Автор: ИнаЗарева
Из ъглите на отминалите празници наизскочиха прашни, весели, сочни, сърбящи или откровено болезнени семейни истории. Затъркаляха се по пътищата си, размесиха се едни с други, а четящите ги се чудиха защо плачат, когато е смешно и се смеят, когато е тъжно.
Обаче има едни други истории, които се замесват не на празници, а само в делниците. Те са от многоцветно, многолистно, много-много-много всякакво тесто и разказват за един друг вид семейства – тези, които се раждат там, където работим. Защото там, където работим, изтича толкова много време от живота ни, колкото не можем и да си мечтаем да прекараме с истинските си семейства и с приятелите си.
От ден на ден, от час на час, завиваме едни мънички, рошави гнезда в тези си работни места, дето уж хич не ги харесваме и нямаме търпение да си тръгнем от тях, и нямаме спиране да говорим колко неща им куцат и стенат. Обаче малко по малко се попренасяме нататък все с по нещичко – тук цвете, там снимчица, шалче, ябълките на ...
Автор: ИнаЗарева
За нас празниците не са това, което са. Все някой е на работа, все някой е болен, все нещо се случва. Дните, в които нормалните хора спят до късно, плуват в басейни, карат ски, пият и се забавляват за нас са толкова свиреп Сървайвър, сякаш самият дявол го е продуцирал. Дявол не дявол, аз пък съм козирог. Реших, че тази година няма да е така и толкоз! Разбира се, че съпругът ми беше ангажиран навръх всички празници, разбира се, че аз работих и по нощите, разбира се, че се случиха куп дребни неприятни неща, но аз като същинска Лара Крофт разсичах прокобата над всички празници и смело планирах семейната почивка.
Още при опитите за резервация, ентусиазмът ми малко се понапука, когато всички хотели в околовръст бяха заети от месеци и само в един се намери една-единствена стая. За всички ни. Само една стая! Какво пък – приключение! - казах си и се втурнах презглава към мечтаната ваканция.
Ден първи от отпуската ми. Аз съм сама вкъщи! Сама съм! Е с кучето, но то почти винаги ...
Автор: ИнаЗарева
Човекът без семейство не може да живей... ...Ако се нуждаеш от храна и вкусна пита От дрехи, шапки и шоколад... ...Човекът със семейство не ще умре от глад
Така се пее в една детска песничка, която редовно слушаме на дълъг път. Синът ми с особен ентусиазъм набляга точно на тази част с шоколада - като искате да сме семейство, задължителното осигуряване на тази благинка се подразбира.
Според дъщеря ми семейството е длъжно да осигури преди всичко лично пространство – колкото повече, толкова повече. Най-добре херметически затворена стая, но като няма и банята върши същата работа – в нея се чете, говори и чати, гримира, танцува, пее. Не е нужно да се тропа на всеки два часа и половина. Все някога ще излезе оттам, колкото да си вземе хавлията и да влезе обратно.
Според съпруга ми семейството не само е най-важното, но е най-добре да е като извадено от фентъзи роман - всички са щастливи, доволни, спокойни. И никой никога не крещи, не се кара, не ...
Автор: ИнаЗарева
Затова е всичко. И бързането, и умората, и суетенето. Като и при всяко раждане, знаете как е. Някои се радват, други имат колики, трети обвиняват, че не виждаме, каквото трябва да видим и не празнуваме, каквото трябва да празнуваме.
А то е простичко. Празнуваме радостта. Тя е единственото мерило за отношението ни към живота. Ако я има – всичко е наред. Обаче, ако и в най-светлия празник позволим на нещо да я помрачи значи имаме сериозен проблем - забравили сме да се радваме. А радостта е всичко, което се иска от нас.
Радостта от всяко новородено дете.
Радостта от преодолените трудности.
Радостта от различието или въпреки него.
Радостта от неизвестното.
Радостта от това, че те има.
Радостта от обичането.
Радостта от смаляването и смиряването.
Радостта от обожествяването.
Радостта от спокойствието.
Радостта от семейството, колкото и странно да е то.
Радостта от смелостта, въпреки опасностите.
Радостта от вярата.
Радостта прави ...
Автор: ИнаЗарева
Хайде да не се заблуждаваме повече! Да забравим изкуствения позитивизъм, да приберем напомпаното до пръскане въодушевление, да скрием замръзналите в гримаса усмивки и да оставим левия си клепач да трепти на воля. Декември е най-най-най-ужасният месец от цялата година! Всичко е натъпкано в него до пръсване! До втрисане! До непосилна, за всеки нормален човек, умора!
Във всяка фирма работата е като за последно. Все едно от януари няма да има нито едно бюро, нито един пукнат кламер, нито един изписан с велики стратегии лист. През носа ни излизат всички почивки, ваканции, уикенди, дори и подарените или набутаните почивни дни между декемврийските празници. Влачим се с отчети, одити, планове, бюджети, обучения. Влачим си и неизменния зимен грип. Никакъв болничен точно сега! И да сме мъртви, пак сме на работа.
Детската градина и училището! Ама разбира се! Какви майки сме изобщо, ако не изпечем 7 тави сладки за училищния базар, не отидем на поне три от коледните тържества ...
Автор: ИнаЗарева
Моето детство се побира цялото в шепите на фея-вълшебница, която и до днес поръсва чудеса с топлите си ръце, но дълбоко в пазвата си пази и няколко не толкова прекрасни и достойни за гордост случки.
До Нова Година оставаше по-малко от месец. Тогава нямаше Коледа, а само Бъдни вечер, която моята баба много тайно и много съкровено спазваше. Аз пък чаках Дядо Мраз с вечно подути като накиснат ошав сливици и гърло, увито в поредния лековит компрес. Търпях ги тия компреси, как да не ги търпях! Алтернативата беше да ме накарат да отворя широко уста и през хартиена фуния да издухат нишадър вътре. Никога няма да мога да опиша ужасния горчив и парещ вулкан, който избухваше в мен след тази манипулация. Ще кажа само, че вероятно да се целува ауспух е далеч по-приятно.
Та ходих си аз с чалми на гърлото, повтарях някакви стихотворения с дрезгав глас и без да мога да казвам още „р“, от което те звучаха изключително комично. Но аз упорито се опитвах да се представя в най-добрата ...
Автор: ИнаЗарева
- Алоо, Танеее, чуваш ли ма? - Донке, ти ли си? Чувам, чувам. - Немаше те сутринта и рекох да провера как си. - Ааа, добре съм. Много съм добре. Децата дойдоа. - Ееее, щастливка си сега. Айде радвай им се, аз ще река на останалите да те не мислат. - Да сме живи до другата събота, ша са видим.
Танка натисна продължително копчето на жисиема, както наричаше мобилния си телефон. Пръстите ѝ, обезформени от артрита, трудно боравеха с малкото устройство, но тя упорстваше и с гордост демонстрираше колко добре се справя:
- Децата ми се обаждат, как няма да се науча!
Синът, дъщерята, внуците и дори вече правнучетата действително се обаждаха всеки ден – да се уверят, че е добре, да я развеселят с весела случка, да споделят неприятност или успех. Насищаха дните ѝ с вкус и аромат, и макар рецепторите вече да не ѝ служеха, както преди, самотата се настаняваше само нощем. Вечеряше рано, отброяваше грижливо шепата лекарства, изпиваше ги с вода от лековития извор на хълма, дето ...
Автор: ИнаЗарева
Мъдрите му очи пронизват най-дълбокото на дълбокото.
Усмивката разплисква всяка скалиста сериозност.
Лицето му едва удържа хлапашкото под мъжкото.
Ръцете му са пера в мускулест обков.
Неговият ден е изпълнен с битки - катерят се възвишения, излитат ракети и се приземяват космоси, спасяват се русалки и се опитомяват страшилища, плува се в океани, оцелява се от бури, преодоляват се пустини, лекуват се рани.
Животът е арена, сънят му е пристан.
Той ходи винаги въоръжен със себе си – готов да защити, да се заяви, да устои, да победи.
Сражава се смело, през смях и сълзи, до пълно изтощение или до кръв.
По залез подлага мъжкото си рамо, за да ти разкаже за победите. Да види гордостта в очите ти. Да чуе смеха или укора ти. Да ти подари спокойствието, което чакаш от изгрева насам. Да усетиш как бурните вени се отпускат в прегръдката ти, как непокорният перчем притихва усмирен, как мислите укротяват галопа си.
Не можеш да не бъдеш силна и твърда. Не можеш ...
Автор: ИнаЗарева
На мама глупачето!
На тате прасенцето!
Ама много си смотан, бе моето момче, едно изречение два часа го пишеш.
Не ставаш за отбора, много си бавен.
Бегай бе, с тая ракла. Като ти купят айфон, тогава ще те включим.
Забрави тая работа. Талант се иска тука, не занаятчийство.
Много си смотан, бе! От всички мъже ти си най-смотания.
Етикетите ни обвиват като паяжини още от раждането. Покриват цялото ни тяло, вплитат се в гените, бавно задушават талантите и дарбите, сковават мечтите и обезцветяват радостите. Няма шанс за измъкване, защото те са ни залепени не от враговете, а от хората, които най-много обичаме. От хората, на които безусловно вярваме.
Всеки наш успех е пробив в паяжината. Всеки наш порив е въпреки нея. Всяка наша мечта се отскубва с мъка от нишките неувереност. Колкото е останало след схватката - сбъдва се. Ако се струпат много сбъдвания, се раждат дори крила. Тогава паяжината обезумява и като отровен бръшлян ги поглъща в себе си, докато не заприличат ...
Автор: ИнаЗарева
Събуди се много рано. Децата спяха, а той и кучето прохъркваха в смешен синхрон. Обичаше да е будна точно през това време, когато нощта все още мързеливо се протяга, а денят нетърпеливо приижда. Застава с чаша силно кафе в опасаната във френски прозорци дневна и се чувства по средата на два свята. Срещу нея се изтягат върховете на планината, вдясно е все още пълен мрак, а вляво изгревът оцветява небето в стерилно розово, за да се роди слънцето. Тя все още може да избере да се върне в уютната спалня и да потъне в тъмни сънища или да се събуди напълно и да замеси деня с ръцете си. Твърдото кафе се оказва по-изкусително от топлото легло и тя изпраща последните щрихи от нощта и останалата в недоумение закъсняла луна. Взима апарата си и снима. Екранът му, запечатвал форми и цветове, попивал настроения и емоции, покорно запаметява и днешния миг.
25 години. Заедно. Тя и той.
Звучи неприлично старомодно в този свят на динамични връзки, на любов в емотикони и на онлайн ...
Автор: ИнаЗарева
Кой е най-големият недъг на всеки нормален мъж? Разбира се, че липсата на достатъчно романтичност и галантност. Колко е "достатъчно" все още никой не знае, защото жените имат дарбата да споделят една с друга. Таня може да е на седмото небе, защото мъжът ѝ я разходил до морето за уикенда, но когато разбере, че мъжът на Петя я е завел в далечна планинска хижа, а над тях е прелетял планер с надпис: „Петя, обичам те!“, седмото небе автоматично се превръща в седмия кръг на Ада.
Затова всяка уважаваща себе си майка на син с нетърпение чака първите любовни трепети, за да реализира мисията на живота си, наречена „Сътворяване на идеалния мъж“. Че го е родила перфектен – ясно. Че по-хубав, умен, чаровен и мъжествен от него няма – всички го виждат. Но че е взел някои недъзи от баща си и мъжете по принцип, никой не трябва да разбира и за ликвидирането им са нужни спешни мерки.
Класът е втори, годините са 8, момичето не просто случайно се е оказало красавицата на класа – тя е ...
Автор: ИнаЗарева
Цели 81% от българите смятат, че жената трябва да е домакиня. Разбирате ли – трябва! Независимо колко способна, талантлива, мечтаеща, успяваща, креативна, образована, квалифицирана е тази жена, тя трябва да е домакиня! Домакинстването е различно от това да приготвиш ухаеща на любов и отмиваща умората гозба. Домакинстването не е да шиеш цяла нощ костюм на кокиче за тържеството в детската градина. Домакинстването не е да грабнеш костюма на съпруга си и да ходиш с него по магазините да му купиш нов за важно събитие, защото той няма време. Домакинстването не е да изчистиш кучешките косми и детските играчки от дневната така, че да се откроят предимно розите във вазата. Не, домакинстването не е тази грижа, предизвикана само от любов и желание да зарадваш другия. То е онова пренебрежително „нареждане” – „Глей си там кухнята и не ми се меси!”; „Пак закъсняваш с яденето!”; „Защо не си ми изгладила ризата?”, „Разкарай го това дете оттук, искам да спя!” В това „домакинстване” майките ...
Автор: ИнаЗарева
Преди живееха отсреща. Бяха само двамата, само млади и само влюбени. Имаха: една котка, едно легло, два стола, един шкаф, едно котлонче, един куфар дрехи, една тенджера, четири порцеланови чинии, малко прибори, много книги и съвсем нищожно пространство в таванската стаичка. Редуваха лекциите с работа на смени и понякога дори не се засичаха, ами общуваха с бележки:
„Моля те, моля те, да се наспиш! Аз не съм ял, за да има храна за тази вечер. Затова не чисти, не готви, нищо не прави, само си почини! Обичам те!“
„Щом ти няма да ядеш и аз няма! Напазарувах и сготвих. И купих цигари. И те обичам!“
„Взех тъпия изпит с 6 само заради теб. Обичам те!“
„Повишават ме в работата, ще черпя довечера. Обичам те!“
Вечерите им заедно бяха обвити в евтин цигарен дим, пулсираща китара, родени в тъмното стихове и големи пакети с мечти, които грижливо подреждаха един върху друг, чааак до ръба на малкия, скосен таван.
Обаче невинаги беше само така. Тя беше бурна, мнителна ...
Автор: ИнаЗарева
Когато дъщеря ми започна да чете „Под игото“ сериозно се затрудни. Тя, която прочита почти всичко за една нощ, се препъна във времето, в думите и буквално в прага на онази вече така далечна за нея България. В продължение на седмица, питайки за значението на този или онзи израз я беше преполовила, когато случайно или не, се озовахме на почивка край Батак и още първия ден се запътихме към църквата и музея. Имах смътни спомени от първото си посещение като ученичка и не очаквах кой знае какъв ефект, по-скоро се почувствах длъжна да не пропусна подобно съвпадение.
Децата реагираха толкова силно емоционално на видяното и чутото, че започнах да се обвинявам, че съм им го причинила. Изведнъж техният удобен, технологично улеснен и защитен свят бе изгубил очертанията си, бе приел щрихите от едно време, в което най-големият лукс не е да имаш айфон, а да останеш жив.
Дъщеря ми прочете останалата половина от „Под игото“ до сутринта и ме помоли повече никога да не ходим в ...
Автор: ИнаЗарева
Задъхваща се от студ вечер. Намигащи автомобили, премрежени светофари, уморени релси и потъмнели хора. Годината е 1998. Призраците на отминалите гладни зими и тежки кризи тягостно се скитат наоколо. Повечето хора все още са далече от нормалния начин на живот и това е изписано на лицата им. Улиците се напрягат под тежестта на мрака и потръпват от ноемврийските градуси.
Само на една трамвайна спирка цари контрастно оживление. Симпатична група студенти са се отправили към нечий купон и разговарят така разпалено, като че се топлят от думите си.
- Дано има някаква храна, че не съм ял от вчера – казва през пресилен смях високо и много слабо момче.
- Ти пък! Защо не дойде с нас в стола? Натегач – да не изпуснеш упражненията, нали?! – смее се русо момче.
- Ти гледай пак да не напиеш Вяра, че аз трябва да я мъкна до квартирата – връща му го дългучът.
- Вяра не само вече не пие, ами и не говори с такива като вас! – тръсва дълги коси красивото момиче.
- Хайде, ...
Автор: ИнаЗарева
- Ще стигнем бързо – увери ме таксиметровият шофьор и потегли.
Не обичам да закъснявам, а задръстванията стават все по-непредвидимо кошмарни. Единствената утеха е, че шофьорът също не обича да виси по светофари и ще заобиколим дългите редици коли. Разпръснала съм документи на цялата задна седалка, за да ги прегледам и подредя за последно. Още едно предимство да не шофирам в момента.
Телефонът на таксиджията звъни, той си извинява, че трябва да вдигне:
- Колегата. Цяла сутрин го издирвам.
Разговорът е кратък, но привлича вниманието ми:
- Пак ли, бе пич? Айде стегни се вече! Добре, ще взема и другата смяна, ама не може така.
Не знам дали любопитството ми се е изписало на лицето, но таксиджията поклаща глава, поглежда ме в огледалото и през смях, но и със неприкрито състрадание ми казва:
- Жена му го бие.
Не успявам да сдържа смеха си:
- Така ли се измъква от работа?
- Не, наистина го бие – вече със сериозен тон говори мъжът - В началото се криеше, ...
Автор: ИнаЗарева
Измъчвайте го
Правете се на недостъпна, както ви е учила баба ви. Ако баба ви е била пич и си е живяла живота, то Джейн Остин е вашият човек. Действайте!
Изпробвайте го
- Искам да носиш розовата риза, която ти купих!
- Ризата е прекрасна, но розовото не е моят цвят.
- Ако ме обичаш, ще я сложиш заради мен!
- Заради теб бих отишъл бос до Якутск и бих се борил с мечка, далеч по-добре от Леонардо.
- Ето! А една розова ризка не би облякъл.
Завеса.
Мрънкайте му
Непрекъснато и за всичко. Недоволството е основна движеща сила във всяка връзка. Изстрелва ви изключително далече. И предимно в различни посоки.
Омаловажавайте го
Всичко, което прави той е нищожно, в сравнение с направеното от вас. Спасил ви е от токов удар, отравяне, удавяне, фалит или разярен шофьор, на който сте отнели предимството? Голяма работа! Нищо не може да се сравни със страданието от един антицелулитен масаж.
Съскайте
Като започнем от „сссссвеки”, минем през ...
Автор: ИнаЗарева
Само месец след рождения си ден Мила престана да се усмихва. Големи планове имаше за тези свои така важни 10 години – тежки като триетажна торта, лъскави като станиол на шоколад и обли като голям, червен бонбон. А ето че сега домът на Мила е застинал, всички са поели силно дъх, затаили са го и никой не смее да издиша. Очите на майка ѝ са станали едни широки и трептят, както когато гледа страшен филм и се крие в рамото на баща ѝ. Обаче сега не се крие никъде, защото таткото на Мила е станал така прегърбен, че раменете му почти не се виждат и изглежда толкова крехък и прозрачен, сякаш всеки миг ще се разпръсне на хиляди малки стъкълца.
Мила не смее да говори, да пита, да диша. Само чува откъслечни шепоти, думи, изречени наполовина и едно много страшно, много плашещо ридаене без глас. Гушва ги, очите им са сухи, но Мила чува как сърцата им се разкъсват от плач. Няма го онова бързо тупкане, което усещаше у двамата, когато я притиснат между себе си или когато се гъделичкат ...
Автор: ИнаЗарева
Кварталният парк бълбука от звуци – детски смях, настойчиво и протяжно „Мамо“, окуражаващи възгласи на бащи, гладни бебета, нетърпеливи кучета, мелодии от детски играчки – същинска отвара от шумове на ексцентричен вълшебник. Пръснатите по пейките майки разпалено обсъждат всичко от ежедневието си – от съдържанието в хладилниците им, до съдържанието в памперсите на бебетата им.
По-големите деца геройски преодоляват препятствия с колелета, ролери и тротинетки и крещят победоносно от онзи ръб на страха и любопитството, на който само едно дете може да се задържи задълго.
Бащите с нескрита гордост гледат хлапетата си, подсмихват се, слушайки детайлните разкази на жените си и бавно се оттеглят на по-интересни разговори за коли, фитнес и служебни казуси.
Сградите наоколо, олекнали от хора, жонглират с последните слънчеви лъчи и превръщат парка в голям, пъстър калейдоскоп. Настъпва онази особена въздъхнала част от деня, в която повечето и по-неприятната част от него ...
Автор: ИнаЗарева
Знаете ли откъде е произлязъл степ танцът? От опашката пред тоалетната на десетчленното семейство Смит.
Броят танцуващи вкъщи е по–малък, но процентът на успеваемост да се добера до заветното уединение е почти същият. Ставам в 5, за да изпреваря дъщеря си и нейното 40-минутното соло под душа. Баща й пусна брада, за да пести време от бръснене, а синът ни търси упорито бебешкото си гърне.
Вечер надпреварата по стълбите е зрелищна. Съседите правят залози и ни подаряват пантофи с метални подметки, за да се чуват танците ни. Синът ми не може да си измие зъбите, преди да подреди всичките си 78 колички в дълга редица по плочките. „Нали ще ме глобят, ако не са паркирани правилно, бе мамо!“ Сестра му реше косата си по 99 пъти във всяка посока, но понеже математиката не е силната ѝ страна, непрекъснато бърка бройката и започва отначало. Ние двамата танцуваме все по-страстно в коридора.
Когато ни дойдат гости, за достъпа до тоалетната се разиграва томбола. Загубилият ...