Автор: Олга Игнатова

Тридесет и три никак не е лоша възраст. Наричат я Христовата възраст. Мнозина са скептични, навършвайки я. За мен е малко по-специална. Не е просто още една година в календара. Преди 21 дни синът ми стана на три. Погледнато позитивно ние с него сме си набори! Делят ни някакви си трийсетина години. Двамата навлизаме в една малко по-философска фаза.

За децата психологическите изследвания казват, че излизат от бебешкия период и тръгват по широкия и шарен път на големите човечета. Бебешките спомени в голямата си част се заличават и отстъпват място на други. Стават по-осъзнати в действията си. Вече говорят, не че преди това Вики не бърбореше, но вече се разбираме и няма нужда от тетрадка-речник или преводач, за да разбера, че "не-не" (с припев) означава дъжд, или  "ти" съм "аз", или че мрънкането означава, че непременно трябва да дам пасатора от най-горния шкаф например. Вече ще се разбираме цивилизовано. Като големите. Изобщо съжителстването ще става по-лесно за всички ни. Е, няма как да минем без белички, но ще си спомняме със смях за тези моменти. 

За мен, като по-възрастна (нищо, че все още се чувствам като в двадесето си десетилетие), казват, че помъдрявам. За помъдряване не знам, но усещам, че си пораствам скорострелно (под секрет, означава „остарявам“) и тръгвам устремено към гилдията на възрастните. Вече мечтите не са свързани с това как ще отидем на околосветско пътешествие сами с мъжа ми, а дали и Вики е достатъчно голям да дойде с нас; как ще организирам рождения ден на детето си; как ще организирам почивката; в коя детска градина е най-добре да запиша Вики? Какво трябва да се стремя да развия в детето си така, че да не бъде лишено и да бъде прието в обществото. Една възраст от една страна безгрижна и златна, и в същото време сериозна и сложна. 

През януари станахме на три. Идеално, тъкмо в началото на годината обръщаме още една година от възрастовия календар. Вече проходили, косвено и буквално, проговорили, овладели знания и умения се устремяваме. Това е единственият случай, в който използвам множествено число за нас двамата. Защото и двамата научихме много, и двамата започнахме един нов, вълнуващ живот. Той като съвсем ново човече за света, а аз като нова майка. Три години се учехме - Вики как да се храни, как да пълзи, да ходи, да бърбори, да държи "света" в ръчичките си, а аз как да бъда майка, как да гушкам, преобличам, храня, оригвам, къпя, тичам с него. Прекрасни, емоционални, усмихнати, трудни, тъжни и пъстри три години.

От този месец за нас започва нов път. Никога няма да забравя раждането, сигурно съм една от малкото, която смята, че това е най-прекрасният миг. Никога няма да забравя първата му глътка въздух и плача, никога няма да забравя огромните червени цифри на кантара, трепета да го видя и гушна. Никога няма да забравя първото милване, това беше най-нежния момент, най-меката кожа, която дори не може да се сравни с коприна. Никога няма да забравя 40-ия ден, когато, след като изпратих гостите, плачех и питах майка си: „Ще се справя ли? Ще успея ли да го възпитам да бъде човек. Ще изпълня ли думите на дядо ми, който казваше: „Когато стъпваш на тази земя трябва да се вижда, че ходи Човек, а не червей!“ Ще успея ли да се справя с предизвикателствата? Ще успея ли да изпълня всичко, което искам за детето си, а не да са само голи приказки!“ Три години с адски много страхове, три години, които преобърнаха живота. 

На три вече започва ново начало – защото вече съм по-зряла, надявам се и по-търпелива, научих много през тези години и Вики с още по-питащи очи ще ме гледа и иска да го хвана за ръката, за да му покажа света. Аз нямам нищо против, защото и аз самата искам да го видя, не че не съм пътувала, но сега ще е по-романтично и вълнуващо, защото синът ми е дете и неговите очи са чисти и добронамерени. Заедно ще гледаме най-напред забавната страна и дребничките неща. Защото на три години няма как да разбере значението на Айфеловата кула например, защо е построена, а ще иска просто да я изкачи и на върха да се чувства като в облаците. Като поотрасне, пак ще се върне там с желание, изкачвайки я, да узнае как е била построена и какво символизира, и после пак ще се върне, но с любимото си момиче. Възможно е и там да изпита любовта, а защо не и да предложи брак.

На три си достатъчно зрял да му говориш, да му обясняваш, да го пазиш и да му дадеш всичко.

На три вече няма нужда да се страхуваш да не паднеш, а да станеш, да се усмихнеш, да се изтупаш и да продължиш към новите върхове.

На три можеш просто да си лежиш и да мечтаеш, да помързелуваш (Не, че и преди това не можех. Благодарна съм на мъжа ми за цялата обич и помощ, на майка си също. Те също ми дават тази възможност.), но и сина ми ще си лежи с мен и ще иска да му разказвам всякакви случки. Ще ме гледа право в очите като му разказвам къде ще отидем днес, ще ме пита, ще има своите желания.

На три вече разговорите не се въртят около това какво ще се сготви, ще се изпере, ще се подреди, напазарува, докато детето спи. Можеш да го заведеш на пица или да не се притесняваш да му дадеш от общата манджа. Да почистиш на силна музика, заедно с него, и да му дадеш да извади прането от пералнята. Или просто то да си играе, докато свършиш всичко. След това може и заедно да си поспите.

Ако се твърди, че ние, възрастните, учим децата, бих го оспорила. Напротив, аз се учех от сина си. И то за най-важните и смислени неща. Най-голямото ми постижение, не беше да родя, а да се науча, че детето те води, сграбчило ръката, в онзи свят, в който смисълът не е материалното, а да си на точното място и да почувстваш смелостта, да се зарадваш на мъничките неща. Да искаш най-доброто за детето си. Да се научиш да правиш питка, торта, всякакви манджи. Не ме разбирайте погрешно, просто съм от хората, които не обичат да готвят, не че не мога. Но кухнята не е моето място или поне не беше. Да знаеш, че няма невъзможни неща, не че и преди това не го знаех, защото съм винаги в облаците и с нагласата, че всички са добри, но правиш и невъзможното за малкото човече. Разбира се, има моменти, в които инатът, че нещо не сме дали, е съпътстван от рев, тръшкане и неприятен момент, но когато се забрави, остава невинната детска усмивка. Научих, че човек трябва възможно най-бързо да забравя лошото, за да отстъпи място на хубавото и така да го повиква.

За съжаление, имах доста мрачни периоди през тези три години след няколко неприятни ситуации, но се научих, че не мога да бъда Дон Кихот и трябва да приема различността на хората, за да съм в хармония със себе си. Научих, че всичко има смисъл! 

Навършихме три! И така, на една възраст, продължаваме напред към живота. Надявам се, а и си пожелавам, да е изпълнен с много хармония, разбирателство, смях, пътешествия, приключения, мечти и спомени, които след години да ни събират и да ни карат широко да се усмихваме. Единствената разлика между мен и Вики е, че аз се страхувам. Да... да не сбъркам във възпитанието му и развитието му. Да не съм мрънкаща, прекалено строга, и да не го лиша от онези безгрижни дни, детски бели. Да не го лиша от крилете, които сами ще го връщат при нас. Но нека моят страх, се равнява на неговото безстрашие. 

Тези три за мен са изключително преломен момент и вече стегнах багажа за следващия тригодишен цикъл, в който ще научим и овладеем безброй знания и умения, но най-важното е да се разбираме и уважаваме!

Да сме честити! Благодаря ти, Вики, че ще извървим пътя на живота „на една и съща“ възраст. 

Препоръчваме ви още:

Кризата на 30-те

Около 40

50 първи свещи