Понякога се случва да попадна на обява, в която се подарява куче, защото скоро в семейството ще се появи бебе. Споделям с вас няколко истински истории, разказани в майчинската ми група. Изводите оставям на вас.

Елена Конова:

Винаги сме имали кучета. Деца и кучета, кучета и деца.
По едно време имахме пуделът Нино и ерделтериерката Сара, която дойде при нас изневиделица, нежелана от семейство с 3 деца. Тя милата, беше красива и изискана, умна и породиста и по паспорт се казваше Брит фон Йорген Сара Волфганг, а паспортът, й паспортът й... не сте виждали такова нещо, 20 години назад баби херцогини, дядовци графове фон дьо и мон дьо, забравяш, че е куче и ставаш прав с изпънати шпицели.
Нино.... Какво да кажа за него, със сигурност приличаше на куче, сякаш беше куче да, обаче можеше и да лети, можеше да става невидим, да се телепортира, левитира и модифицира в прилеп, плюшена играчка и жив дявол. (3кг и половина).

Усмихнатият Амиго на Тоня Петрова

Когато го извеждах навън, толкова силно искаше да е свободен, че вървеше само на задните си крака и пищеше в изнемога. Минем ли покрай малко сладко момиченце, не знам как и защо разбираше, но падаше възнак и се правеше на умрял, а те се втурваха да го галят и съживяват. Веднъж една малка красавица вървеше пред нас с татко си, а Нино, болен за внимание се разскимтя, взе да си влачи краката и дори успя да си заметне едното ухо, та тя с жален глас възкликна: Тате, тате виж, отрязали са му ушенцето!! (аз представете си, аз!)
Един ден, слънчев и приятен, стоях с Нино пред блока, а навън хора, деца, слънчева навалица . И да, артистът в него заговори, целият свят е сцена и всички кучета са артисти. Примъкна се тихо в един храст, поседя си малко там мирно и кротко и като залюля този храст ви казвам!! Хем куче се не види, хем храст от нищото се люлей, хора се спират, гледат ужасени и очакват Мойсей и Огъня Божествен и храста да проговорят с гръмовен глас.
Сега имаме Оскар. Сара и Нино отдавна са кучешки ангели.
Оскар и той дойде при нас от друго семейство, в което са живели 5 жени и всичките вегетарианки. Оскар е умен, мил, говори няколко езика, никога не лае и обожава моркови и спаначено смути.
Да живеят кучетата, не е живот без тях.

Линда и Лейди на Радмила Александрова, които освен тези два великана имат и папагал.

Лора Райчева 

Когато бях малка, живеехме в къща. В един двор три къщи - нашата, на баба и дядо и на леля ми. Леля имаше куче. Порода Лхаса апсо. Да, знам, че не сте го чували тези кучета. Тибетските монаси са ги отглеждали преди повече от 2000 в земите до река Цанг По, старо име Брахма путра (ако не ме лъже паметта, че не съм разказвала от 15 години за тази порода) като пазачи на манастирите. Дребни са, с права, светла козина до земята.

Баба ме гледаше, не ходех на градина аз. Вилнеех из двора и прекарвах часове върху една лоза, удобно порастнала под формата на шезлонг. Кацвах отгоре и гледах тържествено и комфортно света (по-точно малка софийска уличка) от около метър и половина височина. Но понякога ми доскучаваше и молех баба да пусне кучето. И тя се съгласяваше. Той се казваше Фори. Беше кръстен на групата Форинър и двамата бяхме страшен екип. Гушкахме се, гонехме се, а когато се сдобих с брат, той умираше да му извжда нааканите гащи (нямаше памперси тогава и мама ги оставяше настрани, докато оправи брат ми, а Фори се стрелне от някъде и заблажи с тях).

Лори и Фори

Мина време, порастнах, тръгнах на училище и се преместихме с нашите. Но ходех много често при баба и пак си играех с Фори.

Една година по-късно, ни отчуждиха къщите и всички се разпръснаха. Леля отиде да живее далеч от нас и с Фори се радвахме на любовта си едва няколко пъти годишно. Но леля виждаше колко го обичам и ми предложи да ми подари кученце. Бебе на Фори. Ох, как подскачах от щастие. Ах, колко го исках. Заклех се на нашите, че няма никога да искам нищо от тях, ще се грижа съвсем сама за него и те се съгласиха. (Удържах на обещанието си, впрочем, макар да бях на 11 години, когато поех този ангажимент).

Е, нямаше женска Лхаса апсо. Имаше по онова време още един мъжки в София и с това се изчерпваше породата, тъй че Фори се сгоди с една булонка. Малко след това, леля ми донесе едно малко, бяло кученце. Една шепичка живот. Миришещо на мляко малко същество. Моето куче! Бях горда, бях отговорна, бях грижовна. Кръстих го Фози, на мечока от Мъпет шоу (онзи с големите уши, който свиреше на пиано). Тристепенно меню му готвех, каишка от чиста кожа му купих, най-красивите панички му подредих, а всеки заминаващ за чужбина биваше помолван да донесе гумена играчка за принца.

Фози растеше и ставаше все по-грозен. Оформи се чудна обратна захапка. После като му паднаха млечните зъби, порастнаха нови във всички посоки, но ни един в правилната. Никакво фон дьо, никакво мон дьо. Никакво фондю, дори. Пълна грозотия и липса на финес. Наред с това започна да се оформя и ужасният му характер.

Насилникът Фози

Отначало го решех всеки ден, беше пухкав и чист. Постепенно започна да не ми дава и, ако ме види с гребена ме хапеше. Спрях да го реша и минахме на вариант подстригване. Първият път издържа. Вторият искаше да хапе, но с намордник, фризьорката го подстрига. Третият... никакъв шанс да му се сложи намордник... До края на живота му го подстригвах с пълна упойка, използвайки, щом го приспят, да му изстискат жлезата, да му почистят зъбите и да го прегледат. Мразеше ме и ме хапеше по три дни, след упойка. “Привиждат му се крокодили, не му се сърди, но внимавай” каза доктора. Не му се сърдех. Обичах го. Много го обичах. А той хапеше ли хапеше.

Две от кучетата на Светлана Павлова - Тита гледа бебе Гергана - брой на породите неизвестен

Веднъж ми беше много сърдит. Пътувах до САЩ и го оставих при нашите (вече не живех при тях тогава), но той не разбра, че пътувам, защото не ми видя куфарите и реши, че го изоставям. Като се върнах и си го взех ме гледаше лошо и не ме доближаваше. Кръвно обиден. И след два дни, както си седя и си гледам тв, той дойде и ме захапа. Перофира ме така между два пръста, че си виждах ръката в цялата и вътрешност, кръв течеше като от заклана кокошка и ми прилоша. Гаджето ми го изрита (защото дърпайки го с ръце, пръскайки го с вода и не помня още как, не успя да го махне от ръката ми, която той дъвчеше в умопомрачение) и ме грабна, да ме води към спешното. Месеци наред нямах чувствителност на три от пръстите си...

Живя почти 17 години. Умря от старост. Може би защото попадна на мен... Всички, абсолютно всички около мен са ми казвали, че не биха го търпяли да ги хапе. Ама аз го обичах. Той беше насилникът в моя живот. Един шамар не съм изяла в живота си от родители, гаджета или по погрешка, дори. Но Фози ме правеше на решето 16 години. Литри кръв загубих заради него.

Но, в живота ми има баланс. Следващото ми куче беше най-доброто на света. Никога в целият си кокерски живот не се озъби дори. На никой. Той обичаше целият свят. И всички обожаваха него.

А това е Мъфин на Виляна Колчева - какъв поглед, боже мой...

Даниела Христова 

Нашият кучешки ангел се наименуваше ( по паспорт ) Зигфрид фон Рабенщайн Ди Ундалия, последния да затвори вратата. Испански благородник с потекло, родословие до 9-то коляно и маниери на селянин от Андалусийските села .
Та английският кокер шпаньол беше благородник, ама само по папорт, пазителят на къщата не пускаше никой да излиза от нея без да е наръфал поне 10 чифта чехли, пантофи, обувки и прочее. Имах фобия като тръгна да излизам дали няма и мен да сръфа.
“Пазителят на Златното руно” не даваше и никой да се приближи на повече от 2 метра от спящ човек! Като виден представител на испанската корида се хвърляше с неистово ръмжене върху спящия в опит да опази “спокойният“ му сън! Фобия имах и от това да ставам нощем до тоалетна, не можех да се върна в леглото при мъжа си без всички в блока да не разберат, че съм станала, включително и съпругът.
“Пазителят” беше и страшен чревоугодник - станеше ли дума за ядене, Зичо беше първи, от прахосмукачка нямах нужда, всичко що става за яде се омиташе моментално и не даваше земята да докосне - обелки от картофи, моркови, краставици. Не обичаше само маслини и грозде, всичко останало натъпкваше в 9-те си стомаха! А неговата си паница я пазеше с цената на живота - не смеехме да минем покрай мястото на чревоугодничеството му, докато принцът яде - ръмжене и лаеене в посока всеки дръзнал да погледне и съответно по “благороднически “ после се оригваше и пърдеше. И биричка обичаше, от време на време се черпеше. Как да не го обича човек?

Норта на Валя Ташева - тя съжителства с котарак на име Луцифер

Ралица Йорданова 

Нищо доберманско няма в този келеш! Ще ни изнесат с къщата хич няма да усети (добре че имаме едно дребно, то лае и за двамата). Иска само месо, налага се да му стържа зеленчуци в храната. Спи разчекнат на 16 страни, пръв приятел е на малката (тя му отваря хладилника) и следва шоу. Със самочувствие до небето, а обноските му са нулеви. Водата за него е най-голямото унижение, а ако го изкъпем,после го видим на психолог, че сам не може да се справи с травмата. Редовно ми краде възглавницата и бяга с нея в градината. Винаги съм модерно обута -всички обувки са нагризани. 

Анелия Василева

И аз мога да разкажа за кучетата артисти. С брат ми бяхме тийнейджъри. Първото ни куче - старонемската овчарка Нора. 60-килограмова дългокосместа мечка. Куче-мечта. По стечение на обстоятелствата първите няколко години не искахме да я окучваме по различни причини. Нора стана на 4-5 години и решаваме да я заведем на мъж. Харесахме една мъжка овчарка в квартала - прекрасен почти колкото Нора. Срещнахме ги, запознаха се, обаче любовната игра въобще не се хареса на нашата хубостница. Първия ден - греда. Хапаници, бой. Не ще и не ще. Втория ден решаваме да опитаме с намордник /хвана ни страх да не повредим нещо чуждото куче/. Пак греда. Нора счупи 2 намордника. Козината й беше чисто мокра от целувки и мъжки ласки. На третия ден, Нора като се усети къде я водим и почна да накуцва с едната лапа. Ама куца все едно някой я премазал. Почнаха се едни масажи, разтриване на лапата. Не минава и не минава. Хайде на ветеринар, рентген - нищичко. И дотук бяхме с опитите за малки кученца. И до края на дните си само да решим да минем оттам, Нора започваше да куца. И като отминем - рязко оздравяваше.

Нора мъжемразката :)

Дани Георгиева

Моето любимо същество обожава да се гушка, да целува. Като малък беше лудо животно, до 3-годишен ни се водеше, ни се караше, все дърпаше нанякъде, заради него започнах да тренирам, за да съм достатъчно силна да го удържам. Сега вече е на 5 г. и е спокоен, горд и уравновесен, чак се оплаквах на мъжа ми, че много скучен е станал дивака ни.

Най-сладък беше като много мъничък, взехме го на 40 дена, разболя се и дълго го лекувахме. Миличкото ми късаше сърцето с един абокат на лапичката и тъжен поглед и все си го гушках, постоянно, дори докато готвех или правех нещо, той ми висеше до крака и скимтеше да го взема. На терасата го бях научила да го вземам на ръце и да гледа навън, а като стана на 4-5 месеца милият не се събираше в скута ми, но сигурно около месец продължаваше да се опитва.

Това са само няколко от десетките истории за кучета и семейства в групата ни. За котките, костенурките, зайчетата, рибките трябват отделни теми. Ще се радвам да споделите и вашите кучешки истории.

На основната снимка виждате най-големия ми син с техните две кучета и бебе Борис. У нас има още две кучета и котарак, и още три деца. Всички сме живи и здрави. Смея да добавя - и щастливи, поне през по-голяма част от времето.

Още по темата:

Доброто куче Чара 

Коридорът на любовта

Едно от най-добрите решения, които някога съм вземала