Вчера ви разказахме историята на майка, щастлива с едното си дете, а днес ще споделим с вас писмото на Валя. Нейната история започва тъжно, но важното е, че сега е щастлива с чаканата си рожбичка. Молим ви да си спомните за Валя следващия път, когато ви хрумне да запитате някоя майка дали най-после няма да се реши на второ дете. Нека позволим на хората около нас да пазят за себе си своите основания и да бъдат щастливи по собствения си начин. А на теб, Валя, благодарим, за откровеността.

На 33 години съм, щастливо омъжена, с една дъщеричка, имам прекрасен човек до себе си – това е моята приказка с щастлив край. Обичам приказки с красив край, затова започвам от него. А преди да стигнем до тук, имаше много тъжно начало.

Едната ни дъщеричка е дар Божий. Доста време опитвахме да имаме дете. Мислехме, че имаме някакъв проблем, но нямаше. Причината, поради която се случи това забавяне, беше в мен - психическа преумора от предишни перипетии. Живяхме тежък живот в недоимък, психически тормоз, стрес и ужас да виждаме баща си пиян и тормозещ цялото семейство. Така е, откакто се помним. Мама го търпя години наред и го напусна, чак когато бяхме на 19 и 17 години. Понесохме го тежко, съжалявахме го, защото той се опитваше да се поправи и много страдаше. В крайна сметка дори останахме при него, не защото мама не ни искаше, или нямаше къде да отидем, а от обич, съжаление, чувство за вина, което баба, майката на тате, някак беше успяла да ни вмени през годините.

Брат ми е по-малък, но пръв създаде семейство, щастливо женен е, и има прекрасна дъщеря. С тате нещата започнаха да се успокояват, а аз се омъжих на 27. На 30 години родих. Живея много далеч от близките си. Тук се смята за порок или недъг да имаш едно дете, повечето семейства са многодетни. Питат ни постоянно за това. 

Какво е да обясняваш на всички причините, заради които имаш едно дете? Не знам, не съм обяснявала.

Как да обясня, че детството ми е мрачен спомен, който не ме вдъхновява? Как да обясня, че майчинството тук е 4 месеца и нито ден повече? Че ако работи само единият родител, плащате сметките и оставате на нула? Че ваксините ни са минимум 70 евро? Че съпругът ми е на 40 години, а работата ни е тежка? Или пък да обясня, че да платиш обучението на едно дете е 5000 евро на семестър, а на две е 10 000? Да обясня, че малката допреди 6 месеца не ни оставяше да спим по цяла нощ, след което сме по цял ден на работа, сами, без да има на кого да я оставим за  минута? Как да обясня, че по време на операцията нещата се объркаха и щяха да ме изпуснат за много малко…

Уморена съм от такива въпроси. Уморена съм да не отговарям и затова казвам, че не мога да имам повече деца. 

И ми е тъжно да чувам, че детето ми е егоист, просто защото е задоволено с всичко и е добре облечено. Да чувам реплики от местните, че ние българите имаме повече пари от тях, и да гледат нас и децата ни с лошо око. Уморени сме от всички тези глупости. Личен избор е кой колко деца ще има и как ще ги гледа.

Мили момичета, не питайте  - не знаете кой какво тегло носи.