Но минаха години, причините някак избледняха и реших да отида на двадесетгодишнината от завършването ни и да си припомня старата компания. Беше ми изключително приятно! Смях, закачки, спомени, танци, малко сълзи. Обикалях масата като цветарка, сядах до всеки да си кажем по няколко думи. Иначе знаете какъв кошер са тези сбирки и как всички говорим един през друг. По едно време сядам до мой съученик, който беше от доста скромно семейство, живееше на общежитие в ученическите ни години, не беше от града. Заговаряме се. Още живее в градчето, парите не стигат до никъде, но той работи, оправя се някак. Разказвам и аз това-онова. Казвам колко се радвам, че дойдох и се надявам скоро да имаме пак среща и как този път няма да чакам толкова 15 години, за да дойда. В един момент мъжът ме прегръща и започва да плаче. Казвам си, че са сантименти някакви, успокоявам го, даже ми минава мисълта да не е подпийнал повечко. А той ме поглежда право в очите и ми казва: „Аз може и да не дойда следващия път, защото съм болен от рак, и ми искат еди-колко-си хиляди лева (не помня сумата) за лечение. Но аз нямам пари и съм се отказал да правя каквото и да е.“ Онемявам за няколко секунди. Какво се казва в такъв момент? Как се реагира? Как отговаряш на подобно признание? Буца ми засяда на гърлото. Стисвам зъби, за да не заплача. Започвам тирада как не бива да се предава, ако мога да помогна някак, всички от класа също. Той отказва и ме моли да не огласявам това на срещата. Не иска пари, категорично отказва помощ. Малко по-късно си тръгвам. Буцата все още ми е заседнала в гърлото и не мога да мисля за нищо друго. Прибирам се, разказвам на мъжа ми. Дни наред тази мисъл не ми дава мира. Все пак споделям с друга наша съученичка, обмисляме нещо да направим, но нямаме почти никаква информация за болестта и нужното лечение. Престрашавам се отново да говоря с него и този път твърдо да настоявам да помогна някак. Телефона вдига сестра му. Представям се. Все така през зъби, с притеснение, с буца в гърлото започвам да говоря. Разказвам, че знам за болестта, за отказа му да се лекува, че искам да помогна. Наумила съм си да организирам кампания и споделям какво съм намислила и в един момент се усещам, че отсреща е гробна тишина. Казвам „Ало?“, мислейки, че линията е прекъснала. А момичето отсреща: „Тук съм. Но може ли да ви звънна след малко?“ Затварям. Чакам. Телефонът звъни отново.

„Здравейте, аз съм. Извинявайте, че затворих телефона. Не знам точно как да започна и да ви кажа това, но май няма друг начин освен направо. Няма такова нещо. Той не е болен. Съвсем добре си е, работи, живее сравнително нормално. Няма обяснение, защо ви е наговорил тези неща, аз също не мога да си обясня, но все пак благодаря, че се обадихте с цел да помогнете.“

Седях в ступор след разговора поне 10 минути. И до днес не мога да си обясня какво беше това, защо го направи, как изобщо му хрумна тази идея и какво е очаквал. Ужасявам се от мисълта какъв срам щях да бера, ако бях започнала да събирам пари, да организирам кампанията, без да му се обадя и да разбера истината. Или ако не бях попаднала на сестра му, която да ми отвори очите. Не изпитвам лоши чувства към този човек. Сигурна съм, че за да направи това, има някакви сериозни психични проблеми. Но повече не бих искала да си контактувам с него. И не знам дали ще отида на следващата среща на класа. Тъжно ми е някак, и омерзено…

Да, Лена, и на мен щеше да ми е тъжно и омерзено. Понякога искаш да направиш добро, влагаш цялото си съчувствие, хабиш време, емоции, често и средства за една кауза, впрягаш приятели и познати, а в един момент разбираш, че каузата е фалшива, че приятелят ти те е измамил… И все пак, този човек наистина има нужда от помощ. Дано има кой да му я предложи.