Автор: Ясена Врачева

Преди няколко дни попаднах на следната дискусия: трябва ли една жена задължително да има деца. Изначално чуя ли думите „задължително“ и „трябва“, и козирожката ми същност подивява. Мразя някой да ме задължава или да ми налага нещо. Когато пък става въпрос за тялото и живота ми, съм готова да мина през него като валяк.

Ай сиктир, от наложени норми. В идеалния вариант всички сме Саманта от „Сексът и Градът“ и правим секс до 80-годишна възраст с руси атлети. Точка.

Но се замислих. За мен си и моя си случай. Майка съм. От година и три месеца. Помня, че едно от първите неща, които казах на кумата си след щастливото събитие беше: Ма защо не ме предупреди, че е толкова страшно, бе коза?! Че ще го проверявам дали диша, че първата му температура ще ми бъде като Апокалипсис сега, че сърцето ми ще изкача всеки път, когато се спъне?!

Вярвайте ми, имало е моменти, в които си мислех, леле, ако мога да върна времето назад, дали бих си го причинила отново?

Fuck (както би казал вещерът Гералт от Ривия). ДА!

И причината, да ви кажа, е малко егоистична. В момента, аз съм най-добрата версия на себе си. Готвя като мастър шеф – имам кокосово брашно, оризово брашно, брашно от лимец, коприва и рошков, и ги ползвам, по дяволите. Работя от вкъщи, като никога не съм била толкова организирана и някак живея, все едно някой ме наблюдава. Непрекъснато. Което не е много далеч от истината, имайки предвид, че дори в тоалетната съм с компания. И нали знаете, когато някой ви гледа, се стараете повече. Все едно сте в една стая с шефа.

Та.

Рециклирам. 

Разхождайки се по пътя вдигам боклуците от земята. С него. С човечето на година и три месеца. И му обяснявам, че така не бива. А той ме гледа с маслинените си очи.

Разказваме му вкъщи за коалите. И за възможността никога да не ги види на живо. И защо се стига до тук. Той ме слуша. Едва ли ме разбира. Но аз продължавам.

Пътуваме. Ходим в гората. Мразех да ходя в гората. Сега боровете са най-добрите ни приятели. И шумата под краката ни. И червените бузи. Чудесно е да видиш червени бузи на малко дете. 

Псувам двойно повече като шофирам. Все някога трябва да се научат тея хора, че мигач се дава като се завива, пусто да остане.

Четем книжки. За Мишоци с големи сърца, за Всеядни чудовища, за Момчето, което оцеля и има белег във формата на мълния.

Спасявам сгазени котки. И му споделям, че мама не е луда, просто обича животни и вярва, че трябва да се помага.

Ядем плодове. И аз. Никога преди не ядях плодове. И внимавам как се обличам. За да не настина. Не заради мен. А заради него. Защото знам, че при мен е най-добре.

Или че аз съм най-добра при него.

Няма значение. 

Дали да имаш дете е избор. По дяволите, най-важният, който можеш да направиш.

Аз благодаря за моя. И на него. Че всеки ден ме прави по-добра!

Още от Ясена:

Срещайте се с други майки

За раждането и бременеенето не по план