Автор: Кристина Йовчева

Мара е пералнята ми. По-точно Мара е старата ми пералня. Първата ми пералня изобщо! Моята най-добра приятелка за известно време - има-няма 12-13 години.

Получих я като сватбен подарък и едва изчаках да мине меденият месец (5 дена) и започнах да пера де що има из вкъщи, само килимите дето не набутах вътре. След годините пране на ръка, не можех да ѝ се нарадвам. Перях и пеех, пеех и перях, простирах и пеех, перях и простирах. Така до 5 пъти на ден. После се появи бебето - дрешки, чаршафи безкрай. Аз перях все по-често. След това дойде второто бебе. Перях повече и повече, но пеех по-малко. Мара въртеше ли, въртеше, денем, нощем, пухтеше и се мореше, вярната ми тя дружка.

После се преместихме и тя дойде с нас. Настанихме я на по-широко място, все пак важен член на семейството. Добавихме и два коша за дрехи в съседство. Дадохме ѝ още работа - дрешките на третото дете. Горкана Мара...нямаше почивка... Колко нещо изпра, колко работа свърши. Всеки ден ѝ говорех, като я пълнех с дрехи, ѝ приказвах, като ги вадех отвътре топли и уханни, я похвалвах... на никого не давах да припари до нея, бяхме си само аз, тя и прането, Св. Троица.

Аз ѝ говоря кротко, тя ми отговаря с плискане, аз ѝ напомня да свършва (щото тя не е модерна, кога свършват програмите си беше загадка), тя ми трака възмутено и боботи гръмовно, после ѝ се поскарам и аз, пък тя запищи пронизително и накрая завършим спора с нейното кресчендо, дето хич не ѝ го харесвах, ама хайде... Обаче Мара взе да остарява, все по-често да мърмори, взе да се изпуска. Аз ѝ говорех ласкаво “Потърпи, Марче, потърпи още малко”...

Майсторът дойде и аз му казвам: “Тече отдолу”, пък той ми вика: “Аз досега пералня дето да тече отгоре, не съм виждал!”. Рече още: “Госпожа, пералнята ти е свършила!” Как е свършила! Не може да е свършила, тя ми е най-добрата приятелка, Маро, Маро, защо ме изоставяш??? 13 години почти сме заедно, около 10 000 пранета (не се шегувам!), само една авария, няколко изядени чорапа, няколко погълнати монети, 1 счупен банел и хиляди изпрани петна, тонове дрехи! Това е Мара!!!

Като ѝ изтръгнаха маркуча от стената, сърцето ме заболя; като я изнесохме от апартамента, плаках за нея като за човек. Смешно е, ама истински я обичах! Няколко дни я мислих къде ли стои затикана в дъното на някой склад, изоставена, захвърлена, забравена... недостоен край на един отруден работник.

Тази новата, дето се настани тук, не я харесвам. Кокори се с голямото си лъскаво око, дето всичко иска да види и да удави в себе си. Наредила е едни копчета, картинки и джаджи, има си фасон. Кипра. Даже кикимора недна. Тегли прането, моля ви се, пък тогава решава. Марчето переше, без да пита. После е една тиха водаааа, много ми е съмнителна. Черна дупка за чорапи и кърпички е тя. Ламя ненаситна. Даже нямам желание да седя при нея. Натискам копчето и хлопвам вратата на помещението, оставям я в тъмното да си пере в самота. Не я наричам по име, в краен случай я назовавам с “оная пущина”. Приятелка не ми е със сигурност. Не съм ѝ пяла. Само ѝ говоря тихичко разни неща, дето се надявам децата да не ги чуят. Хич няма химия помежду ни.

Оставила съм обаче часовой. От стената зорко я наблюдава тя, Мара! Стои и гледа каква ще я свърши, сложих я там да всява респект. Но тая новата, от висотата на съвършенството, младостта и инженерните си постижения, хич и не се смущава от строгия поглед - като приключи с тегленето, плацикането, пененето и безкрайните пируети, на всичкото отгоре вземе та ѝ зачурулика и примига с няколко светлинки предизвикателно и фриволно “Ти така можеше ли, а, антика такава?!? Ей ме на, вижте ме, чуйте ме - готова съм, готова съм!!!”

Не, изобщо не я харесвам...
P.S. Това е снимка на Мара, която стои закачена на стената над оная... новата.