Плашат ли майчините сълзи? Можем ли да си позволим да плачем пред детето? Обременяваме ли го или го възпитаваме? Гледната точка на една майка, която не крие сълзите си.

Има дни, в които душата ти като че ли я дерат котки, които се превръщат в таралежи. Когато ти се случва нещо лошо. Понякога видимо няма повод, а очите ти се пълнят. Или пък пролактинът се обажда…

А ти си мама. И нямаш почивен ден за плач. Стараеш се много, но въпреки това предателската сълза се стича по бузата ти в най-неподходящия момент.

И виждаш как две детски очички те гледат тревожно и въпросително. Какво правиш?

И мама е човек

Желязната лейди

В предишни времена не беше прието родителите да обсъждат своите чувства с децата си. В най-добрия случай, можеше да се чуе: „Обичам те.“ По празници. За да не се разглезват. А ако има ситуация, в която на мама й се плаче… Трябваше да направиш всичко по силите си, за да спреш. Що за глупости? Не бива да се вкисваш! Спомни си железните жени от историята, баба си, майка си. Или мотивиращата фраза: „Ти си силна жена, потърпи!“ И веднага потискаш мъката си, засилвайки я в най-далечния ъгъл. Ако детето вече е забелязало сълзите ти и се е поинтересувало за причината, трябва веднага да му се усмихнеш през сълзи и да кажеш невинно, но твърдо: „Не миличко, не плача. Така ти се струва. Върви да играеш.“ Или нищо да не казваш.

Защото не трябва да обременяваме децата.

Първо, малки са и няма да разберат.

Второ, ще пострада майчиният авторитет.

Трето, не бива да ги товарим с проблемите си.

Зависими ли сме от децата си?

Защо трябва да се казва истината

По-добре е да не се замисляш какъв урок ще научи детето от подобна ситуация. За това, че да плачеш е лошо. Или за това, че болката е нещо срамно и трябва да я криеш. Или за това, че трябва да лъжеш близките и себе си.

Моята майка плачеше мълчаливо. Когато вече нямаше сили да потиска мъката в себе си. Никога няма да забравя усещането си за страх и безпомощност. Заради това, че любимата ми майка страда, а аз не знам какво да правя. И вътре в мен се пораждаше чувство за вина… Сега си давам сметка, че никога не съм плакала в прегръдките на мама. Макар че бяхме близки и си имахме доверие. Но да плачеш е лошо. Този урок усвоих много бързо.

Сега от време на време се уча да плача. Насаме със себе си, в собствената си прегръдка. И разбирам, че това, което ми се е случвало, не е моят начин да реагирам.

Когато погледнах сина си в очите осъзнах, че той разбира всичко. Вече. И винаги. Стана ми абсолютно ясно, че всяко заобикаляне на истината в отношенията ни ще бъде лицемерие и предателство. А ако се случи така, че да имам лош ден и да нямам възможност да направя тайм аут, за да се възстановя, зная, че ще бъда забелязана въпреки всички хитрости да скрия емоциите си.

Момичетата не плачат

Мамо, защо плачеш?

Не мога да потисна чувството и да кажа, че така му се е сторило. Ще излъжа и него, и себе си. Твърде много го уважавам, за да си мисля, че ще повярва на лъжата ми. Опитвайки се да отговоря на въпроса на сина си, аз самата преминавам през микротерапия. Ние заедно се учим да познаваме и назоваваме своите чувства и емоции.

„Знаеш ли, миличък, денят ми беше труден: не спах добре/имах проблеми в работата си/не се разбрахме с тате по един важен въпрос/домъчня ми за баба ти.. затова се чувствам тъжна/уморена/раздразнена. Но това не е заради теб. Знам, че това ще премине като малък дъждовен облак. И отново ще изгрее слънце.“

И се прегръщаме силно, силно. И отиваме да правим заедно нещо хубаво и приятно. Аз улавям топлия поглед на сина си и въздъхвам с облекчение. Радвам се, че той говори за чувствата си с лекота и назовава емоциите си.

И сякаш чувам зад гърба си ропота на няколко поколения майки от епохата на Великото Емоционално Замръзване. Да живее размразяването!

Препоръчваме ви още:

Веднъж в годината пишете писмо на детето си

Днес те обичам повече от вчера

Никога не ме оставяй без целувка!