Преди време учителка ми беше споделила как в нейната градина се справят с дете, определено като "агресивно". След статията ми Дървото на доброто тя ми писа отново. Детето вече е пораснало и е в предучилищна група, откъдето възнамеряват да го изключат, защото пречи на другите деца и атмосферата в групата става нетърпима за всички. "Дали не създадохме на родителите твърде високи очаквания", ми пише тя. "Че щом ние сме се справили, значи навсякъде могат да се справят?" Отговорих й, че според мен могат, макар че не е лесно. Предложих й да обменят опита си с колегите. Освен това реших да потърся материал, който да е достатъчно кратък, но и да има в него полезна информация и съвети за учители. Истината е, че аз съм учила педагогика и методика преди двайсет и повече години, но не си спомням някога да сме обсъждали как се решават ситуации с насилие. Надявам се искрено, че сега младите специалисти изучават повече реални ситуации и реални решения. Надявам се също така, че има достатъчно полезни и смислени обучения за всички педагози.

За разлика от училището, където проводник на насилието може да бъде група деца, в детската градина обикновено източникът на агресия е едно дете. Насилието се проявява в отделни постъпки, спорадично. Типична за доучилищната агресия е непосредствеността. Няма ги предварителните стадии на очакване, на обмисляне. Малките деца нямат време да натрупат напрежение, което трябва да бъде освободено. Едно състояние може мигновено да се смени с друго, противоположно – от спокойствие в ярост. Няма полутонове. Децата не осъзнават напълно своите действия. Отсъства разбирането за последствията и чувството за вина. Оправдание за насилието може да бъде съвсем незначителна постъпка. Наказанието, съответстващо на провинението, се оценява крайно субективно. Няма разбиране за болката, която причиняваш на жертвата. Агресивното поведение на децата може да се разминава с думите им.

Ролята на възпитателя

Възпитателят трябва точно да разпознава формите на агресия и насилие, да учи децата да мислят как самостоятелно да се справят със собствената и чуждата агресия, да обяснят разбираемо позицията си. Опасна позиция на възпитателя е да определя всяка буйна игра или агресивна фантазия като насилие. Светът на децата не е безоблачен и не бива да се създава такава илюзия. Децата имат необходимост да играят и да фантазират агресивно, така те изкарват навън емоциите си. Трябва да се прави разлика между агресивни игри и фантазии от една страна и насилие от друга - при насилието има пострадал и той е умишлено наранен. Ако на децата се отнеме правото на агресивни игри и истории, те ще преживеят агресията си по друг начин или просто ще спрат да споделят с възпитателя. 

Властта в ръцете на възпитателя

В градината децата разказват на възпитателя си всичко. Често родителят може да чуе: „Госпожата каза… “ Възпитателят е неоспорим авторитет. В ранната детска възраст властта е изцяло в негови ръце, той постоянно присъства в игрите на децата, а очевидното физическо превъзходство и всички останали преимущества удържат децата от прояви на насилие. Затова всяка намеса от негова страна би била много ефективна. Децата усещат това, дори да не го проявяват. Атмосферата в групата е отражение на душевното състояние на възпитателката. Фатално е да не признава правото си да чувства. Скритата агресивност на госпожата е мост към лошото детско поведение. Подобна позиция действа демотивиращо на децата, те я провокират, защото искат да свали маската си и не се успокояват, докато нервите ѝ не издържат. След това настъпва облекчение: „Знаехме си, че е сърдита за нещо…“ Важно е да си открит и искрен. Тогава неудобните страни от човешкото съществуване ще бъдат тема на обсъждане с децата, те няма да бъдат оставени да се справят сами с тях.

Дървото на доброто

Реакция при прояви на насилие в доучилищна възраст

Разбира се, ситуациите са различни, но има общи принципи и стъпки.

1. Случилото се трябва да се назове: „Това е тормоз.“, „Това е насилие.“ Докато не го направим на глас, всеки ще си дава вид, че нищо особено не се случва.

2. След това трябва да изясним кой поема отговорността за прекратяването на тормоза. Идеално би било това да е учителят/възпитателят. Ако той продължава да твърди, че „детето си е такова“, трябва да се потърси съдействие по-нагоре, докато се намери човек, който ще назове случващото се с истинското му име. С него трябва да се сътрудничи. Ако директорът опита да прехвърли отговорността: „Защо не поработите с детето си?“, можете да реагирате с въпрос: „Искате да кажете, че вие не можете да се справите с тормоза или насилието над децата във вашето училище/детска градина?“ Обикновено тези фрази променят поведението в положителна посока. Възрастният (учител, възпитател, директор), който поеме отговорността, трябва да поговори с групата, в която е проявена агресия и да изговори случващото се – „това е насилие“, „това е тормоз“. Децата обикновено не осъзнават какво наистина причиняват. В тяхната глава това звучи така: „само го дразним“, „така си играем“, „не го харесваме“. Те трябва да разберат от възрастния, че когато постъпват по един или друг начин, действията им имат точно определено название. Добре би било ситуацията да се опише от гледната точка на потърпевшия.

3. Важно е да не се предизвиква съжаление. В никакъв случай да не се обяснява колко зле се чувства тормозеното дете, колко е нещастно. Как бихте се почувствали вие? Ако децата споделят истински чувства, не бива да злорадстваме или да нападаме. Само съчувствие, но не и съжаление. Да, за всички ще е тежко, хората са различни, може да ни харесват по-малко или повече, но това не е повод да ги тормозим или нападаме.

4. Насилието трябва да бъде обозначено като проблем на групата.

Когато хората биват обвинени, минават в режим на защита. Децата реагират по същия начин. Особено децата-агресори, които най-често са с нарцистична травма, неспособни да изпитват срам или вина. Те отстояват като гладиатори своята роля в групата „супер, супер алфа“. Възможно е да чуем – „той защо се оплаква, ние нищо особено не сме направили“, „аз не съм направил нищо.“ Подобни „разследвания“ не водят до нищо и не трябва да се провеждат. Няма смисъл да се спори по фактите, да се изяснява кой точно. Насилието трябва да се обозначи като проблем на групата. Можем да кажем – има болести, които поразяват не хората, а групите от хора, класовете, компаниите. Ако човек не си мие ръцете, може да се разболее от вирусна инфекция. Ако групата не следи за чистотата на отношенията, може да се разболее от насилие. Това е тъжно, вредно, лошо. Така се елиминира противопоставянето между жертвата-насилника-свидетеля.

5. Полезно е да се активизира чувството за морал, да се формулира изборът. Можем да предложим на децата да оценят какво е участието им в „заболяването“ на класа/групата наречено „тормоз“:

1 точка – никога не участвам в такива неща;

2 точки – никога не правя така, защото после съжалявам;

3 точки – тормозил съм и пак ще тормозя.

След подобно признание можем да кажем: „Радвам се, че никой от вас не смята тормоза за нещо добро. Значи имаме шанс да излекуваме групата." Ако групата е затънала в агресия, конфронтацията може да бъде жестока. В такава ситуация на помощ идва приказката за грозното патенце. Насочваме вниманието към момента, когато то е тормозено от останалите обитатели на двора – акцентът да не е върху страданията на горкото пате, а върху недопустимите постъпки на останалите. После можем да кажем, че патето в края на приказката се превръща в красив лебед, а обитателите на двора си остават глупави, завистливи и зли до края на живота си. Има ли сред вас деца, които биха искали да бъдат като тях? Да бъдат злобни и завистливи кокошки? Какъв е изборът ви? Макар да звучи странно, този подход работи и при родителите на децата, употребили агресия. Искат ли детето им да стане като героите от приказката?

6. Когато лошата групова динамика бъде прекъсната, е време да се установи нова. Важно е това да бъде направено с децата. „В нашата група никой не използва юмруци.“, „В нашата група никой не обижда другия.“, „В нашата група никой не посяга на другия, а ако някой види да се случва нещо такова, всички трябва да ги разтърват.“ Правилата може да се напишат на лист, който да се постави на видно място. Все едно сключваме договор с децата. Ако някой ги нарушава, те сами ще могат да отбележат това на таблото. Мониторингът и подкрепата на позитивните промени са много важни. Важно е възрастният, който е поел отговорността да разреши ситуацията, да не напуска групата. Той трябва редовно да се интересува как са нещата, с какво се затрудняват, как да помогне.

7. Може да бъде направено табло и всеки ден децата да слагат стикери, ако в групата не е имало обиди и тормоз. Може да бъде разиграна приказка, да се правят колажи за това как са се сдобрили. Смисълът е, че групата постоянно получава заинтересования интерес на авторитетния възрастен и както преди, продължава да смята победата над тормоза за свое общо постижение.

8. Да хармонизираме йерархията. Време е да помислим за популярността. За това, че всеки има някакъв талант, може да бъде полезен с нещо, да бъде ценен за групата. За това, че всеки е дал приноса си за разрешаване на проблема в общността. Подобно събитие може да се отпразнува – конкурси, ден на талантите, походи, игри в екип. Признак за хармонична групова йерархия е отсъствието на ярко открояващи се роли в нея – алфа, бета, омега – гъвкавото преминаване от роля в роля. Един рисува най-добре, друг пее най-добре, трети вкарва най-много голове, четвърти измисля най-интересните игри. Колкото по-разнообразна и смислена е дейността на групата, толкова по-сплотена е тя.

Източник: perunica

Препоръчваме ви още:

"Всички ми казват, че е ужасно буен!"

За децата с проблемно поведение - нашите и чуждите

До детската градина и назад