Ninja Editor
Автор: Неда Дойчинова
Може ли всяка седмица да имам рожден ден? Добре де… поне всеки месец. Нищо че така ще остарявам по-бързо.
Не ми пука за бръчките – те само са отпечатали многото усмивки на лицето ми. Станали са по-дълбоки от многото пъти, в които съм се взирала в слънцето.
Не ме притесняват годините – те ми донесоха неповторими преживявания и опит. Дадоха ми невероятни уроци и ме срещнаха с толкова хора.
Харесва ми да остарявам. Да гледам как децата, за които мечатех толкова време, се превръщат в осъзнати човечета с характер и собствено мнение.
Да виждам как побеляват косите на човека, до когото се събуждам от около 20-ина години. Да наблюдавам родителите си в ролята на баба и дядо и да откривам разликата в поведението и реакциите им.
Искам по-често от веднъж годишно да се чувствам така.
Да ми подарят книгата, за която преди дни съм споменала, че искам да прочета.
Да осъзная колко добре ме познават, за да ми купят любимите цветя.
Да се разплаквам от най-ценния подарък за всяка майка – картичка, на която с разкривен почерк пише: “Честит рожден ден, мамо!”
Да получавам прегръдки и целувки, вместо стандартното “добро утро” от колегите, с които прекарвам всеки работен ден. От съседите, с които обикновено едва разменяме по едно “добър ден” в асансьора.
Да получавам прекрасни пожелания от съученици, някои от които не съм виждала от 25 години. От хора, които въртележката на живота е запратила на другия край на света.
Искам по-често приятели от невръстните години да си спомнят течния шоколад и черно-белите снимки от детските ми рождени дни преди повече от 30 години.
Искам по-често от веднъж годишно хора, които не съм срещала години да ми показват, че не са ме забравили.
Искам повече дни, в които телефонът ми да звъни толкова често и всяко позвъняване да предизвиква огромна усмивка на лицето и топла струя в душата ми.
Искам по-често кутията с личните ми съобщения да се препълва със страхотни и мили послания.
Искам да имам повече поводи да осъзнавам от колко много прекрасни хора съм заобиколена – роднини, приятели, близки или просто познати. И всеки един от тях да отделя по частичка от времето си лично за мен.
Искам по-често АЗ да намирам време и възможност да отделям по частичка от времето си, за да се сещам за всички тях!
Препоръчваме ви още:
Автор: Теодора Миткова
В днешно време, в България, обичаме да казваме, че едно време нещата не са били така. И това е вярно, но като всяко правило, има изключения. Един образ остава неизменен и отказва всякаква еволюция.
В българското семейство майката има ролята на майка, а бащата, почти винаги, играе "наказателната рота".
Смятаме, че сме надживели примитивното отношение към жената и завирането й в бермудския триъгълник – печка-мивка-пералня. Почти сме успели. Само дето в момента, в който стане майка, това се превръща в единствената й идентичност. И тя отново влиза в геометрията, макар фигурата да е друга.
Наскоро си говорихме с една жена, която има деца, по-малки от моите. - "Винаги ли ще е така трудно? Ще има ли момент, в който аз ще мога да си седя на дивана, а те да са в детската и да не викат непрекъснато: „Мамо!“ Възможно ли е скоро да ме разпознават като г-жа Х, а не като майката на Иван и Соня, примерно?" Честно, не успях да й отговоря. Защото колкото и да се опитвам да се представям като Аз, много повече съм майката на Пешко и майката на Сашка примерно.
Взех да се заглеждам в майките, извели децата си на детските площадки, в тези по родителски срещи и в градския транспорт. Заглеждах се в тях, опитвах се да видя навици и повтарящи се модели. И всъщност моделът е, че на всички тези места бащи рядко се забелязват. Не че липсват. Просто са на друго място и са отговорни за други неща.
На специалните места в градския и междуградски транспорт, на тоалетните в мола (и май няма къде другаде), е нарисувана картинка: майка, с хванало се за нея малко човече. Майката е онази, която следи за якето, за наученото стихотворение и за билетите в киното. Бащата обикновено кара колата. Майките са си майки и толкова.
Майките споделят, че им се иска да си гледат филма, но имат да готвят или няма кога да отидат на фризьор, защото детето... Обикновено търсят някоя баба, която да поеме грижата за подрастващия. Някак не питат, не настояват и не злоупотребяват с тия молби към таткото. Защото просто не се прави така. Е, намира се някоя бяла врана, която не се свени, и таткото люлее дъщеря си в кварталната градинка, докато тя върши нещо друго (ако бабата не е решила да го отмени, защото какво ще прави мъж на детската площадка). Останалите майки приветстват кратко подобна проява и бързо я забравят, а бялата врана си остава бяла врана. Коментират, докато тя пие кафе: „Мъжът й знаеш ли как си гледа децата... “ Защото подобно поведение, такъв опит да си върнеш малко от самостоятелното отпреди детската поява време, някак не стои добре. Някак негативно изглежда.
Станала веднъж майка, жената се скрива зад детското телце и влиза в образ, известен в обществото като „майката на Христо“ примерно. Таткото, той също си е там. Само за да разбере, че Ицо си е свалил шапката, или има двойка, или си е скъсал анцуга: „Аз все лошият ли ще съм?“ - попита веднъж бащата. – „Ами аз съм на родителска среща и имам да готвя, трябва да изпера кецовете на Ицето... “, отговаря майката. Не, че в България няма друг модел семейства. Но като цяло, това е положението.
Всъщност, майката е свят образ и не бива да се накърнява, но често е забравена на някой пиедестал. Проблемът е, че я изваждаме от жената, която остава някак отстрани, малко пренебрегната. Много майки не успяват да обединят отново двете си същности и бум - депресията пристига. Ако не е депресията, то ще е нещо друго грозно. Не че татковците не искат да се грижат за детето, не че майките биха отказали малко свободно време – просто открай време нещата стоят иначе. Само че предимно жените изпитват вина, ако се опитват да излязат от този модел. Защото не успяват да балансират между майчинското и женското у себе си. И за жалост, наложили сме си модел, който не предполага нито помощ, нито големи възможности на майките да съберат двете си същности спокойно и напълно. Партньорството е много хубаво нещо, но изисква минимум две страни.
Препоръчваме ви още:
Автор: Анелия Зарева
Ако сте чели мои неща, значи сте наясно с „историята на заболяването“. И въпреки че сега съм всичко останало, но не и нормална, имаше време, в което си бях съвсем наред – обичах нормални неща, хора, места. След това личността ми се изврати силно... и под „след това“ имам предвид всичките ми бременности, раждания, лежане по болници за задържане на деца, за изваждане на деца, за алергии, тежки вирусни инфекции, бъбречни инфекции, обикновени тъпи инфекции и два температурни гърча на малкия, които сложиха началото на нов, по-зрял период за косата ми.
Майчинството ме направи истерична, мнителна, с ум, който може да планува от средно голяма терористична атака, през перфектно убийство, до непланувана екскурзия с 5 деца... за около 15 минути. Често проявявам симптоми на Алцхаймер – загуба на реч и познавателни способности - за хора, предмети и думи. Мога да говоря с някого на общи теми 20 минути и чак след 3 дни да се сетя кой беше този човек, ако изобщо се сетя... Заменям думи с такива, които нямат никакъв смисъл и връзка с изреченията, в които са. Често ходя рошава, с размазан грим, понякога с различни чорапи и винаги с биполярно настроение! Моля се от детската градина да не ни дадат стихче, защото „малката напаст“ говори предимно, и с удоволствие, клингонски, а българският го е оставил настрана за по-добри времена, Държа очилата си в калъф за моливи с Мечо Пух отгоре, не защото не мога да си купя нормален, а защото вече две години забравям! За да затвърдя, че съвсем не съм наред с втория етаж, ще ви разкажа за последния си петък.
Сънувах, че плувам в голям, топъл басейн. Носех се бавно на повърхността, радвах се на спокойствието и топлината, когато един бърз и изключително премерен ритник в лицето ми напомни две неща: първо, че не мога да плувам и второ, че вече е 6 часа. Имах 10 свободни секунди, преди клингонският да залее апартамента и вместо просто да се насладя на покоя, се сетих за всички неща, които трябва да свърша през деня, и леко ми се доповръща. Станах. И в следващата минута чух „мамо“ и „пушка“ около 20 пъти - не беше лошо като идея, но „малката напаст“ нямаше предвид това, което аз имах. Измих го, облякох го и излязах от стаята... за 30 секунди! Върнах се, преоблякох го, тихо скимтейки от яд. Качихме се в колата и на половината път се сетих, че съм забравила каката. Замръзнах, отбих колата, обиждайки се с най-ужасните думи, които ми бяха налични в полусънно състояние. Тръгнах да обръщам и се сетих, че тя е ваканция. Ужасният срам бързо премина в нескрита гордост – а така, я каква добра майка съм, инак щях да събудя детето напразно, а сега сладко си спи. На връщане й купих топла баничка и я събудих, за да й кажа, че топлата закуска я чака и че ще й направя какао. Не реагира добре, сигурно от пубертета.
Работата ми налага да ходя често в командировки, не далечни, но път, кола, друг град... Та, тръгвам въпросната сутрин, времето не е лошо, пътят познат, пък и е сравнително близо. В един момент забелязах, че колите ми присветват с фарове, помислих си – „Мхм, КАТ са застъпили първа смяна.“ - но след като последния път едва не ги уморих от смях, когато ме спряха с три деца на задната седалка, две от които тийнейджърки, смеещи се с глас на вещици на ритуал с жестоки жертвоприношения, и малкия, окован в столчето, силно разочарован, че му отвличат вниманието и не може да си догледа поредния епизод на Маша - погледна ги грозно и им тегли три клингонски с италиански маниер. Докато момичетата спореха кой нюанс на лилавото е гига модерен, малкият се опитваше да прегризе коланите и да ги докопа, а аз припряно се опитвах да си намеря документите и да се сетя какво точно значи „документи“, полицаите изпитаха силен срам, че са спрели такава развалина... ИЗВИНИХА МИ СЕ и ми пожелаха лек път, което беше леко извратено, предвид положението в колата. Та, изхождайки от тая случка и това, че съм изключително досаден шофьор, спазващ изисканията на ония цветни ламаринки на кол по пътя, си помислих: „Какво пък, най-много да не ми се извинят.“ Оказа се обаче, че има чисто нова дупка на пътя, която видях в последния момент и нацелих много добре, съответно спуках гума и колата се понесе по собствено виждане в друга посока... и това дето казват, че животът ти минава на лента не е вярно. Единственото, което ми мина през главата, беше: „И сега кой ще ми гледа децата?“ Спрях, адреналинът ми беше колкото при среща със свирепи извънземни, с изразен севернокорейски нрав. Едно момче дотича до колата, отвори вратата и ме попита: „Как сте, госпожо, добре ли сте, има ли Ви нещо?“
Знаете ли, какво му отговорих… не мога да повярвам… казах му:
„Облечете си якето, студено е!“
Всеки ден, както и този, полагам неимоверни усилия да изключвам от разговор с възрастен фрази като: „не се прави така“ ; „това поведение е недопустимо“ ; „направи го още веднъж и ще си имаш проблеми“, както и любимото ми: “Ей, лигльо!“
Краят на деня не беше по-добър от началото му: след като си взехме памперси от близкия супермаркет, един дядо посегна да пипне пакета, ей така, като закачка. Малкият много не разбира от закачки и викна с пълно гърло: „Не пипи, това на мама!“. Аз, улисана да броя някакви монети на касата, безмозъчно потвърдих: „Да, да мои са, господине!“ Човекът, видимо притеснен, дойде и ме потупа по рамото: „Прощавайте, госпожо, нямах представа, извинете ме!“. Естествено, аз не схванах веднага, чак след около 15-ина минути ми мина през главата, че така гордо се обявих за пикла!
И е така… някой, ако знае терапевт или лекарство за тая болест, знаете къде да ме намерите!
Освен че пие вино, пише забавни истории и гледа трите си хлапета, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й може да разгледате ето тук.
Препоръчваме ви още:
30 признака, че имате "мамешки мозък"
Една приятелка ми прати това съчинение на третокласничка. Много му се смяхме и го преведохме да се посмеете и вие.
Бабата е жена, която няма свои деца. Тя обича малките момиченца и момченца, които са деца на други хора. Дядото също е баба, но е мъж. Той излиза на разходка с момчетата и си говорят за риболов и други неща.
Бабите не трябва да правят нищо, само да ходят на гости. Те са стари и затова не трябва да тичат и да скачат много. Но могат да ни заведат на пазар и трябва да имат много пари, за да ни повозят на въртележките. Когато се разхождат с нас, често спират, за да разглеждат най-различни неща, например листата или гъсениците. Те никога не казват: „Хайде да побързаме!“ Носят очила и могат да свалят зъбите си.
Бабите не трябва да са много умни, трябва само да могат да отговарят на въпроси като: „Защо кучетата гонят котките?“ и „Къде се намира главата на червея?“ Когато четат приказки, те никога нищо не пропускат и не се оплакват, че това вече сме го чели.
Всеки трябва да се старае да има баба, защото това са единствените възрастни, които имат свободно време за децата.
Не знам какво ще напише някой ден за нас внукът ми Борис, но се надявам да е нещо също толкова забавно. Освен това нямам нищо против да нося очила, но дано никога не се науча да си свалям зъбите, колкото и интересно да изглежда това.
Препоръчваме ви още:
Автор: Козата Ани
Следващият наръчник е написан от човек, живеещ с 3 (три) осиновени от улицата котки. Едната без крак, втората кривогледа, а третата е просто дебела. Неговата цел е да предостави нужната информация на начинаещите коткари и се базира на личен опит.
Пролет
През пролетта котките предимно сменят козина. Има косми по дрехите, по чаршафите, на четката за зъби и в кафето. Няма само по тапетите, но това е просто, защото вече нямате тапети, тъй като котките са ги свалили и са ги направили на хиляди малки конфетки, разпръснати из целия ви дом, а вие сте ги събирали с дни и сте проклинали живота си. В случай че изперете дрехите, за да се отървете от космите, трябва да знаете, че нищо не застава между котката и желанието й да дремне върху прането и така да остави гнездо от козина отгоре му. Или просто да помеси, за да извади милиони малки бримки от разкошната ви блуза на известен дизайнер.
Нощем спят с вас, всичките. Общо взето спалнята се превръща в адски панаир от косми, котки, които се бият и котки, които се грижат за тоалета си в 3:40 сутринта. Особено неприятно е, ако имате сенна хрема или просто кихнете през нощта. Това така стряска котките, че поне един от вас остава с дълбоки нарези от нокти по тялото, докато котката, която си е изкарала акъла се опитва да избяга. Само 2 минути по-късно те ще са скрити някъде, сложили малките си лапички на малките си сърчица, дишайки тежко с разширени зеници, а вие ще псувате и попивате кръв. Денем ще забележите котките в района на слънчевите петна из жилището ви. Спящи. Защото през нощта са се изтощили.
През пролетта обикновено хората садят малки сандъчета с петунии, полски цветя и мушкато. Собствениците на котки се сещат късно, понеже отдавна нямат саксии, но въпреки всичко им се иска и тяхната тераса да е красива и ароматна. И защо ли? След като съвестно засадите всяко коренче, грижливо му сложите пръст, тор и го полеете с кокетна лейка, на котките ви ще им отнеме не повече от 2 дни да реорганизират саксията в тоалетна или просто в ново легло. Не се чудете, ако нищо не поникне или петуниите са рехави и с жълти листа. Не вие сте кофти градинари. Просто се откажете веднъж завинаги от тая тъпа идея.
Дворните котки се дерат денонощно напролет, търсейки любов или просто секс. Най-често го правят нощем, защото писъците им раздират нощта по един особено харизматичен начин. Покрай секса има и доста побоища, също така съпроводени с крясъци, понякога и доста кръв. В случая не е ваша.
Лято
Лятото е прекрасен сезон. Всички плануват почивки. Я на море, я на планина. С приятели, в чужбина, без децата, с децата. Варианти всякакви. Собственикът на котки започва плануването първо с преравяне на телефонния си указател за евентуален луд, който би се навил да идва веднъж на ден, да храни животните. Чак след като установи плановете на всичките си близки приятели, се нагажда спрямо тях и подрежда почивката си в екселска таблица, така че двата набора ключове да попаднат в стройна верига от хора, които ще са в града, и така да му се съберат десетина дена, в които да избяга от всичко и всички. И цялата тази схема, за да се приберете един ден с прекрасен тен и да откриете, че котките са опикали кревата в знак на несъгласие с отсъствието ви. Минимум.
През лятото котките не спят в спалнята нощем. Това е сезонът, в който можете да се порадвате на половинката си. В случай че сте с климатик, котките категорично ще го избягват, затова е добра идея да го сложите там, където прекарвате най-много време. Ако обаче от климатика се схващате и пускате секрети от носа до коленете, сте принудени да ползвате вентилатор. Котките не ценят и него. За сметка на това, вентилаторът успява да вдигне всички косми, които котките са положили на чаршафите ви през деня, защото там са спали, изтощени от гоненето на мнимите врагове в 5 сутринта. След като се повъртят във въздуха, задължително всички косми се лепят на лицето ви и поне 2/3 влизат в носа ви. Не е добра идея да спите с отворена уста.
Към горното е важно да отбележим, че котките сменят козина и през лятото.
Интересното е, че котките хем ви избягват през нощта, хем денем, когато вън температурата е около точката на кипене, настояват да се гушнат във вас и само дебнат да задремете, за да положат тялото си с всичките им 39 градуса върху телесата ви, лелеещи прохлада. Изумително старателни са, ако и вие сте с 39 градуса температура и се борите със задължителния летен вирус. В тези моменти лошото е, че няма да имате сили да разкарате котките, натрупали живо одеяло върху вас, и просто ще лежите, очаквайки смъртта с примирение.
С лятото и жегите, идва времето и на отворените прозорци, през които нахлуват безразсъдни мухи и други насекоми. След това дом и битие стават много несигурни. Като количество и качество. Всички котки се втурват в преследване на насекомото без мисъл за жертвите. Материални, но и не до там. Ако сте сръчни и пъргави може и да спасите ваза 1 брой, картина 1 брой, очи 3 броя и муха – 0 броя.
Есен
Наесен котките се връщат в спалнята през нощта. Добрата новина е, че вече не ползвате вентилатора. Лошата е, че спането отново е мираж. В малките часове на нощта протичат много събития в живота на котката, а арената е "върху" или "до" леглото. Игра, любов към стопанина, любов към друга котка, стари дрязги между котките се решават тогава, реаранжиране на апартамента, а ако случайно някоя от котките ползва тоалетната, то това се оповестява с гръмогласни викове на нещо между разярена мечка и пиян морж и следва усилено копаене в тоалетната до припадък. Обикновено нощното ровене в тоалетната им е толкова старателно, че е добре да имате предварително подготвено и адекватно обяснение пред полицията, която комшиите ви ще извикат за нарушаване на обществения ред и вдигане на шум. Разбира се, сутрин, когато алармата ви събуди, вие с натежали клепачи и пълни мехури ставате и започвате неравната битка с битието си, котките ви изпращат само с поглед и заспиват дълбоко, доволни от изпразването на удобното легло, сякаш са ангели на съня и любовта. Понякога не е нужно да разчитате на аларми. Може пък котките да решат да се сбият 20 минути преди тя да изгърми в ушите ви, а когато стане ясно, че няма смисъл да опитвате пак да заспите и е абсурдно да мислите за „само още 5 минути“, ставате ядосан на себе си и на това извратено желание да имате котки. Те, разбира се, пак остават на леглото да поспят. Оставяйки косми, защото сменят козина и през есента.
Това е и сезонът, в който вие започвате да търсите контакт с котката, защото температурите са подходящи. Това обаче не влиза в плановете на котките. Когато искате да я гушнете, котката ще направи всичко възможно да ви покаже, че я е гнус от вас. Ако прецени, дори ще се напъне да повърне топка косми точно в този момент, само за да ви нарани и да ви накара да се почувствате отблъскващи. В момента, в който имате нужда от пространство тя ще се сети за вас и ще потърси компанията ви. Задължително условие е да се опитвате да ходите, когато тя се навре в краката ви. Вероятно ще я настъпите, тя ще изврещи пронизително, вие ще си изкарате акъла, ще се изпотите рязко, а сърцето ви ще се настани в гърлото трайно, пулсирайки, докато очите ви не изскочат в неговия ритъм. Докато се борите с баланса и се опитвате да се закрепите прави, котката ще ви хъщи отдалеч с много омраза. Отново ще сте омерзени. С две думи, котките успяват да ни накарат да се чувстваме като гнусен артефакт в живота им.
Зима
Когато вън е студено, котката се залепя за вас като дъвка на обувката и няма спасение. Седнете да пиете кафе с косъм и да изпушите една цигара. Котките са върху вас. Опитате се да пуснете пералня, котките са върху нея или в краката ви. Сядате да посърфирате в мрежата, котките са върху вас или на клавиатурата. А ако решите да четете книга, котката ще е особено любвеобилна и няма сила която да я спре да ви попречи с всичките й способи – цяло тяло, част от тяло, косми, мъркане, месене, мяукане. Тя моментално ще заеме пространството между вас и книгата и ще ви погледне с онзи осъдителен поглед – „К‘во, бе?“. Разбира се, всичко е гарнирано с косми, защото котките сменят козина и през зимата.
Обикновено през зимата котките се помещават върху радиаторите. Или върху вас. Нощем това е хем удобно, хем мъчително. Хем имате алтернативен източник на топлина, хем обръщането под завивките е непосилно, защото върху вас, над и под одеялото са разположени няколко котки. Разбира се, това включва и всесезонните дейности, които задължително се вършат нощем. Добрата новина е, че завивките защитават тялото ви, в случай че някакъв спор се разрешава върху леглото. Лошата е, че поне една от котките е под завивките и това не разваля хубавия бой. Напротив. Прави го по-кървав. Важно уточнение е, че не котките кървят.
По Коледа всички изпадаме в някакво умиление, което по-скоро е добре да се нарича умопомрачение и се пазаруват хиляди ненужни неща. Голяма част от списъка на вещите без смисъл са котешките подаръци. Катерушки, играчки, залъгалки. Нито на катерушката ще се качат, нито с играчките ще се забавляват, нито вкусните хапки от сьомга за 15 лв. бройката ще опитат. Най-много да подушат „вкуснотията“ и с погнуса да се опитат да я заровят в килима. Единственото, което дарява радост на котката, е кашон или торба. Тя ще се забавлява с часове, ръсейки късчета хартия из дома ви, докато вие се потите и влагате всичките си умения да сглобите колибката с меченца. С торбите е малко по-опасно, защото има огромен риск да си навре главата в дръжките им, от което да се паникьоса и да започне да тича като обезумяла, а торбата да плющи след нея, което ще подхранва ужаса й, и така докато или торбата се скъса, или котката се предаде. След подобни инциденти ще се наложи да правите основен ремонт. Елха не украсявайте. Първо, тя ще е съборена и потрошена след 2 часа. Второ, котката ви ще повръща цяла седмица гирлянди.
В заключение, трябва да уверим начинаещите коткари в няколко неща. Котката не си сменя козината един ден в годината, а и този ден не е установен още. Котката ви мрази, погнусена е от вас и ви гледа сякаш ви казва: „Офф, живей, гнидо!“. Котката не харесва жилището ви, не харесва подаръците ви, цветята ви, приятелите ви, вас. А вие ще ги боготворите. Ще прощавате всички косми, драскотини, съсипани дрехи и мебели, счупения сувенир, който сте пренесли с треперещи ръце през два континента и 3 океана. Ще перете в тягостна тишина, знаейки, че е безсмислено, и че дрехите скоро само с аромата си ще подсказват, че току що са извадени от пералнята. Ще отронвате въздишка без да спирате работата си, когато елхата ви се сгромоляса, след като сте я гласили 3 часа с цената на много набодени пръсти. А когато превързвате надъвканите си и накълцани ръце, защото сте водили битка като тази при река Сома в Северна Франция, за да набутате хапчето за обезпаразитяване в устата на котката, ще се питате хиляди пъти "защо". Защо приемаме всичко това? Защо търпим? Отговорът е лесен. Защото ги обожаваме и животът без тях ще е толкова скучен. И без косми. А домът е дом там, където е котката.
За автора:
Д-р Мила Бобадова завършва висшето си образование в Лесотехнически университет, София през 2001 г. През 2005 г., заедно с д-р Влади Кирилов, полага началото на клиники “Добро хрумване!”. Професионалните й интереси са областите: дерматология, цитология, образна диагностика, паразитни болести, ендокринология, поведенчески проблеми на котката. Автор на блога Kozata Ani.
Препоръчваме ви още:
Автор: Надежда Сталянова
Откакто се помня, съм обичала кучетата. Едни от първите ми детски спомени са как тичам към кучета и как хем ме е страх, хем се радвам как скачат по мен и въртят опашки. И, като всяко дете, молех родителите си да си вземем и ние. Отговорът неизменно беше „не“, не помня имало ли е обяснения и какви са били. Явно не е било само моментна детска мечта, защото помня как на вече съзнателна възраст (12-13 години) родителите ми някак по-особено ме попитаха какво искам за рождения ден. Убедено казах: “Куче“ - и вече си го представях. На самия ден, когато вече тръпнех в очакване, родителите ми с гордост ми поднесоха... касетофон, последен писък на тогавашната мода. Тук е моментът да обясня, че действието се развива през 80-те години на миналия век, когато такава техника се купуваше само от „Кореком“ с долари, като право да купуват имаха само хора, работили в чужбина. Моите родители, обикновени хора, никога не са работили в чужбина, нямаха долари и едва сега си давам сметка колко усилия са положили, за да ме зарадват. Да, ама аз хич не се зарадвах, исках си кучето...
Така минаха няколко десетилетия. Училище, следване, отглеждане на дете. Като че ли взимането на куче отиде на заден план. Винаги през това време гледах котки, които също много обичах. Преди около две години обаче, без конкретен повод, все повече започнах да чета за различни породи кучета, ориентирах се за начин на отглеждане. Що форуми изчетох... от пълен лаик станах полупрофесионалист. Междувременно детето порасна, вече нямаше нужда от непрекъснатото ми физическо присъствие и грижа. Неусетно в мен се загнезди убеждението, че когато човек има мечти, чието изпълнение е реалистично, трябва да ги сбъдне. С две думи – време беше да си взема куче!
Като възрастен човек ми е ясно, че подобно решение не бива да се взима спонтанно и необмислено. Много сериозно премислях плюсове и минуси, даже в продължение на година си отбелязвах всеки ден бих ли могла да се грижа за кучето или се появяват неотложни ангажименти.
След обсъждане вкъщи решихме, че взимаме куче. Колебаехме се за порода, единствените ни желания бяха да е дружелюбно, добронамерено и да ни е другарче в ежедневието. Точно в този момент по кината излезе филмът „Кучешки живот“ с главен герой Бейли, Бейли, Бейли... В скоби, препоръчвам филма не само за любителите на кучета. След като го гледахме, породата беше ясна, името също.
След няколко месеца у дома и в сърцата ни трайно се настани нашата красавица Бейли. Отглеждането на кучето много напомня на отглеждането на малко дете. Забравяш, че си уморен – кучето трябва да се изведе. Мислиш си, че ще прекараш остатъка от живота си с парцал в ръка, забърсвайки локвички в коридора. Разбираш, че всъщност такова нещо като „лошо време“ няма – всяко време е подходящо за разходка с куче. Убеждаваш се, че не си вманиачен в кучешкия живот, когато в квартала намираш други собственици, които разбират терзанията ти.
Не е клише, че кучето дава най-искрената обич.
Всеки стопанин ще ви го каже, както и това, че най-доброто куче на света живее в неговия дом. А аз бих добавила – едно от най-добрите решения, които някога съм взимала, е това да си взема куче.
За автора:
Доц. д-р Надежда Сталянова е преподавател в Катедрата по български език на Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Кл. Охридски“. Възпитаник на СУ „Св. Кл. Охридски“ с три специалности – славянска филология, българска филология и английска филология. Научните й интереси са в областта на съвременните процеси в българския език, семантиката, езиковата метафора, публичната реч, преподаването на български език като чужд. Основател и директор (2009-2017 г.) на Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч. Автор на десетки научни статии, има издадени пет книги.
Препоръчваме ви още:
„Кучешки живот" на У. Брус Камерън
Куче в чекмедже? Де да беше...
За жените, които се усмихват най-красиво, когато боли най-много
Автор: Ина Зарева
И най-шумният, голям и истеричен в препускането си град има своето тихо и съкровено безвремие. То се е сгушило някъде в покрайнините, потънало е в дълги спомени и кратки мисли, и търпеливо чака. Рано или късно дори най-страстните, пиещи от живота жадно и на големи глътки безсмъртници ще дойдат тук. Укротени и наситени или недоволни и гладни, те ще вплетат воплите и въздишките си в общия облак нега, обгърнал това място.
Градското гробище.
Мъдрост, любов и равносметки. Обич, забвение и вина. Болка, съгласие и непримиримост. В последния дом на хората има от всичко. Всеки гроб е история за живота на покойника и този на близките му. Някои са ужасяващи в показността си, други – в самотата си. Но тук, за разлика от кипящия, само на една улица разстояние, живот съревнование вече липсва. Въздишката на смъртта се усеща в ухото ти като шепот, който все не успяваш да чуеш добре. Не само твоите починали близки, но и всички непознати, като че в един дъх се опитват да ти кажат нещо, но ти не ги разбираш. Или просто си тръгваш прекалено бързо.
Но колкото и да бързаш да се махнеш от това проясняващо мислите, като след среща с мъдрец, място накрая все се спъваш в нещо, което не те оставя да си тръгнеш просто така.
Чаша димящо кафе. Не огромните късове мрамор с причудливи форми, не тъжните думи за сбогом и не красивите снимки със замръзнала младост препънаха пулса ми този път, а една малка чаша с димящо кафе. Стоеше толкова нелепо на фона на студения камък, че се огледах дали и тук не са поставили автомат за напитки. Но такъв нямаше, нито пък се забелязваше жив човек по дългите алеи, потънали в принудително мълчание. Димът от чашата се извиваше нагоре до снимката на хубав, не повече от 35-годишен мъж, който се усмихваше точно като човек, току-що отпил глътка силно, ароматно кафе.
Тя била най-красивото момиче в града. Не слънчевите коси или дълбоките морски очи влюбвали всички в нея толкова, колкото усмивката, която стопявала всякаква завист или лоша мисъл. Всички я обичали. А момчетата се надпреварвали да доказват мъжество и способности, дори само за един неин поглед. Тя заобиколила мачовците, изплъзнала се на нахалниците, извинила се на трубадурите и отишла при скромното, високо момче, с усмивка досущ като нейната.
Вдигнали приказна сватба, обичта им била толкова красива, че дори тези, с разбитите сърца, не могли да им се сърдят. Раждането на детето им се превърнало в най-важната новина в града. Радвали се и празнували всички. Ходили им на гости, канени и неканени, търсили си поводи да ги срещнат, за да напълнят очите си с красотата и на тримата. Когато се разбрало за болестта на детето, тези същите хора се отдръпнали, скрили и потънали в малките си страхове и жалките си суеверия.
Но той не си тръгнал, както обикновено става в тези случаи. Бил до нея повече от всякога. Галел слънчевата ѝ коса, попивал морето от очите ѝ и се кълнял, че ще направи и невъзможното, за да върне радостта ѝ. Десет години минали във всевъзможни изследвания, лечения, процедури, рехабилитации, санаториуми, новаторски терапии, природни средства, клиники в чужбина, борби и безсъния. Момиченцето им угасвало все повече в инвалидната си количка, а красивата му майка нямала време вече да плаче от грижите, лекарствата, процедурите, обслужването и бденето над единственото им дете. Тя не само спряла да плаче, но и вече никога не се усмихвала.
Говорели всяка нощ през последните месеци. Егоизъм, казвала тя. Любов, опровергавал я той. Ще се повтори, треперила тя. Вярвай ми, молил я той. И тя склонила. Родило се най-прекрасното, здраво и слънчево момченце на света. Имало нейната усмивка и неговите добри очи. Всичко, за което майчиното ѝ сърце си било забранило да копнее през последните години, го имало в изобилие – първия смях, първата целувка, първото „мамо“. То цялото било любов. Сядало в скута на сестричката си, говорило ѝ нещо на бебешкия си език, а тя за първи път се усмихвала широко.
Двамата родители преливали от щастие. Вече нищо не изглеждало толкова страшно. Момиченцето им не било самотно в болестта си, домът им не бил съкрушително тих, момченцето им не било стресирано от състоянието на кака си, а растяло любящо и грижовно.
Усмивката ѝ се върнала по-озаряваща от преди. Топлите му очи се смеели на слънчевите зайчета в косите ѝ. Въздухът помежду им бил нажежен от обич и благодарност. Сутрин се смесвал с парата на хубавото, силно кафе, което винаги пиели заедно. Посрещали изгрева, седнали на малката, потънала в цветя, тераса и се целували над димящите чаши. Един ден той отпил от ароматната течност, облегнал се на стола, главата му леко кимнала към слънцето и сърцето му просто спряло да бие.
- Всяка сутрин идва да му напълни чашата с прясно кафе – възрастният човек се е появил от нищото – Никой не знае как се справя сама с малкото и с болното дете. Не съм срещал по-силен човек от нея. Каза ми, че синът им тропал всеки ден по вратата на гаража и търсил татко си. Мислел си, че е вътре и поправя колата. Щяла да държи заключен гаража, докато момченцето порасне достатъчно, за да отключва само. После заедно ще решат какво да правят и с ключа, и с живота си. Когато е достатъчно голям – повтори възрастният човек – тогава и тримата пак ще са добре. Така им е писано.
Старите му ръце с мъка извадиха цигарата, той я запали прокашля се и ноздрите му се разшириха от аромата на кафе, който разбуждаше потъналото в сън гробище. Дърветата рязко зашумяха, в клоните им се скараха птици, а каменните късове, пръснати наоколо проблясваха като фарове. Мъжът остави димящия фас върху един от тях, зарея поглед в далечината, а когато си спомни, че съм тук, продължи:
- Любовта не знае умора и граници. Любовта, моето момиче, е тук. Огледай се и ще видиш кой колко е бил обичан и колко е обичал. В живота това не се вижда толкова много, колкото в смъртта. Те двете са едно и също, ама късно го разбираме. Важното е да има на кого да правиш кафе всяка сутрин. Тогава си познал любовта. А веднъж познал ли си я, ще я имаш пак.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ирина Янчева-Карагяур/Отражения
"Няма лошо да има контрол на учителите в детските градини, училищата..., а къде е контролът над родителите?"
"Като ще слагат камери в училищата и градините, нека ги слагат и вкъщи за родителите!"
"Психотест за учители? Нека и за родители има такъв! Да видим колко от тях ще го издържат..."
"Вие вкъщи да не би да не шамарите децата?"
Като чета подобни коментари, се чудя за какво става въпрос? За състезатели, съперници, конкуренти? (Щом бразилците минават допинг контрол, нека и македонците минават! :)
Като се фокусираме в учителите, веднага изплува въпросът:
"Ама родителите?"
Сякаш призоваването към учителска отговорност автоматично означава освобождаване на родителите от тяхната си и има необходимост веднага да им се прати "призовка".
Не, няма такова "автоматично освобождаване". Родителската отговорност си я има и тя си остава независимо от проблемите в образованието.
Но когато я сочим с пръст, по повод немарливостта на някой учител, с реплики като горните, това поражда доста въпросителни и според мен съмнения.
Ще обясня защо.
Родителят и учителят не са съперници и конкуренти.
Те изначално не са поставени пред една стартова линия и не се състезават в една категория - най-вече "педагогическа компетентност".
Учителят е професионалист. Родителят - аматьор.
Учителят е човек, който е обучен по педагогика, психология, предмета, по който преподава, и по какво ли още не, за да работи с деца.
Той по презумпция е с по-високо ниво на компетентност в сравнение с родителя в гореизброените неща (както лекарят например е по-компетентен от родителя в своята сфера).
Учителят е човекът, който от висотата на образованието си би трябвало да е способен да направлява, вдъхновява, съветва, подпомага и подкрепя родителя във възпитанието и обучението на детето. А не да го сочи с пръст, за да измести фокуса, когато не се справя със своите собствени отговорности.
Да, домашното възпитание е нещо изключително важно и основополагащо. Но извинявайте, не точно за него става въпрос, когато учителка ръси обидни думи и шамари наляво и надясно или когато не позволява на детето да отиде до тоалетна (по време на обедния сън) и то изпада в шок и паника, като отгоре на всичко му крещи да не реве.
Тук и да става въпрос за домашното възпитание, то по-скоро ще касае въпросното на учителката.
Пропуските в домашното възпитание си съществуват открай време. И учителят е този, който идва да подскаже на родителя как и какво да прави с въпросните пропуски, а не да констатира: "Щом има бой и шамари вкъщи, ще ги има и в градината", "Какво значение има дали са адекватни учителите, щом повечето родители не са?"
А цитираните по-горе реплики пораждат следните асоциации:
- Защо не си слагате ръкавици като ме преглеждате, докторе? Инструментите ви не трябва ли да са стерилни?
- Вие вкъщи да не би да си слагате ръкавици и всичко у вас да е стерилно?
- В тортата, дето ми сервирахте, ягодите са гнили, а и през хапка има орехови черупки.
- Твоята домашна торта да не би да е по-хубава?!
Абсурдно, нали?
Може ли да се каже, че подобен професионалист уважава своята работа, своите умения и компетентност, щом ги сравнява с тези на потребителя?
Доколко не е абсурден и последващият призив за уважение към подобен професионалист?
Учителите, които уважавам безкрайно, на които лично съм писала благодарствени писма или съм участвала в съставянето на такива, не съм ги виждала да бягат от отговорност, да пораждат съмнения в своята професионална компетентност, гъвкавост посветеност на професията, да местят фокуса, когато стане дума за преките им задължения, не съм ги чувала и да се оплакват от липсата на уважение. То си идва някак естествено от тези, които са способни да уважават (случаи всякакви, разбира се).
Уважението и доверието към специалиста в голяма степен започва от СЕБЕуважението на същия.
А от какво започва себеуважението?
Може би от това, което би трябвало да е основателен повод за такова, с други думи - вътрешното покритие, под формата на КОМПЕТЕНТНОСТ И ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ, както и вътрешна вяра, че е ПРИЗВАНИЕ да работиш с деца – това е, което бележи най-съществената разлика между учителя и родителя, и което неволно се поставя под съмнение при опитите за изравняване и сблъскване на две толкова различни една спрямо друга роли в обществото.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
