Автор: Мария Пеева

Наскоро една съвсем млада и много притеснена майка сподели с мен, че най-голямата й тревога е дали ще успее да възпита правилно детето си. “Постоянно мисля за това”, ми каза тя, докато подрусваше лекичко нищо неподозиращия пухкав, синеок и неприлично сладък "извор на безпокойство" в слинга му. “Изчела съм десетки книги по темата. Дори за боледуването не се притеснявам толкова, знам, че всички деца минават през периода с вируси и инфекции. Но пустото му възпитание… Толкова си противоречат всички теории, че вече не знам коя е най-добрата. Моля те, кажи ми според теб кое е най-важното, което трябва да направим за възпитанието на детето?”

- О, веднага ще ти кажа. - й отговорих без грам колебание. - Според мен най-важното във възпитанието на децата е да ги научим да държат правилно ножа и вилицата. 

Този отговор толкова я изуми, че чак спря да подскача, при което младежът гръмко изпищя, недоволен, че вече не го подрусват. Майката заподскача отново, детето млъкна, а тя ме попита:

- Майтапиш се с мен, нали? Не може това да е най-важното. Със сигурност има куп други умения и качества, които трябва да възпитаме у детето. Например… умението да оцелява. Децата са толкова безпомощни. Непременно трябва да ги научим да оцеляват.

- Наистина ли мислиш, че са безпомощни? Ето, виж например твоето малко момченце. Още няма и годинка, не може да ходи, не може да се храни само, да се хигиенизира. Но е толкова безумно сладко, така ти е грабнало сърцето, не само твоето, но и на баща си, и на цялото ви семейство, че вие сте готови на всичко, за да се грижите за него по най-добрия възможен начин. Детето си е дошло на този свят с пълен пакет за оцеляване и в момента използва само малка част от него - умението да бъде мил, сладък и беззащитен. Дори непознатата жена в парка протяга ръце да му помогне, за да не падне, когато прохожда. Това е много полезно умение, не мислиш ли?

Майката се засмя и продължи да си мисли, че се шегувам с нея, а малкият заспа и ние млъкнахме, за да не нарушим спокойствието му. Но тъй като темата продължи да ме човърка, седнах и направих списък на всички качества и умения на малкото дете, които винаги са ме изпълвали с възхищение.

Детето е любознателно.

То чупи играчките си и бърка в контактите, и “чете” книжките, и тича из парка, и ровичка в мравуняци, и гони пеперуди, защото иска да знае всичко и да опознава света. То гори от желание да учи. Единственото, което се иска от нас, е вместо да убием този копнеж към знания и умения, да го стимулираме. Но дори и с това често не се справяме.

Детето е прощаващо.

Един ден най-добрият му приятел ще го удари, а то ще дойде да плаче горко на рамото ви. Душата ви ще се къса за него и направо ще намразите чуждото дете, задето му е причинило толкова болка. А на следващия ден вашето хлапе ще го доведе у дома и ще очаква да го посрещнете и да му приготвите какао и курабийки, защото то вече му е простило и никак не може да разбере защо вие все още помните вчерашната история. Много просто - защото някъде по пътя вие сте изгубили умението да прощавате. А то го владее до съвършенство.

Детето е безкористно.

То спасява животинки от улицата, дава си последната паричка на просяка и купува кифла на дете от другия клас, което си е изгубило парите, без да очаква нищо в замяна. Колко от нас могат да се похвалят с безкористна доброта? За съжаление и това е от уменията, които обикновено губим и се налага съвсем осъзнато да ги възпитаваме отново в себе си. Най-малкото, за да се чувстваме добре със собствената си съвест.

Детето знае какво иска.

То умее да казва “не” и “да”, като се съобразява със своите потребности, а не с чуждите очаквания към него. Опитайте се да накарате едно дете да яде, когато не е гладно; да спи, когато му се играе; да се навлече, когато не му е студено. То ще ви каже, че не иска и ще се съпротивлява. А ние ще го накараме насила и най-вероятно ще направим първата стъпка към “пречупването му”, заради което някой ден, също като нас, ще му се наложи да посещава психолози, за да разбере какво всъщност иска.

Детето вярва в себе си.

То не се притеснява да опитва нови неща. Когато не му се получат, опитва отново и отново, защото иска да се научи. Намира собствените си граници и точния момент за всичко. В него няма неувереност, то не се плаши от мнението на околните и не се съобразява с него. Само вижте как едно дете прохожда. Ако падне и се удари лошо, то ще изчака известно време, докато почувства, че е достатъчно силно и ще опита отново. Как ми се иска да имах детската увереност, че мога всичко и детската сила да следвам мечтите си. Хората, които са съхранили детската вяра в себе си, са тези, за чиито постижения четем и им се възхищаваме. А някога ние също сме я притежавали.

Детето приема хората каквито са.

В каквато и среда да попадне едно тригодишно дете, то няма да има никакъв проблем да се заиграе с децата около себе си - независимо, че може да са различни от него по всякакви начини. За детето няма никакво значение дали приятелчетата му на детската площадка са слаби или дебели, дали са с неговия цвят на кожата, дали имат очила или говорят правилно, дали изобщо могат да ходят или говорят. За него ще има значение само едно - дали се чувства добре с тях. То ще ги съди според делата им, единственият правилен начин да си създаваме преценка за хората. Още едно умение, което много от нас бързо изгубват. Светът щеше да е далеч по-приятно място за живеене, ако го бяхме запазили.

Детето умее да обича безусловно.

То не се опитва да променя хората, които обича, не му е нужно да ги прави по-съвършени отколкото са, няма претенции към тях. За него те вече са идеални. Сигурно е прекрасно да живееш с човек, който не се опитва да те променя и просто те обожава какъвто си. Всъщност ние всички живеем с такива хора - това са собствените ни деца. Разбира се, ние също ги обожаваме, но това не ни спира постоянно да се опитваме да ги променяме и да ги правим още по-добри. Все едно вече не са толкова прекрасни.

Детето умее да се чувства щастливо.

Всяко малко нещо може да го изпълни с безмерна радост. Един балон, едно камъче, един час в парка, целувката на мама. Светът на детето е щастлив. Не защото не му се случват тъжни неща, а защото детската психика има ресурсите да ги приеме, обработи и сложи на правилните им места. Няма по-мъдри философи от децата. Бащата на познато момченце почина след тежко боледуване. Когато синът ми го доведе вкъщи скоро след тази ужасна загуба, за миг се почудих какво да му кажа, как да изразя съболезнованията си към толкова малко човече.

- Много съжалявам за татко ти. - казах в крайна сметка. Не успях да измисля нищо по-подходящо за дете. Какво ли можех да кажа всъщност, което да помогне в такъв случай.

- О, да, той почина. - каза момченцето. - Повече няма да можем да си играем заедно.

- Сигурно ти е много тъжно. - отговорих. Струваше ми се недостатъчно само да кимна.

- Да, тъжно ми е. Но поне доста си поиграхме преди да се разболее. Научи ме да ловя риба и да си пиша името. Освен това накрая беше много болен и даже малко му се сърдех, че вече не иска да си играе с мен. По-добре да си почива, отколкото да е толкова болен.

Това малко хлапенце беше приело съдбата по единствения възможен начин, който да съхрани психиката му. И най-вероятно дори е помогнало на майка си повече от всичките й приятели, които (като мен) се чудят какво да й кажат, за да я утешат.

И колкото повече си мисля, май наистина остават само ножа и вилицата. А ако ще възпитаваме някого, по-добре да започнем от себе си. Защото ние, възрастните, сме поизгубили всички тези прекрасни умения по пътя. Може би ако успеем да си ги върнем, личният ни пример няма да ги заличи и в нашите деца. Те ще продължат да слушат вътрешния си глас, а ако понякога чуват и нашия, той ще им казва само две думи, най-важните.

Обичам те.

Прочетохте ли: 

7 въпроса, които децата мразят

Да се научим да ги слушаме