logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Още като започвам да пиша тази история, вече ми е ясно, че никой няма да ми повярва. Не знам дали аз самата бих повярвала, ако някой ми разкаже нещо толкова шантаво. Но както знаете, авторите винаги търсят достоверност, така че единственият довод, с който мога да ви убедя е, че ако беше измислена, щеше да звучи далеч по-правдоподобно. Лошото е, че няма и очевидци, които да я потвърдят, освен Иван, който изобщо не е надежден свидетел, защото толкова ме обича, че би застанал зад мен, дори ако изтърся най-голямата щуротия. Както и да е, историята е достатъчно дълга сама по себе си, затова без повече заобикалки, я подхващам. Дали ще повярвате – не знам, но може би ще се позабавлявате.

През далечното лето Господне 199... (винаги съм искала да напиша тези думи), в онези начални преходни времена, когато никой от нас не знаеше къде е, а мнозина и още не са разбрали, младото семейство Пееви реши да си даде апартамента в Пловдив под наем. С този апартамент се бяхме сдобили наследствено, когато старата власт по стар обичай усвои огромната къща с китен двор, пълен с овошки, ягоди и места за криене, на баба ми в пловдивския квартал „Христо Смирненски“ и на нейно място построи правоъгълен сив панелен блок, от който снизходително даде на родителите ми един апартамент. Разбира се, със задължението да се доизплати, защото все пак едно е старомодна къща, макар и масивна, друго е модерен панелен апартамент с отделна баня и тоалетна и цели две тераси, ти да видиш. Родителите ми щастливо го доизплатиха за едно няма и десетина-двайсет години, и на нас с Пеев остана само да си го отремонтираме. За младо семейство на работещи студенти без финансови инжекции беше почти непосилна задача, но с малко заеми, сръчни ръце и приятелска подкрепа апартаментът стана толкова симпатичен, че се превърна в любимо място за срещи на цялата ни пловдивска тайфа, които още разказват как Мимито няма нищо против купоните, стига на сутринта всички да станат и да си почистят. Незабравими мигове сме си прекарали там, в онзи стандартен панелен апартамент, застлан с теракотени плочки, собственоръчно наредени от Иван и баща ми, боядисан пак от тези двама ентусиасти, обзаведен „минималистично“ не защото беше модерно, а защото толкова ни позволяваха средствата. И въпреки това бяхме постигнали уют и може би дори прословутия „дзен“ в онова жилище, най-вероятно защото тези качества на дома идват от обитателите му, а не от етикетите на мебелите.

За жалост не успяхме да му се радваме дълго, защото животът ни отнесе в друга посока и след известно колебание решихме, че вместо да седи празен, не е лоша идея да го дадем под наем. Опаковах малко багаж, а останалите ни вещи заключих в едната спалня и се разтърсихме за наематели. Може би е добре да отбележа тук, че вещите ни не бяха много ценни, но сред тях имаше нещо наистина прекрасно и това беше сватбеният ми порцеланов сервиз, безумно красив и скъп, който струваше може би колкото цялата ни сватба плюс булчинският тоалет и всички останали подаръци, и ми бе подарен от много близки приятели на родителите ми – една от старите пловдивски фамилии, хора с вкус и усет към изтънченото. Та този син порцеланов сервиз с фигурки на кончета и карета, които се носят в неизвестна дестинация в красив галоп, ми беше много на сърце и си го пазех до такава степен, че само аз миех чиниите, не давах на Пеев да ги пипне, да не би с огромните си несръчни лапи да вземе да изпусне някоя фина крехка съдина и да разбие не само нея, но и сърцето ми. Поради споменатата причина сервизът се оказа заключен в спалнята, за да не го разнасяме напред-назад по квартири, с идеята да си го вземем, чак когато се установим някъде трайно.

Междувременно отнякъде се появиха и квартиранти. Не си спомням вече откъде ги изкопахме – по онова време изникваха туристически и квартирни агенции, които се появяваха и изчезваха като гъби на фона на нестабилния пазар, който все още се чудеше дали е социалистически или капиталистически и накъде е тръгнал, точно като кончетата на моя порцеланов сервиз. Квартирантите бяха не какви да е, а индийци. За първи път срещах индийци на живо и добрата ми душа веднага се присети за „Слонът, моя приятел“, при което в мен от пръв поглед бликна топлота и интерес към непознатия народ и раса, които незабавно подложих на разпит за живота в Индия и набързо разбрах, че са будисти, вегани (тогава тази дума все още не беше навлязла) и изключително миролюбиви и разбрани хора. Мъжът беше дребничък, матов, усмихнат до уши, и имаше странно мекичък, леко мазен и пухкав вид, макар и слабоват, а жената беше още по-дребничка, матова и пухкава, не говореше дума английски, камо ли български, и само чуруликаше напевно нещо по децата с такава кръшна интонация, че имах чувството, че всеки миг ще вдигне ръце грациозно и ще изтанцува един бърз индийски танц в стил Боливуд, ей така съвсем между другото. Пеев винаги е бил по-мнителен от мен, но сумата беше добра, така че набързо подписахме договор и си стиснахме ръцете.

Едно от условията на договора беше веднъж месечно да се срещаме в офиса на индиеца, където да ни предава сумата за наема, което сега звучи странно, но по онова време банковите плащания не бяха популярни, а за дебитни и кредитни карти не бяхме чували. Никога няма да забравя как веднъж във въпросния офис попаднах случайно на сцена, която ме изпълни с такова негодувание, че и досега ми е пред очите. Шефът на моя индиец пристигна на някаква проверка, точно когато бях отишла да взема парите и се наложи да изчакам при секретарката в приемната зала, преградена със стъклена врата. С очите си видях как нашето момче, който също беше голям началник, отговаряше за бизнеса им на Балканите, и винаги се е държал с огромно достойнство и самочувствие, коленичи, ама буквално коленичи пред другия индиец, явно по-нагоре в йерархията, и му целуна лъскавите черни обувки. Аз ахнах на глас, а секретарката само се захили и вдигна рамене, явно им беше свикнала на привичките. И досега не мога да проумея как в съвременния свят нормални хора, били те индийци, могат да изискват подобно раболепие и унижение от служителите си. Разбирам да не са излизали от страната си и да не знаят, че има и други обичаи, но това са хора, които обикалят света и са в постоянна връзка със западното общество. Цялата ми вродено либерална душа се изпълни с искрено възмущение от сцената и от сърце ми дожаля за нашия индийски квартирант, принуден да прави такива гадости, за да си храни семейството.

За съжаление добрите ни отношения скоро охладняха, защото съседите започнаха да се оплакват. Оказа се, че нашите квартиранти будисти, в миролюбивото си желание да не причинят зло никому са развъдили безпощадна популация от ситни кафяви хлебарки, която мори целия вход и вече плъзва към съседните. Едно девойче от долния етаж ходеше да им помага в домакинството, но те не й разрешили да използва препарати и нямали нищо против да си съжителстват с животинките, за разлика от останалите обитатели на панелката. Девойчето от долния етаж каза, че апартаментът е в трагично състояние и ако не сме го прежалили съвсем, най-добре да ги помолим да напуснат. И без това замисляхме да го продадем в един момент и без повече да се колебаем, им връчихме предизвестие. След някой и друг месец отлагане те напуснаха, като останаха да ни висят с последния наем и сметките за ток, вода и парно. Преместиха се съвсем наблизо, пак по информация на нашата съседска агентура, която твърдо беше на наша страна в конфликта, не само заради хлебарките, а и защото индийката с чуруликащия глас се оказа много некоректен работодател.

Най-после индийците се изнесоха, а ден-два по-късно ние се върнахме в Пловдив и влязохме за първи път в апартамента. Беше привечер, Пеев отключи, светна лампата и за наш огромен шок видяхме, че стените на коридора са черни и… подвижни. Обзалагам се, че не сте виждали такава ужасяваща картина. Стотици хиляди, може би милиони хлебарки пъплеха навсякъде по пода, стените и дори по тавана. Буквално като в сцена от хорър филм. Аз изпищях и изскочих навън, а Иван смело влезе, като повдигаше внимателно крака, но въпреки това се чуваше хрущене при всяка негова крачка. Нямаше къде да стъпи човек. Предполагам, че не е било точно така, докато са живели там, вероятно гадовете са се криели по тръби, шкафове и тоалетни. Не мога да си представя, че човешко същество може да оцелее при такова стълпотворение от хлебарки, които буквално ти падат по главата от тавана. Още на следващия ден намерихме бригада изтребители, тогава нямаше още частни фирма, пращаха хора от ХЕИ. Дойдоха двама души с предпазни облекла като космонавти, казаха, че такова чудо не са виждали през цялата си кариера и предупредиха, че пръскането ще е яко, по всички шкафове, мебели и техника, и после ще падне голямо чистене и хвърляне. Отидох да отключа и затворената спалня, която заварих отворена. Тогава на дневен ред бяха хлебарките, но впоследствие с ужас открих, че някой ми е тършувал из вещите, а синият сватбен сервиз го няма, както и други дребни неща. Но за това по-късно.

Момчетата напръскаха и тръгнаха да обикалят по съседите, а ние затворихме апартамента за два дни, без проветряване, за да избием къде що има. Когато влязохме отново, целият под беше посипан с шлюпки от семки, които хрускаха по краката ни. Спогледахме се. Тези екстерминатори да не би да са яли слънчоглед из къщи? Не бяха семки, хора. Бяха милиони изсъхнали трупчета на хлебарки – същински хлебарков апокалипсис. Започна се голямото чистене. Слава богу, включи се цяла бригада от наши приятели, та свършихме за два дни, при което изхвърлихме голяма част от покъщината, така че този наем, който бяхме взимали, ни излезе през носа. А най-ужасното беше, че при огледа открих липсата на синия сватбен сервиз. Естествено накарах Иван веднага да звънне на наемателя, който категорично отказа изобщо да са влизали в заключената стая. Тогава се присетих за нашата съседка-агентка и я попитах дали случайно е виждала въпросния сервиз с кончетата. Много ясно, оказа се, че индийката го ползвала редовно, даже веднъж щяла да набие момичето, че счупило една от чиниите. Сърцето ми се сви за чинията, но дума не казах, какво е виновна съседката, че онази крадла ми е ровила в багажа. Иван отново се обади на наемателя и му каза, че знаем, че сервизът е у тях и това е кражба, а освен това ни дължи наем и сметки. Индиецът обеща с обичайния си прелюбезен и лицемерен тон да провери дали жена му СЛУЧАЙНО не се е объркала да го вземе по погрешка. Почти се бях простила с този сервиз, но Пеев ми видя насълзения поглед и изглежда му дойде до гуша, защото се тросна на индиеца, че нямало какво да проверява, ами ние ей сега отиваме до новата им квартира да си вземем сервиза.

Така и направихме. Открихме адреса, който съседката услужливо ни даде (оказа се, че и на нея й дължат една-две заплати) и позвънихме. Отвътре чух чуруликането, което този път звучеше като кресчендо, но жената не благоволи да отвори. В този момент по стълбите се чу трополене и индиеца се появи с двама огромни чичковци бабанки, неговата охрана. Колко да са били чичковци – вероятно на 35-40 години, но на нас – младоците - ни се видяха много големи и страшни мъжаги. Индиецът, вече не толкова любезен, ни се разкрещя, че сме нападнали жена му, която дори не беше отворила вратата до този момент, но като го чу, смело се показа, а в ръцете си държеше моя собствен син сервиз и пискаше нещо неразбираемо, напълно забравила, че е миролюбива будистка и е над материалното. Тук стигаме и до кулминацията на тази история. Индиецът се разкрещя, че това бил НЕИН сервиз и ние нещо сме се объркали, и ей сега той ще разпореди на охраната си да ни пребие, защото сме нападнали жена му и сме искали да я изнасилим. Ние с Ванката направо зяпнахме пред тази нагла лъжа и не знам как щеше да свърши всичко, може би наистина щяхме да стигнем до бой, пък каквото сабя покаже, ако единият охранител, явно по-главният, който не изпускаше нито дума от разговора, не беше избоботил сърдито:

- Абе ей, мръхльо, писна ми от твоите номера. Я да си върнеш сервиза на хората.

Индиецът за миг се спаружи, тотално изумен от предателството на собствените си хора, след което заподскача около тях като накълвана кокошка и започна да заеква, че ще ги уволни всичките, но охранителят се протегна, грабна сервиза от ръцете на квичащата индийка и го връчи на Иван. Как е приключил разговорът не знам, защото побързахме да се изнесем, като дори не успяхме да благодарим на непознатата мутра с благородна душа. Само че историята не свърши дотук.

Бяхме решили да прежалим последния наем и да не се разправяме повече с лудия индиец, но две седмици по-късно получихме неочаквано обаждане, при което той отново с мил и любезен тон, все едно сервизът никога не е съществувал, помоли Иван да се видят и да му плати наема, сметките и някаква компенсация за щетите по жилището.

- Аз не такъв човек, Иван. Аз добър човек, иска мир. Ние деца има, ти дете има. Ние не такива хора. – повтаряше той.

Разбира се, отидохме и си прибрахме парите, след което повече не ги видяхме. Доста се чудехме защо индиецът в крайна сметка е размислил и си е оправил дълговете с нас. Докато съседката ни просветли, че една нощ някой взривил колата на индиеца. По онова време много бизнес отношения се разчистваха по този начин. Жертви нямало и слава богу, но нашият човек явно се е стреснал и е решил, че с балканците шега не бива, та покрай неизвестният бомбаджия и ние си получихме дължимото.

След тази история така и не можах да преодолея неприязънта си към индийците, макар че предполагам между тях има и много читави хора, като във всяка нация.

Може би трябва да гледам пак някой ден „Слонът, моя приятел“.

Сватбеният сервиз впоследствие имаше интересна съдба, разнасяхме го по квартири, доста време го използва снаха ми, след което се затри някъде и бях забравила за него. Но ето че се появи отново, макар и доста понамалял и ми напомни тази история. Ако някой се чуди откъде ми хрумват тези детективски истории, нека знае, че семейство Пееви също е преживяло някои неща, може би не чак като семейство Куман, или пък... кой знае? 

сватбен сервиз 2

 

Автор: Цветелина Цекова

Седим си една приятно заформена компания на една маса и пием сокче (кодова дума). Децата припкат наоколо и се опитват да изтичат на булеварда отсреща, явно са в депресия и им е писнало от този бебешки живот... Както и да е, укротяваме самоубийствените им мисли през 2 минути и 12 секунди и продължаваме да се радваме на гроздовото сокче, нали и без това имаме право само на едно.

Намираме се до магазин за бебешки стоки. По някое време продавачката плахо подаде отегченото си лице... навън, явно й се стори интересна суматохата при нас. Приближи се, а ние я приветствахме с неподправена усмивка. Може пък да й се тича след децата? Така и стана. Като една истинска квачка, започна да обикаля около Антон, който пък от своя страна намери това за забавно. Абе, хвърляше й от онези погледи, тип

"Ще изстискам и последната капка енергия в теб, непозната жено!"

Тази игра между двамата направи престоя ни там още по-приятен.

След около 15 минути ожесточено гонене, изведнъж тя изхриптя и от нея излезе следната фраза: "Ела тук! Ела да ти покажа как се прави свирка!"

Добреее... Не знам дали съм шокирана, или ми е смешно, но явно е и двете, защото ударих с ръка по масата и секунда след това от устата ми вълнообразно започна да се излива сокчето. По-голямата част вече е на дясното ми бедро, а от мен излиза смях, който звучи като развалена сирена. Същото е положението и с моя събеседник, който пък е зает да приканя горката продавачка да покаже и на него. Но това не се случи. Тя изобщо не обърна внимание на тази инфарктна гледка. Хвана Антон за ръка невъзмутимо, заведе го до близката полянка, откъсна със замах една млада тревичка, сложи я между двете си устни и започна да... свири. В този момент смехът ми се върна обратно в дробовете, за да излезе от там с още по-величествено звучене. Но и това не спря демонстрирането на... свирката.

На Антон много му хареса, а продавачката беше доволна, че му е доставила радост. И да, подсъзнанието ми е чисто като момина сълза. Край.

Ако обичате истории с недоразумения, може да прочетете и тази истинска случка.

Мая Цанева познаваме отлично от каузата й за детските площадки и от чудесните й разкази. В този слънчев ден тя споделя с нас една забавна случка отново от детската площадка. Нека се усмихнем с нея и да простим на тийновете, че не са намерили най-подходящото място за целувки. Те, децата, добре ще ги подредят.
 
Пролет е и въздухът е наситен с очаквания за любов, игри и ...
В пиковия час за детската площадка хлапетата карат колело, ритат топка, гонят се и каквото друго им се прави, а родители пият първите пролетни бири навън и си говорят. Идеална илюстрация какво представлява една вечер на възрастта, за която стихиите на пролетните хормони са скъп спомен, а на дневен ред е кротката вечерна раздумка със себеподобни.
Двойка тийнеджъри от близката гимназия внасят смут в обичайната атмосфера на викове "Спри, ще паднеш", "Не яж пясък", "Искаш ли бира?" и "Видя ли промоцията на ....?".
О, боже! Те се гушкат в нещо като Кама Сутра поза и се целуват на 50 метра от децата!!! Как така!
 
Тяхната любовна история скоро се превърна в романтична трагикомедия. Първи отиде при тях Петьо.
- Вие защо се целувате? Обичате ли се?
Тийновете отговориха нещо през смях и се върнаха към активното натискане. За кратко. Отиде и Ицко.
- Ти как се казваш? Ти момиче ли? (младежът беше с дълга коса).
 
Двойката направи трети опит да възстанови любовно-хормоналния баланс.
- А ти защо си седнала у баткото? Боли ли те нещо?
 
След това рязко прекъсване момичето слезе от приятеля си и вероятно потърсиха друго място, например зона за отдих, за да се обичат.
 
А, някога, някога...колко любов имаше по детските площадки...
 
Препоръчваме ви и Капани за модерни родители, където Мая споделя с нас най-честите грешки, които правим с добри намерения. А тук можете да прочетете кой носи отговорност за детските площадки.

Когато то е малко, има нужда от теб всеки миг. Ръцете ти отмаляват, а те чака цял куп пране, гладене, чистене. То плаче досадно, безпричинно, сърцераздирателно и безутешно. Спри, зарежи всичко останало и го прегърни. Гушкай го по сто пъти на ден. Ако те боли кръстът от умора, седни и го прегърни. Ако плаче нощем, вземи го при теб в леглото. Не го калявай с плач, защото "светът е лош и той трябва да свиква, че не всичко става на неговото". Прегръдката не означава, че той те манипулира, че се лигави, че е разглезен. Прегръдката означава само едно - че го обичаш. Когато го прегърнеш, ти му даваш любовта си. А любовта е живот, енергия, сила. Знаеш ли, че децата в домовете често изостават в развитието си, не защото са родени така, а защото няма кой да ги прегръща достатъчно? За бебетата прегръдките и любовта са важни колкото млякото. И не, няма опасност да се разглези. Напротив, ще става все по-уверено и силно.

Прегръдките зареждат батерията му.

 

45930981 m

 

Но ето и един съвсем егоистичен мотив. Прегръдките са твоята инвестиция в бъдещето.

Защото много скоро то ще порасне и светът му няма да си само ти. Ще има куп по-интересни и зареждащи неща, което е съвсем нормално.

На четири години ще ти каже:

- Много дълго ме прегръщаш, мамо, изморих се вече.

На осем ще ти каже:

- Ако ще ме прегръщаш, нека да е зад ъгъла, да не ме видят съучениците.

На дванайсет ще ти каже:

- Просто забрави, вече не съм бебе.

На четиринайсет ще ти каже:

- Изобщо не схващам каква е тази необходимост да ме прегръщаш.

Но ти не се отказвай. Зареждай батерията му. Инвестирай в прегръдки.

И на двайсет ще чуеш:

- Изморена ли си, мамо? Дай да те гушна. Я, каква си ми мъничка.

Виждаш ли? Вече има кой да зарежда и твоята батерия.

 

Препоръчваме ви и тези статии:

Някои майки не порастват

Когато детето плаче

 

Франциска е на 19 години и откакто се помни, пее. Самата тя композира свои песни, пише текстовете и прави аранжиментите си. Освен това се интересува от кино и й предстои да следва режисура. Казва, че големите й страсти са музиката и киното. И твърди, че носи достатъчно любов и енергия, за да твори и в двете. Има си големи мечти и е тръгнала да си ги сбъдва. По пътя си иска да срещне своите си хора: онези, с които да сподели обичта си към живота и радостта от нещата, което твори. И още: много би искала всичко, което докосне с душата си, след това да докосва други души. Нейният коментар за Евровизия е може би най-смисленият, на който попаднахме между многото хейт в социалните мрежи.

Стоях до много късно вечерта, опитвайки се да разбера всички мнения, гледни точки и останалото, което прочетох от медията и потребителите в много социални мрежи. Разпалено дебатирах върху това дали такава изящна, фина, деликатна и непокварена песен има някакво място на конкурс като този. В крайна сметка успях да стигна до един извод. И той съвпада с речта, която Салвадор произнесе преди финалното си представление. Този свят е толкова бурен, променлив и нестабилен. Може би се нуждаеше поне веднъж да се пробуди, да застине и да почувства мир в душата си, дори за няколко минути...

Песни като тези вече едва-едва изплуват на повърхността на този бизнес. Масата е свикнала с динамичното, ритмичното, нещо което да запомниш, защото мозъкът не ще да се напъва много. Донякъде и аз съм такава. Аз също обичам динамичното и ритмичното, и половината ми съкровищница от песни в телефона съдържа именно такива песни. НО какво за другата половина? Нежната, фината. Музика, който те кара да се влюбиш в слънцето, да погалиш с поглед звездите, да се разтупти сърцето ти, докато душата ти лети в необятната хармония на една мека и плавна мелодия. Ето и друг извод, до който стигнах тази сутрин. Не можем да променим света. Салвадор беше прав. И е прав. Трябва да има такива песни в конкурси. Трябва да има конкурс, в който се оценява "DIVERSITY". Вариацията от жанрове, ритъм, темпо. Не е ли така? Май не. Защото в този конкурс единствено се допускат песни, на които може да дивееш. Баладите остават незабелязани. Защото "не са конкурсни". Такава музика трябва да намери свой собствен път за изява. За да не бъде разкъсана и хвърлена в калта. Защото когато отнемеш кокала на кучето, то хваща, каквото докопа и го разкъсва на парчета.

Тази песен е една от най-красивите мелодии, които ушите са ми чували. Знам, че повечето хора не споделят мнението ми, не го и очаквам. Както каза майка ми, песента има специална вибрация. Тя може да докосне само хората, които я усещат. В този свят няма дума "DIVERSITY". В този свят има само комерсиалност, монотонност и "айде да е същото, щото мога да тананикам". Казвам го, защото тази година песните наистина бяха еднакви и прозаични.

Единствената друга освен португалската беше нашата, която наистина се отличаваше от всичко останало, което бях чувала в България, Евровизия, Балканите, въобще всичко. Тази песен имаше всичко. И да, заслужаваше да спечели. И спечели. Спечели за мен. Омръзна ми всичко в тези конкурси да се отнася до числата, а не до чувствата, които можеш да изпиташ. Този конкурс се върти около това колко точки ще събереш и на кое място ще те оставят. В крайна сметка може да спечели дори някоя, която не предизвиква никакви чувства у другите. Точно заради това мисля, че наистина, наистина, наистина… на португалската песен мястото не й беше там, защото не я дооцениха. Да, тя победи, но хейтът, който получи след това беше толкова гнусен и отвратителен, че реших да си пусна именно тази песен и да заспя с нея.

 

За мен нямаше конкурс. За мен имаше чувства и емоции. Сълзи, усмивки и настръхване. Кристиан и Салвадор предизвикваха това в душата ми. Те винаги ще бъдат моето номер едно. Заливат ме отвсякъде още обяснения, поради които може би е спечелил Салвадор. Политически или свързани със здравето. Но нека да е ясно - когато един човек наистина чувства музиката, той избира музиката заради музиката. Не защото някой бил от еди къде си и еди какъв си. Но в такива ситуации е трудно да изявиш факта, че си искал певецът да спечели заради музиката, не заради някакво състояние. Въпреки това отново си казвам. I choose music over music. И за мен победители са всички тези, които докоснаха сърцето ми. Няма числа, няма позиции. Има само чувства.

Автор: Франциска Димитрова

 

За да бъдеш истинската кралица на бала, а не доведената й зла сестра

Автор: Ина Зарева

Можеш да имаш няколко сватби, но балът е само един. Затова постарай се да го направиш наистина както трябва.

Всичко, което гарантира супер мега якото ти преживяване се събира само в три изречения:

Не прекалявай! Не прекалявай! Не прекалявай!

Все пак, ако още ти се чете, ето какво ще ти каже една вечна абитуриентка. Вечна, защото балът ми беше толкова епик, че си го празнувам всяка година като личен празник.

Естествено, че каквото и да ти говорят, най-важното е да изглеждаш страхотно! Да изстържеш цялата си креативност и да я вложиш във външния си вид. Да направиш нещата, за които досега си била малка или не си имала възможност. Да се чувстваш специална, неотразима, да заслепиш всички. И след всичко това да бъдеш щастлива. И хората, които те обичат – също.

За целта:

  1. Представи идеите на родителите си и обсъдете бюджета. Искаш роклята, прическата и обувките на Бионсе? Ако имаш нейния талант, хванала си се здраво на работа, изкарваш достатъчно пари, за да си го позволиш – действай. В противен случай се съобрази с хората, които се грижат за теб, плащат сметките, храната и маникюра ти.

  2. Големият бюджет не е гаранция за неотразимост. Можеш да бъдеш прекрасна, дори тоалетът ти да не е 5-цифрена сума. Помни - ти трябва да носиш роклята си, а не тя теб.

  3. Мярката! Границата между шик и кич е много, много крехка. Между площада пред Александър Невски и пазара за булки в Ямбол – също.

  4. Направи най-доброто от себе си, не имитирай другите. В този смисъл – избегни всячески копи-пейста на пластичните операции и силикона. Повярвай, тези момичета вече са по-еднакви и от китайците.

  5. Не пий повече, отколкото можеш! Точно тази вечер не е моментът за експерименти.

  6. Задели малко креативност и освен в стайлинга я вложи в жест към учителите си. Всеки следващ ден оттук нататък ще ги оценяваш все повече и повече, но едва ли ще има по-подходящ момент да им го покажеш.

  7. Бъди мила с родителите си. Те все още помнят вкуса от собствения си бал и дори се вмъкват в дрехите оттогава. Не им е лесно да се отдалечават едновременно и от младостта си, и от теб.

  8. Празнуваш зрелостта си?! Докажи я! Отдели едно перо от определената за бала сума за предстоящото ти образование, летен курс, екскурзия, благотворителност...

  9. Забавлявай се! Това е твоят ден! Заслужила си го, така че изживей пълноценно всяка секунда от него. Повярвай ми, не е точно същото на сватбата.

  10. Бъди френдли със съучениците си. Или, както казва Бил Гейтс: „Поддържай добри отношения със зубрачите-очилатковци. Утре те ще бъдат твоите шефове.“

  11. Остани принцеса и след тази нощ, не се събуждай като Пепеляшка...

  12. Не позволявай на момчетата да се качват пийнали на колите си! Нито пък да карат бясно. Животът след тази нощ започва да се върти на достатъчно бързи обороти, няма никаква необходимост да се предизвиква излишно.

А докато мислиш върху прическата и грима, можеш да се забавляваш с нашите абитуриентски възходи и падения, които ще споделим в коментарите.

************************************************************ 

Коментар от Ина:

В момента, в който стъпих на червения килим и трябваше тържествено да мина под аплаузите на всички, разбрах за лютата вражда между шитата ми в продължение на три месеца рокля и избираните още толкова време обувки. Гадовете застъпиха пищния, огнен плат с острите си като игли токове и пробиха грозни, ехидни дупки в него, а аз замалко да се просна по очи пред цялата публика.

Извод – тоалетът, аксесоарите и походката трябва да са в идеални отношения преди всяко представление.

Вие сте! :)

 

 

Автор: Мария Пеева

Ако трябва да опиша този трилър с едно изречение, бих казала: „Роман за съвършения дом и несъвършените му обитатели.“

Но всъщност е много повече от това.

На „Фолгейт Стрийт 1“ се намира най-уникалният дом в Лондон – умната къща на бъдещето, проектирана от ексцентричен, гениален архитект, толкова обсебен от минимализма, че за да ти позволи да живееш в нея, изисква да се откажеш от целия си багаж и всичко, което до този миг си натрупал в живота си. Наемателите се подбират по изключително високи и сложни критерии, след обстоен тест, който включва странни въпроси като:

Изправени сте през избор да спасите статуята „Давид“ на Микеланджело или безпризорно гладуващо дете. Кое избирате?

- Статуята

- Детето

Или дори

Нямам време за хора, които не се стремят към съвършенство.

- Подкрепям

- Не подкрепям

Въпроси към героините или въпроси към читателя? Не става ясно. Лично аз отговорих грижливо на всички и тайничко се питах дали биха ме допуснали до този дом. Но как отговарят героините не знаем, авторът оставя изводите на нас. Пред нас се разкриват паралелно историите им - две обитателки на дома от два различни периода – Ема преди и Джейн сега. И двете са объркани, преживели травма, интелигентни млади жени, които подсъзнателно се опитват да се отърсят от болката, която ги измъчва, да се освободят от миналото си, да започнат на чисто, да намерят изгубеното съвършенство. Освен това и двете са красавици, които дори външно си приличат. И двете ни разказват от първо лице за дните си преди и по време на пребиваването им в къщата и как тя и загадъчният й създател постепенно поемат пълен контрол над живота им. Пред нас се появява като архитектурен чертеж една заплетена драма на интриги, смърт, любов и лъжи. Драма, която започва с бегли подвеждащи щрихи, но придобива плътност, издига се, прецизна и стабилна, и се превръща в достоверен триизмерен макет, в който перфектната къща със сложното й управление и мултифункционалост, е алегория на самия живот, а архитектът й се изживява като Бог, който управлява съдбите на обитателите й в безумно търсене на съвършенството.

На фона на минималистичния изчистен стил на къщата, сюжетната линия е толкова изненадваща и изпълнена с обрати, че при целия си опит с трилърите, не успях да разкрия кой всъщност дърпа конците до развръзката. И в мига, в който се разкри, се изумих колко е логично. Отново минималистично, прецизно, обрано решение. И изненадващо, като мръсните чинии, които героинята прибира набързо в шкафа, за да запази съвършения порядък на дома.

Да не говорим, че чак на предпоследната страница разбрах кое е момичето преди и колко е важно да приемем несъвършенството като част от живота си, защото без страданието не можем да познаем и щастието. Така че намерих и добра философска нишка в този роман, но поднесена не като назидателни сказки за седемте стъпки към щастието, а вплетена в завладяващия формат на психо трилъра.

Рон Хауърд ще снима филм по него, чакам го с нетърпение. Дали няма да покани Анджелина Джоли и Марион Котияр за Ема и Джейн? А Брад Пит за Едуард – архитекта… В imdb все още няма информация за проекта, освен за сценариста и режисьора.

Дж. П. Дилейни е псевдоним на известен автор на бестселъри, който преди е публикувал криминални романи, но тъй като този трилър е психологически, издателите му препоръчват да го пусне под псевдоним, за да не подведе читателите. Работил е 15 години по „Момичето преди“, като междувременно е писал останалите си творби. В интервю казва, че докато се получи така минималистично и изчистено, както си го представя, е изхвърлил поне 40 000 думи… половината роман.

Е, получило му се е. Ето ви и едно минималистично описание за финал.

Един съвършен психотрилър за съвършенството, което убива.

 

Ако обичате трилъри, ви препоръчваме и Коя беше Алис на Т.Т Ричмънд, както и "Градът" на Дийн Кунц.

 

Автор: Пролет Николаевич

Всяка история може да се разкаже по безброй различни начини. Между редовете, обаче, се крият подводни реки, които само умелият може да открие. Аз избирам да разказвам с хумор. Защото за мен най-трудно е да се усмихнеш, когато нямаш сили да го направиш. Смейте се бе, хора. Всеки скандал, всяка мъка може да бъде премината, когато обърнеш монетата и видиш ситуацията, я с ретроспекция към любимите шеги, които никога повече няма да чуеш, я с правилната дума на точното място, която да стопира яда и да го обърне на смях.

Смейте се!

Бях бременна в четвъртия месец, когато една приятелка ме попита „Пролет, ти как ще раждаш?“

Ако и вие си задавате този въпрос, можете да прочетете всичко за нормалното раждане и секциото ето тук.

Обърнах се, погледнах я и изстрелях служебното „Ами, не знам още“.

Същата вечер се прибрах и се замислих над въпроса. Как ще раждам? Бях бременна за първи път през живота си, още млада, неподготвена като други майки с фикс идея деца. Още на върха на любовта – познавахме се с мъжа ми от няколко месеца и на първа линия стояха други по-важни неща като секс, разходки под ръка, пътувания напред-назад и така нататък. Как да раждам? Представях си излизането на бебето като влизането. Лесно и приятно.

С тези си мисли в главата, взех сестра си под ръка и отидохме на отворени врати в родилното на окръжна болница. Още с влизането ме лъхна миризмата на ром. Една такава тежка, наслоена, примесена с традиционната белина. Лутахме се известно време докато намерим правилните асансьори – не западните, източните, в другото крило, през другия вход, на шестия етаж, там на майната си. Отне ни около 20, 25 минути. Зачудих се, ако някоя жена е тръгнала да ражда и не успее да стигне до родилното…

Естествено, като пишман майки, двете със сестра ми объркахме входовете на отделението и тръгнахме да влизаме през отсека за секцио. Там една червенокоса, едрогърда сестра ни навика, но ни преведе до малка стая с пет, шест ученически чина. Вътре ни чакаха няколко момичета с издути кореми, седнали тихичко с тетрадки и химикал чета пред тях. Спогледахме се със сестра ми и си намерихме местенце. Не след дълго дойде и старшата сестра. Представи се жената, раздаде на всяка рекламни брошурки за най-добрите памперси, най-добрата бебешка козметика, най-добрите банки за стволови клетки и още от най-добрите неща за бебешори. И започна…

Отделението било ремонтирано миналата година, имало еди колко си ВИП стаи, имало две ВИП родилни, където и таткото можел да присъства, „ако иска“ – че как няма да иска?!? Като го е правил това бебе е бил на първа линия, с фойерверки и помпони, и розови фтички над главата, като излиза пак ще е на първа линия, какво толкова…

Еди как си се случвал процесът - първо в пред родилно да се слушат тонове, да се пусне системка, да се спукат водите, да полежи жената 10, 12 часа и после на родилния стол… Като я попитах това магарето ли е, сестрата ме изгледа с убийствена усмивка и змийски поглед и изсъска, че лекарите хич не обичали да му викат така – не било професионално…

После старшата взе да изрежда всичко необходимо за бебето и майката за престоя в болницата. Момичетата започнаха да записват, а ние със сестра ми слушахме ли, слушахме. Зачудих се, като е толкова модерно ремонтирано отделението, защо трябва да си нося и памперси, и шишета, и дрехи, и биберони, и превръзки, и чаршафи, и какво ли още не… половин къща да изнеса за три дни…

Последва кратка разходка из родилното, която включваше ВИП залите и ВИП стаите с обходен маршрут далеч от нормалната родилна стая. Беше си планувала старшата да не стигаме дотам и беше предупредила явно всички врати към нея да бъдат затворени. Да, обаче, при влизането ни във второто ВИП родилно, всички станахме свидетели на това, как една ромка, на видима възраст 15, 16, вие с пълно гърло, покачена на магарето, до което имаше още две на разстояние половин метър през всяко. Акушерката включваше система, а лекарят настойчиво обясняваше на ромчето, гледайки я през отворените й крака, че трябва силно да напъва и да си затвори устата.

Старшата се притесни и побърза да затвори вратата, за да не прекъсваме родилния процес, след което по бързата процедура ни изпрати да си ходим.

Прибрах се вкъщи с лош вкус в устата. Не ми допадаше нещо цялата болнична атмосфера. Същата вечер се разрових из сайтовете на другите болници в града, с техните розови брошури за родилни отделения и усмихнати мами със сладко спящи пеленачета. Абе, намирисваше ми всичко, ама много. Въпреки, че бях само в четвъртия месец, започнах да се притеснявам сериозно за раждането, наред с тоновете килограми, които качвах.

Така се почна един няколко месечен процес на проучване, ровене, гледане, четене и убеждаване… всичко започна с едно клипче, което изскочи съвсем изненадващо при търсенето ми в Гугъл за „нормално раждане“. Една мама, американка, бременна с близнаци, ражда в банята си, с помощта на мъжа си. Той само държеше хавлиите. Направи го толкова бързо, толкова естествено, без да каже гък. Първо едното бебе, после другото. Ей така, приклекнала до ваната, върху стерилна постелка. Бях запленена. Някак си много нормално, много комфортно ми се видя това раждане. Много близо до мен.

Аз съм от този тип хора, които искат да са сами, когато ги боли. Почти никога не мрънкам, когато изпитвам болка, нито се оплаквам. Просто се затварям в стаята си и оставям тялото си да ми каже какво да правя, за да спра болката. От край време е така…

Клипът с раждането на тази мацка в банята, отключи в мен една мисъл… Знаейки каква точно съм и как мразя някой да ме пипа, докато ме боли, особено когато ми идва (а всички ми сравняваха раждането с много болезнен мензис), реших, че искам да родя на място, на което ще се чувствам спокойна. Демек – в къщи….

Обаче имаше един основен проблем. Какво да правя с таткото? Той или трябваше да участва в заговора, или трябваше да измисля предлог да го изгоня. Второто ми се видя малко вероятно, защото бяхме още в началото на връзката си и на него му беше изключително приятно да е залепен за мен…и за корема ми. Идваше на всеки преглед, на всяко изследване. Питаше ме за всичко, следеше всичко да е по график и да е наред. Абе, примерен бъдещ баща.

Така се реших – ще го вербувам! Започнах плахо. Първо с малко приказки, при което той ми каза „Моля ти се, глупости не ми се слушат!!!“ Но аз бях настоятелна като конска муха над лайно и продължавах да упорствам. Навих го да гледа едно, две клипчета с домашно раждане. Първото не му допадна особено защото всичко беше някак твърде стилизирано, но виж второто – това беше друга работа. В него една мацка раждаше, облегната на онези големи фитнес топки. Не знам заради топката ли, заради какво ли, но мъжът ми прояви любопитство. Изгледа още няколко клипа, после още няколко. После му дадох да прочете малко информация за процеса на раждане, после още малко. После се свързахме с няколко мами, които са го направили и разпитах е подробно какво и как. И колкото повече мъжа ми научаваше за домашното раждане и това в болницата, толкова повече се убеждаваше, че сме взели правилно решение. Накрая просто ми каза – „Няма да те пусна да родиш в болницата“. Съгласих се с кеф.

През следващите месеци от бременността увеличихме прегледите, а в деветия направихме две 4Д прегледа, за да сме сигурни, че дребният е застанал както трябва и пъпната връв не е увита около врата му. Всичко беше 6.

Признавам си – бях чела за пренаталното обучение на плода и много му говорих на това бебе. Понякога се чувствах като олигофрен, но въпреки това продължавах да говоря. „Ще си здрав, ще си силен, ще приличаш на баща ти, с неговото чувство за хумор и благородство, ще се справим заедно с раждането, ще излезеш бързо и лесно…“

Не знам дали ме слушаше хайванът, но не спирах да говоря. И така с говорене дойдоха контракциите. Два дни преди термин. Първият път си помислих, че ей сега ще го изплюя. Да, ама водите ми не се пукнаха като балон и всичко да изтече отведнъж. Те си текоха, текоха цял ден. Вечерта контракциите тотално спряха и аз заспах като пън. На другия ден никакъв помен от контракции. Ядосах се. Не се побирах в кожата си и тръгнах да ходя по разходки.

Седнахме да обядваме с мъжа ми и като отидох да пишкам за 10 път усетих силна, мощна, щастлива контракция. „Тръгвай“ извиках победоносно, изскочих от тоалетната и беж вкъщи. Бяхме се подготвили с всичко необходимо – стерилни постелки, дезинфектант за пода, стерилни марли, ръкавици, клампи. Стерилен конец за зъби за пъпната връв, стерилна подлога за плацентата, памперси, пелени… с една дума всичко за раждането.

Прибрахме се, подготвихме всичко и зачаках. В началото контракциите бяха през 20, 25 минути – едни такива гъделичкащи, приятни. Викам си: „Ако това е раждането, какво реват всички, по дяволите?“

Мъжът ми седна да си гледа „Двама мъже и половина“, цъкаше си във фейса и само от време на време ме питаше дали съм ОК. Отговарях положително и продължавах да си щъкам из вкъщи, да си клякам, да пишкам и да акам през 15 минути. Не ми беше необходима клизма. Организмът си свърши работата сам за около 3 часа. Капка отрова не беше останала в мен.

Минаха няколко часа и контракциите зачестиха през 8, 10 минутки. Ставаха болезнени, но търпими. Лесно ми беше да си клеча на стола или да си лежа на голямата фитнес топка. Накрая обаче се изморих и седнах на дивана да позяпам и аз някой сериал. Взех си сокче, вдигнах си отеклите крачка на масичката, наместих възглавниците зад гръбчето и даже подремнах. Но това беше ужасна грешка от моя страна, защото контракциите разредиха отново.

Вместо да се приближавам към края, се отдалечавах. „Хайде, Пролет, да пукнеш“ – казах си и станах да снова и да клякам. Веднага се раздвижиха нещата, паднаха минутките на осем, станаха болезнени контракциите и аз започнах да муча. Чувах се отстрани и по някое време си помислих какво ли си мислят съседите отдолу? „Тия сигурно егати секса правят с такова мучене“. Не се трогнах особено и увеличих децибелите. Мъжът ми хвърляше по някой поглед през дивана, питаше ме дали всичко е ОК и продължаваше да си цъка нещо в компа.

Контракциите паднаха на 5 минути. Много скоро след това на 3. Интензитетът им се увеличи, както и продължителността. Усещах как нещо в мен слиза надолу. Болката се увеличи драстично и мученето ми премина в нещо между рев, дране и пръхтене. Мъжът ми се размърда. Облегнах се на топката и в момента, в който ме отпускаше контракцията, заспивах за секунди.

Ей така, в просъница, ми мина мисълта, че може би, трябва да усетя напъни вече. Казах му „Я провери, моля те, в нета, като са през 3 минути контракциите не трябвали и напъни да усещам?“ Проверява мъжът ми и вика: „Ами през две минути като станат, тръгва да излиза.“

Свих се аз, докато мине контракцията и засичам. И две минути нямаше, а трая около една. „Абе нещо става тука“ – викам си. Слагам ръка да проверя, нищо не напипвам. Помолих го да погледне, докато трае контракцията и чух само –„ А, има глава…А, главата се скри“

Аха! Значи май трябва да напъвам. Боли ме вече зверски, идва контракцията и аз напъвам. Напъвам и усещам нещо с размера на футболна топка да иска да премине през гърлото на балон. Боли ме, та дрънка и си викам –„Абсурд! Това от мен не може да излезе!„ Отчаях се и полегнах за 30 секунди на топката. Май съм заспала, защото чух ясно дядо ми, който почина преди 10, 12 години да ми казва: „Хайде, моето момиче, ще се справиш! Малко остана.“

Сепнах се аз от болката, от контракцията и изненадата от чутото и напъвам колкото сила имам. Напъвам все едно акам, викам, все едно ме дерат жива и с този последен зор една глава излезе от онази ми работа. След главата, телцето се изхлузи толкова лесно и толкова бързо, че даже не го усетих. Излезе малкият и цялата болка приключи отраз.

Обърнахме го бебо по коремче, после взехме стерилната помпичка и изсмукахме течността от нослето и гърлото, а той хайванът си отвори още невиждащите очи и каза „Агууу“. Спогледахме се с мъжа ми и ревнахме и двамата, и се разцелувахме, и се запрегръщахме и въобще забравихме за плацентата.

Тя, обаче, напомни за себе си след петнадесетина минути и с една контракция си излезе цяла-целеничка в стерилната подлога. Погледнахме я любопитни. Това приличаше на доста голям свински черен дроб. Много интересна плацентата, да знаете.

Оставихме пъпната връв съвсем да спре да пулсира и се захванахме с рязането. Клампиране, завързване с конец за зъби, рязане със стерилна ножица с ръкавици и прогаряне със свещ. Всичко по план, както сме гледали и чели.

Бебо беше най-спокойното дете на света и си спа кротко като пич през цялото време. Поседяхме така един, два часа, плътно притиснати един до друг и любуващи се на живота, който сме създали. Забравихме да запишем времето, та започнахме да смятаме и се оказа, че всичко е траяло 6 часа от началото до края. Доволна, мръсна, потна и кървава, предадох бебето в ръцете на баща му и станах да се окъпя.

Първо едва не припаднах, защото диафрагмата ми още си стоеше до гърлото и въздух не можах да си взема и после като се погледнах отдолу ми прилоша – бях се подула като майска роза от напрежението и си помислих, че повече няма да бъда нормална жена. Но бях много изморена и легнах да спя…

А на другия ден двете родителски двойки баби и дядовци едва не получиха инфаркт от нашето приключение. После имах „приятни“ разговори в същата тая окръжна за регистрацията на малкия. Разговор и с полицията даже, защото ме набедиха, че съм го откраднала това дете, при все че отивам с акуратно увита плацента и цъфнала майска роза отдолу. На която роза се дивиха всички от отделението много, защото беше изкарала 4 кг зверче без нито едно разкъсване или охлузване. Първо раждане! После се изреди всичко живо да я погледне отблизо таз майска роза и аз се зачудих дали не съм експонат в музея.

След три дни се прибрахме и епопеята почна. А след шест години историята почти се повтори. Но този път мъжът ми не беше съгласен за домашно раждане. Явно беше одъртял и го беше хванало шубето. Усети ме на третия час, докато клякам в уютната си баня и си бях приготвила всичко да си го родя сама. Насила ме закара в болницата, взехме ВИП родилно и докато ми пукнат водите и всичко останало, една акушерка бръкна да види какво се случва и главата се подаде. Едвам стигнах до магарето и беба излезе за 1 минута – фронтално пред мъжа ми. Думите му бяха: „Леле, какъв врат има… То затова ти е било трудно да я родиш.“ Беше 4 часа сутринта и докторът тъкмо се събуждаше като ме приеха, а в 5 без 20 вече бях родила и той не се усети какво става. Прегледа ме, след като излезе плацентата и отново нямах нито едно разкъсване или охлузване. Попита колко е голямо бебето и като му казаха 4 кг., плесна с ръце и каза весело –„Момиче, ти си създадена да раждаш деца. Кога ще е третото?“ Изгледах го свирепо и си се облегнах назад.

Когато домашното раждане в България стане законно и има мобилни екипи за жените, които искат да родят в комфорта на дома си. Никога!

 

Препоръчваме ви невероятната сесия с раждане във вода на Ивелина Чолакова.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам