Автор: Светла Чимчимова

Ана влезе в хотела, влачейки куфара зад себе си. В огромното фоайе, тя - облечена с тъмносинята си ленена рокля с перлени копченца в сребристо и сребърни балеринки, с гладката си руса коса и дребният си ръст - приличаше на момиченце. Приличаше, но не беше. Когато махна тъмните слънчеви очила, очите ѝ си бяха на жена над четиридесет. Доста над. Виждали много, плакали и се смели, с тънки бръчици около тях, които ставаха по-видими, когато се усмихне. Очи тъмнокафяви, съвсем обикновени на цвят, но с една постоянна тъга, живееща, във външния им ъгъл точно, под клепача. Тя застана на рецепцията и каза:

- Имам запазена стая. На името на Ана Емилова.

- Да разбира се. Господин Бенджамин Жавер е направил резервацията за Вас и себе си. Две съседни стаи. - младият рецепционист се стараеше да е на висотата на многото звезди на хотела и да звучи съвсем професионално с любезно безразличие. Но нещо все пак го издаде, че не е обигран. Косият любопитен поглед, с който я огледа. Ана знаеше защо е този поглед. Между двете стаи имаше обща врата. А господин Бенджамин Жавер, не беше случайно име в света на световния бизнес. Българин по произход, емигрирал окончателно преди десетина години, той беше успешен и в родината си, но се превърна във финансовата акула, когато отиде отвъд океана. Човек, който дори младите рецепционисти знаеха кой е. И този човек, суперстар в света на сделки и борси, който купуваше хотели, както Ана си купуваше чанти, идваше в този хотел и наемаше не президентския апартамент, а две стаи с врата между тях. И в съседната се настаняваше, не някоя топ манекенка, а дребна руса жена, с вид на дете и глас на дете, с тъжни очи, но насмешлив поглед, за която никой не знае нищо.

- Господин Жавер вече се настани - подаде и ключът рецепционистът.

Всеки път, когато чуеше името Бенджамин Жавер, на Ана ѝ трябваха няколко секунди, за да се сети, че това е Бен. Защото някога Бенджамин Жавер, въобще не се казваше така. Някога той беше просто Бен, а дори и това не беше истинското му име. Тя му го измисли. Бен. Просто Бен. А тя беше просто Ана. Те бяха тим непобедим, отборът на мечтите, корпорация ,,Ана Бен". Те двамата срещу света. Не, всъщност те двамата си бяха собствен свят. Колкото и клиширано да звучеше, Ана, която повече от всичко мразеше клишета, си казваше на ум,, той беше моето всичко". Обаче ключовата дума беше,, беше". Някои приказки нямаха щастлив край. Те всъщност нямаха никакъв край. Просто една разточила се във времето, разстоянието, нерешителността и безнадеждността недовършеност.

Понякога на Ана ѝ се струваше, че това не е било, обаче оная голяма всепоглъщаща, ненаситна дупка в собственото ѝ същество и напомняше, че не само е било, а и че тя никога не успя да го напусне онова време, когато за последно беше щастлива. То се превърна в лепкава мухоловка, в която, тя , хванала се по грешка пеперуда, агонизираше дълго, публично и с усмивка за пред света. И сега десет години по-късно, те щяха да бъдат отново заедно. Тя не се страхуваше от това, че са променени физически. Как изглежда той, тя знаеше от новините и много редките му снимки появяващи се в публичното виртуално пространство. Как изглеждаше тя, той знаеше от Фейсбук. Онзи анонимен профил със снимка на детския анимационен герой Бен Тен, беше той. Никога не коментираше, не реагираше, но четеше всичко. Понякога се чуваха по телефона. Осем часа разлика. А и някаква неловкост. Той не умееше да говори по телефона. Тя се шегуваше, че не може да разбере, как той толкова убедителен, когато ставаше въпрос за бизнес, в обикновен разговори беше същински пън. Затова тяхната връзка, беше епистоларна. Понякога, класическа с писма на хартия. Но много по-често със съвременните начини на комуникация. Звукът от съобщение в месинджър, караше сърцето й да прескача един оборот. Неясно от радост ли, от тревога ли, но винаги с трескаво очакване.

Тя взе ключа, отказа на пиколото и се качи в асансьора. Отключи вратата. Седна на леглото. И се ослуша. Зад междинната врата този, който беше и светлината и мрака в нейния живот ( ,,Боже мой обречена съм на клишета" си помисли с горчивина) се движеше в съседната стая. Ако отвореше и щеше да го види. Но тя не отвори. Щяха да се видят в бара на две преки от хотела. Той я беше поканил на среща. Точно в 21.45. Казваха му на шега Часът на Пепеляшка. Тя го беше измислила преди години. Защото всички знаеха кога Пепеляшка си тръгва от бала. Но кога отива не ставаше ясно в приказката. Е тя знаеше. В 21.45. Часът на Пепеляшка. Взе си душ. Знаеше, че той също я чува. Излезе от банята. Седна на леглото и отвори куфара. Извади роклята, с която той щеше да я види на живо след цели десет години. Стотиците малки цветчета по роклята затрептяха като живи и се втренчиха в нея с тичинки от миниатюрни черни перлички. Отвън заваля. Както на първата им среща, на която тя го покани, защото не хареса неговия избор за първа среща. Нямаше да мине без манто. И без чадър. И без онзи мартенски дъжд, който караше косата й да бухва и да се къдри. Някои неща никога не се променят. Дори след десет години. Дори и след двайсет.

На сутринта върху гърба на лист със стара финансова справка Ана написа:

ЛЮБОВ ОТ МИНАЛИЯ ВЕК

Чат, чат, почукват токчета във мрака.

Чат, чат. На ъгъла чадър ги чака.

Чат, чат. Вали дъждът като на кино.

Чат, чат. Нашепва за любов и вино.

Чат, чат. Обувки лъснати до блясък.

Чат, чат. Невинни пръсти върху мъжки лакът.

Чат, чат. Платинен ток до стъпки мъжки.

Чат, чат. Дискретен смях в нощта, въздишки.

Чат, чат. Една възбуждаща надежда.

Чат, чат. Към нощи във сатен отвежда.

Чат, чат. Зад тях затваря се вратата.

Чат, чат. Обувки дамски до кревата.

Кап, кап. Водата времето лекува.

Кап, кап. Безвремието съществува.

Още от Светла:

Три морски разказа: Той