Колкото и да сме отдадени, грижовни и любвеобилни, да признаем очевидната истина – детето ни изморява. Иска ни се да се уединим макар и за кратко, но то не ни го позволява. Ставаме нервни, раздразнителни или откровено зли. Нахлуването в личните ни граници топи от енергията и силата ни.

Ние започваме да делим неприкосновената си територия с детето, още с неговото раждане. В началото дори е обща. И не закъснява моментът, в който се чуват репликите: „Не мога дори до тоалетната да отида сама.“; „Откакто се роди, нямам никакъв личен живот. Дори спалнята деля с малкия. Баща му спи в детската.“; „Големите ми деца ме изнервят, вечно пренареждат и изхвърлят нещо от дома ми, без да ме питат.“ 

Вярно е, че само преди десетилетия, никой не говореше за ценността на личните граници. Затова може би все още не сме се научили как да ги очертаваме и пазим. Още по-сложно е да изградим отношенията си с детето така, че то да може само да създава свое пространство и да уважава нашето.

Пътят на детето започва от майчината утроба и това е първото „нарушаване“ на личните граници. Първо заема пространство в майчиното тяло, след това влиза в дома и изисква още повече внимание. Този път го извървяваме всички. И това е едно от най-смислените ни пътувания. Даваме живот, осигуряваме условия за съществуване, споделяме натрупания си опит, за да бъдем полезни на поколението си. Но понякога този процес е съпроводен с болка и неразбиране.

Конфликтите заради нарушеното лично пространство ще възникват, докато родителите не осъзнаят, че имат потребност от такова, че това е ценност, която трябва да защитят.

Как можем да се ориентираме, че нещо не е наред:

- вещите ни принадлежат едва ли не на всеки от семейството и при опит да ги изискаме ни обвиняват в алчност;

- вътрешният ни свят е обезценяван или обект на присмех;

- опитите ни да отстояваме себе си още в тийнейджърска възраст са претърпели провал.

Всички се сблъскваме с нарушаването на личните граници, дори понякога сами размиваме очертанията им, докато не престанат да съществуват. Поведението на детето, което търси себе си и се опитва да разбере какво е его, ни напряга, нервира, дразни.

Все пак имаме опции – да опазим своя свят и да научим детето да се съобразява с него. Какви са те?

1. Да приемем факта, че родителството е споделяне на личното пространство с детето. Прекрасно е, че в живота ни има човек, с когото можем да го направим, и да се докоснем до детството отново.

2. Да знаем какво е ценно за нас, какво сме готови да споделим с детето и какво не. Ако например решим то да спи при родителите, трябва да компенсираме нуждата от интимност помежду си, защото това са отношения, към които детето няма никакво отношение и не носи вина за нарушаването им.

3. Да покажем на околните, че не бива да нарушават пространството ни, като отстояваме това, което наистина ни е важно. Не желаем детето да пипа вещите ни – тогава трябва да им намерим място, което е недостъпно за него, поне докато вече е достатъчно голямо, за да разбира забраните. Ако се налага да работим у дома, можем да потърсим помощта на другите в семейството за ежедневните домакински дейности и да обясним категорично, че когато сме заети, не бива да ни пречат. Добра е да не правим компромиси с това.

4. За да искаме детето да уважава границите ни, трябва да сме толерантни и към неговите. Можем да му помогнем да се ориентира в собственото си пространство и да се погрижим то да съответства на възрастта му. Играчката, която ни се струва стара, вероятно е любимата на детето ни и нямаме право да я изхвърлим без неговото разрешение, колкото и малко да е на възраст. Това е неговият избор, трябва да бъде уважен.

5. Да ценим личното пространство на другите в семейството. Можем да покажем на детето с личен пример как се прави това. Ако таткото не позволява то да пипа лаптопа му, не бива майката да го допуска, когато той не си е вкъщи.

6. Да ценим неприкосновеността на тялото си и да сме внимателни към него. Ако детето се опитва да ни удари, трябва да го спрем. Извинения, мотивирани с обяснението, че е твърде малко и не разбира какво прави, са нелепи. Удрят се само неодушевени предмети. Ако носим мъника непрекъснато на ръце, трябва да използваме всяка възможност да почиваме, въпреки вероятните протести от негова страна. Важно е да пазим силите си и той трябва да го знае.

7. Да обясним на детето си, че никой няма право да му причинява болка и да се отнася към тялото му с неуважение. Телесните наказания са недопустими заради това, че то губи усещането си за безопасност, преживява силно своята безпомощност и остава с убеждението, че ценността му е условна.

8. Да не забравяме, че най-интересната личност в нашия живот сме самите ние, затова не бива да спираме да се самоизучаваме. Така ще ни е много по-лесно да убедим в собствените си ценности околните и да откроим онези от тях, които са наистина неприкосновени.

9. Да уважаваме чувствата и интересите на детето си и да се опитваме да разберем какво го води към един или друг избор. Тогава няма да имаме проблем и с нарушаването на собственото ни пространство. Показали сме, че това е нещо важно, с което се съобразяваме.

10. Да не критикуваме и осъждаме другите, за да издигнем собствената си значимост. Ако детето чува от нас само укори, ще започне да се съмнява, че го ценим и това неизменно ще доведе до нарушаване на нашите граници.

Препоръчваме ви още:

Зависими ли сме от децата си 
Залепен за теб - как да направим раздялата с детето по-безболезнена 
Защо не бива да позволяваме на децата да ни управляват

Източник: annasmirnova.ru