Грижливо изгладените ризки така и си остават на закачалките. Намусеният тийнейджър е нахлузил сива тениска върху скъсаните дънки. Третокласникът Коко му подражава, само където тениската е бяла. Поне нямат петна от закуската, и това е нещо.

– Никой не обръща внимание на дрехите, мамо – ми обяснява същият този Коко, който миналата година едва не се разплака, че му е омаляло официалното сако.

– Прав си, че не обръщат, маме. Не обръщат, когато си облечен хубаво и чисто. Да запомните от мен обаче, че дрехите са като лицето. Ако е измито и приятно за гледане, никой няма да обърне внимание. Ако е мръсно и сополиво, всички веднага ще забележат. Особено момичетата.

Никой не дава вид, че ме чува. Момчетата гледат разсеяно през прозореца, докато татко им ни кара за празника. Цяла София празнува първия учебен ден, навсякъде коли и празнично облечени хора с цветя в ръце. Моите двама ученици са нетърпеливи и малко напрегнати. Не носим цветя. Красиво опакованите книжки за подаръци на учителките са в найлоново пликче на седалката до Косьо.

Успяваме да паркираме на три преки от училище. Всичко е задръстено. Слизаме и момчетата хукват към училищната сграда. Пликчето с книгите остава в колата.

– Чакайте малко! Книгите!

– Вие ги донесете. В училище ще се намерим. Хайде, че ще закъснеем.

– Поне една целувка ми дайте, момчета! – гласът ми е внезапно изтънял. Защо изведнъж ми домъчня толкова? Сякаш не знам, че са пораснали. Сякаш ми е за първи път.

– Стига, мамо! Ще ни изложиш!

И побягват с всички сили, големият напред, малкият се опитва да го догони. Споглеждаме се с Иван.

– Догодина никакъв първи учебен ден – мърмори си баща им под носа. – Пълна лудница. Оставяме ги на входа и си тръгваме.

Училищният двор е пълен с деца и родители. Няколко речи, няколко песни. Първолачетата гледат с широко отворени очички, а майките им, усмихнати през сълзи и тревожно щастливи, си личат отдалеч. Спомням си как едно време и аз плачех на първите учебни дни. Вече съм опитна майка, много празници са ми минали през главата. Само се усмихвам и чакам да приключи ритуала, че тези проклети нови обувки толкова ми стягат. Търся Коко с поглед, за да му подам книжките. Момиченцата са прекрасни с новите си рокли и красиви прически, застанали мирно, издължили вратлета, същински малки госпожици, а момченцата едва ги сдържа на едно място, всички имат нещо да си кажат и покажат, да се премерят кой е пораснал повече това лято. Учителката е усмихната и развълнувана, току се навежда към някое дете и му казва нещо или погалва нечия главица. Първокласниците вече влизат, втори клас се понася след тях, всеки момент и Коко ще мине покрай мен и ще го изпусна. Оглеждам трескаво пъстрата тълпа хлапета да си намеря моето гардже, когато някой ме дръпва силно за ръката и едно добре познато тънко гласче ми прошепва на ухото:

– Обичам те, мамо. – и ми лепва една много бърза, много скришна целувка на бузата.

Без дори да успея да отговоря, само му подавам книжките и той хуква с останалите към входа на училището. После намирам и Косьо, който предупредително ме поглежда „Да не си посмяла да ме прегръщаш пред всички“. Е, не бих посмяла.

И аз ви обичам, момчета. Затова ще ви оставя да полетите. А ако ми се плаче понякога, ще си плача наум и дори няма да разберете.

На добър час!