Автор: Ева Димитрова

Всеки родител на тийнейджър ще ме разбере. Както чистите, готвите, перете или изнасяте концерт пред многомилионна аудитория в банята, на прага цъфва бозайникът с мутирал глас, който ви нарича по малко име, въпреки че сте го отгледали от парче месо и ви снася информация, която трябва моментално да смелите, че и да реагирате правилно, за да не се получат психологически травми в по-късна възраст. Така се случи и при нас.

Цъфна на прага и с нетърпящ възражение глас изрече:

- Ще ходим на фестивала Голока!

В главата ми моментално се появява сцена, в която всички ходят голи на фестивал. Отсичам:

- Само през трупа ми! Голи никъде няма да ходите!

Ч1 превърта очи като че ли съм най-смотаната майка на света и с леден глас пояснява като на тригодишна:

- Никой не ходи гол, това е хип-хоп фестивал.

- Супер и ние идваме. - казвам аз и изстисквам прането, сякаш ще го удуша.

Легендата: Ч1 = Чудовище 1 - нашето дете, а Ч2 = Чудовище 2 - е нейната най-добра приятелка.

Характерно за този тип чудовища е, че фамилията им е или "дай пари", или "дай да ям". Спасение няма.

- Това - вика - ще ме развие като творец, а и музикално.

- 'ма, как, бе - отвръщаме ние с баща й като истински макаци- няма да спираме твореца в детето, ще го подпомогнем даже!

- Аз не съм спал на палатка - замисля се благоверният.

- В казарма нали си бил? - коварно го парирам аз. - Същото е. Бракът е казарма, разбери.

Той мигновено разбира.

Ляга на дивана като мумия, за да смели новата семейна мисъл, аз уреждам хотел и събирам багажа, като почти успявам да не се спъна в котката, Ч1 цъка на телефона и проверява за грешки - взели ли сме зарядно, сипали ли сме храна на котката, имаме ли винетка, според каква нечестна карма сме й се паднали за родители и т.н.

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Багажът позорно ни чака, докато се караме кой е виновен, че закъсняваме и никой не знае къде е шипегелната котка. Взимаме Ч2 от тях и с развети коси се отправяме за палатки и чували. Докато умувам кой чувал е по-здрав, Ч-тата вече са на щанда с фенери и се спукват да флиртуват с някакъв служител. Простират пипала към всеки артикул, попаднал пред кръвожадните им очища, но аз съм гърмян заек и с лазерния си поглед и мантрата "няма пари", режа от корен. Поглеждам гръмотевично момчето, то се свива като стафида от кобра и само две палатки, четири чувала и един фенер по-късно сме на магистралата.

Ч1 и Ч2 са разположени като кралици на задната седалка, със забучени в ушите слушалки, някаква музикална акупунктура явно, разбират се с ръчни знаци и телепатични субтитри. Главатарите го играем обслужващ персонал - той шофира и сменя радиостанциите, а аз подавам води, карти на България, мокри и сухи кърпички и съм часовник, календар и gps по всякакви житейски въпроси.

След множество губеници и всякакви перипетии пристигаме на уреченото място. Ч1 излиза от колата и застава като екстрасенс от филм на ужасите, с ръце на кръста, за да усети правилното място, на което да разпрегнем катуна. Няколко минути шумно спорим и направо се караме за "точката на кипене" и накрая постигаме известно съглашателство. Вадим палатките и започваме да почистваме мястото, за да не спим на ръбчета. После все пак спим на ръбчета. Опитваме се да разпънем проклетите палатки с шипегелните рейки, аз с ръце на кръста, благоверният вече пръска слюнка, Божезащосеоженихме, аз не оставам по-назад отидемиманикюрът,мародителствотоизискважертви, и изведнъж Ч1 е осенена от извънземна мисъл:

- Отдръпнете се, некадърници!

Махва два пъти с ръка и пред очите ни изникват две палатки, същи Тадж Махал, но по-малки, сини и от плат.

- Брей, така да можеше да изкарваш шестици - се кокоря.

Правим "маса", "шкаф за храна", "кош за отпадъци", то в къмпинга всичко е в кавички, и се притаяваме в очакване на концерта.

Първата вечер се търпи. Пищят, крещят, но ние сме епегелсипичовете и нас това не ни вълнува. Разбрали сме се ние, възрастните, да не ходим на концерта (не, че не надникнахме тайно няколкостотин пъти), той спи, аз си дзеня на "балкона" и обследвам живота, децата пищят на концерта, намацани като маймуни, попаднали в гримьорна погрешка... Обичайните неща. Накрая децата се прибират и питат как да си измият зъбите, но от толкова много дзен, освен "просто си оближете зъбите и лягайте" нищо друго не ми идва наум.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Съпружеската драма започва на сутринта, когато клелите се във вечна вярност се събуждат с лумбаго, повредена простата (дори и аз, честно!), възпалени яйчници (дори той, кълне се!), натъртени като брулени сливи за ракия, въпреки че "почистихме" терена. Аз искам да му извадя предните зъби без упойка, а той на мен апендикса през ушите. Шалтетата се оказват поредната илюзия в живота ни, която се налага да преглътнем. Надяваме се, че малките гадове ще спят до обяд, за да имаме време да се поразтегнем, но още в девет подават свирепи зурли от разпраните ципове на палатката и искат конкретна храна. Точно конкретната храна я няма и ние двамата отпрашваме към Търново, за да я набавим, надявайки се, че ще се измием тайно в някоя бензиностанция, защото смърдим на немити глигани. Час по-късно храната е доставена и Ч-тата прежИвят еко-биото, а ние си казваме, че животът не е толкова лош и ухаем на течен сапун. Денят минава безоблачно, аз съм си изпила кофеиновата доза и съм далеч по-сговорчива, правим фотосесии, радваме се на паячетата, слънцето щедро раздава лъчи... идилия.

Втората нощ не е като първата. Благоверният не се е наспал и е кисел, мрази хип-хопа, с Луната се гледаме и вдигаме рамене, а малките носорози отново са на купона. Предупреждават ме, че искат да им направя фотосесия на концерта и аз чинно чакам на "вълшебното килимче", с фотоапарат, заврян в носа и бира на прага. Докато размишлявам над въпроса как Вселената да е едно по-приятно място за живот, започвам да чувам текстовете на песните от концерта и, о, чудо, в тях не се разказва за любов, родителство, живот, кофти политици, пегел, а за... истински ПЕГЕЛ, гинекологични пегели и ситуации от филми, които не се славят с Оскар, а с оскъден немски. Усещам, че стискам фотоапарата по-силно от необходимото, и ако беше жив, щеше да изпищи, но с последни сили сдържам родителската си ярост, защото все пак съм обещала да не навлизам в концертното пространство на Ч-тата като подивял орангутан. След като до слуха ми достигат възвишените трели относно белодробните способности на жените, осенени от идеята да ги използват по най-унизителен начин обаче, негодуванието ми се превръща в буйна ярост и пресичам горичката, която дели палатките от сцената, за минути, като робот. Все пак имам дъщеря! И нейна приятелка! На входа се сблъсквам с охраната, но по погледът ми личи, че нито имам билет, нито е животосъвместимо да го поиска и той отстъпва "разсеяно" крачка назад. Минавам като танк през група опиянени, отмузикаталиотнещодруголинезнам хора, които някак се разцепват като шпалир пред мен и заставам лице в лице с "врага". Нали ви казах, че на палатка всичко е в кавички. В този миг ние сме като двама титани - всеки със своята кауза! Той казва: "Аз имам власт над детето ти с това оръжие - микрофона". Аз казвам: "Аз съм майка и знам какво точно да направя с микрофона, ако злоупотребиш с него!" Понеже в цялата шумотевица няма шанс да ме чуе, започвам да показвам със средни ръце и пръсти какво мисля за тези текстове. Поглеждам ръба на сцената и виждам хората, които изглеждат като негови приятели. Решавам да ги питам по-късно за фейсбука на майка му, към която съм приготвила поредица от зловещи родителски въпроси, например: "Какво мислите за сексистките текстове на сина си?" или пък "Защо не му дадохте достатъчно любов, когато бе малък?". Изпълнителят съвсем други ги пее вече, но аз не съм вчерашна и няма да му простя! Накъдето и да отмести глава, аз съм там и показвам ли, показвам, какво мисля за текстовете му. Изблъсквам беззащитни хора по кожа и дънки, само защото искам да покажа на тъпото копегеле, че няма да възпитава децата ни в такива "ценности". Изпълнителят или не иска да ме види, или се чуди на какво съм, или е свикнал с всякакви изроди и изобщо не ме отразява. В този миг проблясват светкавици, но не от небето - това са обеците на Ч1. Същото като ядосаните змии от косата на приятелката на Майк от "Таласъми ООД". Следва по-лошо - просъскването:

- Всичко свърши! Тръгваме си!

Пубертетът - неизбежното зло

Аз съм кротък психопат, не се плаша от охрана, мога да изпържа с поглед двуметров тигър, да назидавам триглава ламя, да опердаша змей, но не мога да устоя на тийнейджърско разочарование. Удря мъ в сърцето, нанася ми непоправими щети. Вървим към палатката, а обиците й дрънчат като окови. Стигаме и аз нахвърлям оправдателните щрихи на своето престъпено родителско обещание - да не надничам в света на младите. Отговорът, който получавам, ме удря в носа:

- Това бяха ПРЕДИШНИТЕ изпълнители. Докато стигнеш от палатката до концертната част, изпълнителите се смениха и ти през цялото време се държа непристойно пред човек, който няма нищо общо с ОНЕЗИ текстове. Показва пръсти и лакти точно на него, който пееше за прости, хубави неща в живота! "Браво"! И уж нямаше да ни следиш! "Благодаря ти", мамо!

Този път им казах да си измият зъбите, използвайки ментови дъвки, далечпо-цивилизованоспоредмен, и отидох да си легна, защото и Луната нямаше да ми помогне. Тотална родителска кокошкност.

На следващия ден нашите малки ангелчета Ч1 и Ч2 кротко прегръщаха възглавниците по пътя към дома, ние НЕ объркахме пътя, а на мен някак ми се искаше да се извиня на това момче - Fo, въпреки че се надявам да не ме е забелязало в тълпата, и да му кажа, че да бъдеш любимец, особено на млади хора, е най-отговорното нещо на света. Затова му пожелавам Нейно величество Музата да му носи послания, с които някой ден да се гордее пред децата си!

P.S. А догодина пак сме на Голока, разбира се, но с дюшеци, бидон с нахут и диспенсър, 'се пак. И ако видите подивяла майка с фотоапарат между зъбите, не й се сърдете, едва ли е "подпалила" случайно.

Препоръчваме и още:

Изгубени в превода

Тийнейджърът днес

Пубертетът не е битка на живот и смърт