Автор: Иво Иванов

Човек и добре да живее, все идва момент, в който се налага да отиде на зъболекар. От инжекция не ме е страх, от мечка не ме е страх, от тигър не ме е страх, но от зъболекар ме е страх. 

Сигурно е тръгнало още от кошмарната перхидролна училищна зъбарка едно време, с нейното извисяващо се кресчендо на „Стисни зъбки“! Направо ми идеше да стисна зъбки и да й отхапя пръстчетата.
Чувствам се толкова безпомощен на зъболекарския стол – ужасно е усещането да знаеш, че си им в ръцете на тия инквизитори и няма мърдане. В кърпа си им вързан. В такова състояние могат да те манипулират както искат – и пари могат да ти измъкнат колкото искат, и обещание за женитба могат да изтръгнат и още много ужасни неща могат да направят с теб!

Всяко ходене на зъболекар за мен е изпитание и зъболекарският стол ми е като електрически стол. Ама пък поне и за зъболекаря е изпитание! Няма само аз да се потя на стола, я! Нека им е гадно и на тях!
Обикновено има нужда от активната асистенция на сестрата, защото докторът сам не може да се оправи с мен. Не си отварям устата както трябва, избутвам с език и прочие вероломства, които могат да побъркат и най-спокойния зъболекар. Затова сестрата стои до него и ми натиска и избутва недисциплинирания език с огледалце навътре. Очаквам всеки момент да ме приклещи и да натисне коляно в гърдите ми. И да спре да си играе с това огледалце и да вземе боздуган. Даже една сестра сигурно не е достатъчна – трябва да са няколко, за да може една да МИ, друга да МЕ, нали... А аз - аз съм "Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклина цяла вселена."

Истински истории с феята на зъбките

- Отпусни, отпусни, какво си се стегнал! После пък – стисни, стисни!

Ама моля ви се, докторе, решете най-накрая какво искате!
Как ще се отпусна бе, на мене всичко ми е на топка, това да не е тай-масаж с happy end, че да се отпусна. Борба е това, и то безмилостно жестока! И аз няма да се дам без съпротива! Ще съм като спартанците пред армиите на Ксеркс. Никакво отпускане!

- Отвори още!

Ма те ми набутали в устата тампони, тръби, маркучи, кабели, шнурове, бормашина, сешоар, прахосмукачка и Бог знае какво още, защото съм със затворени очи и не виждам – накъде още да я отварям тая уста!
Е аз да не съм питон бе, докторе! Ама ей сега ще си разчекна челюстта, момент, за да можете да вкарате и миньорски къртач, хилти и там каквото още имате. Копайте си, режете, чукайте, пробивайте - не ми пречите!
Че и ме питат нещо през това време, сякаш наистина очакват да им отговоря с всичкия тоя инвентар в устата ми - песен да ви изпея не искате ли, ей тъй както съм!

- Спокойно, няма да боли! – опитва се да ме успокои сестрата.

Да бе, той сигурно и Торквемада така е успокоявал жертвите си. Ама не е проблемът в болката, аз само като я чуя тая машинка и имам чувството, че ми полирате мозъка с нея през устната кухина! Такова ми е усещането само като бръмне тая пущина.

И чистенето на зъбен камък било безболезнено, ма то направо успокояващо и приятно като спа-процедура било, разбираш ли. Релакс, та дрънка! Не на мене тия! Няма такова нещо като безболезнена стоматологична процедура!

- Не е лесно да се работи с теб, да знаеш! – ми казва всеки път моя зъболекар, като се тръшва с дълга въздишка запотен на стола зад бюрото като след тежък боксов мач. Предполагам, че след мен прави дълга пауза и удря нещо силно преди следващия пациент. Но той ми е свикнал.

Животоспасяващо за всички ни все пак е, че зъбите ми са здрави като цяло и сравнително рядко ми се налагат такива посещения.

Още от Иво:

Непризнатият художник

Автор: Светла Чимчимова

Когато бях седемгодишна се сдобих с гастрит. Още си го имам, той е верен любим. Белязал е цялото ми детство с тежки и болезнени кризи. Спала съм по болници, за да отвори рентгенът, вливали са ми системи и съм лочила глюкоза, в борба с обезводняването. Изпила съм тонове алмагел, литри зехтин на гладно и повече бариева каша, от което и да е човешко същество. Всички мои значими мигове са белязани от гастрита. Първият ми учебен ден, първият ми лагер, първата ми олимпиада, първата ми ученическа любов. Тогавашната медицина не можеше да направи много по въпроса, освен да подвърже медицинския ми картон в червено, да ми направи толкова рентгенови снимки, че да почна да светя в тъмното, и да каже на майка ми - нещо, което тя отдавна знаеше.
"Има гастрит детето, другарко, на нервна почва е, много е чувствителна, внимавайте с нея и следете какво яде". Голямо следене падаше, да ви кажа, ама и голямо внимаване. И никой, никога не си позволи да ми каже ,,вземи се стегни, как ще му се дадеш на тоя стомах". Общо взето и най-коравите хора омекваха, когато ме видеха бледа, изпита и обезводнена от ужасната болка и непрестанното повръщане. Съчувствието беше повсеместно, въпреки че никой друг нямаше гастрит и не изпитваше същото като мен.

Когато станах на четиридесет и пет, се сдобих с депресия. В началото не я разпознах, то никой не знае какво е депресията, преди да я срещне. Освен лекарите де. Та аз хич не разбрах какво ми идва до главата. Викам си ,,изморена съм, тъжна, имам криза на средната възраст, сигурно влизам в критическа, отношенията ми с близки и любими ме напрягат" и зачаках да ми мине. Не ми минаваше няколко месеца, работата стана много зле и аз отидох при моята лична лекарка, която освен изключителен лекар, невероятен диагностик е и най-добрият човек, когото познавам. Тя ме надуши безпогрешно и настоя да се консултирам с психиатър. Тука ще прескоча известно ходене по мъките и неглижирането на проблема от моя страна и ще кажа, че след два неуспешни опита се сдобих с отличен психиатър и нещата малко от малко влязоха в поносимост. В повечето случаи поне. Диагнозата беше депресия. Суицидна. Нито съм се срамувала от това, нито съм я вяла като знаме. Най-чинно съм предупреждавала хората, че имам такова заболяване, да не ми вързват карез, ако могат, а и да ми спестяват туй - онуй, ако не е супер спешно. Даже много често съм се шегувала с депресията, с това че съм луда, с това, че от страданието си направих капитал и изписах две стихосбирки кахърни стихове. Не пиша да диря съчувствие и съвети по групи, това не е счупен нокът, нито сезонен косопад, това е заболяване и се лекува от специалисти. Аз като имам възпален апендикс, не ходя на врачка, ходя на хирург. Аз, пак ще благодаря, че имам късмета да попадна на чудесен лекар, който да съчетава успешно психотерапия с лекарства. Да не ме тъпче с неща, които да ме правят зомби и да мога да имам един що-годе нормален живот, предвид обстоятелства.

Нямаше да напиша и това даже, но напоследък, много се изнервям от крайното неразбиране и тъпигьозщина по отношение на депресията. На прима виста се сещам за поне трима, дето ще ми пишат лично съобщение, когато прочетат какво съм написала, че това е лично и не трябва да се споделя. Ами не, не е. Нито е срамно, нито е тайно. То е същото като гастрита. Аз никога не съм си позволила да дам съвет на друг страдащ от депресия, освен да кажа да потърси лекарска помощ. Аз си ходя на терапия, пия си невротрансмитерите и съм благодарна, че ми помагат и че съм жива. Няма да обяснявам какво е депресията. Който няма, няма да разбере, който има, знае какво е, лекарите знаят повече от мен.

Пилешка супа за моята душа

Само искам, днес, понеже е денят на психичното здраве, да кажа няколко неща. Да маркирам например топ 10 на най-неприемливото, което можете да кажете на човек с депресия.

1. СТЕГНИ СЕ. - За мен това е най-дразнещото нещо, евър. Добре, че дойде някой да ми го каже, че сама не се сетих.

2. Ама какво ти има на живота бе? Ми той е идеален. Ми ти си хубава, талантлива, здрава, имаш чудесно семейство, не си бедна, те хората биха убили за твоя живот. Как може да имаш депресия? - ма ха де, как не ме е срам?

3. Хората няма какво да ядат; хората децата им умират; хората рак имат и се оправят пък ти тука с една депресия не мож се пребори. Лигла. Ти щото нищо не си видяла в тоя живот, затова . - Виновата. Извинявам се на целия свят за щастливото си детство, за брака си по любов, за чудесното си дете, все неща, които са прекрасни, ама не са застраховка за психично здраве. Не вярвате? Питайте Робин Уилямс. А, не можете, защото той се самоуби след години борба с депресията. Как пък не се стегна тоз човек...

4. Аз колко депресии съм преборила сама/сам, ехе! Ми то фасулска работа. - Сега представете си, че крещя това, което ще напиша - ДА ИМАШ ЛОШО НАСТРОЕНИЕ НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ДА СИ ТЪЖЕН, САМОТЕН, БЕЗ ПРИЯТЕЛИ НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ДА ТИ Е СКУЧНО НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ШЕФЪТ ТИ ДА Е ЗАДНИК НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. МЪЖЪТ/ ЖЕНА ТИ ДА ТИ ИЗНЕВЕРЯВА НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. Стига сте писали по групи и чатове. Отидете на лекар. Той ще ви каже, че нямате депресия, слава богу. А ако имате, ще я лекува адекватно. 

5. Такова заболяване като депресия няма! Аз не го признавам! Това са лиготии и въобще няма такова подразделение на медицината. - Мили ми, мили Фройд. И ти, брате Юнг.

6. Не ставаш с дни от леглото и не ти се прави нищо? Що не си признаеш, че те мързи? - ами така е да. Аз например на 45 години, от работохолик влюбен в работа си станах мързелива.

7. Това всичкото е театър за привличане на вниманието. - Ммм да. Обаче ако искам да привлека внимание ще се разходя гола по главната.

8. Абе малко са те били като дете. Аз кат взема една тояга и найш как ще те оправа. - Не малко, хич не са ме били като дете. Аз като ви казвам, че за всичко е виновна мама, вие не ми вярвате.

9. Ма то хич не ти личи, че имаш депресия. - Не ми личи много ясно, преструвам се на весела, няма да вървя по улиците и да рева, та да може и непознати да ми казват стегни се. Обаче се е случвало. Първите месеци на терапия, ходих само за да ми излекуват чувството на вина. Депресията после.

Номер десет е лично за мен. Това беше най-тежкото нещо, което чух от всичко, което чух, надявам се, никой друг да не го е чувал и да не го чуе. Защото беше от най-близките ми хора. А от тях най-много боли.

10. Не те искам такава. Искам си старата Светла. Като се оправиш ми се обади. Аз тая тъжна жена не я познавам, и не ща да я знам. Чао. - Ми като почна пак да слагам софри и да правя партита, да върша услуги, да ми плачете на рамото, ще ви се обадя. Дали?

Това всичкото го написах, само за да ви помоля да не се правите на богове, на съдници и на разбирачи. Минала година, трима души, които познавам и които се бориха с различни форми на депресия и психични заболявания се самоубиха. Само от моите познати. Представете си какво е в световен мащаб. Просто гледайте на депресията като на гастрит на мозъка. Ще ви е по-лесно да разберете.

Още от Светла:

Невидимите хора

Автор: д-р Борис Таблов

Преди два дни, благодарение на мой колега и приятел попаднах, както каза той на "най-доброто обобщение по темата COVID-19, което съм срещал до момента". Лектор в едночасовата презентация е проф. Тобиас Велте, специалист по белодробни заболявания, интензивна медицина и инфекциозни заболявания и носител за 2019 на наградата на фондация Balzan (втората най-престижна награда след Нобеловата) за проучванията си в областта на патофизиологията на дишането. В самата презентация се засягат всички актуални въпроси свързани с вируса, като зад всяко изказано твърдение стоят натрупаните до момента данни. Лишена от емоции и спекулативни внушения, медицина на доказателствата в чист вид, точно каквото се очаква от лектор от такъв ранг.

След малко ще стигна и до същността на въпроса защо ви го споделям, но преди това няколко неща, които ми се сториха интересни:

- понеже много се спори - за професора пандемията е факт. В условия на пандемия, казва той хората винаги живеят с определен страх и в неизвестност т.е. нищо ново не се случва и в момента, но успокояващото е, че не говорим за заболяване със смъртността на чумата да речем, когато хората са живеели в далеч по-голям страх за утрешния ден. Особеното на тази пандемия е, че тя е първата "публична", в ерата на социалните мрежи, т.е. медиите и огромното количество вярна и невярна (близо 90% според лектора) информация, които ни заливат усложняват обстановката и взимането на правилни решения за управлението на кризата.

- посочени са конкретни причини защо пролетта Германия се справи далеч по-добре в сравнение с Испания, Италия, Франция и Англия. Броят на интензивните легла, достъпът до медицинска помощ, гъстотата на която живеят възрастните хора и т.н. Аз лично се впечатлих от факта, че Италия е закрила близо 60% от интензивните си легла в последните 10 години заради икономии... Още тук е видно, че сами определяме съдбата си, дори и да не го разбираме веднага.

- лятото е логично да има по-малък брой заразени и повече леки случаи, защото вирусното натоварване при тези условия на околната среда е по-малко. Със захлаждането през есента и зимата е нормално тази тенденция да се обърне.

И тук стигам до основната част, заради която споделям чутото в тази презентация. Как ще изглеждат идните няколко месеца или години? Професорът казва ясно - основния въпрос не е какво е медицински логично в дадената ситуация (lock down) например, а колко е готово да понесе обществото т.е. да си отговорим на въпроси от рода - толкова ли е страшно носенето на маски, ако те могат да предотвратят смъртни случаи? Лошо ли е да сме една идея по-предпазливи отколкото една идея по-безотговорни? Лошо ли е да сме съпричастни със страховете на околните?

Отговорни по време на пандемия

Преди да си отговорите на тези въпроси за себе си, няколко интересни факта:

- все още нямаме ефективно лечение за тежките случаи и смъртността при тях е близка до 50%. Професорът е скептичен и по отношение на ваксините и тяхната ефективност. Поне на тези, които се очаква да излязат на пазара в следващите месеци.

- вече се знае, че 1% от преболедувалите, дори и леко имат тежки остатъчни поражения или т.нар. постковид синдром. Тук бих добавил принципа на Мечо Пух - колкото повече (болни), толкова повече (с тежки остатъчни поражения).

- моделът Швеция - по данни на професора от личен разговор с негов приятел от Университета Каролинска в тази държава - средното време преди пандемията за получаване на място в старчески дом е било около 10 месеца, сега е около 10 дни. Вариант възможен, ако обществото е съгласно с последствията.

Според мен има два основни варианта:

- да проявиш разбиране към ситуацията, да я приемеш такава каквато е и да спазваш препоръките на експертите включени във вземането на решенията на национално ниво с разбирането, че това е разумен компромис с личната свобода в името на обща кауза и солидарност със застрашените групи.

- да използваш липсата на единност сред експертите по отношение на много въпроси свързани с вируса, за да оправдаеш неспазването на мерките, въпреки доказателствата, че това благоприятства разпространението му и по този начин косвено застрашава живота на околните.

Информираност - решения - действия - носене на отговорност за тези действия. Това е нормалният път, който следват разумните хора.

Аз съм направил своя избор! 

П.п. Професорът завършва лекцията си с думите - ако пандемията успее да ни лиши поне малко от егоизма на съвременния човек, значи е имало нещо добро в цялата работа.

Още от д-р Таблов:

Препоръките на лекаря за учебната година

Средно по 5 деца и 6 учители се заразяват дневно от коронавирус. Последните данни показват, че 101 деца са заразени, а 3268 са под карантина; 133 са учителите в детски градини и училища с положителни проби за COVID-19, а карантинираните са 119.

Здравните власти днес отмениха изискването за отрицателен PCR тест след 14-дневна карантина при липса на симптоми и обмислят изолацията да бъде намалена на десет дни.

На този фон, директори, учители и родители се обединяват около идеята да се удължат дните за отсъствия на учениците по домашни причини. Изследването на дете или на член от семейството му отнема няколко дни. Така натрупаните отсъствия в училище няма как да бъдат извинени.

При появата на леки неразположения при детето, родителят е изправен пред два неособено адекватни избора - да го изпрати на училище, без да знае дали това е есенен грип, настинка или коронавирус, или да го остави вкъщи, без да може да извини отсъствията му. 

В подготвителните групи на детските градини, отсъствията по домашни причини за деца на 5- и 6-годишна възраст, бяха увеличени от 10 на 20 дни, а при налагане на карантина, отсъствия няма да бъдат нанасяни.

Към момента родителите на учениците имат право да извинят едва до три дни годишно по домашни причини. Ето какво гласи наредбата:

Съгласно чл. 62 от Наредбата за приобщаващото образование до 3 учебни дни в една учебна година могат да отсъстват учениците въз основа на мотивирано писмено заявление от родителя до класния ръководител.

Заявлението се подава преди отсъствието на ученика, а ако това е невъзможно, родителят уведомява класния ръководител в телефонен разговор или по имейл и подава заявлението до 3 учебни дни след връщането на ученика в училище.

До 7 учебни дни в една учебна година могат да отсъстват учениците с предварително разрешение на директора на училището въз основа на мотивирано писмено заявление от родителя, в което подробно се описват причините за отсъствието. В случай, че заявлението не може да се подаде преди отсъствието на ученика, родителят уведомява за това класния ръководител в телефонен разговор или по имейл и подава заявлението до 3 учебни дни след връщането на ученика в училище. Директорът на училището въз основа на заявлението взема решение дали отсъствията на ученика са по уважителни причини.

Учениците могат да отсъстват по медицински причини, за което представят медицински документ до 3 учебни дни след връщането си в училище, издаден от общопрактикуващ лекар или от лекар в лечебно заведение.

Могат да отсъстват също поради участие в други дейности извън процеса на училищното образование, като състезания, конкурси, олимпиади, фестивали, концерти, спектакли, изложби и други, при представяне на документ от спортния клуб, в който ученикът членува, от организаторите на дейностите, от институцията, от името на която участва в тях, и след потвърждение от родителя.

Не е ли редно в тази ситуация МОН да позволи по-голям брой отсъствия по домашни причини?

Още по темата:

Как да се грижим за дете под карантина

Автор: Богомил Димитров

Аз съм жена, която обича да изчаква нещата да узреят - всяко нещо с времето си. С гаджето ми се оженихме чак на 11-тата година. Животът ни се развиваше общо взето според моя вкус - плавно и без сътресения, но и според неговия - понякога на тласъци и с излишни емоции.
Малко преди 50-те се впуснах във фризьорския бизнес - нещо ново за мен. От работа се връщах изцедена докрай физически и психически. И за мъжа ми бе труден период. Добре че децата ни вече живееха отделно. Отказахме цигарите и всяка неделя релаксирахме сред природата. Правехме дълги преходи в планините и се прибирахме уморени, но с пълни очи и души. Шегувахме се, че пак бяхме „понагледали планинските си „имоти““. Сякаш се влюбвахме и преоткривахме отново - бе вторият ни романтичен период, почти 10-годишен.

Фирмата на мъжа ми започна да затъва. Той пропуши, взе често да си попийва и загуби интерес към екскурзиите и изобщо към живота. Бе все още мил с мен, но бих казала - и гузен. Походката му понякога бе разкрачена като на стар морски вълк. Срещайки погледа ми в такива моменти, бързаше да каже, че е напълно в час. Мисълта му, доскоро бистра и бърза като планински поток, се превръщаше в свлачище, пълно с кал. Изпадна в депресия, от която се измъкна трудно, според мен - само до кръста. От него вече лъхаше тъга. Докато бяхме млади, бе оптимистичен и активен, а аз до него се чувствах някак леко смотаничка. С напредването на възрастта ни ставаше обратното. Когато фирмата му фалира, той се пенсионира и сякаш потърси спасение в писането на разкази. Все по-често ме караше да ги чета и да изказвам мнение. Заставаше над мен и следеше погледа ми. Връщаше ме на някой абзац - вече е бил по-точен, нали? Това взе да ме поизнервя, но много повече ме тревожеше нездравословният му начин на живот. Забележките ми на тази тема го дразнеха. Бе си създал нов свят, в който го интересувах само като читател или сексуален обект. Явно с думи нямаше да го вразумя. Би ме разбрал само ако се поставеше на мое място или, ако аз го поставех там. Реших да направя свой тих бунт. Най-напред да поразбъркам живота му чрез собствените му оръжия. Ще започна и да пиша разказ, казано на футболен език - за да го бия „на негов терен“. Обичах го и исках поне да опитам да му помогна, макар и по този странен начин.

Много рано една сутрин взех лаптопа му и защраках по клавиатурата. Когато и той стана, влезе при мен в кухнята и попита учудено какво си мисля, че правя.

- Пиша разказ - отвърнах - не ме закачай сега.

Горкият влиза, излиза, прави си няколко пъти кафе, изми чиниите, поля цветята и накрая дори каза нещо нечувано - щял да се поразходи. Вдигнах поглед и му махнах с ръка в смисъл: „Прекъсваш ми мисълта“. Така ми бе махвал много пъти, а досега все аз бях досадницата. Вече тръгвах за работа, когато взе при себе си лаптопа и след малко се върна и каза с тон на сведущ:

- Не намирам твой разказ. Предполагам, не си го сейвнала. Това се прави, като избереш Save- в полето File - като Филе на български. И си запали цигара, въпреки че го бях помолила да не пуши при мен.

- Яденето е във фурната, която е в печката под полето на котлоните. Разказът ми е сейвнат, но трябва да влезеш с моята парола - не е ЕГН-то ми.

На следващия ден още с влизането си дадох на уж дремещия си мъж да чете. По-долу ще предавам разказа си в сбит вид. Бе по действителен случай от времето, когато бяхме млади и искахме да откриваме света. Бяхме в Рила, за да покорим връх „Купените“ над „Страшното езеро“. И двамата нямахме подходяща екипировка. Близо до върха затрещяха гръмотевици и побързахме да слезем към заслон „БАК“- Български Алпийски Клуб. Намерихме спасение и преспахме там, въпреки табелата, че вътре се допускат само членове на клуба. Налягахме на наровете на една страна като сардели. През нощта се обръщахме по нечия невидима команда на другата, за да не се схванем. За някои алпинисти дори не бяха останали места и преспаха на каменния под.

Мъжът ми го изчете лакомо, но каза разочаровано, с глас на утвърден писател, че на разказа ми липсвало конфликт и съответно бил леко скучен. Всеки ден добавях по нещо. Как, след като сме легнали той веднага захъркал. Ако съм била зад гърба му, съм го хващала за носа докато не спре. Когато бил зад мен, съм го ритала, понеже хората не са длъжни да го слушат. Гарнирах това и с душевните си терзания в непрогледната тъма. И това ако не бе конфликт! Дадох му го наведнъж, а не като него - на час по лъжичка. Похвали ме - вече имало конфликт, браво. Но поради преекспонираното хъркане четящите ме щели да побързат да загасят нощната си лампа без дори да си подгънат страницата. Засега вървях по план. Развих разказа си в посока да поревнува - моят основен коз. След дълги творчески напъни, на които бе ням свидетел, накрая му показах и „финала“. Надявах се като го прочете да се размисли по-глобално за живота си.

Женската интуиция

„Тази нощ сякаш нямаше да има край. Заслонът бе като птичка в клоните на дърво, което се тресе от бурята. Добре че бяха гръмотевиците, за да притъпят хъркането на гаджето ми. Останалите чакахме утринното слънцето да ни окъпе с лъчите си както снощи - дъжда. Вътре миришеше на спаружена човешка плът, вековни одеяла, чесън и билки. Когато бях откъм гърба на гаджето ми, лежащият зад мен определено ми се натискаше и това ескалираше. Насъбрала безсилен гняв, излязох навън да се поуспокоя. След малко от заслона се появи едра мъжка сянка. Плачех, тракайки зъби от студ и яд. Онзи се приближи тихо, гушна ме в якето си и ме стопли. Небето се раздираше от сухи кашлици и за радост не заваля. Доста по-късно двамата се прибрахме заедно.“

Мъжът ми се зачете. Дълго се мръщеше и не вдигаше поглед. Накрая ме изненада - вместо да ревнува, ентусиазирано ме похвали за идеята с едрата мъжка сянка - доста ловко съм била заинтригувала читателките и умело съм скочила право в завръзката. Браво! Но в един съвременен разказ темпото трябвало да бъде още по-високо. Да съм накарала героинята си да излезе навън по-рано и то не от отчаяние, а поради внезапния й буен порив на страст, на който тя и моралните й устои не можели да устоят. Объркана, се опитах да го контрирам. 

- Все пак именно хъркането ти бе причината да изляза. Освен това изобщо не съм възнамерявала да започвам тази връзка - добавих уж тъпичко като реакция на думата „завръзка“.

- Читателите биха приветствали и пикантни подробности. А какво им даваш ти? „Доста по-късно двамата се прибрахме заедно“. Сякаш е написано от съгрешила монахиня, която се кани да зареже тази история и да се отдаде на молитви и покаяние. За сериал става, но за разказ - не!

- Добре, ще добавя, че сянката се е оказала страхотен мъж.

- ОК, но опиши това по-освободено, без излишни скрупули.

- Да, бе - земя и небо, звяр и природа...

- Не е лоша тази алегория, браво. Мъж-звяр, природа-звяр, жена- вамп, просто развий докрай идеята в тази посока - разказът ти ще живне съвсем!

- И ти не би ревнувал?

- Много добре знам какво е художествена измислица.

- Честно ти казвам - навън тогава се случи нещо невероятно възбуждащо!

- Да, в планината светкавиците и гръмотевиците са наистина страховити!

- Нямам предвид само тях - рекох тихо и сведох глава, но без ефект.

На лицето му си стоеше същото изражение на човек, зареян в свят, от който не го измъкнах, а дозакопавах. Ядосана му треснах преждевременно истинския финал:

„На мен ми се допика. Не издържах и изскочих навън. Клекнах наблизо и зашуртях като из ведро. В тъмното откъм заслона се появи едра мъжка сянка. Луната надникна и видях, че той сякаш ме изчакваше да свърша. За пръв път, въпреки цистита ми, поисках проклетото ми пикаене да трае вечно. В този момент светна и гръмна жестоко. В ужаса си станах, без дори да си вдигна гащите. Онзи се шмугна обратно в заслона. Помня, че бях помислила: „ Боже, що за мъже ми изпращаш днес? Единият хърка, а другият се плаши от гръмотевици!“

Сипах си, за да се напия пред него - да види колко е грозно това. Вместо рецензия той се усмихна и взе да си налива, по-точно - да се налива и започна разпалена лекция как писателят трябвало да „понапудря“ живота. Алкохолът му помагал да не пише тъпи „Риалити“-та, които зрителите да дъвчат заедно с храната по време на вечеря. Тайно и от себе си и те мечтаели за „Нереалити“. Най-края се изправи и хълцайки предложи:

- И на двата ти финала нещо куца. Дай да си легнем, а утре ще ги оправя.

Злъчно си помислих - не е ясно какво бе казал - да му дам, че да си легне или че ще си ляга. И на двете бях против. Постоя още малко прав и залитна към стаята си под напора на клямбучкащите се в главата му тежки мисли. Колко ли пъти му бях повтаряла, че на една жена й трябва поне минимум уют и истинско мъжко присъствие, за да има желание за секс. Поради алкохола или лекцията му вече мислех по-литературно. Почувствах се като Априлски въстаник, останал сам на позицията. А другите, виждайки настъпващия турския аскер, изведнъж се усетили, че не били издоили добитъка си. Виновникът за цялото това представление - мъжът ми спинкаше, а аз, актрисата и режисьорка на моноспектакъла, се покланях на празната зала. Погледнах се в огледалото - приличах на Кауза пердута. Прилоша ми и от вида ми, и от изводите. Бях решила да ме гледа как повръщам, но не го събудих. Не почистих мивката - нека на сутринта му символизира сегашния ни идиотски живот, а на мен - неуспешния ми бунт. Заспах чак при мисълта, че макар и за кратко бях поразвяла байрак, а не бяло знаме. Край - дотук бях, явно само толкова можех.

На сутринта и двамата бяхме гузни. За да запълня тишината казах, че днес смятам да отида на новооткрит от мен маршрут - от Дяволския мост нагоре - не към „Кокалянски манастир“, а покрай река Ведена към с. Железница. Ведена е вълшебницата, която според легендата е открила минералните извори до селото.
Той помълча, риейки с поглед в земята. Накрая вдигна закачлив поглед и ме изненада:

- На две вълшебници няма как да откажа една разходка!

Измъчената ми душица не смееше да повярва на ушите си. Дали все пак не бях постигнала нещо? Да посмея ли да очаквам трети романтичен период?

Още от Богомил:

Тежкар

Автор: Мария Пеева

Една от редовните теми, които обсъждаме напоследък в майчинската ни група са случаите на тормоз в училище. Това, което установяваме е, че докато към физическия тормоз вече има нетолерантност, то вербалният все още не получава особено внимание, макар че той може да е също толкова унищожителен за едно дете. С позволението на родителите, споделям две истории с български деца в чужбина.

Първата история е на Роси Бехова, която живее в Хамбург от 5 години.

Имам дъщеря, която е в 6 клас. Тук след 4 клас децата се разделят - едните заминават в гимназия, другите в други училища. Дъщеря ми ми разказваше за М. - момиче, което отиде в друго училище, а не в гимназия. Докато бяха в един клас, тази М. често я тормозеше с подигравки и интриги. Постоянно я провокираше, за да се издънва и после я топеше на класната. Заради нея дъщеря ми получи ниска оценка за поведение.

Днес разбрах, че след 4 клас с въпросното момиче работи психолог и с нея има придружаващ възрастен, който я наблюдава и помага да не влиза в конфликти. Най-важният белег за емоционално или психическо отклонение, бил, че се подигравала на всички.

По тази логика трябва да сложат диагнози на 90% от децата в училищна възраст в България, където подигравките са начин на живот и комуникация.

Вашите деца подиграват ли се?

А вие? Правите ли гадни коментари за други хора пред децата си?

Тази история провокира доста коментари в групата. Факт е, че като деца всички сме били в позиция на подиграващи, подигравани или свидетели, и най-вероятно сега атмосферата в училище е същата. Приемаме го като част от израстването и нерядко дори учим собствените си деца как да отвръщат на това. Но всъщност си задавам въпроса - кой от нас би останал в среда, където го подиграват като голям човек, за да си калява характера? Не е ли нормалната човешка нужда да търси одобрение и признание, приятелство и разбиране? И ако не ги получава, може би да потърси нова среда? Само че ние сме големи и имаме варианти за избор. Какъв вариант за избор има едно дете, което отива на училище с презумпцията, че там е в безопасна среда, защитено, за да усвоява нови знания и умения, да намира приятели?  То не може просто да спре да ходи на училище, ако се сблъсква там с подигравки. И за него остава огорчението, че учители и родители намират това за нормално и го оставят да се справя само, за да се “калява”.

Научили ли сте ги?

Втората история е на Дарина Рангелова, която познавате от блога ѝ, а много нейни текстове сте чели и при мен.

Моето средно дете БЕШЕ bully (дете, което тормози другите деца, хулиган). Ще започна отдалеч.

Много, много пъти вече съм писала, не знам дали и тук съм разказвала тази история, но смятам, че в България прагът на търпимост към агресията е МНОГО висок.

Тони ходеше на детска градина в София. След нея го водех в парка да играе и ми правеше впечатление, че ако нещо не стане на неговото и посяга на децата, лесно се ядосва, сърди се, крещи. Питах учителките в детската градина как се държи, агресивен ли е. Обясниха ми, че си е съвсем в норма за момченце, каквото и да значи това. Тогава беше на 4г.

Когато беше на 5г. дойдохме в Канада и тръгна на училище/ като детска градина си е, но в училище и не се спи след обяд, може би по-скоро предучилищна/. Не знаеше и дума английски и учителката ме помоли да оставам по няколко часа, но той само се лигавеше и хленчеше и прекратих това. Намериха му учителка по английски- българка, Дени. Първият месец беше някакъв кошмар. Понеже не разбираше нищо, единствения му начин на комуникация беше чрез агресия. Той е силно изразен екстроверт и искащ да е център на внимание винаги.

За един месец сигурно ми се обадиха 50 пъти. Забележете какви бяха проявите на агресия!

Гъделичкал децата, замерил дете с обувка, хвърлил шапка на дете в локва и подобни.

Забраних му да се докосва до децата или вещите им. В резултат, започна да ги плюе и тогава ми се обади директорът. Дени, когато беше там,  не го учеше на английски, а се опитваше да го озапти и му обясняваше правилата за поведение и после ми се обаждаше да каже как е било, много се опитваше да помогне.

Директорът ни извика на среща, като беше задължително да сме и двамата родители. Освен нас и директора, присъстваха и учителката и психолога. Искаше ми се да им кажа, че в България е така и за това се държи по този начин. Вместо това, помолихме да проявят търпение, незнанието на езика много го изнервяше. Питаха какво харесва и измислиха да му дават награди- някакви стикери, ако до обяд не е пречукал никой. Имаше ефект. След три месеца Тони говореше свободно английски и тези директни прояви на агресия спряха, но пак си беше нервак и лесно се ядосваше.

В 1-ви клас го преместихме в друго училище, във френска програма, така, да му е гадно/ сигурно са си отдъхнали в предишното/. След месец получих писмо, в което просто ме уведомяваха, че Тони ще посещава часове за овладяване на емоциите. Малко се издразних, че не ме питаха, но после осъзнах, че той има проблем и те правят опити да му помогнат. Не, не му слагат диагноза и не му дават хапченца. Правят някакви упражнения за преработка на емоциите. Не знам точно какво, защото всичко си правеха в училището, безплатно. Един ден се прибра и каза: I don’t want to be a bully anymore. - Вече не искам да съм хулиган.

Две години имаше такива часове. Сега е 5ти клас/на 10г./ от 3ти клас вече не го слагат в тези часове, нямам и никакви оплаквания от учителите за поведението му. Все още е нервак и лесно се ядосва, щеше ми се да продължи да посещава упражненията. Без училището нямаше да се справим и не знам какво щеше да стане.

С този ферман, освен за мерките, които се взимат тук, исках да наблегна какво се смята за агресия и мислите ли, че в България на някой ще му направят впечатление тези случки. Аз лично много се смях на замерването с обувка, но сега, както и да го погледна, е неприемливо поведение.

Струва си да помислим над тези два разказа. И с тъга признавам, че ние действително сме много назад от цивилизованите общества, 100 години назад. Нямам предвид само технологично, нито финансово. Нямам предвид дори институционално. Проблеми във всички тези сфери има, но те са решими. Добри практики и модели се прилагат в много училища и градини, работи се с агресивни деца, търсят се решения. Но проблемът в главите ни няма кой да оправи, няма кой да промени начина ни на мислене, търпимостта към грозното, към обидите и подигравките, към тормоза и хулиганщината.

Няма кой да възпита децата ни освен самите ние.

Няма и кой да превъзпита нас освен самите ние.

Какво ще кажете да почнем оттам?

Вижте също:

Дървото на доброто

Много класове, а дори цели училища бяха поставени под карантина. Замислих се, че не знам какво да правя, ако утре получа съобщение, че паралелката на сина ми е карантинирана или ако детето се разболее. Затова потърсих информация и бързам да я споделя с вас.

Ето най-важното, в случай че детето ви бъде поставено под карантина.

Ако детето е контактно, без симптоми на COVID-19:

- Детето подлежи на задължителна карантина за 14 дни, ако е било в контакт с болен учител или в една група с положителното дете, или заболялото дете е от друга група, с което е прекарало повече от 15 минути в общи занимания.

- Ако детето е поставено под карантина като контактно на болен учител или на болно дете, членовете на семейството не подлежат на карантиниране.

- Ако детето е поставено под карантина, вие можете да изберете дали да ходите на работа, или да вземете болничен лист, издаден от личния лекар на детето.

- Не е задължително да тествате детето си.

- Отрицателен PCR тест не може да отмени карантината.  

- Детето трябва да бъде изолирано вкъщи и да няма контакт с приятели и близки, ако се наложи да посети обществено място, да спазва дистанция от 2 метра.

- Наблюдавайте детето за симптоми

- При проява на клинични оплаквания за COVID-19 по време на 14-дневната карантина трябва да се свържете с личния лекар на детето и с регионалната здравна инспекция - те ще ви дадат инструкции. Ето списък с регионалните здравни инспекции.

 Ученици под карантина - какви са правата на родителите

 Ако детето е болно от COVID-19:

- При положителен резултат за COVID-19 при дете под карантина се поставят всички членове от семейството/домакинството и те имат право на болнични.

- Отрицателен PCR тест не може да отмени карантината.

- Наблюдавайте детето и при влошена клинична картина, веднага уведомете личния лекар.

- Детето трябва да бъде изолирано вкъщи и да няма контакт с приятели и близки, ако се налага да посещава обществени места, да спазва дистанция от 2 метра.

- Поддържайте много висока лична хигиена - мийте и дезинфекцирайте ръцете си след всеки контакт с детето.

- Проветрявайте често дома си.

- Стерилизирайте всички шишета, биберони, помпи за кърма и пр.

- Ако кърмите, не прекъсвайте кърменето.

- Не споделяйте храна, напитки и лични вещи с детето.

- Погрижете се детето да не скучае и да не се чувства стресирано.

- Експертите съветват да използвате защитни средства - маска, ръкавици, предпазни очила.

- Изхвърляйте използваните защитни средства и други замърсени предмети в контейнер, като преди това ги обезопасите, съгласно инструкциите, които ще получите от РЗИ.

- Следете се за симптоми и при най-малката промяна на клиничната картина, уведомете личния си лекар.

- Ако страдате от хронични или други заболявания, които ви поставят в рискова група, поверете детето на грижите на друг възрастен в добро здравословно състояние.

Източници: coronavirus.bg; canada.ca

Още по темата:

Как да различим COVID-19 от грип и настинка

Авторката на тази история пожела да остане анонимна. Прочетете я, чуйте апела ѝ, запасете се с продукти за супа...

Моля ви, не мислете, че когато човек е в дълбока, истинска депресия и е само в униние, временно неразположение на духа или някакво потъване поради различни причини, е едно и също нещо. Всеки човек има минорни настроения и периоди. Има обаче едно нещо, което е истинска, всепоглъщаща, убиваща, унищожителна депресия. Нямам намерение да се впускам в детайли, обяснения, тълкувания. Онези от вас, които са били на дъното, където е най-черното черно, те ще разберат. А на другите казвам - разтърсването, “шамарите”, опитите да събудиш другия, като го “разхвърляш” набързо и се опитваш да го раздрусаш, действаш джаста-праста с него, невинаги дават резултат. Дори е много вероятно да доведат до обратен ефект. Зависи от човека - какво е в състояние да го амбицира и кое да го смачка още повече. Може и да му трябва точно това, но може и съвсем да не му помогне. Ще дам един пример от личния си опит и ще затворя темата.

Преди години попаднах в тежка депресия. Няма да описвам какво и как, само ще кажа, че беше ад. Мислите за трите ми прекрасни малки деца, за съпруга ми, за родителите ми, за приятелите ми, за заниманията ми не можеха да ме накарат да се изправя. Просто беше невъзможно. Още по-смазващото беше, че се чувствах безкрайно виновна - че не се чувствам добре, че не мога да стана от леглото, да се грижа за дома и децата, че заради мен не можем никъде да идем, че децата ме търсят, а мен просто ме няма, че трябва да правя избори от типа дали да ида до магазина днес или до детската градина, защото и за двете нямаше да имам сили... Още много, много мога да пиша, но не искам. И се ядосвах как нищо не ми липсва, как би трябвало всичко да е наред, че трябва да пърхам от щастие и доволство, а аз съм в депресия. Нищо не е наред. И за нищо не ставам. Провалих се. Срам ме е, че съм в такова състояние. Как всички могат, а аз не... Ей такива мисли.

След седмици мъчение, потърсих помощ. Дадоха ми хапчета. Трудно и бавно действаха, незадоволително. Реакцията на майка ми (не я виня, това е нейният си стил, както и на много хора):

- Я вземи да се стегнеш! Три деца ти висят на главата! Няма причина да си в депресия! Ставай и почвай! И ако мъжът ти каже “не мога, не се чувствам добре”, мммм? Тогава какво ще правите?!?

Именно това изричане на един от най-големите ми страхове, че и ако и с мъжа ми нещо се случи, с нас е загубено, ме потопи още по-дълбоко. “Край! Дано само той е добре, ясно е, че на мен не може да се разчита!” - това беше в главата ми. Това е в главата на всеки един с депресия, повярвайте го!!!

Кога да отидем на терапия?

Реакцията на свекърва ми (Господ здраве да ѝ дава!): Дойде вкъщи, изтика ме в спалнята, сложи ме в леглото, застана на вратата с ръце на кръста и каза:

- Да не си мръднала оттук. Спи, чети, реви, каквото искаш прави. Изключи децата и мъжа си от главата. Просто изключи. Ти си ни най-важната. Стани най-сетне поне малко егоист. Аз съм тука, поемам всичко.

Викаше ме само да хапна. Ставах със сетни сили, хапвах с другите и обратно в леглото. Седмици наред. Не дни - седмици! Спрях да се храня. Един ден дойде и седна на колене до мен - истинско мъчение за човек с нейните килограми - с една чиния супа в ръцете. Пилешка супа, както тя я готви. С оризче и вкусен бульон. И каза:

- Няма да мръдна оттук, докато не я изядеш. Докато съм аз тук, няма да допусна да умреш от глад. После пак спи, ако искаш.

И стоя до мен тази жена и ме гледаше, и ми говореше с нейния контраалт за нещо си от нейното детство и нейната баба, някакви чудни истории от миналото, нищо общо с деня тогава, с битовизмите, с ежедневните дейности, нищо, което да загатва, че има някакъв проблем в живота ни в момента... всичко това, докато аз едва-едва преглъщах вкусната супа и сълзите ми капеха в нея. След супата не заспах, даже хич. Преместих се от тъмната спалня в слънчевата стая на децата и останах там, докато тях ги нямаше. На другия ден обиколих веднъж блока - все едно направих обиколка по Екватора. След два дни си измих косата - О, чудо!!!. След седмица звъннах на приятелка, за да разменим няколко думи... И така, малко по малко всичко започна да се връща.

И до ден-днешен твърдя, че пилешката супа на свекърва ми ме върна към живота от оня свят. И на нея го припомням, няма да го забравя никога. Нали разбирате, че не е въпросът в супата, а в проявата на загриженост. Във всичко, което правеше за мен в онези дни. В готовността да ме защити и да ме “подпре”.

Ако някой човек заявява нужда от помощ, направо моли за нея, отчаяно се нуждае от нея, моля ви, моля, не нападайте, не се подигравайте, не шамаросвайте. Просто опитайте да приготвите “пилешка супа” за него. Или за себе си. Това може да е животоспасяващо!

Още по темата:

Когато шоколадът загорчи