Автор: Бени Хюбнер

Сгодих се, бабо, сватба ще вдигам. Готви се, идваме да те вземем. Вече седмица в главата й само тия думи се смееха. Отпървом реши, че няма да ходи. Стара е вече, краката не я държат, пък и то младите нежели за нея са примрели. Василче, бабе, ела, бабе, да ви видим, да ви се порадвам, сине, ама болна съм, знаеш, къде по градо да идвам, само да ви срамим, сине. Пресече я насред думата. Да й се разсърдел щял, та тя ако не дойдела, то сватбата сватба нямало да е, празникът празник нямало да е. Майка му и баща му от пустата чужбина не щели да си дойдат, тя майка и баща ще му е, както досега.

Засмя се Василка, изпъна гръб, зашета из гардеробите, занаизважда одеала, чаршафи, ленени покривки, две ръчно тъкани черги, една пътека, която от нейната си майка пазеше, ръчно багрена и редена, три метра дълга. Жал й беше да я реже, дъщеря й я не поиска, за Василчо остана. Ще си я сложат, що да си я не сложат. Ще им грейне в коридора, ще им е топло на краката. То сега апартаментите едни никакви ги правят и без парно, без нищо. . Откъде дойде тая мода пуста – в кутийки се заврели, с плочки и стъкларии. Не домове, а пчелни кошери един връз друг наредени. Друго си е на вълна да стъпиш, чехли ти не требват.Пък и вълнени чорапи им е оплела за най-студеното, кога вънка се скове и задуха. Да имат. Едни чорапи за нея, едни за него. За момичето по нейните си крака измери, па малко ги смали, че с годините стъпалата й отекоха, подуха се, не като некогаш. За Василчо по-големшки, от малък свободни ги обичаше. Да си мърдам пръстчетата, бабе, да са ми на широчко. Много й  ги харесваше Васко чорапите. Викаше – бабе, от твоите чорапи по-хубави няма, не чорапи, а чорапи!.  Тя вече овце не гледаше, но вземе от тая, вземе от оная, изпоска, напреде, обагри, па после нашари – на ромбове, на райета. Помодерному да са. На момичето на цветя ги направи – червени и жълти, да грее като ходи. Една жена да грее требе, и убост да пръска. Да радва и нея си, и него да пълни. То като е с вълнени чорапи обута, не е като да не е убава. Едно време се така се обуваха. То терлици ли не щеш, то прости от тепана вълна ли, то по-засукани с връзки до под коленото. И неин Петко много й ги харесваше тия с връзките. Имаше едни от ярина със сърмен конец. Малее, чудоо!  Па плъзне ръка тоя ми ти мъж, уж да й вземе топлината, уж да се сгрее, уж трохичка да махне, па дръпне връзките, па....Ееех, помни тя тая пуста младост, помни.

И как си я взе Петко, и как я заведе у техните. Па като викна баща му, па като викна майка му. Да си я връщаш тая, вика, в колибата при поганците да си я водиш. Ние парцалани дома не искаме.  Родът им знатен, имотен, къщата им три ката, хамбарите им хамбари и нивя, и градини...Па аз, какво, селско момиче, просто, с една кърпена басма на гърба и вълнени чорапи.  Пети клас бях захванала кога баща ми умре. От пиянтсво умре. Пред кръчмата. В тая същата дето после слугувах борчовете да му изплатя. Там ме намери Петко. Счупих му чашата с лимонада и той вдигна ръка. Свих се . Да не ме удари по лицето, не за друго, а той по рамото ме погали. Да съм се успокояла. Стъклата събра, помете. Как да не обикнеш такъв мъж, как. Ама на, неговите не ме искаха. До края не ме искаха. Отделихме си се, всичко сами си направихме. Аз и Петко. Не с две ръце, с четири. Всичко заедно и той все до мене. Аз ще сготвя, той чиниите ще измие. Аз ще запея, той с лъжица ще ми притропва. Като го гледам Василчо, под джигера ме стяга, на дядо си кожата одрал. И такъв добър, като него. Все блага дума да каже, все да помогне.

- Леле, леле, Василке, ма сама си говориш, като улавите – каза сама на себе си и пак сама на себе си се засмя. Откак разбра за сватбата само се смееше. И вече по-малко сама се чувстваше. Все едно светът й си беше отворил прозорците и през тях влизаше слънце, тучни поляни се ширеха и краката й млади ставаха – можеше да тича и вятъра да надбяга. Можеше ей сега да се върне там, на чердака на свекъра и свекървата и да им каже –бедна  съм, ама не ме е страх и го обичам тоя, вашия Петко и така ще е до гроба ми. Той ми е душата, той ми е сърцето. А тя тогава какво – ревна като ранена кошута. Да можеха да видят Василчо свекъра и свекървата, да видят и да се гордеят, и да им е пълно отвътре. Ама те с пълни хармани си отидоха и с празна къща.

Лошава работа, каза си, дано на моя Васко момичето му е добро. Да му готви, да го слуша и той да я слуша. Да са си на сърце заедно. Това е важното. То сега животът страшен стана, бърз. Едно време стрелките едва едва мърдаха, сичко бавно струваха, сега младите - тичат, бързат и едни нервни, едни изопнати. Е го на, последният път Василчо като си дойде, омърлушен такъв, отслабнал. Пита го какво му е. Нищо вика, бабо, уморен съм. Бе как ще е нищо, бе, тя чедото си познава. От нищо не тъмнеят очите, от нищо не треперят ръцете. Как нищо, нещо ще да е, голямо нещо. Напълни му чушки, баничка завъртя, милинки за закуска и го остави да се наспи едно хубаво. Не пита повече, да му не тежи излишно, да го не човърка. На изпроводяк в джоба двайсетолевка му пусна. Не че му трябват, работи си той, печели, но за нея си ги пусна, като си ги похарчи да си каже – от баба ми е това и да се засмее. Па може и на момичето пръстен с тях да е купил. Знаеш ли.

Идеята й се хареса. Много й се хареса. Нейният пръстен беше брезов. Петко й го издялка, после искаше друг да й купи, истинсик, ама тя не щя. Не е важно колко струва пръстенът, а от сърцето да е. Ами ако не е купил пръстен Василчо на момето? Притесни се, как па не го попита има ли нужда от пари, от нещо...Пфуу, изкуфяла бабичка. Нищо, всеки момент ще дойдат, ще го дръпне настрана и няма да го пита, директно ще му ги даде. И ще му каже да си почита булката, да я пази от чуждата лошотия, че хората вълци са станали, не им стига да те захапят, до кокал искат да стигнат. Важно е, ще му рече, вие, сине, да сте си добре. Да се слушате, да се гледате, да се уважавате, тежки думи да си не фърляте, ръка да не си дигате и на друг да не давате да ви се рови, да ви се мешави. Влезе ли друг между вас си, разтурия става.

На вратата се почука, скокна Василка, придърпа забрадката. Пантите проскръцнаха и без да чака отговор внук й застана на прага – висок, рус, синеок, като картинка й беше той. След него влезе и Мартинчо, най-добрия му приятел, често идваха заедно. И той хубавец, строен, усмихнат, ама черноок. Едно такова закачливо гледаше, ама един галантен, един сладкодумен. Все ще поздрави,  цвете ще й поднесе, като да не е селска бабичка, с мед филия ще намаже. Един път даже парфюм й беше донесъл, още го пази неотворен и си го гледа. Влязоха момчетата,  грейна й малката стая, изпълни се с гласовете им и тя се усети по-жива от живите. Добри деца бяха, добри. Протегна глава Василка , надигна се на пръсти, прегърна ги един след друг, ама погледът й все зад гърбовете им шари.

- Къде е, бабе, къде е?

- Кой, бабо, къде е? – уж неразбиращо я погледна Васил, ама тя видя звездичките в погледа му. А-ха и да изскочат.

- Момичето ти, Васко, булчето, къде е?

Засмя се гърлено Васил, отметна глава назад, а очите му, сините, лястовички направиха в ъглите.

- Ей я булката, бабо... ей го... доведох ти го – хвана едната й ръка внук й и я постави в дланта на Мартин. Разпиляха се звездите по пода, стаята светна като лятно небе.

Целуна й ръката Мартин, но Василка се дръпна леко и приседна на стола, постави длани в скута си, огледа ги отгоре, отдолу, измери младежите изпод вежди, после опъна полата, превърза забрадката и като проговори, гласът й преливаше от възмута.

- Как може, сине, така? Бива ли да не ми кажеш?! Една думичка да не ми речеш, за резил да ме правиш, тука да се червя и срамя! Ми чорапките няма да му станат на Мартинчо, бе, бабе! Срамота! Твоите ще му дам, така да знаеш.

Още от същия автор: Марта