Автор: Мария Пеева

Първото ми запознанство с бездомните котки стана в дома на баба, която ме отглеждаше чак до предучилищна възраст - тя имаше огромен двор, който две-три улични котки си бяха заплюли за лична територия. С невежа детска жестокост мачках пухкавите животинки, обличах ги с кукленски рокли, разхождах ги в количка и ги превръщах в неволни съучастници в детските си игри, а те кротко ме търпяха и вероятно ме обичаха по своему. А аз им се отплащах, като им наливах мляко в купичките от детския сервиз.

Когато станах ученичка и заживяхме в апартамент, мама не позволяваше дума да се издума за домашно животинче. В крайна сметка обаче се сдобихме с едно новородено улично коте. Намерих го мяукащо едва-едва под паркирана кола, цялото охлузено и в кръв. Помня, че го хранехме с капкомер, беше толкова дребничко и слабо. Мама се смили и позволи да го оставя у дома. Котето се привърза много към мен, може би си мислеше, че съм му майка, защото почиствах козинката му с влажен памук и го хранех в устата в първите седмици, докато се научи да се обслужва само. Кръстихме го Галин, име, което си остана, макар че Галинчо впоследствие се оказа палава котарана, която редовно бягаше от къщи и се връщаше след няколко дни бременна. В онези времена нямаше практика котките да се кастрират. Имахме поколение през няколко месеца, което успявахме с големи усилия да раздадем на близки и познати. Един ден Галин изчезна. След много години баща ми призна, че я е намерил премазана на пътя и не ми казал, за да не тъжа.

После пораснах, ожених се, родих деца. Години наред нямахме домашна животинка. Докато се появи Рижко...

Една сутрин просто се материализира на верандата ни, заспал на меко върху дворния стол. Огромен, мръсен, жълточервеникав котарак с белези от безброй битки и вид на стар коцкар и побойник. Душата му обаче беше на малко котенце, винаги готов за гушкане и мачкане. Най-милото същество на света. Хранех го, обичах го, галех го, той ми носеше чат-пат полуизядени мишки. Така и не го прибрах у дома. Така и не го заведох да го кастрирам.

Една сутрин се появи с рана от поредната битка. Промих я и я намазах с йодасепт, както правя с раничките на децата. Раната заздравя след два-три дни, но след месец коремът на Рижко се поду, все едно е бременен.

Тогава вече го заведохме на ветеринар. Оказа се, че има котешки спин. Не бях чувала изобщо за такава болест. За хората не е заразна. Котките си я пренасят при захапване и при чифтосване. Ако бях кастрирала Рижко, той щеше още да е жив.

Лечението беше дълго, скъпо и тежко. По едно време дори остана във ветеринарната лечебница за няколко дни и сякаш се позакрепи. После болестта се върна. Накрая толкова се влоши, че не можеше дори да се качи по стълбите. Огромният му корем му тежеше и го прекатурваше, а клетото животинче се чудеше какво става с него. Крепяхме го с лекарства и обич, но не за дълго.

Една сутрин не успя дори да се изправи. Големият ми син го сложи в кошницата и го занесе на ветеринар. Когато отворил кошницата, Рижко само измяучил и издъхнал в ръцете му.

Синът ми се върна ужасно разстроен и си поплакахме заедно, като малки деца.

Лов на хъскита

Рижко ни научи на много неща. Сега имаме две кучета и котарак. Всички са кастрирани. Водим ги редовно на ветеринар, не пропускаме ваксини и обезпаразитяване. Чипирани са. Храним ги с подходяща храна, разхождаме ги, оставяме ги на хотел, когато пътуваме. Човек трябва да си прави сметката добре, преди да поеме ангажимент към каквато и да е животинка. Също както и децата, те изискват време, грижи и не малко средства. И също като децата няма с какво да ни се отплатят, освен с огромната си, безусловна обич. 

Но, всъщност, това е предостатъчно.

Доброто куче Чара

Има едни прекрасни хора, които се грижат за всякакви бездомни и изоставени животинки. Тук може да прочетете историята им.

Препоръчваме ви още:

Алекса, без която не можем

Едно от най-добрите решения, които съм вземала

Сезонен наръчник за начинаещи коткари 

Съветите на Фройд за щастлив живот