Автор: Радина Бисерова

В семейството ни, както във всяко средностатистическо българско семейство, живеем с идеята за коронавирус от март месец насам. В домакинството ни не се гледа телевизия (освен детски канали), но при първоначалната паника в края на зимата, дори у дома се изгледаха няколко емисии новини и брифинги. Стриктно изпълнявахме мерките за изолация, преселихме се в къщата ни в провинцията, продължавайки да спазваме препоръките за дистанция. Петгодишният ни син още април месец ме разпита дали вирусът е опасен за децата или повече за възрастните. Не бих определила, че сме натрапвали идеята за световната пандемия вкъщи или поне така смятах до преди няколко седмици, когато се озовахме в един рибарник на едно приказно кътче от невероятната българска природа. Малкото ми момченце се любуваше на плуващите пъстърви и изведнъж радостно завика: „Вижте, вижте, златна рибка“. Наистина съзряхме риба „албинос“. Попитахме го кои ще са му трите желания към златната рибка и той започна да изрежда: „Да изчезне коронавирусът.“... Сякаш някой ми изля кофа с вода от рибарника. Предстоеше именният му ден и предположих, че ще поиска някой подарък или така обичаните от него лакомства. Дори не успях да чуя следващите му желания. Седях до него като попарена... как съзнанието на това крехко същество се е обременило, как се е случило, а ние дори не сме разбрали....

Смятахме, че макар отмененото лятно пътуване до Испания, с „шестицата от тотото“, която успяхме да изтеглим, отивайки до един гръцки остров, преди да въведат задължителните PCR тестове; както и септемврийската почивка сред дивите плажове на Северното ни Черноморие; дори юнското парти на открито по случай рождения ден на малкия; няколкото летни уикенд бягства на невероятни кътчета сред българската природа, са доказателства, че на нашата единица като домакинство - пандемията не ни се е отразила, поне привидно.

С идването на есента и повишаването на броя заразени в страната ковид започна да застига и нашето семейство. Първо в моя офис няколко колежки се оказаха заразени. Нямах пряк контакт с тях, но по препоръка на кризисния щаб на фирмата всички минахме на хоум офис режим за две седмици. В края на втората седмица се наложи целият клас на дъщеря ми да бъде сложен под карантина заради съученик с положителен PCR. Децата бяха на училище и в сряда, когато директорката беше минала да ги уведоми, а на родителите ни пусна съобщение в електронния дневник. Устното разпореждане от РЗИ било, че са в карантина от понеделник за две седмици. Интересно – децата са били в карантина от понеделник, но включително до сряда бяха на училище, дори и заразеното дете. Оттук е единият парадокс – явно трябват ясни разпореждания, че като си пуснеш PCR се предполага, че трябва да се самоизолираш до получаването на резултата, тъй като се оказа, че детенцето си е било на училище.

Седмица след обявената карантина на дъщеря ми сама потърсих личната лекарка, която каза, че фигурира в списъка за карантинирани лица. И тогава – седмица по-късно се появи кварталния да провери девойката ни, но информацията, която имаше беше, че самата тя е положителна и въпреки моите обяснения, че тя е под карантина, а не заразена, последва въпроса: „Кой ви носи храна?“. Още веднъж обясних, че само щерката е под карантина, а останалите можем да излизаме, при което получих коментар: „Добре, отбелязвам, че роднини ви носят храна“. Проверяваше я и следващите две вечери.

Точно седмица след започналата карантина на дъщеря ми вдигнах лека температура и дори обаждайки се на джипито заради дъщеря ми реших да се консултирам дали да не си пусна PCR, но тя ми препоръча да изчакам още няколко дни. Така и направих и денят, в който се почувствах добре, завърши вечерта със загуба на обоняние и вкус. Още на другата сутрин отидох да си направя тест. Почти 36 часа по-късно излезе положителният ми резултат. Тресеше ме, силите ми бяха изпити от някакво си там вирусче. Не можех да се позная. Едвам успявах да се надигна от леглото. Тъй като резултатът ми излезе през уикенда, единствено си позволих да пусна съобщение да уведомя личната ни семейна лекарка.

Какво да правим при COVID-19

Към педиатъра ни не подходих така снизходително и му звъннах два пъти, през които даваше заето. Докторът ми върна бързо обаждане. Исках да се консултирам дали да давам нещо превантивно на децата – даде ми насоки за витамини и предположи, че аз вече имам назначено лечение. Въпреки че получих смс, че от РЗИ ще се свържат с мен за насоки, веднага щом ми излезе резултата, до този момент никой не се беше свързал с мен, но нали беше уикенд. Прекрасният като човек, невероятен професионалист и един истински добър джентълмен – нашият педиатър ми даде насоки за моето лечение. Уикенд има за личните лекари, за РЗИ, но не и за хората с призвания, като лекаря на децата ми. Благодаря Ви, докторе!

В първия делничен ден звъннах на джипито, но не бях удостоена с честта да разговарям лично с нея, а със сестрата. Тъкмо им бях излязла в списъка със заразени. Интересуваше ги само дали искам болничен, нищо друго – дали съм добре, а останалите вкъщи, каква ми е симптоматиката, приемам ли медикаменти.

Същия ден трябваше да помогна на дъщеря ми с уроците за училище – темата беше – правата ни и задълженията като граждани. Четях на глас материала от учебника „Децата имат право на висококачествена здравна грижа, на чиста вода, здравословна храна и чиста среда, за да бъдат здрави“. И се замислих...от колко време се дъвче темата за строеж на детска многопрофилна болница. Моето дете вижда кварталния, който от вчера минава мен да проверява и знае, че имаме задължение да опазим околните и затова стоим вкъщи и полицията контролира дали спазваме правилата, но какво да й отговоря, като ме попита, а какви са ни правата като болни. Не знам имам ли права... Знам, че от домакинството ни се плащат ежемесечно данъци и осигуровки в размер, с който би могло да живее още едно семейство. Знам, че в този момент всички изнемогват и РЗИ, и лекари, но при положение че един лекар успява да върне обаждане и да ме попита как съм, защо личната не съумява да го стори. Въпрос на човечност или...

Безкрайно благодарна съм на подкрепата на съпруга ми, всички приятели, роднини и колеги, които безрезервно си предложиха услугите да ни пазаруват и ежедневно проверяваха как се чувствам. Благодаря на Господ, че засега не ми се наложи да звъня на спешна помощ и се моля да се опазят останалите у дома. Обещала съм си още на 41 ден от теста да ида и даря плазма, защото ако сами не си помогнем, не знам кой би могъл. Очевидно системата изнемогва, но и осем месеца бяха пропилени на вятъра. От първия официално обявен заразен с коронавирус в страната ни до ден-днешен никой от органите не намери времето да разпише ясни правила за следване при заразяване с вируса, който не се оказва като всеки друг. Определено не се имам за лигла, имам две естествени раждания без упойки и пределът ми за болка е доста висок, но тази корона успя така да натежи на главата ми, че на моменти не можех да се разпозная и както се казва „не бих го пожелала и на най-големият си враг“.

Остана да ми тежи и един въпрос. Имаме ли права като заразени с коронавирус в нашата мила държава или трябва да стискаме зъби и агонизираме вкъщи, или да се молим за връзки и невероятен късмет да бъдем прегледани адекватно?! 

Още от Радина:

Малка, черна рокля