Гледам си интервюто при Доника Ризова сигурно за пети път вече (ох, тази Доника, много красива жена, с едно такова благородно излъчване, и финес, и женска сила, изпълни ми душата, но това е друг въпрос). И се улавям как въпреки че съм живяла двайсет години в София, един такъв лек пловдивски акцент все още се хваща в говора ми. Вярно, не казвам вече „тилифон“ и „пипируда“, но почна ли да говоря по-бързо, всички „ди“ и „ти“ се смекчават и веднага лъсва кореняшката ми пловдивска жилка от пет поколения назад. А на всичкото отгоре една приятелка най-добронамерено ми писа да взема да си поработя върху дикцията, ако мисля за нови изяви.

 Ами, няма да работя върху дикцията си и ще ви кажа защо.

 Преди двайсет години с Ванката дойдохме в София в един късен неделен следобед с бързия влак от Пловдив, защото по онова време нямахме кола, но за сметка на това имахме тригодишно момченце, два очукани куфара от майка ми и много мечти. Аз започнах работа веднага, а той все още не знаеше какво ще прави, но знаеше, че където съм аз, там е и той. Първата ни квартира беше толкова стряскащо мизерна, че се страхувах да заведа детето да живее там, да не пипне някоя туберкулоза. Диванчето в хола напук на всичките ни битки с прахосмукачката вдигаше облаци всеки път, щом някой се опита да седне на него. Изглеждаше малко като този кино ефект с мъглата – сещате ли се? Сядаш и някой ти пуска мъгла с машината. Само че беше чист прахоляк натрупан от поколения квартиранти. Кой знае какви истории би разказало въпросното диванче, но така и не ни проговори, само скърцаше и скрибуцаше, когато някой се осмели да приседне на него, с ръка на устата, за да не гълта повече от допустимата норма акари. А тоалетната пък имаше собствен живот. Всеки път, когато решавахме да поведем нова война с него, нахлузвахме по два чифта гумени ръкавици и грабвахме препаратите, но животът продължаваше да излиза, да извира от тръбите – слузесто-бактериален, гнусно жълто-зелен, парцалесто-формен и неподвластен на човешката химия. И ние се предавахме. Може би накрая посвикнахме с него и дори се шегувахме дали не си мисли, че е нашият домашен любимец и дали ще страда за нас, когато се изнесем. Не знам кой наследи нашата тоалетна фауна, но се надявам да се грижи добре за нея.

В такива условия започна нашето столично пребиваване, но не си мислете, че се оплаквам от онези времена. О, далеч съм от тази мисъл. Имаше толкова романтика, толкова смях, толкова любими приятели, с които споделяхме „Керацудата“ за три лева и наденичките от Женския пазар. А всеки петък вечер хващахме влака за Пловдив, за да видим как е нашият Теди, когото бях оставила при майка ми, докато намерим по-човешка квартира, и всяка неделя вечер се връщахме обратно у дома, отново с бързия влак. А веднъж си говорихме с Ванката нещо за това постоянно пътуване София-Пловдив-София, че го караме съвсем като студенти и явно още си ни тегли към родния град и не се чувстваме у дома си в София, и аз му казах съвсем същото, което онзи ден ме посъветва моята софийска приятелка след интервюто.

– Виж какво, Ванка, трябва да поработим върху дикцията си, особено ти. Докато говорим с този пловдивски акцент, никой няма да ни приема сериозно. Винаги ще си останем провинциалисти, дошли в столицата от някой малък град.

Пеев нищо не каза, само се ухили широко, и даде вид, че се съгласява с мен. Но само привидно.

При следващото пътуване към София, купето пълно с народ, всякакви хора имаше, и студенти, и по-възрастни, ние сме се свили двамката на най-любимите ни места до прозореца. Аз чета книжка, той зяпа навън и излиза да пуши в коридора от време на време, прескачайки крака и чанти с багаж. Всички мълчат, влизаме в София и Пеев изведнъж се обажда.

– Ей, тая София много голям град бе.

Поглеждам го аз, напушва ме смях отвътре, защото знам, че нарочно го прави. Хората също го зяпват, а той продължава, докато минаваме през „Подуене“:

– Глей, глей к’ви са релси, к’ви са блокове, к’ви са лампи!

И на всичкото отгоре цъка с език като дивен селянин. Почвам да се хиля и го скастрям мъничко:

– Иване, моля те, млъкни.

– Ма как шъ млъкна! Ти такоа чудо кога си виждала на село? Фърляй я тая книга и глей тук Софията, че кой знай кога шъ додим пак… Ей, тая София много голям град бе!

Докато слязохме на Централна гара да си хванем тройката за квартирата, цялото купе цъкаше и се хилеше:

– Ей, тая София много голям град бе.

Тази случка си я спомням винаги, когато някой се опитва снизходително да дели хората на такива от провинцията и такива от жълтите павета. Софиянци, пловдивчани, габровци или ямболии, всички идваме от едно място и на едно ще отидем. Пътят дотам е по-важен. И се радвам, че редом с мен върви човек, който вярва, че мога да стигна далече, но и не пропуска да ми напомни откъде съм тръгнала.

А предаването на великолепната Доника може да видите тук