Автор: Ина Зарева

Моето детство се побира цялото в шепите на фея-вълшебница, която и до днес поръсва чудеса с топлите си ръце, но дълбоко в пазвата си пази и няколко не толкова прекрасни и достойни за гордост случки.

До Нова Година оставаше по-малко от месец. Тогава нямаше Коледа, а само Бъдни вечер, която моята баба много тайно и много съкровено спазваше. Аз пък чаках Дядо Мраз с вечно подути като накиснат ошав сливици и гърло, увито в поредния лековит компрес. Търпях ги тия компреси, как да не ги търпях! Алтернативата беше да ме накарат да отворя широко уста и през хартиена фуния да издухат нишадър вътре. Никога няма да мога да опиша ужасния горчив и парещ вулкан, който избухваше в мен след тази манипулация. Ще кажа само, че вероятно да се целува ауспух е далеч по-приятно.

Та ходих си аз с чалми на гърлото, повтарях някакви стихотворения с дрезгав глас и без да мога да казвам още „р“, от което те звучаха изключително комично. Но аз упорито се опитвах да се представя в най-добрата си светлина пред дядото с подаръците, че да ми даде каквото и да е, само не и кукла. Нямаше тогава никакви писма с желания, никакви 5 лева. Къде ти ще си избираш подарък – каквото са докарали в универсалния магазин, това. А това най-често бяха едни кошмарно големи, грозни кукли с очи, чиито клепки се затваряха със звук, който после, убедена съм, са включили във всички филми на ужасите. Като заскърцат ония ми ти клепки, като заграчи грозно зловещо „мама“ тази ми ти кукла и ти идва да избягаш с писъци и да прегърнеш Торбалан, Баба Яга и всички ужасии взети заедно, само и само да се отървеш от нея.

Сигурно затова никога не съм го обичала този Дядо Мраз. Пък и в детската градина ме наказаха заради него, защото под брадата разпознах приятелката на мама и като си взимах поредната кукла – страшилище, казах:

- Благодаря, лельо Таня!

Ми какво да направя, като беше тя?!

Но най-хубавото на Нова година бяха бананите и портокалите. За тях имаше едни записвания месеци по-рано, едни опашки, едно чакане. Веднъж баба ме остави вкъщи сама и отиде да си чака реда в магазина. На обяд излезе, а до вечерта я нямаше. Аз съм се заключила, както ме е инструктирала, слагала съм много внимателно дърва в печката, чакала съм я, чакала, но пак съм вдигнала температура и съм заспала. Тя се прибрала по тъмно – тропала, викала, удряла по прозорците на къщата. Нищо. Изобщо не съм я чула. Три часа е стояла на смразяващия декемврийски студ, докато избута ключа от ключалката и после лежешком го издърпа през процепа на вратата, за да отключи отвън. На другия ден и двете бяхме толкова болни, че никакви бананите не можехме да погледнем.

По онези времена често чувах за някакъв показен магазин. Звучеше ми като най-страшното мъчение на всички времена – да ти покажат нещо вкусно, но да не можеш да си го купиш, а само да го видиш и да си тръгнеш. Ако не беше баба да се записва и да се реди на тия опашки, кой знае как само щях да гледам бананите на витрината.

След бананите, най-любими ми бяха ягодите. В градината си баба имаше няколко лехи, които пазеше най-грижливо от всичко. Когато усилията ѝ биваха възнаградени, идваше усмихната с шепи, потънали в цвят и аромат като на нищо друго на света. И наистина – съвсем научно доказано е, че вкусът на ягодата е практически неповторим в изкуствени условия. Та идваше моята приказна баба с този още по-приказен и неповторим вкус в ръцете си, пълнеше ми купичката, а останалите отделяше за сладко и компот. Бяха като на показен магазин в мазето тези сладка и компоти – показваше ги с гордост, а после ги прибираше и вадеше само в много специални случаи. Но на мен те скоро много ми опротивяха – започнаха да ги вадят все по-често и да слагат в тях течния аналгин, който иначе не исках изобщо да пия, през честите ми боледувания и много високите температури, които вдигах.

Мечтаех си за пресни ягоди през зимата, така както бананите. Не може ли и тях да носят от топлите страни? Или тоя серсемин Дядо ти Мраз, вместо поредната хорър героиня да ми донесе една ягода някой път?! Ще му се не видят и стихотворенията дето му ги уча.

И той взе, че я донесе. Ягода се казваше съседката, която заживя под наем в къщата до нашата. Ягода имаше италианска страст, френска изтънченост, източна красота и сочност, колкото ягодите по целия свят. Всяка сутрин пускаше някоя плоча на големия си грамофон, отваряше прозорците и аз танцувах ли танцувах, тя се смееше ли смееше, а смехът ѝ залепваше по всичко като гъсто, ароматно сладко от ягоди.

Та по-малко и от месец преди Нова година, Ягода дойде вкъщи с молба баба ми да ѝ ушие нова рокля. Баба шиеше само на мен, на себе си и на някои най-добри свои приятелки, но като погледна сияещите ми очи, се усмихна и се съгласи.

Навън беше много студено, аз пак бях болна и отново чакахме да докарат банани. Но тази вечер, малката кухничка на баба изведнъж се разшири, стопли се, озари се и се изпълни с истински аромат на ягоди. Ягода поръси звънък смях наоколо, разтърси дългите си букли и с фини движения заобяснява основните елементи на бъдещата си рокля. След това елегантно съблече полата и блузата, които носеше, и остана по копринения си ягодово-червен комбинезон.

Парфюмът и ароматът на името ѝ изпълниха стаята. Сладостта слепваше въздуха и буквално можеше да се докосне. Алени петна затанцуваха пред погледа ми. Музиката от големия грамофон зазвуча в главата ми и пред очите ми затанцуваха изкусителните плодове. Чувствах се толкова опиянена, като че живея в средата на огромен бонбон с ягодов пълнеж. Можех да видя гъстия сок да се стича по стените на стаята, хрупкавия шоколад да се ръси от тавана и твърдата основа да омеква под краката ми. Баба стриктно отмерваше дължини и широчини със зеления метър, който опасвайки червените облости приличаше досущ на ягодово стебло. Внезапно се надигнах от мястото си, приближих се до прекрасната Ягода и с все сила захапах сочния ѝ червен хълбок.

В този момент намразих комбинезоните повече и от нишадъра.

Препоръваме ви още:

Коледата на Донка

Късметлийската ваза

Коледна баклава