Автор: Надя Колева

Новините за деца, жертви на насилие, са все по-чести. Насилието обаче рядко се разпознава като такова, освен в случаите с особена жестокост. За това има обяснение. Едно цяло поколение, че и тези преди него, е израснало с методите на „шамарената фабрика“. Интересно как множество други фабрики отдавна затвориха и останаха само пустеещите им дворове и оголените скелети на сградите им, но точно тази „фабрика“ така и не затвори врати. Може би, защото няма сграда и няма врати. Ние я носим в себе си, и уж се заричаме никога, ама никога да не я прилагаме на собствените си деца, всъщност се оказва, че миналото е по-силно от нас.

Наскоро в социалните мрежи възмутена жена търсеше начин за „справяне“ с банда невъзпитани деца, които по всевъзможен начин тормозели цял квартал и нищо не помагало. В коментарите заваляха предложения от родители, от които лично на мен ми настръхна косата – от саморазправа с въпросните деца, до някои от методите на средновековието, които граничат с мъчения.

В коментарите излезе наяве, че тази банда невъзпитани деца редовно са пребивани от родителите си и то пред очите на целия квартал. В крайна сметка те започват да прилагат онова, което самите те познават. Ние – възрастните много често забравяме, че децата най-добре учат, като копират поведение. А ние им даваме „чудесния“ пример на „шамарената фабрика“. И после се чудим защо тия пораснали деца на свой ред стават тормозители и побойници.

Наскоро излезе и доклад на Unicef на тема „Изследване на насилието над деца в България“, според който:

• Всяко второ дете (47%) е преживяло някаква форма на насилие до 18-годишна възраст.
• Емоционалното насилие е най-често срещаният вид (45,9%), последвано от физическо (31,2%), сексуално насилие (15,6%) и пренебрегване (10,5%).
• Насилието най-често се наблюдава сред децата в училище (38,3%), следвано от това в общността (37,6%) и у дома (30,9%).
• Всяко трето дете (34,8%) посочва, че се чувства в опасност у дома, в училище или в общността.

Децата и младите хора, преживели насилие или пренебрегване, и тези от тях, които се чувстват в опасност, имат много по-ниско ниво на благосъстояние в сравнение с останалите деца.“

Изглежда, че „шамарената фабрика“ не само, че „работи“, но всъщност работи доста добре... Всяко ВТОРО дете в България е било жертва на някакъв вид насилие! Тъжно, нали? Още по-тъжното е, че голяма част от това насилие децата са го преживели вкъщи. И там, където би трябвало да е крепостта им, всъщност за много деца е просто ад.

Междувременно, стотици хиляди българи се уплашиха от норвежкия Торбалан покрай истерията около Националната Стратегия за детето, докато всъщност Торбалан за много деца е... в дома им.

Ако докладът на Unicef не може да ни отвори очите, то не знам кое е в състояние да го направи. Да затворим „Шамарената фабрика“ зависи изцяло от нас. Да, трудно е. Да, децата са капризни, мрънкат, тръшкат се за щяло и нещяло... Но това е, защото са деца. Някога самите вие сте били онова уплашено дете, което се крие в гардероба, защото това е единственото „сигурно“ от шамари  място. Спомнете си за това дете, което самите вие сте били.

С всеки отминал ден, в който „шамарената фабрика“ работи, онези проценти в доклада на Unicef ще растат. И ще си отгледаме следващо поколение, което ще захранва „шамарената фабрика“, а то на свой ред - следващото, и следващото...

А шамарите не възпитават! Те създават само страх, унижение, болка и кошмари. Децата нямат нужда от това, а от разбиране, уважение и подкрепа. Време е да пратим „шамарената фабрика“ в миналото, където ѝ е мястото и да дадем на децата това, което изначално е трябвало и ние да получим, вместо шамарите.

Не е срамно да потърсим помощ от психолог, когато не можем да се справим. Никой не се е родил готов, научен родител, но всички можем да се научим да бъдем по-добри родители. И да дадем най-доброто от себе си за децата ни.

Още по темата:

100 години назад