blog, Katie of Katie Crenshaw
Препоръчваме ви още:
Автор: Валентина Димитрова/Нюанси
Действието се развива в София на бул. Витоша, около 13 ч. Времето е слънчево и една от многото майки с деца е излязла на разходка, но докато бута количката, изведнъж се чува мощен, добре изнесен момчешки крясък, който преминава в силен плач, примесен с викове. Ако сте родител, сега поклащате глава, казвайки „О, много добре знам за какво говориш. Ела да чуеш моето“. Майката спира, взима детето си на ръце и започва да го гушка и да му говори в опит да го успокои, но очевидно това още повече започва да го дразни и то се опитва да се измъкне от ръцете ѝ, използвайки така добре известната ни техника „гънене на червей“. След успеха, който е постигнал, юнакът гордо се тръшва на земята.
В този момент, като по команда, до майката и детето мирно и строго застава една жена над средната възраст. Почти съм сигурна, че това беше леля Гичка, онази, която обича да цъка с уста и да размахва пръст, сещате ли се? Та, спира тя, поглежда детето със сключени вежди, но все пак в опит да „вкара“ лека усмивка и казва твърдо:
- Я да видя сега кой плаче! Ти нали си момче, какви са тези сълзи и викове?
Майката, както изглежда, и без това се чувства достатъчно неудобно от факта, че нейното дете се чува до ъгъла на „Графа’’ и ’’Алабин“ – не стига, че всички хора се обръщат, ама сега и тази жена.
А аз седя и се чудя какъв всъщност е смисълът на това вмешателство:
А) Да изпълни гражданския си дълг, като се притече на помощ?
Б) Да покаже на майката как се прави – какви са тези прегръдки и разговори, трябва строгост.
В) Или просто много я дразни шума, а ще отива към ”Гарибалди“, където е сигурна, че още ехти.
Докато мисля по този въпрос, те продължават да стоят там в едно и също положение – майката се върти неудобно в опит да вдигне детето си от земята, а леля Гичка още повече се надъхва да се справи със ситуацията, въпреки че не си е променила наклона на тялото дори с милиметър:
- Ооо, ама ти ако ще продължаваш така да ревеш, да те взимам с мен, да те водя вкъщи.
При тези думи детето се сепва, поглежда я изплашено, продължава да плаче (просто вече има още едно нещо, за което да е разстроено), но става и се гушва в майка си, а леля ви Гичка с гордо вдигната глава и все така набиваща земята походка се отдалечава. Сигурна съм, че такива ситуации не само не са ви непознати, ами се сблъсквате с тях ежедневно – или като родители, или като наблюдатели, или сте били на мястото на детето, а може би сте човекът, който често се намесва.
Като семеен терапевт знам колко е важна връзката между родител и дете. Тя, като всяка друга връзка, се изгражда във времето, преминава през различни етапи, защото участниците в нея се променят непрекъснато. Съвсем естествено е да има конфликти, провокирани от различни емоционални състояния, които да доведат до определени ситуации. Въпросът е, че ние като странични наблюдатели нямаме представа на какъв етап от взаимоотношенията си са и каква точно е причината за възникналата случка. Ето ви два варианта:
1. Може би детето има физически дискомфорт – гладно е, жадно е, спи му се, нещо го боли, топло му е/студено му е, неудобно му е (ако е в количка). Всякакво неразположение от този тип може да предизвика реакция в детето, особено ако е по-малко. Какво се случва с детето, би могъл да знае родителят. Забележете: БИ МОГЪЛ, но не е задължително, понякога дори на родителите им е трудно да разберат какво точно се случва с децата им, какво изпитват те и това е НОРМАЛНО. Родителите могат да предполагат и да се опитат да облекат в думи това, което децата се опитват да изразяват с действие. Например “Сигурно вече си гладен, още малко и се прибираме да ядеш.“ или “Знам, че ти е топло и това те изнервя.“, или “Не мога да разбера какво точно има, но изглеждаш разстроен, ела да те гушна“.
2. Родителят и детето са на етап от взаимоотношенията си, в който се поставят граници – това често се превръща в „игра за надмощие“ между тях и е важно да преминат през нея. Майката казва „НЕ“, детето се тръшка и иска да „тества“ тези граници и дали майката ще отстъпи. Понякога е добре детето да „победи“ родителя (отново зависи от контекста). Друг път е важно родителят да устои на казаното, защото по този начин очертава граници и създава сигурност в детето. Тръшкането е важна част от себеизразяването на детето и е здравословно, но е необходимо родителят да го разбира, за да може да го понесе и овладее.
7 разлики между обикновения и мъдрия родител
Както виждате, това са доста дълбоки процеси с предистория (може да се каже от раждането на детето) и едно „включване“ като „Ако не спреш да плачеш, те взимам вкъщи“ е повече от неуместно и не носи смисъл нито за майката, нито за детето. Единствено може да разтревожи детето още повече, да събуди страх у него и да му даде послание, че плачът (единственият му досега познат начин да предаде на родителя, че изпитва дискомфорт) е нещо лошо и то може да бъде отнето от най-близкия му човек.
Това, че ние не знаем какво се е случило преди детето да започне да плаче, е от изключително значение. Няма как да се прецени дали родителят има нужда от помощ и вие способни ли сте да му я дадете. Той въобще търси ли я? Родител не се ражда, родител се става! И като всяко ново нещо се изисква време, търпение (с което не всеки разполага винаги и по всяко време) опити и мноооого грешки!
Слава Богу, че ги има грешките, най-хубавото нещо в живота!
Радвайте се на грешките, които правите, защото това е шанс да учите нови неща непрекъснато! Майката от примера по-горе може да е попаднала в добре позната за нея ежедневна ситуация. Може би знае причината за тръшкането и как да се справи с него. Но е възможно да е нова и все още непозната емоция. Ако е така, това е чудесна възможност родител и дете да научат нов начин на комуникация, да се опитат да се разберат и да се справят САМИ.
Хайде, сега да си представим една друга ситуация, хипотетична (ама не съвсем). Разхожда се една майка с дете, което започва да плаче и да се тръшка на улицата. Тя го хваща за ръката, изправя го рязко, издърпва му ухото така че да се отлепи от земята поне с 10 см и накрая му „лепва“ един шамар. Вече няма викове и писъци от страна на детето, защото унижението и обидата са прекалено големи и то иска да се скрие от погледите на всички хора наоколо, затова навежда надолу главата си и започва тихо да рони сълзи. Питам аз, къде е сега леля Гичка? Къде е тази твърдост и увереност? Защо не застава така гордо изправена до майката и не ѝ каже: “Я да видим сега, кой посяга на детето си?“ или „Ооо, ти продължаваш и да му теглиш ухото, хайде с мен да те водя при социалните?“
Не възпитавам детето си по "метода на тоягата"
Няма я.
Или пък, не, чакай! Аааааа, ето я там – тази, която подминава и цъка, ама какво точно си мърмори под носа не знам, защото не говори така високо и ясно, както преди малко. Аз може да се опитам да предположа, например: “Ццц, то пък бива, бива…ама не се спря“ или „Ами, то като не става с добро“, „Няма друг начин, по който да имат уважение децата. Като малка (лятото на 1944) един учител ни биеше с пръчките през ръцете, но на всички ни беше любимият учител – имахме респект!“.
Не, лельо Гиче, не сте имали респект, имали сте си чист страх, защото и на вас ви е бил мил животът! И вие сте се чувствали унизени и обидени, огорчени и потиснати, но са ви казали, че това се нарича респект… ама не е!
Опитах се да си обясня тази ситуация и през погледа и преживяванията на леля Гичка. Най-вероятно нейните чувства никога не са били приемани и зачитани от нейните родители. Тя се е научила да ги потиска, така че никога да не видят бял свят. Това е тъжно, несправедливо и обяснява поведението на цели поколения. Когато леля Гичка е била разстроена и си е позволявала да плаче, майка ѝ може би ѝ е казала „Ооо, я не ми се лигави“ или „Еее, ти пък за това ли ще плачеш, то поне да беше за нещо сериозно“ или така известната фраза „Ще те набия най-накрая, за да знаеш поне защо ревеш“. Да изразяваш чувствата си е било неприемливо, просто защото родителите не са знаели как да го направят и как да партнират на децата си. Така леля Гичка получава посланието, че за да бъде приета и обичана в семейството си, не трябва да бъде чувствителна, не трябва да плаче, трябва да търпи, да не се лигави и винаги да „се стяга“. И, така, тя израства с непоносимост към тези чувства и когато и където ги разпознае, макар и в другите, има необходимост да ги спре. Това би могло да обясни и поведението на много хора, които спират и започват да говорят на децата или на майките им, които „много са ги разпуснали тия деца“.
Но въпреки това – недейте! Оставете децата да плачат, да се тръшкат и да тропат с крак. Това е важно за тях и е част от себеотстояване и себеизразяването им. Родителите им знаят най-добре какво се случва с тях в този момент, защото те имат изградена връзка. Ако срещат затруднения, те сами ще потърсят помощ, когато преценят, че имат нужда от такава. Или ако все пак решите да се намесите, то нека поне да бъде тогава, когато наистина е необходимо. Когато трябва да прекратите насилие или злоупотреба, упражнявани върху деца.
Защото не тези, които плачат се превръщат в насилници, когато пораснат, а именно тези, на които е отнет „гласът“.
За автора:
Валентина е дипломиран семеен консултант, завършила е обучение по семейна терапия към Институт по фамилна терапия. Терапевт и съосновател на център "Нюанси".
Препоръчваме ви тези идеи за справяне с тантрума.
Автор: Лени Рафаилова
Гледам вчера излезли резултатите от НВО-то на седмокласниците. Ууу, чудно, бравос. И нашата, и тя резултати има, точно такива, каквито очаквахме. Сега децата почиват, но не всички деца. С изместването на датите за външното оценяване с месец напред (напред ли е, назад ли е, аз все бъркам посоките) тази година, министерството и всичките там умни глави вкараха една не чак толкова малка група деца в тотално приключение.
Вероятно знаете, че в България има едни такива по-различни училища, в които български и математика не играят. Това са училищата, които се водят под опеката на министерството на културата. За цялата страна те са точно 23 на брой- училища по изкуства и култура. За тези от вас, които не са наясно, това са училища като художествените гимназии, музикалните училища, хореографските. В тях се кандидатства с отделен изпит и този изпит/изпити никак, ама наистина никак не са от лесните. Децата, които имат желание и дарба за някое от изброените изкуства, се подготвят през годината и за тях, едновременно с подготовка по задължителните български и математика. Сещате се, че след 9-10 месеца такова усилие, тия деца са изтощени до припадък и единственото, което им се иска, е всичко да свърши, на родителите им също. Представете си, примерно, дете, което иска да учи в някое музикално училище ( за справка- в най-големия и пренаселен град в България- София, то е е едно-единствено с общ прием по-малко от 80 деца). Та това дете освен, че ходи на уроци по БЕЛ и МАТ (така сега удобно ги съкращаваме, че чак ми се догадва от тях ), детето ходи поне 2 пъти седмично на уроци по пеене или по съответен инструмент и минимум веднъж по солфеж, което си е висша математика, както и да го погледнем. Хубаво, ще кажете, сами го искат - да се оправят. Така, донякъде е така, но не съвсем. До миналата година, когато седмокласниците се явяваха на НВО през май, всичко свързано със задължителната им подготовка в училище приключваше точно до края на май. Изпитите в училищата по изкуствата традиционно се провеждат в края на юни. Така тези деца имат около месец да отдъхнат и да се съсредоточат върху останалите си изпити. И така е редно, и така е правилно.
Но не! Умните министерски глави решиха, че ще си правят НВО-то, когато си искат, щото много материал имало за учене. Това е безсмислено и го видяхме, че е такова. Нито децата учиха повече, нито по-различен материал им се предаваше. Губене на време, създаване на допълнително напрежение и то в жегите. В повечето български училища се забранява на децата да отварят прозорци, с презумпцията някой да не реши да се метне. Ясно е, че климатизация има сигурно единствено в някои частни училища, в държавните такова чудо няма, вероятно няма и да има. Задухата в класните стаи е нетърпима. През юни става още по-зле. Но вероятно в министерските кабинети има и вентилация и климатизация, та ги е надухало хубаво та седели-седели, па решили да съберат де що има изпит - в края на юни.
Та, да се върнем на ония деца, дето имат и други изпити. Тяхното усилие е наистина много сериозно и заслужава вниманието на обществеността. Редно е да има време между изпитите, за да може децата хем да поемат глътка въздух, хем да завършат подготовката си спокойно. Така и те са по-уверени, и резултатите им са по-добри.
Пожелавам на децата, които още не могат да отдъхнат от натоварване и притеснение, които още не могат да заминат на почивка или поне да излязат да се забавляват с приятели, без душите им да дълбае тревога, желая им да бъдат здрави и да устоят на това изпитание, което някакви стари хора в някакви кабинети са им спретнали. Тия хора, че са за бой, за бой са, ама децата са велики и са смели, и са силни. Те ще издържат, напук на глупостта човеческа. Малките ни творци няма да спрат да свирят, да пеят, да рисуват и да танцуват. Няма бе! А министерството да си вземе бележка, да се самосезира или както там му викат, абе да мислят бе, да мислят, не да се въртят на столовете.
Успех на всички деца и после щастливо лято, милички! Забавлявайте се с всичка сила, заслужили сте си го!
Прочетете още:
Летният лагер - плюсове и минуси
Автор: Мария Пеева
Ако бях писала тези думи късно снощи, щяха да звучат по съвсем друг начин - много по-гневно. Даже си бях намислила как да започна - с онази стара приказка:
Не се дръжте с хората така, както те се държат с вас. Ще вземат да се обидят.
Но тъй като е ранно понеделнишко утро с дъх на роса и морето пред очите ми е гладко и красиво, и птичките наоколо чуруликат, все едно краят на света никога няма да дойде, колкото и да се опитвам, не мога да извикам и грам гняв в душата си. Чисто ми е едно такова, и ми ухае на изпрани чаршафи и кафе. Как да се ядосам?
Имам си една приятелка, която също ухае на чисто. Душата й е като на дете. Храни бездомните котки пред блока и дава стотинка на всеки срещнат просяк. Наскоро тръгна да носи дрехи на една жена в нужда и “забрави” в джоба на дънките 50 лв. Ей такива неща прави. Може би е малко наивна, може би е твърде усмихната, твърде откровена, незлоблива и прощаваща? Такава е. Но аз затова си я обичам.
Е, онзи ден някоя си майка от детската площадка й казала на ушенцето:
- Ама ти стига си се раздавала на хора, които не заслужават. Знаеш ли какво говорят за теб другите майки? Знаеш ли как те наричат? Измислили са ти прякор - викат ти Лудата.
И тя ме попита, моята приятелка.
- Кажи ми честно, луда ли съм наистина?
Ядосах се много. Затова ви казвам, че ако снощи бях писала тези думи, щях да изригвам огън и жупел. Щях да кажа тежки думи за “доброжелателните приятелки”, които бързат да споделят всяка грозна обида, която някой е изрекъл за теб. Вместо просто да те защитят, защото това правят истинските приятели - опълчват се за теб, дори когато не знаеш, че го правят. Щях да кажа тежки думи и за онези, с “чувството за хумор”, които измислят толкова забавни прякори, за да се посмеят на чуждата невинност и доброта.
Но в това прекрасно утро нямам сърце за лоши думи. Мога само да се усмихвам, защото утрото е същото като моята приятелка - чисто, слънчево и ведро.
Да, мила моя, луда си. Луда си, защото се раздаваш в един свят, който предпочита да взима. Луда си, защото не си се научила да нараняваш, когато те обиждат. Луда си, защото обичаш хората, дори когато се присмиват на невиността ти. Луда си, защото не умееш да се защитаваш, защото душата ти е на дете и злобата се плъзга по нея и пада долу, в калта, без да я изцапа. Луда си и слава богу!
Добре, че ги има лудите.
Те със сигурност няма да направят онези - обръгналите, мнителните и коравосърдечните - по-добри хора. Сред тях ще останеш неразбрана и може би дори отхвърлена.
Но ако ги нямаше лудите като теб, светът щеше да е много по-неприветлив, а животът - още по-жесток. И със сигурност усмивките щяха да са много по-малко. Щяха да са изчезващ вид, застрашено цвете като еделвайса.
Носи си с гордост прякора. Ще ти поръчам тениска, на която да го изпишат с големи алени букви. И на мен ще си поръчам такава, защото искам да съм като теб.
Да са живи и здрави лудите!
Автор: Лора Райчева
Това е една случка, за която винаги ще говоря трудно. Случилото се остави голяма рана в мен, голям страх... не минава ден без да се сетя. А щом се сетя, собственият ми глас започва да крещи в спомените ми “губя го, мамо, губя го”. Отдавна искам да ви го разкажа. Не, защото имам нужда да го казвам, напротив, предпочитам да го смачкам в спомените си. Но това е реален риск, реална опасност и, ако историята ми помогне на само една майка в подобна ситуация да запази самообладание и да не прави моите грешки, ще си е струвало.
Нужна е малко предистория. Когато родих първото си дете, макар да бях на 34 години, се чувствах като малко дете, неспособно да се справи с голямата отговорност. Мислех си как човек, кола за да кара, на курсове ходи, изпит държи, а да гледаш дете е толкова по-сложно. Как да стане без подготовка? И започнах да се подготвям - четях, говорех, питах, пак четях. Специално ходих да питам педиатърката на детето какво да правя, ако се задави. Жената ми показа първо с бебето на коляното и, ако това не помогне, как да го стисна като по филмите.
Усърдно си припомнях всеки ден този урок. Щом започнах да захранвам детето, като го сложа да яде, си мислех: сега, ако се задави, правя това и това.
Само че ми се падна дете, което се хранеше бавно, деликатно, безопасно. Освен това се оказа, че за него собственото му тяло е свещено като храм - нищо никога не лапна, освен храна. Може да разпилееш около него монети, копчета, лего... нищо няма никога да отиде в устата му (нито в носа, ушите и т.н.). И тази негова силна любов към себе си и инстинкт за самосъхранение, започнаха бавно да приспиват страховете ми.
Мина малко време и се роди малчо. Аз бях сигурна, че дете със същите гени, гледано и възпитавано по същия начин, ще бъде и със същото поведение. Колко глупава съм била... Съответно не си правех труда да прибирам дребните неща много усърдно.
Беше на около годинка, приспивам го в количката, на обед, насред кухнята. Пързалям я напред-назад и съм пуснала абсорбатора да му шуми. Аз не го виждам, спуснала съм му капака колкото може надолу, да му е тъмно и като хралупка. Не знам какво ме усъмни, какво стана или не. Просто нещо ме притесни и погледнах в количката. И го видях как се дави. В този миг съзрях в ръчичката му монети и се сетих, че е глътнал някоя. Извадих го от количката, стиснах му рязко коремчето, изкарах му въздуха, а с него излетя и монетата. 1 лев. Огромна монета, за това е заседнала, а не е успял да я глътне. После педиатърката, ренген за други монети и така.
Минават още две години, през които нямам подобни истории и напълно се отпускам, че всичко е отминало. Една хубава, слънчева сутрин на вилата им правя закуска, а те са седнали на кухненския плот. По принцип така си седят вкъщи, но на вилата, щом се събудят, излизат на двора и им нося там закуската. Ядат, тичат, смеят се. Бяха вече на 3 и 4 и имаха малко свобода, никой не им висеше на главата непрекъснато. Но тази сутрин решават да са при мен.
Моите деца много обичат кренвирши. Колкото и да не харесвам този продукт, реших да вярвам, че Стара планина са от месо, и им купувам. Въпросната сутрин искат яйца на очи, маслинки и кренвирш. В хладилника има два броя, но нещо ме усъмняват, че са стари и решавам да им дам само единия. За целта го нарязвам на шайби, да им изглежда повече.
Момчетата са захранвани с парчета храна, не с пюрета и винаги сервирам като за големи хора, само по-твърди неща режех на хапки. Кренвиршите ги давах цели, те си ги ръфкаха. Този ден ги режа...
Малкият ми син е много лаком. Не само яде много, ами яде бързо и тъпче много храна в устата, като бобър складира в бузите. И като мен не дъвче много-много, на две, на три и гълта. Започват да ядат, както си седят на плота, не искат да излизат на двора, а аз с гръб към тях си правя закуска на мен.
Изведнъж чувам странен шум и се обръщам. Малчо отворил уста и сумти все едно повръща. Отивам до него и го питам какво става, лошо ли му е, повръща ли му се. Не ми отговаря, само прави кххх, кххх. И започва да реве. Ама не силно - като второ дете, което трябва да надвиква, пищеше пронизително по принцип, а сега промрънква. Прави кххх и плаче, хлипа едновремено. Аз го гушкам и питам “какво ти е?”
В някакъв момент разбирам, че той всъщност не си поема въздух, а само издиша. Реве, хрипти, издиша много въздух, но не вдишва. И осъзнавам, че се е задавил. Свалям го долу. Крещя “мамоооо, мамооо, елаааа” и детето в мен се мол,и майка му да дойде и да реши проблема, както е решавала всичко трудно в живота ми. Мама дотичва, казвам ѝ, че се е задавил и тя се парализира. Нищо не може да направи. Мълчи и гледа. Аз се опитвам пак, както с монетата да му изкарам въздуха. Първи опит, не успявам. Втори опит ... нищо. Изпадам в паника, не знам какво да правя. Казвам му “не плачи, не си издишвай въздуха” и си мисля, че линейка няма как да дойде бързо, а до Пирогов, дори да карам с двеста, си е минимум 25 минути (извън София сме при тази случка). Пробвам трети път да му изкарам въздуха, но дали вече няма какво да се изкарва или просто не го правя както трябва, защото не съм си го повтаряла две години... Нищо не се получава. Започвам да крещя “Губя го! Мамо, губя го! Мамоооо, губя гоооо!”.
Обръщам го към мен. За милисекунда ми минава мисълта, че може да бъркам и да не се е задавил, а да си е глътнал езика. Отварям му устата и бъркам вътре. И в този миг усещам как пръстите ми бутнаха нещо в гърлото му ОЩЕ ПО-НАВЪТРЕ. Не знам как разбрах, че това нещо е кръгче кренвирш. Кръгло, хлъзгаво, голямо, колкото гърлото му, парче. Само с върха на пръстите го докоснах, не го видях, но разбрах, че е това и че му запушва цялото гърло.
Детето вече започваше да посинява. Нямаше въздух повече, за да плаче. Гледаше с широко отворени, уплашени очи, пълни със зълзи и се надяваше да го спася. Имах части от секундата за решение какво да правя. Вече нямах време, свърши ми. Имах секунди, преди да загуби съзнание. Отворих му устата и с разтворени пръсти бръкнах, докъдето самите ми пръсти можеха да стигнат, рязко ги затворих и се оказа, че хванах кренвирша. Издърпах го бързо. Не беше дъвкал въобще, нямаше и от едно зъбче следа. Тъпото, идеално кръгло парче, което сама му отрязах и което почти го уби....
Гушнах го. Плакахме всички - и другото дете, и майка ми... След две-три минути, аз изпаднах в шок. Започнаха първо ръцете ми да треперят много силно, после цялото ми тяло. Пуснах детето навън да играе, защото той за секунди забрави лошото и ревах, ревах, ревах... Пих някакъв алкохол и малко ме отпусна. Мама ми обясни, че не е знаела какво да направи. Че като майка винаги е била спокойна и е действала инстинктивно, но като баба умира от страх и се парализира от опасността. Природата явно дава нещо на майките... не на жените по принцип, а само на майката към собственото ѝ дете дава специална интуиция и неподозирани сили и умения.
Детето беше весело и спокойно. Но щом дойде следващото хранене, още на първата хапка каза: “не искам да ям, ще се задавя”. Аз казах “няма да се задавиш, ще си дъвчеш добре, но щом не си гладен, ок”. Осъзнавах, че не трябва да го притискам и се държах супер небрежно, неглижирах нарочно пред него всичко случило се. На другия ден отказа закуската. Той яде много и до ден днешен, но е доста слаб. Няма никакви запаси и не може да изкара и ден без храна. И като бебе беше като връв, нямаше гривнички. Като е болен, за ден отслабва видимо и то при положение, че яде, просто по-малко. Абсурд да пропуска хранене. Въпреки това пак не настоях. Дадох му време да превъзмогне случката.
Но не. Не я превъзмогна. Мина денят без да е ял. Пи малко сок и това беше. На следващия ден същото. Казах му, че не може така, храната му е нужна да е здрав. Помолих го пак да пийне сок. На първата глътка каза “не искам, ще се задавя” и го остави. И се започна - казва гладен съм, нося храна, на първата хапка се разплаква, казва, че ще се задави и я плюе. Опитва се да пие. Същото.
Минаха три дни. Какво ли не пробвах - обяснявах, молих, разсейвах, карах му се... нищо. Отказва да яде. Само по малко вода.
Започнах да чета. Оказа се, че страх от задавяне е често срещан проблем, повече при зрели хора. Влизах във форуми (на английски бяха, май в сащ), в които хората с този проблем си споделяха един на друг какво чувстват. Мислех, че пропадам в бездна, от която няма излизане. Още не бях преживяла задавянето, а сега щеше да умре от глад. Или да се мъчи цял живот с този проблем...
Започнах да търся детски психолог, при който да го водя. Четях, ровех се, звънях на приятели. Харесах няколко човека. Звъннах тук-там. Един не бил в Бг, друг имал час след 3 дни чак, трети не знам какво.... Бяха минали вече 5-6 дни и детето беше почти невидимо. Някакви дрешки се разхождаха, без човече в тях. Тогава ми се обади един приятел и ми каза “уредил съм шефа на една болница да ти ходатайства, където поискаш, за да ви вземат веднага”.
Точно затворих телефона с него, карах кола, отивах към София. Помня точното място, на което бях при този разговор. Държах телефона в ръка и се чудех къде най-много искам да отидем, за да ползвам ходатайството за там и в този момент баща ми се обади и каза: “дишай, бръмбърчето изяде половин картоф”.
Боже, колко плаках и повтарях “благодаря ти, Господи!”. Обърнах колата, зарязах всички ангажименти и се прибрах. Гушках го, целувах го, цял ден ми беше в прегръдките. До вечерта изяде и една бисквита и разбрах, че всичко е вече зад гърба ни.
Това, което не знаех е, че никога няма да го забравим. Той започна пак да си тъпче устата и да яде бързо, но все още понякога, ако парче месо или колбас му се проточи малко в гърлото, се уплашва и плюе. Виждам страхът в очите му в тези моменти. И се моля да са само епизоди и никога да не се връщат като сериозен, дългосрочен проблем.
А, аз... аз всяка нощ, докато спи, го целувам и му казвам, че не мога да живея без него, че ми е по-ценен от моя живот и от всичко. Но знам, че от онзи миг насам и завинаги, аз ще съм увредена, защото страховете ми станаха огромни за всичко. И не спирам да си мисля “Те никога не ядяха при мен, а на двора. Ако и този ден беше така, нямаше и да разбера, че се е задавил... как ще съм спокойна като се храни в градината, в училище.. цял живот в чинията му ли ще вися...”.
Аз него и от дъното на басейн съм го вадила, и от пред коли съм го дърпала, и други опасности сме преживели... много е палав и все си причинява опасни ситуации. Но тази случка ме извади от равновесие вероятно завинаги.
Скоро след случката, карах извън града, в един момент чух същите хрипове. Поглеждам в огледалото за обратно виждане и го виждам как се дави!!! Аз храна в колата не съм позволявала никога да се яде. Само вода и то трябва да ми кажат, за да намаля скороста и да предупреждавам за дупки.
Набивам спирачки насред пътя, въобще без да осъзнавам как колата отзад може да ни отнесе, излитам от колата, треперя и заеквам. Отварям задната врата и го питам какво има. Той си отваря устата и виждам, че повръща. Но понеже от 6-месечен, това му е първото повръщане, не знае какво да прави и си го гълта обратно. В резултат на което се е задавил. Изплю, гушнах го, люлях го. Отместих колата и седяхме половин час гушнати, да спра да треперя и да ми е възможно да продължа да карам. Защото в мигът, в който чух ТОЗИ звук, сърцето ми пропусна два удара, а то мойто сърце и без това ги прави тези номера, та се притеснявам да не пукна някъде и децата да останат сами насред пътя....
Още са само на 6 и на 7, а вече имам белези и товари, които вероятно ми пречат да съм по-добър родител... И, бога ми, всеки ден я преживявам тази случка, всеки ден се сещам и сърцето ми спира, а очите ми се пълнят със сълзи. Защото видях как детето ми беше на ръба на смъртта и то в моите ръце...
Прочетете още:
Какво може и какво не бива да прави детето преди и след хранене
Хранителни умения при малкото дете
