История с продължение:

Началото:

18.01.2020

Днес едно усмихнато, хубаво семейство празнува годишнина. Това са семейство Мускичеви от Ново Село, Видинско. Никога нямаше и да разбера за съществуването на тези симпатични хора от другия край на България, ако една приятелка не беше споделила историята им в групата ни. 

Ето какво написа Ася Стоянова:

На 6 срещу 7 януари сем.Мускичеви ги сполетя голяма беда - изгоря домът им и цялата покъщнина в с.Ново село, обл.Видин. Обръщам се с апел към всеки, който може и има желание да помогне, нека го направи. Искам да трогна сърцата ви, затова прилагам тези снимки, за да свържете молбата с тези лица, защото тези хора наистина нямат нищо в момента. Живеят в село, в най-западналия край на България, добри, сърдечни и образовани хора, но са съкратени преди години и се опитват да добутат до пенсия, като предлагат окачени тавани в една спряла икономика. А в момента се опитват да съберат живота си. Можете да си представите какво е да ти изгори всичко - всичко: документи, снимки, спомени. Мъжът е способен и се надява сам да вдигне къщичката им отново, а съседите (включително моите родители) помагат и са всеки ден там да разчистват, но там никой няма възможности, а само с труд, без материали, не става.

Вчера се свързах със семейството на Валя и Кирил, които ми разказаха следното:

Аз се казвам Валентина Пенева -на 59г. /от Нова Загора/, а съпругът ми - Кирил Мускичев- на 64г /от Ново село/.  По професия сме инженери. Семейство сме вече 39 години, а между другото утре имаме годишнина от сватбата. Имаме две големи, вече семейни дъщери. Живеем постоянно в Ново село от 5-6 години,а работим във Видин. Имаме микро фирма за вътрешни щори и окачени тавани. Казвам микро, защото работим само двамата в нея. Пътуваме всеки ден до Видин, защото ни харесва да живеем на село. Спокойствието и тишината не заменяме и за най-луксозния апартамент в града. Още повече, че приятелите ни също живеят на село и имаме много активен социален живот. Обичаме да се занимаваме с градинарство, особено аз в малкия ни двор.

Преди 12 години си направихме ремонт на къщичката сами, която е 70 кв м. Понеже съпругът ми е в час с всичко, майстор за нищо не сме викали. Направихме си го да ни е удобно и уютно.

Но на 07.01.2020г. в 3.35ч. се събудих от пукот. Станах и видях, че покривът гори. Събудих съпруга си и в суматохата успях да грабна само папката с важните семейни документи и чантата си. Пламъците вече навлизаха през гипскартона на тавана. Избягахме на улицата и докато дойде пожарната покрива падна и вече цялата къща пламна, като факла. Оказа се, че причината за пожара е нагорял контакт на аспиратор. За зла врага зад него е имало греда, която се е запалила. По пижами и боси, при - 9 градуса, стояхме и гледахме как това, което сме събирали цял живот се изпепелява. В 5.30 пожарът беше потушен, а ние благодарение на нашите приятели, бяхме обути, облечени и стоплени. Те стояха с нас, докато си тръгна пожарната. И оттогава до този момент, нито за миг не са ни оставили. 

3 дни след пожара, с тяхна помощ, разчистихме всичко - 5 ремаркета от трактор. Хората се убиха от работа, но не се отказаха.

BG61STSA93000025850656

ДСК гр. Видин

Кирил Евстатиев Мускичев

Моля,като основание за превода пишете"помощ за опожарена къща”

Опция за Еконт:

гр. Видин, офис кв. Крум Бъчваров

+359 87 880 0820

за Валентина Пенева или Кирил Мускичев

Отчет за помощта, събрана до момента от Ася, можете да следите в профила й.

Продължението - 24.08.2020, споделено отново от Ася, която организира цялата тази кампания: 

На 07.01.2020 г. годината започна с голям удар за Валя и Кирил Мускичеви от с. Ново село, Видинско - през нощта изгоря домът им, граден с толкова любов и труд през годините, а с него и почти всичко останало - покъщнина, дрехи, снимки, спомени. За щастие, Валя и Кирил са успели да излязат секунди, преди покривът да рухне.

Снощи майка ми за пръв път ми разказа детайли от онази кошмарна нощ, а сълзите се стичаха от нейните очи, и от моите. През разказа ѝ видях как две сломени души седят по пижами в предверието на нашата къща, премръзнали, докато са гледали тричасовото потушаване на огъня от пожарната, но неусетили студа от шок и незнаещи дори как да отговорят на въпроса “как да помогнем, да пийнете чай, да ви дадем да се облечете, да поспите?”

Автор: Кристина Йовчева

Когато бях мъничка, мъничка, всеки ден бях при моята прабаба. Преди да тръгна на детска градина (бях на цели 5 години, когато започнах) тя ме гледаше, а после всеки ден след градината отивах при нея. Когато бях болна, пак тя ме гледаше и лекуваше по нейните си начини - по-любими за мен от онези в аптеката. Много обичахме да сме заедно, тя все казваше, че съм нейната “дружинка” - прадядо ми вече си беше отишъл, аз - последното, най-малкото от всички правнучета, едничка наблизо край нея, освен това кротко дете (случая с нарязаната мушама беше изключение). Прабаба ми много тъгуваше, че е останала неука - баща й бил даскалът в селото и тя тръгнала на училище при него по-рано от мерак, ала докато била в първо отделение, баща й го убили турците, майката грабнала трите деца и две бохчи дрехи и избягали от Беломорска Тракия. И тъй като майка й започнала да работи на чуждите ниви, за да изхранва семейството, на прабаба ми - 7-8- годишна тогава, останала задачата да отглежда по-малките брат и сестра, да стъква огъня, да приготвя хляба и да кърпи дрехите. За учене време не останало. Та беше неука и това много я натъжаваше. Можеше да се подписва с буквата си “М”, когато си вземаше пенсията. Когато аз станах ученичка, настъпи нов етап в нашите взаимоотношения. Аз взех буквара и започнах да я уча да чете. Тя сричаше досущ като първолаче, следеше с пръст редовете в учебника и лицето й изразяваше такова усърдие, че дори аз, съвсем дете тогава, не можех да не го забележа. Благодарение на моята помощ и нейното огромно желание, прабаба ми се научи да си пише трите имена и да срича. Понякога й изнасях уроци като тези в училище - за Левски и Ботев, или й рисувах картини, а тя ги окачваше с кабърчета по стените. Като дойдеха комшийките, им ги показваше с гордост и все казваше: “Ей туй мънинкото ми украсява стените, то нали ми е дружинка...”. Когато ме видеше с книжката, сгушена на леглото, никога не ме закачаше - оставяше ме да си чета, за нея това беше недостижимо тайнство! Понякога ме караше да й почета на глас, докато тя предеше - седнала на колене на земята до печката. Колко истории на Пипи й изчетох, докато тя изкусно изпридаше от къделите фина прежда за пуловери, шапки и чорапи на цялата рода. От печката на дърва винаги се носеше апетитен аромат на някоя бабина гозба - дали ще е зелник (печен отгоре на печката, не във фурната, с цвъркащото масълце отгоре), на вкусна чорба от всичко, което расте в градината или на варен ошав, който беше по-вкусен от всеки сок. Всичко това придружено от свиренето на неизменния чайник и от кукуригането на петела в кокошарника (прабаба ми винаги водеше война с някой от тях, като го обиждаше с “опустял нальетин”).

Когато дойдеше време за почивка, тя никога не ме караше насила да спя, но се гушвахме върху тъкания от нея китеник и аз исках тя дълго да ми разказва отново и отново за детството си, за това как се оженила за прадядо ми, за децата си, истории, истории, които толкова обичах да слушам разказани с нейния глас, с говор, примесен с тракийски, родопски и турски думи, говор и истории напоени с емоцията на един цял пъстър и нелек живот. 

Какво ме посъветва баба

Прабаба ми ми “уйдисваше” за всичко - плетеше ми мънички дрешки за руската кукла - ама истински поли, жилетки и чорапи от шарени прежди. Чистеше ми тиквени семки, защото не можех сама да ги чопля. Аз я научих малко да срича, да играе на карти “на война” с мен. Също да участва в игрите ми с кукли. Позволяваше ми да се забавлявам с ръцете й, като опъвам кожата й нагоре, а тя дълго време не се слягаше заради старостта й и това беше толкова смешно за мен! Играеше с мен на онази игра с конец, при която ставаха различни фигури, когато го прехвърляхме от нейните на моите ръце. Лятото ме люшкаше на плетения от нея хамак, водеше ме на разходка в близката горичка, хващаше ми малките пухкави жълти пиленца на кокошката и така можех да ги погаля, без да се страхувам, извади ми първия зъб с конец, даваше ми да пия вода от шепата й - никога няма да забравя усещането от допира на устните ми до напуканата й топла шепа. Тя ми позволяваше понякога да й сплитам двете плитки, на които носеше косата си и които бяха почти изцяло черни, макар да беше на 80. Аз я научих как да запомни тъй сложните за нея имена на държавите и градовете, в които съдбата беше разпръснала част от децата и внуците й. Обяснявах й някои сложни и нови думи...И тя беше тъй благодарна за всичко това!!!

Освен тези съкровени споделени мигове, от нея научих толкова много неща - как да пия вода от своята шепа, как се преде и тъче (в момента в дома ми греят нейните черги и възглавници), как се правят лечебни разтривки на сухожилията, как се набира телефонен номер с шайба, как да правя красиви сурвачки (правя ги сега със своите деца). Научи ме да шия на 100-годишната крачна шевна машина “Сингер” (жива и досега), да плета чорапи на 5 куки, да дъвча черен пипер за болно гърло, също как да смачквам оси, без да ме жилят...

Всичко това вероятно е една нищожна част от всичко, което получих от моята прабаба. Но най-големите уроци ми ги даваше с поведението си и изобщо с отношението си към живота. Да не повишаваш глас, да си честен, да помагаш на хората, да се молиш само и единствено за здраве, да проявяваш здрав разум.. и да бъдеш решителен и силен!!! Макар че беше загубила две от петте си деца, тя не си позволяваше да плаче пред нас, освен в един ден от годината - началото на юни, когато туристическият отряд на градчето ни се връщаше от ежегодния си поход. Тъй като отрядът носеше името на бабиния син - алпинист, останал завинаги в снеговете на Хиндукуш, те минаваха през къщата ни и затрупваха прабаба ми с цветя, които тя после топеше в коритото на външната чешма и напояваше със сълзите си, облакътена, приведена, смазана... Само и единствено тогава виждах тази блага жена да плаче със сълзи и да изразява невероятна болка.

Когато почина на 84 години и я видях в онази черна рокля на ситни розови цветченца, която бях виждала десетки пъти, докато я вадеше от раклата, за да я спасява от набезите на молците и за която знаех, че е приготвена за “умиралка”, не можах да повярвам колко мъничка беше. Аз бях само на 12 години, а прабаба ми, моята дружинка, ми беше дала преживявания и уроци за цял един живот!

Още от Кристина: 

Последната книга 

Аз и Мара

Автор: Мария Пеева

Чудих се има ли смисъл да пиша това, толкова е писано вече по темата. Надявам се да има.

Не ми харесва отношението ни към възрастните хора. Не само моето, не само вашето, принципно говоря. Отношението на цялото общество към тях е отношение като към “втора категория” хора.

Не ми харесва как ги наричаме "бабка, дядка, дъртак, вещица". Нищо че са ни подразнили в автобуса или на опашката.

Не ми харесва как лекарите им говорят на ти, повишават им тон, или пък свойски някак ги наричат “бабче”.

Не ми харесва как в болниците ги “отписват” с лека ръка като изгубена кауза.

Не ми харесва, че са бедни и нищо не могат да си позволят.

Не ми харесва, че са постоянен обект на измамници и според мен не се прави достатъчно, за да се разкрият и заловят тези измамници. Защото не става дума само за телефонни измами, ами и за имотни, а също и за продажба на всякакви “космически” матраци, "вълшебни" уреди за лечение и какви ли не боклуци, с които мамят наивните им глави.

Защо пиша това точно днес? Напоследък оглеждам домове в и около София, защото ми се ще да преместя нашите по-близо. Вчера посетихме един много хубав дом, препоръчан, и всичко изглежда чудесно наистина. Докато чакахме да ни приеме управителката, един от живущите там чакаше редом с нас по някакъв въпрос. Възрастен господин, много любезен. Каза, че от два часа чака. Когато дойде редът му, настоя ние да влезем първи - не знам защо, не сме го молили - аз не бързам, обясни. И в този момент управителката отвори и ни покани. Не му даде възможност, а той искаше да ни отстъпи. Тя просто го игнорира. И като свърши с нас, пак го подмина. А той мил, възпитан старец. Разбирам, че сигурно има някаква незначителна молба или оплакване, но щом чака там, значи за него е значителна. Просто ми стана обидно за него, и за мен си ми стана срамно, че нищо не казах и не настоях да му обърнат внимание. Управителката няма вина, както нямат вина и стотиците лекари, администратори, касиери, изобщо всички онези, които ежедневно се срещат с възрастни хора и общуват с тях по всякакви въпроси. Вината е колективна и като всяка колективна вина се размива и никой нищо не прави по въпроса, освен малко да се възмути в социалните мрежи от време на време. Така сме научени и това е цялостното отношение на народа ни към възрастните. Дори в себе си го усещам понякога, когато някоя енергична старица ме блъсне, за да седне първа в трамвая и в главата ми мине мисълта: "Тая бабичка къде е тръгнала, ами не си седи вкъщи". Тоест и аз не съм с нищо по-добра. И себе си не харесвам. И се боря да променя това отношение - първо в мен. 

Живот като на книга

Защото само помислете. Хората имат достойнство, всеки един един от нас. И това, че с възрастта понасяме някакви промени, често тежки и неприятни, не ни прави по-малко хора. Ужасно е да изживееш цял един живот, да работиш, да създаваш деца, да имаш приятели, колеги, среда, дом, победи, провали, спомени и мечти. И в един момент всичко това да бъде заличено, да остарееш, да се поболееш и някой да те третира като животинче - макар и с известно състрадание, но все пак като животно. Или пък ако имаш късмета да остарееш сравнително здрав и с ума си - да те третира като човек "втора категория" - да ти говори снизходително, неуважително, да омаловажава проблемите ти, защото скоро тези проблеми ще се решат от естествения ред на нещата. Ужасно звучи, а се случва всеки ден и навсякъде - от лекарския кабинет до магазина или пейката пред блока.

Имам една молба към вас, добри хора. Обществото не можем да променим, но можем да променим себе си. Да тръгнем оттам.

Нека следващия път, когато се обърнем към възрастен човек, му заговорим на Ви и се обърнем към него с "господине" или "госпожо".

Нека следващия път, когато се подразним на възрастен човек, и ни дойде да го нахокаме (дори и да е виновен, не изключвам това), си представим, че срещу нас стои млад, здрав и силен човек, който може да се защити. По същия начин ли ще го нападнем? Ще му обясним ли, че е "изкукал дядка"? Или ще си кажем каквото имаме една идея по-възпитано?

Нека се оглеждаме около себе си за възрастни хора - в блока, в градския транспорт, в учреждението, в болницата - и специално да бъдем учтиви и усмихнати с тях - не от съжаление, а от уважение.

Нека малко повече прощаваме на собствените си възрастни родители, свекъри, роднини и съседи грешките и недостатъците на старостта.

И нека правим всичко това заради себе си, не заради тях. От уважение към собствената си крехка човешка природа. Защото някога те са били на нашето място и един ден ние ще бъдем на тяхното.

Ако имаме късмета да доживеем дотогава. 

Мъдростта боли

Автор: Мария Пеева

Знаете ли колко малко хора са благословени с умението да помнят с лекота цифри и факти? В нашето семейство например само един от синовете ми прилича на баща си в способността да помни дати. По история винаги с лекота изкарва отлични оценки и е любимец на преподавателите. Аз обаче помня трудно цифри, цитати и дати. Може би по тази причина като ученичка историята беше предметът, който никак не обичах. Докато не започна да ни преподава госпожа Станевска (в онези времена първо беше другарка, а после стана госпожа), жена, която така умееше да разказва историята, че я превръщаше в приказка - понякога страшна, понякога смешна, а нерядко дори и зловеща. От нея научих три важни урока - първо, че голите факти могат да бъдат запомнени, само ако ги облечеш в човешки емоции и преживявания. Второ, че всичко, което изглежда като суха статистика на белите листи на учебника, всъщност са реално преживени човешки страхове, радости, кошмари и възторзи. И третият, може би най-важен урок - децата трябва да познават историята, за да не повтарят грешките на дедите си, а възрастните трябва да познават историята, за да простят тези грешки. “Помни, за да забравиш”, не знам чия е тази мисъл, но я видях написана на паметник на незнаен воин в Кавала и ми хареса.

За да вдъхна на Теди, най-големия ми син, интерес и любов към историята преди 20 години, бях открила една прекрасна поредица с малки книжки, уж като комикси, но много интересни. Някои от вас може би още я помнят - Страховитото в историята. Имаше и още една подобна - Страховитото в науката. Веднъж вече порасналият Теди ми каза, че благодарение на тези книжки често е блясвал с познания в училище, в часовете по история, физика и химия. Запазих ги и за по-малките му братя, които ги прелистват от време на време, но не с нетърпението, с което той очакваше всеки следващ брой. Не им се сърдя, поколението им е различно и предпочита други източници на информация. Намерих ги - във формата на забавни поредици, дублирани на български и лесно достъпни по канал Da Vinci Kids, които са се погрижили за изискванията на новото поколение и без да губят време са създали “Ужасна история” и "Знаеш ли как". Ето и малко информация за двете поредици.

"Ужасна история" е исторически сериал, специално предназначен за най-малките зрители. Без да е преувеличен или подсладен като игрален филм, без никакви измислени сюжети и абсолютно коректен откъм исторически факти, той успява да представи историята по забавен начин, като при това не крие ужасните последствия от уж добрите решения. Но това не е всичко - представени са и разни велики личности и техните странности, подвизи, провали и шантави приумици. Децата се смеят на комедийните скечове и шеговитите песни, но в любознателните им главици остават и истинските събития на епохата. А между другото, тази поредица е интересна и за възрастните. Поне аз никога не отказвам да гледам такива филми с децата и да науча интересни факти за викингите, Леонардо, Шекспир, Клеопатра и още много герои и злодеи. Неслучайно поредицата има толкова награди, а “Гардиън” я нарича “една от най-добрите тв комедии”. 

ДаВинчи са помислили как да вдъхновят младите историци, а също и за бъдещите лекари и експериментатори, но малките любители на физиката, биологията и химията също не са пропуснати. В “Знаеш ли как” те ще научат един куп факти и новости в областта на технологиите, науката и живота, който ни заобикаля. Особено много ми харесва, че в епизодите се обръща специално внимание на това да се отдели истината от измислиците, така че хлапетата се учат и на критично мислене, както и на това да различават факт от фикция - умение, изключително важно за света, който ги очаква. И за който ми се иска да са подготвени със знания - колкото е възможно по-добре и по най-интересния за тях начин.

Тези два сериала отново са дублирани на български, което ги прави достъпни и за най-малките. Очакваме ги с нетърпение всеки уикенд, а ако пътуваме, следим повторенията. Надявам се скоро да има и още дублирани на български поредици, които да осигуряват на децата съдържание - едновременно образователно и поднесено по забавен начин.

Програмата на ДаВинчи може да следите във фейсбук и инстаграм, а в сайта им ще намерите допълнителна информация за други предавания.

Автор: Ясена Врачева

Преди няколко дни попаднах на следната дискусия: трябва ли една жена задължително да има деца. Изначално чуя ли думите „задължително“ и „трябва“, и козирожката ми същност подивява. Мразя някой да ме задължава или да ми налага нещо. Когато пък става въпрос за тялото и живота ми, съм готова да мина през него като валяк.

Ай сиктир, от наложени норми. В идеалния вариант всички сме Саманта от „Сексът и Градът“ и правим секс до 80-годишна възраст с руси атлети. Точка.

Но се замислих. За мен си и моя си случай. Майка съм. От година и три месеца. Помня, че едно от първите неща, които казах на кумата си след щастливото събитие беше: Ма защо не ме предупреди, че е толкова страшно, бе коза?! Че ще го проверявам дали диша, че първата му температура ще ми бъде като Апокалипсис сега, че сърцето ми ще изкача всеки път, когато се спъне?!

Вярвайте ми, имало е моменти, в които си мислех, леле, ако мога да върна времето назад, дали бих си го причинила отново?

Fuck (както би казал вещерът Гералт от Ривия). ДА!

И причината, да ви кажа, е малко егоистична. В момента, аз съм най-добрата версия на себе си. Готвя като мастър шеф – имам кокосово брашно, оризово брашно, брашно от лимец, коприва и рошков, и ги ползвам, по дяволите. Работя от вкъщи, като никога не съм била толкова организирана и някак живея, все едно някой ме наблюдава. Непрекъснато. Което не е много далеч от истината, имайки предвид, че дори в тоалетната съм с компания. И нали знаете, когато някой ви гледа, се стараете повече. Все едно сте в една стая с шефа.

Та.

Рециклирам. 

Разхождайки се по пътя вдигам боклуците от земята. С него. С човечето на година и три месеца. И му обяснявам, че така не бива. А той ме гледа с маслинените си очи.

Разказваме му вкъщи за коалите. И за възможността никога да не ги види на живо. И защо се стига до тук. Той ме слуша. Едва ли ме разбира. Но аз продължавам.

Пътуваме. Ходим в гората. Мразех да ходя в гората. Сега боровете са най-добрите ни приятели. И шумата под краката ни. И червените бузи. Чудесно е да видиш червени бузи на малко дете. 

Псувам двойно повече като шофирам. Все някога трябва да се научат тея хора, че мигач се дава като се завива, пусто да остане.

Четем книжки. За Мишоци с големи сърца, за Всеядни чудовища, за Момчето, което оцеля и има белег във формата на мълния.

Спасявам сгазени котки. И му споделям, че мама не е луда, просто обича животни и вярва, че трябва да се помага.

Ядем плодове. И аз. Никога преди не ядях плодове. И внимавам как се обличам. За да не настина. Не заради мен. А заради него. Защото знам, че при мен е най-добре.

Или че аз съм най-добра при него.

Няма значение. 

Дали да имаш дете е избор. По дяволите, най-важният, който можеш да направиш.

Аз благодаря за моя. И на него. Че всеки ден ме прави по-добра!

Още от Ясена:

Срещайте се с други майки

За раждането и бременеенето не по план

Автор: Нели Славова

Лутър дойде в семейството ни в един топъл септемврийски ден, някъде следобед. Пътувахме до град Девня близо до Варна, уж само да го видим.

Такава беше идеята - само виждаме и решаваме на място дали това е нашето момче.

Влязохме в големия двор, където той се намираше заедно с братята, сестрите и майка си, в едно заграждение, което вероятно бе тясно за всички.
Това ми напомня да ви споделя нещо и да се отклоня от темата. Хората имат честия навик да казват "Голямо куче в апартамент, ама как така, ще го уморим, ако го гледаме в апартамент, трябва му място за бягане и скачане!"
Един вид искат да кажат, че му трябва място, където да си бъде куче, да бъде себе си, обаче съдят спрямо своята перспектива и не допускат, че не всички хора живеят в 30 квадрата. Но ти не си длъжен да им даваш обяснения.
Не допускат, че за много кучета, животът в двор означава едно нещо - синджир с дължина 5 метра около врата и цял ден обикаляш един периметър с бака дъждовна вода и попара с накиснат баят хляб. Сигурна съм, че тези кучета копнеят за добра грижа, любов, продължителни и разнообразни разходки, качествена храна и живот, който един апартамент може да ти осигури.

Започнахме да разглеждаме малките кутрета едно по едно, когато любезно ни ги извадиха от заграждението, докато тяхната майка наблюдаваше всичко отстрани и понякога ги закачаше или ги гонеше. Майката беше доста игрива и внимателна също и към нас. Това бе третата ми среща с порода Кане Корсо и за пореден път ми направи приятно впечетление, че когато ръката ми е старателно облизана от върха на пръстите до дланта - няма никаква лоша миризма. Устите на тези кучета не миришеха, беше ми странно. Очаквах смрад.
Козината им също не излъчваше така познатата типична кучешка миризма.
Явно бяха гледани добре и хранени с подходяща храна или просто породата им бе такава, че това е един чудесен плюс за стопанина.
Може би и сравнявах с пинчера ни, чиято уста вонеше ужасно, а също и козина, въпреки редовното къпане и спане в легло.
Говорехме си разни неща, трупахме опит, Коце се боричкаше с някои кученца, но те бягаха. Само едно остана при детето ни. Малко, сиво, със сини очи, шест пръсти на крайниците, пречупена опашка, бяло на гърдите и огромни уши като сенници срещу слънцето, като джапанки. Това беше Лутър.

Очарователен, различен, обезоръжаващо сладък и наш. Попитахме се няколко пъти дали сега го правим, сега ли го взимаме, наистина ли, сега. Нямахме нищо вкъщи, нито легло, нито храна, нито шампоан, нито сме избрали ветеринар, нито имаме хавлия за след баня, нито купи за вода и гранули. Все едно да влезеш с бебе на ръце в дома си, изписан от родилното отделение, но в апартамента ти няма кошара, дрехи, мляко, завивки, корито и биберон. Нямаш нищо, освен много обич за даване. Любов, която чака без нищо в замяна, за да бъде погълната. Днес. Сега. И напълно неподготвено.
Ние с детето и вече вторият ми син, изкачахме Гено да се разплати и да си тръгнем с новия член на семейство ни. Предстои ни доста работа по пътя, а и в последствие пазар за нуждите на Лутър. Кучето веднага повърна в колата, това е първото му пътуване. Повърна цели гранули, с които е бил хранен и стомахът все още не ги е обработил.
От този случай насам не сме имали трудности и препятствия с пътуването в автомобил.
Майката на Лутър ни изпрати на оградата, не лаеше, не скимтеше, просто си взе довиждане, явно ни одобри. Лутър също не плака, което ни облекчи много.
Отбихме се по предложение на собствениците да видим отблизо бащата на Лутър.
И той не миришеше, но беше зловещ. Сякаш сглобен от други кучета, животни и динозаври. Глава като менгеме, крака като пръти, огромна паст вместо уста, мощно, здраво, огромно тяло на бик. Беше Франкенщайн от плът и кръв. Изпитах страхопочитание към него, въпреки че собствениците, също като нас, не възпитават в ярост и нямат звяр, а са възпитали внимателни кучета, добронамерени, доброжелателни, игриви, не трътлести, огромни, но не дебели, умни, пазачи, но не хищници, бранители на територия и хора, но не зверове.
Бащата веднага искаше да играе и оближе ръцете ни.
Очарована съм и от друго от собствениците на тези кучета конкретно. В продължение на известно време се обаждаха на мъжа ми и го питаха как е Лутър, дали има някакви проблеми, справяме ли се и наред ли е всичко с него и нас. Това ми направи много добро впечетление. Не беше просто размяна на куче срещу пари, а имаше и последващо човешко отношение и заинтересованост.
Лутър беше бебе на 40 дни и за нас всичко бе ново и непознато, а за него - два пъти повече.
Роден на 08.08. имаше двуполюсна романтична и тъжна символика. Бяхме погребали преди години баща ми на същата дата - осми август, а сега, Лутър е роден в нея. Свързах двете събития и ми харесваше символиката.
Бяхме изчели всичката налична информация за породата, бяхме разговаряли с хора, бяхме гледали обучение от специалисти треньори, а след няколко часа кучето ще прекрачи прага на нашия дом, на своя дом. Бяхме чули и все още не ни подминават, огромното количество басни и легенди, които хората харесват да говорят. Успявахме добре да отсеем достоверността и фактите от преувеличената информация или дървеното философстване. Слушахме обаче и едните с достоверността, както и другите - с празните, общи, философски съждения. Всеки опит бе добре дошъл, не искахме никакво допускане на чужди грешки.
Попитах някои близки приятелки с големи породи кучета как се справят чисто в битово отношение. Интересуваше ме къде си държат гъбата за миене на съдовете на кучето. Къде стои хавлията им за подсушаване на лапи след разходка. Каква марка шампоан използват и колко често къпят. Приятелките не ми спестиха нищо и обясниха техния начин на живот.
Бяха ме наплашили празните приказки с космите. Косми! Косми! Козина! Приготви се! Ураган! Навсякъде! Дори в гащите!
Много ми допаднаха думите на една приятелка по повод на космите. Тя каза: Просто чистиш, това е. Нищо особено. Нормално е да си поддържаш къщата и чистота в нея. Животът с куче не променя това.

Права е. Ако си мърла, си такава със и без домашен любимец, какъвто ѝ да е той. Не се извинявай с кучето/котката. Май проблемът е в теб, не в животното.
Космите на Лутър към момента са още една преувеличена приказка. Породите кучета са различни и както хората, не бива да ги поставяме под общ знаменател.
Казвам "към момента" с уговорката, че не знам какво ще се случи след 3 години.
За сега това, което пада, е оскъдно и се почиства лесно, защото не се забива в материята.
Те са тънки и къси косъмчета, които можеш да изтупаш без излишно затруднение. На пинчера се забиваха. По диваните и леглата косми нямам, но това има различно обяснение. Харесва ми да го викаме и той да се хвърля за прегръдки на дивана, където сгушени да прекараме време. Тялото му излъчва блага топлина и ти дава усещане за спокойствие. Има навика и да слага лапа на крака ти и да поставя уморено глава на корема ти. Често и лежи като човек - по гръб с разперени ръце и крака в разни посоки.
Не го взимам в леглото във връзка с доминантния му характер и силно изявено лидерство. Лутър има меко, пухкаво легло и всеки е добре да си знае мястото.
Приятно изненадана останах от факта колко своевременно и бързо се научи къде да ходи до тоалетна за двете си нужди.
Бях му застелила обикновени пелени в хола, а също и на терасата. Веднъж взех пелени с феромонни капки, но сякаш беше излишно. И едните и другите попиваха по един и същи начин. И на едните и на другите кучето вършеше потребностите си. Нямаше нужда и остана с обикновени пелени, а разликата в тяхната цена е някакви стотинки.
Когато го оставихме за първи път сам, не спази нищо от наученото. Беше опикал и осрал целия ни хол, разочароващо, но и типично бебешко.
Гено все казваше, че това е да имаш куче, трябва да минеш през всички трудности, за да разбереш какво е. Трябва да е с теб от бебе, ти да го научиш, да се измъчиш и после да се радваш. А не да вземеш наготово обучено куче. Ти трябва да си минеш по реда. И за този ред никой не те подготвя.
Не бих казала, че когато сме го оставяли сам Лутър е правил чутовни мизерии. Някоя друга пикня, разскъсан пантоф и унищожена играчка (от неговите лични) не броя за мизерия, това е напълно в реда на нещата. Имаме два броя възглавници по диваните, често има и дрехи на един от столовете в хола, но не си е позволявал да ги наръфа и скъса.
Веднъж отиде в стаята на Коце и се върна с кола в устата, наведени уши и виновен поглед. Бързо разбра кои играчки са негови и кои на детето.
Естествено с научаване и поощрения. В началото поощренията му бяха под формата на гранули за изпълнение на някаква команда, но после това приключи и сега просто го галим или почесваме от дясната страна на главата.
А когато искаме играта да приключи - го притискаме от лявата страна на главата с ръка, някъде под гушата му. Лутър е интелигентно животно и не му трябва много, за да разбере желанията ти.
Пинчерът ни беше отвратително отмъстителен като бебе. Освен пикня, имахме скъсани дрехи, продупчени блузи и нощници, изядени дискове за музика, наядени книги, изядени кабели. Беше злобен като малък и почти не разсъждаваше.
Винаги беше ненаситен и вечно гладен. Понякога повръщаше, за да може пак да яде.
Когато се храним Лутър, определено ни наблюдава известно време, отначалото му се карахме, защото проси.
Сега пак ни наблюдава, но после ляга в краката на един от нас и заспива.
Продължавам да бъда против храненето на тази конкретна порода куче със сурово, необработено месо, кайма, кокали и други.
Нещото, което си позволявам да давам на Лутър от човешката храна - са моркови и краставица.
Лутър има необходимост от калций повече от друга порода животно, тъй като расте бързо и с часове.
Таблетките му в момента достигат две на ден заедно със закуската.

Все още държа пелени в хола си, но преди седмица се изненадах, че не съм ги сменяла - напълно сухи са.
Започнал е да стиска.
В хубавото време разходките му бяха три пъти дневно, а вече са две - сутрин и вечер.
Обожава да играе с други кучета и да ги души.
В началото по време на разходките не се изхождаше навън, абсолютно нищо, нито урина, нито изпражнения. Всичко му бе ново. Не си вдигаше и крака.
Постепенно започна и това също бързо се промени.
Имахме изисквания към него, но и бяхме благосклонни, все пак всичко е процес, а не работа за ден и половина.
Не обича да бъде наказван и взима бележка за поведението си.
Преди месец получи зловещо разстройство. Гено се занимава с това какво поглъща навън и постоянно го контролира и следи. Гледайки го, си давам сметка, колко е трудно и уморително. На всяка крачка надзор и проверка.

Но това е необходимо да се прави и някой трябва да го върши.
Бях смаяна от разстройството. Беше буквално през десетина минути, обилно, с консистенцията на смути или пяна. Излизаше като от машина за сладолед без пауза и почивка.
Това животно ме изуми, заклевам се. Представям си какво го мъчи и какво изпитва, как пикае през гъза, а в същото време успява всеки път да отиде веднага на пелената и да се облекчи там. Всеки път. Все още пазя снимките на различните лайна върху пелени - трудно е за вярване.
Ако всичко това се бе случило по килимите или из цялата къща, не ми се мисли от къде щях да я подхващам.
Лутър има три хранения дневно - сутрин рано, обед и вечер в ранните часове. Съвсем скоро обядът ще отпадне за негова жалост, защото обича да яде. Храненето му обаче е с продължителност 30 секунди, дъвче, не гълта като гларус, но се справя изключително свойски. Не губи време. Изпива доста вода на ден. А дори и да не я изпил, измивам купата и зареждам нова и прясна вода.
Тук може би е моментът, в който след пиене на вода, трябва да уточня още нещо отново с уговорката, че не знам какво ще бъде след три години.
Лутър има вече големи бърни, които висят, темповете на растеж, макар и без конско месо, кайма и кокали, са му бързи както стана ясно. Но когато пие вода не текат реки от бърните и устата му. Отново хората обичат малко повече от нужното да преувеличават. Обикновено се задържат по бърните му две капки от двете страни, които той си облизва и почиства. Лигите вероятно ще започнат да му капят по време на разходка или при силно вълнение, когато се разпени и се събере слюнка в устата му. Въпреки това не съм притеснена. В живота има далеч по-страшни неща и понякога се молим най-страшното да бъде косми и лиги. Така че предлагам да не бъдем дребнави, а да гледаме по-мащабно и кое е истински страшното и неприятното.
Като, например, лошо поведение и държане спрямо хора. Това мисля е доста страшно и подлежащо на поправка.
От самото начало тихо се разбрахме, че животът ни не се променя особено.
Обичаме гостите - да посрещаме такива, както и да ходим при такива. Не би следвало това да се промени.
Не можем да пазим тишина на кучето и муха да не прехвръкне над особата му.
Хора ще идват у нас, а те ще водят и децата си.
Ние ще ходим на гости, ще остава сам и после всичко каквото сме оставили - следва да заварим в същия вид.
Добре е да покажете с отношението си какво не толерирате. Не е нужно да убивате кучето от бой. Имате си работа с интелигентно животно, което разбира и помни. Куче, което мисли и мозъкът му не се равнява на грахово зърно.
Не му обръщайте внимание, говорете, нека чува вашия глас, нека вижда изражението и разочарованието ви, нека разбере постъпката си, нека бъде изолиран за малко, нека не е въвлечен в нищо, което правите - много бързо ще дойде да ви търси извинение, ще се чувства виновен и няма да изпитва колебание дали да прави отново грешка. Лутър не обича самотата, обича вниманието и в известна степен е принц, свикнал с отношение към себе си. Той също има потребности, които далеч не свършват с тоалетна, пълен корем и дълъг сън. Обича да е значим и важен. Обича да се гали. Обича да му се говори.
Да играе на воля по плажа или по поляна, да играе с други и за разлика от други хора, с които се срещаме и комуникираме - гони и носи пръчка или друг предмет от малък. Сякаш хем заради самата игра, хем и зарази удовлетворението, което вижда в нас и купищата "браво" и похвали.
Особено държа когато идват определени хора вкъщи, първата им среща да се случва в коридора, защото се напикава от радост и то обилно, а не пет капки. От присъствието на майка ми и когато тя отвори вратата, понякога се е напикавал и три пъти. Тя го прегръща, целува, глези и му говори като на човек равен с нея.
Важно ми беше когато ще идват гости и приятели у дома - да не се съобразяваме напълно с животното. Нека знае, вижда, адаптира, изучава, социализира, играе и ближе възможно повече хора. На децата се дава пълна свобода да правят всичко с него, а той не отвръща по никакъв начин. Прагът на търпимост предпочитам да му бъде висок.
Животното ще стане масивно и огромно, нямам намерение при всеки случай да бъдем негови роби, да пазим тихо, да вървим на пръсти или децата да не могат да го гонят или играят с него. Не. Звяр не ми трябва. Видът му е достатъчно заплашителен и респектиращ.
Даже често си говорим, че е много по-добре така, отколкото някое бясно куче.
Често си споделяме, че е прекрасно, че е Лутър и не бихме искали Луцифер.
Бях член за доста кратко в групи за притежатели на Кане Корсо. Отврати ме начинът, по който хората си общуват и взаимодействат помежду си. На ден, подобно на групите за автомобили и кулинария, ми излизаха във фийда безкрайно много снимки и клипчета на Кане, които се отглеждат като хищници и имат проблемен нрав, който обаче бе представен с насмешка и майтап, а не като аларма за нередност.
Бързо приключих членството си във всички.
Не научих нищо. Не се обогатих с нищо. Нямаше адекватна информация, обмяна на опит и полезни съвети, но пък бълваше с обиди, препирни, подигравки, правописни грешки, безсъдържателни разговори и множество снимки на накълцано конско месо и пилешки фенер. Донякъде ги разбирам, хората с големи кучета си правят сметката с храната и гледат да спестят каквото може. Не ми допадна.
Всички имаха твърде големи разногласия и по мои наблюдения никой не прави нищо, за да ги обедини. Или просто им прави кеф да се драчат по цял ден, не знам, не е за мен, това предполага време.
Лутър дава лапа на нас и понякога на приятели. Когато е навън и е разсеян - още не го прави на чужди хора.
Минувачите много му се радват и никога не е незабелязан. Винаги получава поне десет комплименти за външния си вид. Това донякъде нараняваше като че ли Коце. Хората обръщаха особено внимание на кучето в парка, на разходка, в супера, по улиците, а на Коце никой не се спираше да говори. Обяснихме му причината за това и спря да му прави впечетление. Също така и аз, и Гено се стараехме детето да не се чувства пренебрегнато. Разпределихме си задълженията и приятностите помежду си.
Понякога Коце разхожда кучето или е хванат за тротинетката, където да се състезават заедно. Измислят си кодови имена - Кос Дергар и Лут Рен. А няколко пъти Коце говори за кучето като използва думата "брат". Това било негов брат.
Коце е този, който дава храна и носи купата. Научи се да използва кантара, да мери и да не нарушава количеството определена храна. Знае къде държим чувала с гранули и понякога зарежда купата, от която прехвърляме храната му.

Чувства се ангажиран и въвлечен.
Не държа да го прави всеки път, радвам се, че има желание.
Преди години бях Моника, така ме наричаха, тъй като чистотата в моя дом беше безукорна. Живеехме в аптека, музей, където всичко беше по конец.
Детето промени това в мен отчасти.
А Лутър още повече.
Сега къщата ми пак е чиста, хващам се, че питам хора, когато ни гостуват дали им мирише, искам да си кажат, знам ли, може само в нашите очи да е така. Те казват, че всичко е наред.
Обаче аз знам какво виждам. Има едно леко военно положение, има пелени по пода, има малък хаос и безпорядък, има разхвърляни играчки и последните не са на Коце, а на кучето. Аз ги прибирам, той ги връща обратно на килима. Също като дете.
В банята ми виси още една хавлия. В мивката ми има още една гъба. В помещението ни за килер има 15 килограмов чувал, който мирише на сьомга, водорасли и още нещо, но обонянието ми спира до там.
Има едно друго същество с мраморен поглед, което ме следва навсякъде. А когато не следва мен, е подир друг член на семейството - жаден за ласките му.
Различно е. Нищо не е същото. По-хубаво е.

Нели Славова ви е позната и от Смелостта да си нормална, Застанете в поза Мудра, Добра свекърва .

Страницата ѝ "Истории от Гардероба" е мястото, където откровено говори за живота си и нещата, които ѝ се случват в текстове, които те карат да се смееш и такива, за които трябва да помислиш.

Автор: Мария Пеева

Преди няколко години в живота ми се появи Яна.

Първата ни среща беше доста забавна. Бременна в седми месец и кацнала на един стол, се опитвах да вадя някакви кутии с детски дрехи от високите рафтове в гаража. И изведнъж вратата се отвори и се появи Теди с едно слабо, русо, красиво и сериозно, дори бих казала НЕУСМИХНАТО момиче. 

- Мамо! - изкрещя, като ме видя - Слизай веднага оттам, ще се пребиеш.

Изтърколих се някак от стола и стигнах до тях през кашоните по пода, червена, потна и задъхана.

- Запознай се. Това е моята приятелка.

Това ми беше първата среща с нея. Веднага разбрах, че работата е сериозна, не знам как и защо, в крайна сметка не е първото момиче, с което ме запознава. Но беше първото момиче, което толкова много искаше да харесам.

Е, не беше трудно да я харесам, особено когато започна да се усмихва, което отне известно време. Яна не е от хората, които бързо се сприятеляват, но когато те допусне до себе си, няма по-верен приятел от нея.

Но съвсем се уверих, че са един за друг от случката с чорапите няколко дни по-късно. Прибраха се отнякъде двамата, Теди се събу в коридора и забелязах, че е с различни чорапи. Олеле, помислих си, какво ще си каже за него това хубаво, елегантно момиче. Чакай да го оправдая някак.

- Теди, - подхвърлих уж между другото - май си объркал в тъмното чорапите, маме, различни са.

- О, мамо - отговори той - виж и на Яна са различни. Ние така си ги разменяме.

И до днес го правят.

После родих Алекс, а те дойдоха двамата заедно да ни видят и ми донесоха шоколад. Яна първо поиска да го гушне, после малко се притесни, но в крайна сметка го пое в ръце, внимателно, като кукла.

После заминаха заедно да учат в Англия.

После се върнаха заедно.

После се ожениха и тя ме покани с нея да избираме сватбена рокля, едно от най-милите неща, които една снаха може да направи за свекърва си, майка на момчета, която вероятно никога повече няма да избира сватбена рокля.

После ми каза, че е бременна. Дойде една сутрин, притеснена някак, а аз си дърдорих моите обичайни празни приказки, тя си мълчеше както винаги. И изведнъж каза:

- Мими, аз съм бременна.

Плаках от радост.

После се роди Бобче и бях ъпгрейдната в баба, с което животът ми мина на по-високо ниво.

После се оказа, че Бобче е сериозно болен. 

Тогава за броени дни видях как Яна от младо момиче, от дете, се превърна в жена - истинска, силна жена, на която нищо в този живот не може да се опре. Която е способна да обича толкова много, че да натика болката в миша дупка някъде в сърцето си, да я прескочи и да се пребори с всичко, без сълзи, без драми, без вайкане. Да е силна и смела заради детето си, заради съпруга си, заради всички ни. Яна беше ядрото на нашия малък, семеен кръг, който здраво се затегна около нея и се спои като верига на обичта, за да спаси малкото човече от най-лошото.

Няма да забравя никога Яна в онзи ужасен месец април 2019. Спокойна, гушнала детето, дори понякога усмихната. Яна с престилката и прибраните под найлонова шапка руси коси в реанимация, хванала ръчичката на Бобче, упоен и окачен на сто кабела. Отидох да я сменя, защото не беше спала от 24 часа, а той веднага усети, че не съм майка му и се разплака. И аз щях да ревна, толкова безпомощна се почувствах, така ми беше мъчно за него, а и за нея, със сенките под очите, изтощена. А тя ме погледна и пак с тази нейна блага усмивка на мадона: “Тръгвай, аз ще се оправям, ето, дали са ми дори стол”. Яна, която спокойно го кърми, все едно са си у дома, вече в болничната стая, намествайки внимателно дренажните тръби, така че да не се прегъват. Благодарение на нея и само на нея детето преживя всичкия този ужас сравнително леко, без много плач и травма, зареждайки се от нейната увереност и спокойствие.

Благодарение на нея и ние го преживяхме. Тя и до днес ни казва, че силните сме били ние, но не беше така, мило мое момиче, ти беше силната. Ние с майка ти и цялото семейство следвахме теб. Ти ни даваше сила и вяра, ти ни държеше да не се разпаднем. Ти беше Майката.

Мина и това. Остана зад гърба ни. Животът продължи по старому, понякога напрегнат, понякога радостен, винаги шумен - и в делници, и в празници.

Но днес е празник.

Някога, преди сватбата на Теди написах един текст, в който разказах как съм плакала, че губя сина си.

Малко съм знаела тогава, че ще спечеля дъщеря.

Да ми е жива и здрава.

Честит рожден ден, Яна, дете на душата ми.

Автор: Яна Пеева

От около месец постоянно ми се готви, готвя и ми носи неописуемо щастие. Ама наистина. Само за храна мисля, само за храна чета, от два дни разглеждам тигани и ножове, абе... работата е сериозна.

Онзи ден си наумих, че ще правя еклери. Приятелка прави преди няколко седмици и от тогава постоянно ги мисля тия еклери. Обаче бяхме на гости и нямаше как в чужда кухня да почна да бъркам, та стисках зъби и разглеждах рецепти за кремове. Вчера едва устисках Борис да заспи следобедния си сън и ги почнах! Уж щях да чакам брат ми да дойде и заедно да ги правим, но той се забави и пропусна приготвянето на самите еклери.

Та, направих си пареното тесто, то мина всички тестове и почнах да ровя по шкафовете за шприц. Тук шприц, там шприц - няма шприц. Хубаво! Ще звънна на една добра свекърва. Да, ама една добра свекърва не беше вкъщи, а аз не можех да чакам, исках еклери сега, веднага! 

Първо пробвах с филтър за кафе. Стана горе-долу, ама много сложно, пък той филтърът малък, пък тестото излиза. Не си е работа. 

После ми попадна форма за ледени близалки! Силиконова, не по-голяма от филтъра за кафе, но някак... по-подходяща ми изглеждаше. С триста зора натъпках малко тесто вътре, с още триста успях да я изстискам. И това не става. 

Накрая се предадох и действах с лъжички. Рошави станаха, но пак на еклери приличаха! 

Еклерите изобщо не са трудни за правене и стига да не импровизирате с рецептата за парено тесто и да не отваряте вратата на фурната преди да са напълно готови, няма какво да се обърка. Аз ги правя за първи път и с изключение на това, че бяха лееееко влажни отвътре (но не сурови), смятам, че се получиха. Следващия път ще ги пека малко по-дълго време. И ще се уверя, че имам шприц. 

За тестото

Еклерите се правят с парено тесто (choux pastry на английски; pâte à choux на френски), което се състои от вода, масло, брашно, яйца и малко сол. Тестото не е трудно за приготвяне, но може да звучи малко страшно, защото се готви предварително. От това тесто се получават хрупкави форми с куха вътрешност, която е перфектна за запълване с вкусни кремове, както сладки, така и солени. Аз използвах рецепта на GoodFood, но другия път ще пробвам друга, в която пропорциите са 2:1:1:2 (две части вода, една част масло, една част брашно, две части яйца). Тук споделям тази на GoodFood.

1. 450мл вода

2. 170г масло

3. 200г брашно

4. 5 средно големи яйца

5. Щипка-две сол

Водата, солта и нарязаното на кубчета масло се слагат в тенджера на средно висока температура. Когато водата заври (маслото вече трябва да се е стопило), изсипете брашното наведнъж, а после бъркайте! В различните рецепти пишеше различни неща - може или да дръпнете тенджерата и да я върнете на котлона, чак след като сте смесили водата и маслото с брашното толкова добре, че да не го виждате вътре, или да намалите температурата и да бъркате върху котлона. Аз бърках върху котлона и нямах проблеми. След като се смесят добре, бъркайте още 2-3 минути върху котлона, за да се уверите, че тестото е достатъчно сготвено и не е останала прекалено много течност в него. Според тази статия, която аз използвах като наръчник, има няколко начина да се уверите, че тестото ви е готово:

• тестото дърпа от стените на тенджерата и се събира на топка в средата
• тестото оставя следи по дъното на тенджерата (в съд от неръждаема стомана)/по дъното на съда се появяват капки масло (в съд с незалепващо покритие)
• в тестото ви няма абсолютно никакви бучки
• лъжица, сложена изправена в средата на тестото, стои така и не пада

След като се сигурни, че тестото ви е готово, можете да го преместите в купа и да го разстелете по стените, за да изстине по-бързо. Трябва да изчакате десетина минути, за да не е горещо и да не се сготвят яйцата, когато ги добавяте. През това време разбийте яйцата и ги сложете в купа, за да можете да добавяте постепенно. Може да се окаже, че не ви трябват всички яйца, затова не ги изливайте наведнъж! Когато тестото е достатъчно студено, започнете да добавяте яйцата. Когато тестото стане гладко, кремообразно и лъскаво, е готово.

Готовото тесто се шприцова в желаните форми - дълги "пръстчета" за еклери, кръгли за профитероли и се пече за 35-45 минути (в зависимост от размера и формата) в предварително загрята на 190 градуса фурна. Тук също има вариации - някои рецепти съветват да се пече на различни температури - в началото на по-висока, след това на по-ниска. Аз реших да не променям температурата. Освен това нямах шприц и ги оформих с лъжички - не станаха еднакви, каквито биха били, ако имах шприц, но пък определено бяха чаровни. Важно е да не отваряте фурната преди да са напълно готови, защото има опасност еклерите ви да спаднат. Когато ги извадите, пробийте с дървена клечка, за да излезе останалият топъл въздух. Изчакайте да изстинат напълно преди да ги пълните с крем.

За крема

Тук вече има поле за изява. Аз реших да заложа на традиционното и направих сладкарски крем (crѐme patissière). Ползвах тази рецепта и смятам, че е доста сполучлива, макар и на мен това изобщо да не ми е любимият крем. Точно затова и го "подобрих" леко с малко лимонови и лаймови корички и сок. Сетих се в последствие и добавих много малко, за да не разваля консистенцията, но се усещаше и беше вкусно. Също така нямах шушулка ванилия и сложих екстракт, което не е голяма драма, но определено би било доста ефектно, ако се виждат топченцата ванилия в крема. 

1. 480мл прясно мляко 

2. 75г захар (аз сложих пудра, защото за пореден път се оказа, че нямам бяла захар)

3. щипка сол 

4. 25г царевично нишесте 

5. 3чл екстракт ванилия/паста или една шушулка

6. 3 големи жълтъка

7. 1 голямо яйце

8. 43г масло

Прясното мляко се загрява в тенджера (с ванилията, ако използвате шушулка), като през това време се разбиват яйцата със захарта, нишестето, солта и ванилията (ако използвате екстракт/паста). Когато млякото започне да бълбука леко, но преди да е завряло, го свалете от огъня и изсипете половината от него в яйчената смес, като бъркате непрекъснато, за да темперирате яйцата. След това изсипете темперираните яйца при останалата част от млякото, върнете го на котлона, на средна температура, и бъркайте непрекъснато, докато сместта се сгъсти. Когато започне да завира, намалете температурата и бъркайте още 1-2 минути, след което свалете от котлона и добавете нарязаното на кубчета масло. Разбърквайте, докато маслото не се смеси напълно с крема. Изсипете крема в купа и го покрийте плътно с фолио/хартия за печене, така че да се допира до повърността, иначе ще се получи коричка и го оставете да изстине, а после го приберете в хладилника за няколко часа. 

Когато кремът и еклерите са напълно изстинали, може да ги напълните с пош или да ги разрежете и да действате с лъжичка, както направих аз. Най-вкусни са на същия ден, но се съмнявам някой да ги върне и на следващия. 

Прочетете още:

Вълшебните сладки на Яна 

Бързи мъфини и банички

Коледен фъч