Автор: Росица Букова - Движение на българските майки

Очевидците и преките участници в събитията, наречени „недоволството на майките“ през последните 11 г. могат да разкажат много. Някои от тях все още издържат и търпят наглостта на постоянно сменящите се управляващи в България. Да видим какво провокираха майките още през 2007 г. с протест по повод един уронващ престижа на България филм, който показа мизерията на хората, заложници на системата. Да видим и какво оттогава досега се промени. Убедена съм, че поне 20 жени ще кажат: “Да, така беше. Бяхме там, тук сме и сега 11 г. след Могилино и знаем, че през тези години поне сме били част от общността, която се опита да промени нещо в полза на хората с увреждания.“. Те ще се разпознаят в думите, описващи събитията.

През 2007-а год., заедно с други разгневени граждани организирахме протеста под прозорците на МТСП, който трябваше да изрази несъгласието ни с политиката на държавата и грижата, която дава на децата с увреждания в институции. Дойдоха много хора, много семейства, които не бяха изоставили децата си с увреждания на държавна грижа. Някаква малка светлинка се промъкваше в тъмнината, която не подозирахме колко е дълбока.

Системата сме самите ние

След протеста се запознахме с много семейства и съдби, които бяха заключени между 4 стени. Тяхното Могилино мъждукаше в някоя инвалидна количка, която нямаше как да обикаля кварталните тротоари и въздухът беше лукс. Намираха ни много семейства и ние им помагахме. Както можем. Така до 2009 г. станахме част от една система. Паралелна - децата в домовете и децата в семействата. Ходехме в държавните институции и обсъждахме възможните промени с цел подобряване качеството на живот на децата с увреждания. Едни от нас знаеха как е в домовете, други как е в семействата. Изградихме един голям екип от доброволци, които тичаха по срещи, пишеха текстове, съгласуваха закони, ходеха в медиите да обясняват на обществото кое и как. Получавахме обещания всеки път и всеки път бяха лъжливи. Всеки път ходехме забързани по коридорите на това и онова министерство, за да сме там и на време, за да бъдем отговорни към ангажимента, който сме поели. Да помогнем на системата да запълни дупките с нашата експертност. Тази, която сме придобили покрай работата ни в домовете и покрай грижите за децата ни вкъщи.

2009-а. Януари. 19-и. Големите сурови и студени протести на майките, земеделците, студентите, пчеларите, млекопроизводителите… Пак така. Дни на срещи, писане, ходене по срещи, обещания. С малки стъпки пробивахме статуквото за равен старт и достойно съществане на хората с увреждания. Много жени изоставиха каквото правеха тогава, за да бъдат отговорни към поетите ангажименти за работа по закони, наредби и т.н. обещани текстове, които трябваше да гарантират донякъде исканията им. Тези искания не бяха просто някакъв каприз. Те бяха адекватните действия, които управляващите трябваше да предприемат, за да има наистина случваща се човешка политика за тези хора. А те са много. Вярвайте ми, тези хора са много. Само дето ние не ги виждаме. Не можем да ги видим, няма ги сред нас. Ние продължавахме да трамбоваме коридорите на министерствата с едната малка надежда за промяна.

В домовете нищо не се променяше. Децата порастваха и ги местеха в други домове - за възрастни. През тези няколко години около мен витаеха и хубави, и лоши моменти. Хубави, защото всеки следващ път виждах познатите лица на някои деца усмихнати, а лоши, защото други никога повече не видях. И знаех, че са в известното селско (градско) гробище, в известен парцел с плоча и име на починалия и… толкоз. За 11 години изпратих повече от 20 деца, а за колко не знам, дори не смея да мисля.

Майките, от които нищо не зависи

Но ние не спирахме да говорим, пишем, казваме къде и какво куца, какво трябва да се промени. Пишехме, ходехме, пак пишехме и пак викахме. Неуморно. По коридорите и извън тях. Майките не мирясваха, защото не можеха. Виждаха „светлото“ бъдеще на децата и семействата си. А аз виждах онова на тези в институциите. Изходите и в двата случая бяха два - следващата институция или гробището.

Нещата след 2009-а като че ли позатихнаха откъм граждански публични прояви, а ние донякъде се поизморихме да ни лъжат и да въртим километраж в коридорите. Виждахме обаче, че в домовете нещо се случваше. Великата деинституционализация започна. Местеха децата от големите лоши и грозни домове в други. Малки, уютни, хубави „семейни“ такива. Същите болни деца в нови домове. Смяната на табелите доведе до още по-големи проблеми. Стресирани деца и възрастни, неподготвен персонал, лоши условия, текучество и липса на кадри, занижаване на грижата и купища неразбории, които бяха подхранени със стотици милиони левове.

С исканията ни за промени и нови закони за реформа нищо не се случваше.

Ние пак си обикаляхме домовете, поемахме ангажиментите на държавата, за да не ходим на гробищата, ръчкахме дарителите за какво ли не, молехме се някой да разбере, че има проблем. Голям. Не. Тишината бе като в онова място… Такъв бе пейзажът и в семействата. Там поне любовта на родителите лекуваше децата им.

Неуморните майки отстояваха исканията си и с право. Отстоявахме ги и ние, защото знаехме какво очаква децата в семействата, ако държавата не направи каквото е необходимо. Не искахме това да се случва.

Така преди 3 години майките избухнаха отново. Яростно, гневно и с ясното съзнание, че е време поредният управник да ги чуе и размърда подчинената му администрация, която е там, за да обслужва именно нас, гражданите. Тези хора са там точно за това - да решават проблемите на хората и да защитават правата им.

Вече 8 протеста за последните 3 години писнаха на всички ни. Да отстояваме правата си, да искаме полагащите ни се реформи, да желаем за децата си грижи, които се полагат по закон. Защото в тази държава законите са за всички, но някой трябва да ги отстоява. Коридорите на институциите вече знаем като десетте си пръста. Политиците са едни и същи за тези 11 години. Те знаят отлично какво се иска в задачата, но защо не я решават, отговор нямам.

Условията в много ЦНСТДМУ се влошават, семействата изнемогват, системата е в тотален блокаж. Никой не го е грижа за тези хора. Без значение дали са в семейство или в институция. Те са на един кантар. Говорим за едно и също нещо от 11 години поне. И вече сме изморени. Защото изход няма. Генерален няма и да има. 

Докато ние като общество не осъзнаем, че сме едно цяло, че сме тук и ни има, че политиците сме ги избрали, за да ни защитават и отстояват правата ни. 

Докато разрешаваме да ни разиграват, тези хора бъдеще нямат. Методично, бавно и без много усилия системата убива. С право са гневни майките. С право искат политиците да си свършат работата, защото, извинявайте, но майките не трябва и не могат да им я свършат. Помагат им 11 години да го направят. Пишат вместо тях, внасят вместо тях, висят в тъпите работни групи, понасят подигравки. Обвиниха ги в какво ли не. Нарекоха ги как ли не. А те търпят. Търпяха...

След осем протеста Системата блокира

След 11 години съм уверена, че проблемът не е в нас, че не знаем как и не можем, че не сме компетентни и достатъчно упорити. Проблемът е, че решението е в ръцете на друг. А на онзи друг не му дреме, защото не мисли, че проблемът е негов. Затова наблюдаваме бавната смърт на много млади хора и техните родители. От Могилино до днес разлика няма. Никаква. 

Гневът на майките е разбираем, учудващо е търпението им.

Чудя се как издържаха изобщо на това системно подигравателно подмятане с годините… Как са живи, се чудя…  И вече не виждам мъждукаща светлинка. Защото обществото ни е обвито в черен облак. И ние всички сме част от него.

Аз съм Яна и съм ужасно щастлива. Само че това, че си ужасно щастлив, не значи, че не си изморен. Понякога след изтощителен ден, в който всъщност не съм правила кой знае какво, седя и се чудя дали всички майки са така. Дали всички се чувстват толкова тотално изгубени на моменти. Дали аз съм неблагодарна, защото има дни, в които нямам търпение Борис да заспи, за да постоя малко в пълна тишина и да не правя нищо. Има дни, в които искам единствено да легна във ваната, даже няма нужда да я пълня, може и празна да е, и да съм абсолютно сама. Без Борис. Без кучета. Без Теди. Сама. И се чувствам ужасно смачкана и тъжна от това. После някой ми се усмихва или избърборва наченките на "мама", някой ми близва ръката или се свива в краката ми, някой ми носи шоколад и ме целува малко по-силно, когато се прибере. И си напомням, че всички сме изморени, всички имаме много неща, всички имаме нужда от малко време сами. И това не значи, че не сме щастливи. Искам да споделя с вас нещо, написано от Хейли Хенгст, което прочетох на стената на приятелка.

Този етап от живота е наистина труден, хора.

Говоря на вас, майките между 20 и 40* години. Имате деца. Може би две, три, дори четири. Вероятно са на възраст от току-що родени до 7-8-годишни.

Този етап от живота ви е наситен с умора. Психическа, физическа, емоционална.

Този етап от живота е свързан с никнене на зъби. С ушни инфекции. Със стомашни вируси. Движите се по програма - за спането, за храненето, за футбола, танците, тренировките. Жонглирате със стотици задължения и сигурно се чувствате сякаш изпускате всичко от контрол.

Този етап от живота е свързан с вина. Вина, че имате кариера и не прекарвате достатъчно време с децата или че си стоите вкъщи с децата и не изкарвате пари. Вина, че сте прекалено строги. Или прекалено меки. Вина, че домът ви е чист, но децата - игнорирани, или вина, че прекарвате по цял ден с децата си, но съпругът ви се прибира в истинска кочина. Вина.

Този етап от живота е пълен с решения за взимане. Някои от тях животопроменящи, други не. Нито едни обаче не са с ясни отговори. Да ваксинирам ли децата си? Или не? Да ги пратя в държавно училище? Да ги обучавам вкъщи? Да продължавам ли да кърмя? Да харча ли всичките ни пари за био храна? Да карам ли детето да се извинява, въпреки че няма да е от сърце? Не знаете отговорите на нито един въпрос, но сте под постоянно напрежение да разберете всичко!

Този етап от живота е все по-малко свързан с това да гледаме как приятелите ни се женят и имат деца и все по-свързан с това да стоим отстрани и да ги гледаме как се борят да запазят брака си или дори се развеждат. Това е период, в който трябва да отделите времето, усилията и енергията, за да е добре собственото ви семейство. И това е прекрасно, но е също така много трудно. На този етап вие или някой, когото познавате, се сблъсква с това, че не може да има деца. Със спонтанни аборти. Със загубата на дете.

Емоционалните последици от спонтанния аборт

През този етап от живота си купувате къщи, продавате къщи, обзавеждате къщи, събирате си багажа от къщи. И след някоя и друга година повтаряте упражнението.

През този етап хормоните ви бушуват. Сякаш през последните 10 години или сте бременна, или току що родила, или кърмачка, нали?

През този етап се борите със собствената си идентичност. Аз единствено “мама” ли съм? Има ли нещо останало от мен, което не е свързано с родителството? Имаше ли нещо друго, по-бляскаво, което можех да направя с живота си? Сега си изглеждам като “мама”, нали? Определено, да.

През този етап постоянно търсите баланса. И никога не го откривате.

През този етап сте постоянно претоварени. Постоянно. Претоварени с въпроси, които децата ви никога не спират да задават. Претоварени с докосвания. Някой постоянно иска да бъде прегръщан, постоянно се държи за вас, постоянно виси от вас, постоянно ви пипа. Претоварени сте със задължения. Толкова много задължения. Никога не свършват. Претоварени сте с тревоги. Претоварени сте с неща. Децата ви имате прекалено много играчки. Претоварени сте със занимания. Претоварени сте с мисли (мисли, как да не бъдете толкова претоварени, може би?).

Трудно е.

Защо никой не ме предупреди?

Какво да направите, за да оцелеете?

Трябва да поискате помощ.

И да я приемете, когато ви я предлагат.

Трябва да обърнете внимание на брака си. Трябва да приспите детето рано. Седнете с половинката си на терасата, изпийте чаша вино, поговорете си.

Трябват ви приятелки.

Трябва ви майка ви.

Трябват ви по-възрастни приятели, които вече са минали през това. Които да ви уверят, че не, не се проваляте, както си мислите.

Трябва да не се чувствате виновни, че използвате дрямката на децата, за да правите каквото ви се прави.

Трябва да намалите очакванията си. И после да ги намалите още малко.

Трябва да опростите. Опростете всеки аспект от живота си толкова, колкото може да бъде опростен.

Трябва да се научите да казвате "не".

Трябва да се примирявате понякога.

Трябва да се научите да оставяте децата си за една вечер и да отидете някъде. Където и да е.

Трябва да правите нещо, което ви харесва, всеки ден, дори и да не е за повече от 15 минути.

Трябва ви кафе, което обичате, вино, което обичате, и вана с балончета, която обичате!

Моля ви, кажете на жена ми, че е супер майка!

Но може би най-важното е, че трябва да запомните, че…

Този етап от живота е прекрасен.

Наистина прекрасен. Това е този етап, за който всеки човек ви казва, “това ще ти липсва!”. И знаете, че е вярно. Това е етапът, в който децата ви обичат повече, отколкото някога ще ви обичат отново, през целия си живот. Етапът, в който все още се побират цели в скута ви, за да се сгушат. И все искат да се сгушат! Етапът, в който най-големите им проблеми са ушните инфекции, зъбите и стомашните вируси, и все още не ви се налага да се сблъсквате с неща като разбито сърце или пристрастявания или тормоз. Етапът, в който се учите да обичате половинката си по съвсем нов начин… по-силен, по-добър начин. Етапът, в който се учите заедно, в който заедно спирате да бъдете егоисти и се превръщате наистина в едно цяло. Етапът, в който виждате празниците праз очите на децата си и това ги прави толкова по-забавни и по-магически. Етапът, изпълнен с пътувания, празненства, карнавални костюми, уроци по плуване, вани с балончета, танци, клатещи се зъби, първи крачки. Все страхотно забавни неща! Етапът, в който все още сте достатъчно млади, за да се забавлявате, и достатъчно възрастни, за да сте поне малко мъдри. Това е страхотен етап!

Но, хора, наистина е труден! 

Препоръчваме ви още: 

Майчинството като маратон

Плевел и плява

Октомври е международният месец, посветен на борбата с рак на гърдата - най-разпространеният рак сред жените по целия свят. Във Щатите всяка осма жена се бори с това заболяване. Засега не е познат ефективен метод за превенция, но ранната диагностика значително повишава шансовете за лекуване и възстановяване.

Въпреки че мамографията е най-сигурният начин да се открие рак, честите самостоятелни прегледи увеличават шанса това да се случи възможно най-рано. Хубаво е всяка жена да проверява гърдите си всеки месец, 2-3 дни след приключване на менструация. Така опознаваме гърдите си и е много по-вероятно да забележим някаква промяна в тяхната форма, цвят, текстура и да уведомим лекаря си.

Как да го направим?

1.  Под душа
   
   С възглавничките на пръстите си обходете гърдите в кръгови движения, от края към центъра, проверявайки цялата гърда, както и подмишницата. Използвайте масажно олио или душ гел, така пръстите ви ще се плъзгат по кожата и по-лесно ще усетите подутини. Проверявайте и двете гърди всеки месец за бучки, втвърдявания или възли. Ако забележите нещо различно, се свържете със специалист.
   
   
2. Пред огледалото
   
   

   Огледайте гърдите си с ръце отпуснати до тялото. Вдигнете ръце над главата си.

   Проверете за промяна в цвета, подутини, тръпчинки в кожата или промяна в зърната. Сложете длани на бедрата си и натиснете, за да стегнете мускулите на гърдите. Гърдите на повечето жени не са абсолютно идентични, така че гледайте за по-ясно изразени различия или промени.

3. В легнало положение
   
   

   Когато лежите, тъканта на гърдите би трябвало да се разпределя равномерно върху гръдния кош. Поставете възглавница под дясното си рамо и сложете дясната си ръка зад главата. С лявата си ръка обходете цялата дясна гърда и подмишница с кръгови движения.

   Използвайте лек, среден и силен натиск. Стиснете зърното, проверявайки за изтичания и бучки. Повторете същото и върху лявата гърда.

Един много личен разговор

Напомняйте си да извършвате прегледа всеки месец, така бързо ще си изградите навик. Познаването на собственото ни тяло е най-сигурният начин да забележим промените. За жените над 50 години е препоръчително да правят мамография веднъж годишно.

Прочетете още: 

5 минути или половин час

Те са хората, които ни казват "Обичам те!"

Автор: Яна Пеева

Аз съм кулинарен сноб. Ето, признах си го. И съм безпощадна. Първият път, когато правих на Теодор паста, той ме попита дали имаме кетчуп. Аз реших, че се шегува и се засмях. Той не се шегуваше и много ми се разсърди. Вече не си иска кетчуп, освен за да се майтапи с мен. Всъщност, вкъщи кетчуп въобще не се внася. Истината е, че за разлика от всички останали домакински задължения, които искрено мразя, готвенето ми носи душевен мир и абсолютно щастие. Както и безподобен хаос след себе си, но това е друга тема. Мога с часове да се ровя в кулинарни блогове, да разгръщам готварски книги, а единственото нещо, което гледам по телевизията, са Food Network и 24 kitchen. Записвам рецепти, запомням трикчета, даже следя един профил в инстаграм, който показва как готини италиански баби правят паста.

Всички сосове си ги правя сама, от нищо, както се казва. И маринатата също. И блатовете за торта. И кремовете. Не претендирам, че готвя удивително вкусно, но не сме умрели от глад и обикновено никой не се оплаква. Освен Борис от лещата, но съм склонна да приема, че някои хора просто не обичат леща, какво да се прави. Теди е добро прасенце и първо яде, а после критикува. Историята естествено познава и няколко лични провала, на които умилително се смеем. На пример шакшуката, която бе наречена от него “най-ужасното нещо, което някога съм ял”/“топло гаспачо с плуващи яйца вътре”/“моля те, никога не го прави това повече” или първото цяло пиле, което обезкосмявах в живота си. Точно така, пише “обезкосмявах”, а не “сготвих”. Представете си шока ми, когато след като гордо бях обявила на Теди (пресни гаджета, току-що отишли в Англия, най-сетне имаме функционираща кухня и ще му готвя вкусна питателна вечеря), че ще ядем пълнено пиле, се оказа, че трябва да прекарам половин час в пощене на суровото пиле с пинсетка. Не се справих много добре. И дълго време след това не ядохме пиле. Но като изключим това и няколко по-препеченки пържолки, се справям доста добре. Или поне така си мислех до вчера…

Отидохме на пазара, за да си накупя подправки, защото изведнъж се оказах само с сол и черен пипер вкъщи. Между другото забърсахме разни други хубавини и точно тръгнахме да се прибираме, когато видях месарница. И в месарницата - ребра. И си представих една идилична картина, в която тези ребра, готвили се минимум 4 часа, излизат от фурната, Теодор ги вижда, опитва ги и изпада в екстаз. Нямаше как, купих ги. Прибрахме се, мариновах ги в невъобразимо вкусна марината, нагласих фурната на 150 градуса и ги мушнах вътре, предвкусвайки успеха, който ще пожъна на вечеря.

Междувременно спретнах и едни солени мъфини, защото се оказа, че Борис няма да дочака ребрата, а все нещо трябва да яде. Под спретнах имам предвид, че направих там някаква си смес измислена, бутнах вътре замразен грах, остатъците от бекона, с който Теди дава хапчето на Алекса, малко останало на дъното на кутията сирене и т.н. в същия този дух. Половината излязоха сурови и трябваше да ги допичаме, другата половина поизсъхнаха. Не ми беше голяма драма, все пак звездата на вечерта, УНИКАЛНИТЕ МИ РЕБРА, се печаха бавно във фурната и не трябваше да разваляме спокойствието им, заради някакви си смотани мъфини.

Пай с мандарини?

Вълнуваме се за ребрата!

Прескачаме вечерята на Борис (и на кучетата) с въпросните мъфини, както и това, че аз и Теди също изядохме доволно количество. Със заспиването на Бобката съвпадна и съдбовния момент на готовност на РЕБРАТА. Тържествено ги извадих от фурната и ги положих в чиниите и с бодра стъпка ги занесох на масата. Носеше се аромат на щастие. С притаен дъх очаквах Теди да отхапе и да обяви, че това е най-вкусното и магическо нещо, което е ял в целия си живот. Че съм абсолютна богиня на кулинарията. Че ще ги сънува тези ребра. Че благославя земята, по която съм стъпвала на път към магазина. Че ще ме носи на ръце до края на света, заради тях.

Теодор обаче дъвче и мълчи. Мисля си “Ех, толкова са прекрасни, че даже не може да намери думи..” Усмивката ми бавно помръква, а той най-накрая проговаря.

- Мии... не са ми любимото нещо.

Буца ми засяда на гърлото. Факт, не съм ги опитала. Отхапвам. Божествени са. Разпадат се, само като ги погледнеш. Трябва да ми дадат награда за тия ребра. Поглеждам го шокирано, докато все още дъвча и го подканям с ръка да продължи.

- Ами, много са меки! Така ли трябва да се разпадат? Никакво съпротивление не чувствам, като ги ям. Странно е... 

- Е, съжалявам, ама да знаеш, че са супер яки, а ти всъщност нищо не разбираш. 

- Сигурен съм. Все пак не са шакшука, така че съм доволен! - И докато поглъща не знам и аз кой си мъфин - А пък мъфинките ти са феноменални, трябва да я запомниш тази рецепта задължително!

Другият път такива ребра ще му сготвя… три дни няма да може да ги сдъвче!

Бележка: Това е вторият ми текст със заглавие от песен на Уикеда. Песента е "Тинтява" и няма как да не ви накара да се чувствате супер добре и щастливи. Също както ребрата ми!

Препоръчваме ви още:

Невидимо присъствие

Плевел и плява

Тази статия предизвика интересна дискусия в групата ни мами нинджи и ни се иска да я споделим и с вас. Държа да отбележа, че в оригиналната статия се набляга на това, че авторът всъщност не знае как приключва цитираното есе на Кийра Найтли, публикувано в сборника разкази Feminist don’t wear pink (and other lies) (“Феминистите не носят розово (и други лъжи)”), събран от Скарлет Къртис. Въпреки това има едно противопоставяне между двете, което на мен поне никак не ми се нрави. Аз виждам нещата така - Кийра е разочарована не от Кейт, а от обстоятелствата. От това, че без значение дали иска или не, тя трябва да излезе и да позира, да изглежда безупречно, да се усмихва. Сега, почти 9 месеца след като родих Борис и ни изписаха от болницата, не съжалявам, че бях рошава, с пуловер, на който пише “Feeding machine” и без спирала. В същото време ужасно много се радвам на всички жени, които имат желанието да сложат гланц, спирала, дори токчета. Истината е, че сме различни и да приравняваме нуждите и желанията си е ненужно и безсмислено. Най-доброто, което можем да направим, е да се подкрепяме такива, каквито сме, и да не принизяваме изборите (или задълженията) на другите, защото са различни от нашите. Нямам търпение да ми пристигне книгата другата седмица, за да разбера всъщност какво е искала да каже Кийра Найтли, а мога да го споделя и с вас. 

Есе на актрисата Кийра Найтли е включено в новата книга Feminist don’t wear pink (and other lies). В него тя говори за раждането на дъщеря си и също така обсъжда постпартум поведението на херцогиня Кейт.

По-слабият пол?

Може би се чудите защо Кийра би сравнявала раждането на детето си с това на детето на херцогиня Кейт? Ами, защото дъщерята на Кийра, Еди, е родена на 1 май 2015, а Принцеса Шарлът, дъщерята на Кейт, на следващия ден.

Кийра не се притеснява да говори за раждането в детайли, нито да обсъжда доколко е разумно Кейт да участва в толкова ранна фотосесия след нейното раждане.

“Вагината ми се отвори.”, започва есето на Кийра “По-слабият пол”, което е посветено на дъщеря й.

“Ти дойде с отворени очи. Ръцете ти бяха във въздуха. Крещеше. Сложиха те върху мен, покрита с кръв, верник, с глава, деформирана от родовия канал. Пулсираща, задъхана, пищяща.”

“Засука веднага, гладно, спомням си болката. Устата ти, стисната около зърното ми, сучеше леко.”

“Помня изпражненията, повръщаното, кръвта, шевовете. Помня бойното поле. Бойното поле, на което се роди пулсиращият ти живот. Оцеляването. И аз съм по-слабият пол? Или пък ти?”

Не показвай, не казвай.

Пишейки за раждането на Кейт, Кийра се чуди на “перфектния” вид, в който изглежда тя.

“Седим и гледаме телевизора. Тя излезе от болницата седем часа след като роди с гримирано лице и високи токчета. Лицето, което светът искаше да види.”, пише Кийра.

“Крий се. Крий болката, крий разкъсаните ни тела, течащите ни гърди, бушуващите ни хормони. Изглеждай красива. Изглеждай стилна, не показвай бойното поле, Кейт.”

“Седем часа след битката на живот и смърт, седем часа след като тялото ти се е отворило и един кървав, крещящ живот е излязъл от него. Не показвай. Не казвай. Стой там с дъщеря си и позирай пред глутницата мъже фотографи.”

Вярно е, че има някои почти невъзможни стандарти, които се налагат от известните майки в медиите. Въпреки това е трудно да си представим какво по-различно би могла да направи Кейт… също така не е ясно само от откъса дали Кийра пише със симпатии или я критикува. Или и двете.

На мен ми изглежда сякаш Кейт защитава себе си, показвайки на медиите тази хигиенизирана версия на себе си и на часовете след раждането.

Все пак целият свят я гледа и има много, които биха искали да я критикуват и обсъждат. Безупречно лъскавият й вид не им дава тази възможност и й помага да изпълни публичните си задължения.

Кийра Найтли от друга страна, не е ограничена от кралския протокол, нито от вековни традиция. Тя има възможността да избере сама как да се държи и досега е избирала да не показва на света какъв родител е. Херцогиня Кейт не разполага с този лукс. И двете заслужават уважение и подкрепа.

Препоръчваме ви още: 

11 неща, които ми се иска да знаех преди да стана майка

Писмо до майката, която не кърми детето си

Не било чак толкова страшно

Автор: Мария Пеева

- Колко се радвам, че дойде - ми каза вчера Петя, моята сватя, майка на снаха ми и съответно част от моето семейство. - Сега ще си направим истински хюга момент.

- Мислех, че ще правим лютеница, бе, Пете. - засмях се аз.

- И двете, и двете. - усмихна ми се Петя и ми посочи една внушителна купчина зарзават на масата.

За тези, които не знаят какво е хюга:

Датчаните се смятат за едни от най-щастливите хора на света и причината за това е, че са овладели изкуството да си създават “хюга”. Хюга е това особено усещане за комфорт на душата, единение с близките, атмосфера на уют и интимност, когато се чувстваш спокоен и сигурен и нищо не те напряга. Хюга е например да вдигнеш крака на дивана с чаша чай и книжка, да се завиеш с меко одеялце, да отпуснеш глава на рамото на любимия ти човек и да не се тревожиш дали изглеждаш прекрасно, дали ще спасиш света, дали си достатъчно умна и добра, нито дори дали децата ти са си написали домашните, за да успеят в живота. Комфорт на душата. Нещо такова си го представям. На мен хюга трудно ми се получава, защото точно когато се отпусна, някой нахлува в хола с боен вик: “Мамо, гладен съм.” Лютеницата обаче ми се получи.

За тези, които не знаят как се прави лютеница:

Българите не се смятат за особено щастливи хора, поне не колкото датчаните, но лютеницата е едно от нещата, които определено ги правят малко по-щастливи, дори когато е от магазина. Ако все пак искате да си я направите сами, ще ви трябват 10 кг чушки, 5 кг домати, 3 кг патладжани, литър олио, около две шепи сол и две захар, три пакетчета кимион, както и едно-две черен пипер. Съставките варират според региона и вкуса. Общо-взето приготовлението е еднакво навсякъде. Чушките и патладжаните се пекат, белят и смилат, доматите се варят на пюре. После всичко се слага в един огромен казан и се бърка, бърка, бърка, като се добавя малко по малко около литър олио, солта и захарта, и пак се бърка, бърка, бърка, и така поне три часа, докато се сгъсти много хубаво. Ама не трябва да спирате нито за минутка, защото врящата смес започва да пръска и загаря буквално за секунди. Затова е хубаво да сте повече хора и да се редувате. След като най-после се сгъсти достатъчно, се оставя “да дръпне” - с други думи да изстине. Вече добре изстинала се опитва на вкус и при нужда се добавя още сол, захар и подправките. Имайте предвид, че вкусът е различен, когато е изстинала. Накрая се налива в бурканчета, здраво се завинтват капачките и се стерилизира около 15 минути. После се обръщат да престоят с капачката надолу една нощ. И това е. Ужасно много труд за двайсетина бурканчета лютеница, ще си кажете.

Сватята и аз

Да, така е. Но вчера разбрах какво имаше предвид Петя с нейния “хюга момент”. Усетих безмерно спокойствие в тихия селски двор, въпреки че кипеше трескава дейност. Четири жени от три поколения белихме чушки, мелихме патладжани, подавахме си тави, тенджери, буркани и бебета, михме съдове и въртяхме огромната дървена лъжица, редувайки се около казана, в перфектен синхрон, като през цялото време си бъбрихме и се смеехме. Има някакво великолепно тайнство, магия даже, в това жените от семейството да се съберат и да приготвят нещо заедно. Дали е от спомените, които си разказват, дали е от плановете, които се гласят, дали е от незлобливите клюки или от смешните истории, дали е от близостта, която се ражда или от спокойствието, което ти дава простият физически труд? А може би е чистата първична радост да приготвиш нещо вкусно за децата си с двете си ръце? Не знам. Но вчера си представих си как поколения жени преди нас са се събирали, за да плетат заедно, да правят зимнина заедно, да се грижат за малките и шетат за големите, но най-вече да си помагат и да се подкрепят.

Спомних си за баба и нейната лютеница, която събираше две снахи, дъщеря и осем внуци. Спомних си за мама, която вече не знае как се прави лютеница, но едно време правеше и апетитка и три вида туршии, докато аз се скатавах да чета книжка на верандата. Спомних си и за свекърва ми, която е на другия край на света и няма за кого, нито с кого да прави лютеница там. Тези жени също бяха с нас, почувствах присъствието им. Усмихваха се, опитваха лютеницата, даваха съвети, споделяха семейни легенди и ми напомняха за себе си във всяко пъргаво движение на бабата на Яна, в наклонената главица на снаха ми, която приспива детето, в блесналия поглед на Петя, докато ми разказва как синът й ще си дойде за Коледа.

Всъщност ние изобщо нямаме нужда някой да ни обяснява какво е хюга и защо ни помага да се чувстваме щастливи, си мислех на път към дома, докато с Яна висяхме в задръстването сред стотици софиянци, които се завръщат от родните си места. Ние вече имаме хюга. Достатъчно е да преоткрием радостта от семейството, от простия и непретенциозен живот, от бурканчето домашна лютеница, което слагаш в куфара на сина си, преди да замине за Америка. Спокойствието, сигурността, комфортът на душата идват отвътре ни. И колкото повече ги раздаваме на близките си, толкова повече се умножават. Като обичта. 

Вече знам и защо нашите баби не са имали нужда от терапевти и психоаналитици, нито от групи в социалните мрежи, нито от какъвто и да е специален отдушник за умората и гнева си. Те са имали своите малки женски общества, в които са откривали тотална подкрепа и любов.

Мислех, че правим лютеница за три семейства. На тръгване бабата на Яна ми връчи всичките бурканчета.

- Вземи, вземи, вие сте много народ. Това тук е твоята доза. - ми каза тази жена, която е същинска фурия, да не говорим, че все още ходи и на работа. 

- Ама чакай сега, а за вас кога ще правим?

- Спокойно. - засмя се тя. - Ние нашата сме я направили вече. Тази е специално за вас. 

Другата седмица ще правим туршия. 

Нещичко за хюга възпитанието, което може да ви допадне:

Да скучаеш е полезно

Автор: Яна Пеева

Вие кога се намерихте с приятелите си? Аз с моите - още в гимназията. Вярно, вече не се виждаме толкова често, нито сме толкова безгрижни, но ги обичам също толкова, колкото тогава. Даже повече. Искам да ви разкажа за един от тях (те не че са много) - Саши. Сашо. Александър Младенов.

Най-добрият ми приятел, най-вярното ми другарче, което срещнах в 6-и клас, човекът, на чиито концерти в неугледни барове ходех като ученичка (а мама ме пускаше), който пя на сватбата ни с Теодор и дори не се разсърди, че пропуснах едната му песен, защото се криех да пуша, живее мечтите си. Ужасно се гордея с него. С това, че още като ученик знаеше какво иска, с групата му (818-а фенка завинаги съм аз!) обикаляха въпросните барове безотказно, ходеха по конкурси, свиреха на празници в София, даже имаха ТУРНЕ! С това, че се отказа от “сериозното” висше образование в Холандия, върна се, свири, събира пари и отиде в Рим, за да учи джаз пеене. Че вярва в себе си, постоянно се усъвършенства, бута, търси съмишленици. Че прави концерти и не се разколебава, когато има трима човека на тях, нито се възгордява, когато има двеста. Че го прави с много любов.

Това е клипът му, който излезе на 24-и септември. На него трябваше да сме и ние с Бобката, но се разболяхме и пропуснахме. За сметка на това разни други хора, които обичам, танцуват, пият бира и биват готини.

Всъщност обаче има още нещо. Майка му. Която е там. Майка му, която го подкрепя, която му се радва, която пие бира с нас на концертите му, защото вярва в музиката му. Не знам дали това е била мечтата й за живота на детето й, но знам, че каквато и да е била тя, това няма значение. Защото Сашо прави това, което го прави щастлив (и го прави добре), а тя е до него и в хубавото, и в лошото.

Няма да изпадам в излишни емоционалности, но ще ви кажа да си обичате приятелите и да си подкрепяте децата. И обратното - обичайте си децата и си подкрепяйте приятелите. Все пак няма как да знаете дали някой ден няма да се чудите как да си купите билет за концерта им…

А аз нямам търпение да се хваля напред-назад как Сашо Младенов ми е пял на сватбата. Не че не го правя и сега!

Подобен текст публикувах в групата Мами Нинджи, за да се изфукам със Сашо, който неуморно преследва целите си. Сега го пускаме и тук - отново за да се изфукам, но и за да ви кажа, че най-доброто нещо, което можем да направим за децата си (според мен!) е да вярваме в тях и да ги окриляваме. Знам колко съм горда като приятелка и как с усмивка стоя и го гледам как пее от бара. Когато видя обаче как влиза и цялото му семейство - майка му, леля му, братовчедите му, майката на Гери (приятелката му), брат й.. абе, схващате какво имам предвид - тогава ми става истински хубаво и топло. Много по-лесно се преследват мечти, когато имаш цяла тумба хора зад гърба си, който викат за теб.

Сашо можете да намерите във Facebook и в Youtube. 

Препоръчваме ви още:

Бързи пари

Деца свирят за деца

Тази статия от Mother.ly преведох в отговор на всички онези хора, които смятат, че децата не трябва да бъдат постоянно "на ръце", че нуждата им от физическа близост от страна на родителите им ги прави "разглезени" или "лоши". Истината е, че "разглезените" бебета са всъщност много щастливи, защото знаят, че винаги могат да разчитат на топлата прегръдка на мама и тати. И на баба. И на дядо. Какво по-хубаво има от това?

Колко често прегръщате децата си?

Повечето от нас живеят забързан, изпълнен със стрес живот и постоянно имат притеснения дали се спавят добре като родилите. Ясно е обаче, че едно от най-важните неща е да се спираме понякога, за да прегърнем децата си. През последните години редица проучвания посочват връзката между физическата привързаност в детството и здравето и щастието в последствие.

Според Child Trends, неправителствена организация съсредоточена върху проучвания за подобряването на живота на деца, подрастващи и техните семейства, науката подкрепя идеята, че топлината и физическата близост демонстрирани от родители към техните деца води до положителни резултати за цял живот.

По-високо самочувствие, по-добри академични резултати, по-високо ниво на комуникация между родители и техните деца, както и по-малко психологически и поведенчески проблеми, са някои от тях. От друга страна децата с по-студени и отдръпнати родители имат тенденцията да са с по-ниско самочувствие и да се чувстват изолирани, да бъдат враждебни, агресивни и асоциални.

През 2010 г. учени от Duke University Medical School откриват, че бебетата с привързани и внимателни майки порастват като по-щастливи, по-издръжливи и не толкова притеснителни възрастни. Проучването включва около 500 човека, които са проследени от ранна бебешка до 30-годишна възраст. Когато бебетата са били на 8-месечна възраст, психолозите извършват редица тестове и наблюдения върху развитието им. След това степенували нивото на привързаност и внимание на майките по петобална система от “негативно” до “екстравагантно”. Почти 10% от майките демонстрирали ниски нива на привързаност, 85% - нормални, а около 6% високи нива.

30 години по-късно, същите тези хора били интервюирани. Възрастните, чиито майки показали “екстравагантно” ниво на привързаност, имали много по-малка вероятност да се чувстват стресирани или притеснени. Вероятността да бъдат враждебни, да се чувстват стресирани в социална среда или да изпитват психологически проблеми също била по-малка.

Учените заключили, че хормонът окситоцин може би е отговорен за този резултат. Окситоцин е химикал в мозъка, който се отделя, когато човек чувства любов и привързаност. Помага на родителите да изграждат връзка с децата си, подпомагайки чувството на доверие и близост. Тази връзка на свой ред се отразява и на децата - карайки мозъка им да произвежда и използва окситоцин, за да чувства позитивни емоции.

През 2013 г. проучване на UCLA открива, че безусловната любов на родителите може да накара децата да се чувстват по-щастливи и спокойни. Това се случва, защото мозъкът им физически се променя вследствие от демонстрираната привързаност. От друга страна тормозът в детството и липсата на привързаност въздейства на децата и физически, и умствено. Това може да доведе до какви ли не здравословни и емоционални проблеми през целия им живот. Най-интересното е, че учените смятат, че родителската обич и привързаност може да защити децата от стрес по време на детството.

През 2015 г. проучване на University of Notre Dame показва, че децата, които често получават физически грижи и топлина от родителите си, са по-щастливи като възрастни. Повече от 600 възрастни са интервюирани за начина, по който са отгледани, включително колко физически грижи са получавали. Възрастните, които отговарят, че са били много прегръщани, демонстрират по-ниски нива на депресия и тревожност, както и по-високи на съчувствие. Тези, които отговарят, че не са получавали много физически грижи, демонстрират повече проблеми с емоционалното здраве, имат тенденция да са по-притеснителни в социална среда и се затрудяват да влизат в положение на другите хора.

Учените също така проучват и ползите от контакта кожа до кожа при бебетата. Този контакт между майка и дете най-вече успокоява бебетата, така че те плачат по-малко и спят по-добре. Също така помага на мозъчното развитие. Според статия на Scientific American, децата, които порастват в домове, демонстрират по-високи нива на хормона кортизол от тези, отгледани от родителите си. Учените вярват, че това е резултат от липсата на физическа близост.

Редица проучвания върху ефекта от масажите показват ползите, които те имат върху намаляването на тревожността у децата. Масажите също така са добър начин родителите да се сближат с децата си не само физически, но и емоционално. Още от ранна бебешка възраст родителите могат да започнат да правят масажи. Проучванията показват, че деца и родители, които често са масажирани, демонстрират по-ниски нива на тревожност в академична и болнична среда, както и в други стресови ситуации.

Как да се прегръщаме повече?

От момента, в който доведете бебето си вкъщи, го прегръщайте, дръжте и полюшвайте на ръце. Прекарвайте колкото се може повече от тези специални моменти заедно, така че неговата кожа да докосва вашата.

С напредването на възрастта можете да включвате различни забавни дейности като танци.

Напомняйте си да се прегръщате всеки ден. Във филма "Тролчетата" малките същества имаха часовници с аларми, които се включват на всеки час, за да им напомнят да се гушкат. Ако имате нужда от напомняне, защо не… Или пък се уверете, че прегръщате децата си в определени моменти от деня - преди да тръгнат за училище, когато се приберат, преди да си легнат.

Друга интересна идея е да използвате физическата близост дори когато се карате на децата си. Докато им обяснявате къде са сбъркали, сложете ръце на раменете им и ги прегърнете, когато приключите разговора, за да знаят, че въпреки че не сте доволни от поведението им, ги обичате.
Ако детето ви удари някой друг, прегърнете го и му обяснете, че прегръдките са много по-хубави от ударите.

Внимавайте обаче да не прекалявате и да не ги задушавате. Уважавайте комфорта им и личното им пространство и имайте предвид, че ще се променят с възрастта.

Прочетохте ли 

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?