Автор: Бела Велчева

Морето го чакам от година. Предходната го пропуснах по независещи от мен обстоятелства. Бях се нагледала на снимките на мъжа ми от предното лято, беше отишъл сам с детето. То една гледка, ширнало се морето пред целия ти поглед. Балкон, море и пясък. Наслушала съм се на: „най-хубавото на хотела е, че си на плажа. Излизаш от него и вече си там“. От снимките детето се e размазало на огромно легло и в главата ми звучи :“стаите са много широки“. Потривам ръце и броя дните, цели шест дена в Обзор!

Този път сме запазили съседното хотелче. Мъжът го е видял, уверява ме, че само уличка ги делят двата хотела. Аз съм прочела добри отзиви, по-евтино, абе,- джакпот. Една нощ при свекървата и после - здравей море. Още с паркирането предхотелчето, аз вече съм наострила поглед.

-Това ли е?-питам.

- Май да!- ведрият отговор на мъжа ми рязко контрастира с плахия ми въпрос.

- Ама нали на първа линия?!

- Е, това е на първа линия!

Да, първа линия, но за голямата кръчма на два етажа и хипермаркета. 2 в 1 –неочаквано добра комбинация!

- Виж, има и хранителен магазин!

О, виждам, него трудно можеш да не го забележиш. Настроението ми вече окончателно е помръкнало, нервно изкарвам детето от колата и започваме да търсим входа на хотела. Воала, резервираният хотел се оказва няколко метра по-нагоре. Може пък гледката да е друга, нищо че не сме баш на първа линия. Усмихната възрастна дама ни посреща с дружелюбно ръкостискане с ръка. Ясно е, че ме озадачи, все пак от две години аз поздравявам само с кимване и премигване с очи. Качваме се с на втория етаж, промъкваме се в стаята  с багажа през тясно коридорче. Виждам спалнята и разтегателно малко фотьолче, което се е превърнало в легло, малко над пода. Мъничко и тесничко. В ума ми изникват думите : „знаеш ли  каква голяма стая беше“. Е, сега сме в малка. Дръпвам завесата за балкона. Часът на истината! Виждам морето! Една четвърт от балкона е то. Същинската гледка е той-Мистър кръчма с магазин. Коминът му стърчи най-отгоре. Над него, ако се надигнеш на пръсти, можеш да видиш морето. Искам, но не мога да се сдържа, цялото ми недоволство е изписано на лицето ми.

- Е, не е толкова зле! - чувам до мен - Я виж, има френски прозорци! - и мъжът ми бутва триумфално тъмното перде.

- Добре, де, можеш ли да сравниш двата хотела. Даже балконът на онзи е по-голям.

- Да, ама пък няма прозрачно стъкло и не се вижда морето.

- В онзи хотел?!-вече съм кипнала. Яд ме е та две не виждам и започвам.- Бил си тук, видял си ги и двата, ти не забеляза ли, че единият е на първа линия, а другият на втора. Не видя ли това?- соча кръчмата. 

Мъжът ми се смее. То какво да каже. 

Влизам в стаята и поглеждам към фотьоилчето.

- И кой ще спи на това, Сашко ще падне оттук.

- Е, ще падне!

Само това ми трябва. Обръщам се ядно и отговарям:

- Ти ще спиш!

Меря, цели четири мои педи. И не, не преувеличавам.

Отиваме на плажа. Вятърът свисти край ушите ми, обръща чадъри. Мъжаги едва се измъкват изпод вълните, а деца с пояси и възрастни пищят на крачка от брега, водата на едните до врата, а на другите до кръста. Ето, виждам един късметлия, чиито крака не са вирнати нагоре, защото тук е така. Радваш се, ако вълната не те захлупи през главата или не те превърти. Скачам при всяко хукване на детето към брега. Смея ли да не стана,поглеждам злобно всеки път като чуя: „остави го“. На въпроса ми: „ миналата година пак ли имаше такива вълни?“, ми галят ушите думите:“да, в Обзор по принцип си духа!“

Вечерта тръгваме на разходка.Всички сме си наметнали якетата.  Минаваме покрай миналагодишния хотел. То от километър се вижда, че е категории от нашия. Като да сравняваш нов хотел със стара квартира. Ясно е ние в кое сме отседнали. 

- Искам да видя каква е гледката от хотела!

- Ако не те е срам.

Обикновено аз съм срамежливата, но не и този път.  Трябваше ми само да стигна градината, за да видя морето и луната. 

- Ох, бе Иване, знаеш ли каква гледка има!

На Иван вече му е писнало да ме слуша и да ми гледа киселата физиономия и казва неочаквано:

- Искаш ли да им се обадя? Ако има свободно място, ще се преместим.

- В 22:30 вечерта?!-недоумявам аз.

Стискам палци, отивам за сладолед, а като се връщам питам с надежда :“какво стана?“

- Нищо, никой не ми вдигна.

Махвам с ръка.То се видяло, че нямаме късмет. Сядаме на терасата, детето спи.

- Ама пък виж как хубаво  се вижда морето и луната, а?- не издържам аз.

Чувам смях, ще се смееш. Имаме късмет, че поне кръчмата няма оркестър и затваря 24:00.

Избягахме от вълните на Обзор в Иракли. Там вече настроението ми се върна, няма да разказвам как загубих диоптричните очила на мъжа. Айде сега, нали и без това казваше, че са за смяна.

 Всяка прилика с действителността НЕ Е случайна :)

Вижте и тази морска история от мъжка гледна точка: Татко Калоян отново на плаж