Автор: Янка Петкова

Едно ми е детето. И ми е напълно достатъчно. Радват ме жените, които раждат и отглеждат по две и повече, но аз имам сили за едно. Сигурно има истина в твърдението, че колкото повече са децата - толкова по-лесно е отглеждането. Няма как да установя дали е така, но бих признала, че отглеждането на едно дете е доста ангажиращо занимание.

Изобщо въпросът „Колко деца?“ - е много личен и не кореспондира с другия – „Защо толкова?“ - колкото и да си мислим, че един без друг не могат. Защо толкова? Ами защото така – причини има винаги, но в крайна сметка изборът трябва да е основан на рационална, а не емоционална преценка. Защото ти не само ще родиш, но и ще отглеждаш, възпитаваш, ще осигуряваш възможности за развитие на родения от теб и ще живееш собствения си живот все пак. Някои могат да го правят и с повече деца, други преценяват че не биха могли и спират до едно.
И това не е лесен избор. Може и в момента да не си даваш сметка, защото си насилен от някакви обстоятелства, но угризенията рано или късно те сграбчват. Поводи има много. Тригодишната ти дъщеря например ще заговори за братче или сестриче. Връщате се от гостуване при баба, и в таксито, на път за вкъщи, детето се размечтава:
 – Е, сега като се приберем, сигурно тати ще ми е родил една сестричка…

Има и други неловки моменти, когато започнат засечките с приятелчета, които не са единствени деца в семейството. Детето гледа как си общуват братя и сестри, усеща, че тази възможност му е отнета. Ти си гузен. Постепенно и неусетно то започва да се събира с други единачета – така от само себе си елиминира дразнителите. Въпросът за друго дете с годините се задава все по-рядко, докато дойде време, когато бива забравен… или не (поне никой не говори по темата на глас).
Детето е свикнало да е съсредоточие на родителското внимание и грижи и това все повече му харесва. Междувременно сте си взели куче – да не скучае момиченцето и да не е самотно. Първоначалният интерес към любимеца замира бързо. Но е факт, че той все пак пълни празнини. Може да не разговаря, но от време на време детето се заиграва с него. Казвам от време на време, това така и не става практика.

Първото десетилетие преминава в грижи, обръщане на внимание и въртене около центъра – дете. Задачата на родителя на едно дете никак не е лека – той е едновременно възрастен, който помага, насочва, възпитава, другар в игрите – защото няма кой друг, доверен човек за разговори, когато отрочето търси събеседник да сподели. Още по-сложно става, когато няма баби и дядовци, защото и това се превръща в роля от репертоара на родителя. Няма личен живот. Едно дете и няма?! Сигурно причината е в теб – не съумяваш да организираш нещата си така, че да имаш време за себе си. Защото пък от друга страна страдаш от Синдрома на родителя с едно дете – поне като е едно, да му осигурим всичко необходимо. И докато се усетиш, търчиш от детската градина на английски, в почивните дни редуваш йога с акробатика, иначе три пъти седмично вечер ходите на балет и след всичко това заспиваш преди детето. Ти си на линия нон стоп - вменили са ти вина, че малкото ще е самотно, защото си постъпила егоистично да не родиш второ и непрекъснато компенсираш всякакви дефицити с присъствие и участие. Пееш песни до пресипване, в импровизирано музикално риаилити;  участваш в безчет чайни церемонии, подредена сред плюшените играчки; рисуваш пейзажи, когато ти се иска да четеш книга или надписваш табло за Възраждането, защото детето е поело ангажимент да подготви за училище. Защо го правиш? Защото подсъзнателно винаги си мислиш – едно дете имам, за него ако не го направя… за кого?

Ако ти остане малко време за размисъл преди сън може и да поразсъждаваш за бъдещето. При родителите на единствени деца това е малко болезнена тема. Защото волно или неволно се „прехвърлят“ във времето, когато няма да са до детето си. Мисълта, че ще е самотно ги потиска и се молят детето им да срещне човек, който да пълни тези празнини с обич.

Единственото дете расте твърде бързо в семейната йерархия. Отрано става част от семейните съвети, защото не можеш да го изпратиш да си поиграе с брат си или сестра си, докато обсъждаш с баща му някакъв проблем.
Единственото дете твърде рано започва и да изказва мнение и между другото родителите му също отрано започват да се вслушват в него. Така след като не успява по обясними причини да сформира братско-сестрински отбор, се съюзява с родителите си и пак е в някакъв екип – на големите. Дали е разглезено и егоцентрично? Вероятно, но не в мащабите, които рисуват легендите за единственото дете. У всеки от нас има доза здравословен егоизъм, животът го тъпче, но точно той е причината да оцеляваме. Така ще се случи и с единственото дете – ще си преживее уроците, ще разшири периметъра около центъра, който винаги е било, и когато един ден създаде семейство, ще има поне две деца.