Последната книга
Автор: Кристина Йовчева
Мислех тази история да си остане моя, на майка ми и на Георги Господинов. И три години си беше само наша. Не знам дали коледният дух ме кара сега да я споделя, защото е една истински човешка, топла постъпка или пък изпитанието, което ми поднесе животът, ме прави твърде емоционална, но мисля, че трябва да Ви я разкажа.
Преди три години майка ми имаше юбилей - ставаше на 70 години. Материални подаръци не искаше, затова впрегнах фантазията си да измисля храна за душата и съумях да подготвя куп изненади. Тъй като тя много харесва писателя Георги Господинов, а тъкмо беше излязла неговата “Там, където не сме”, купих книгата, открих имейла на Георги Господинов и му разказах нещичко за майка ми и защо искам да я зарадвам точно с неговата книга, като го моля за автограф. Човекът реагира мигновено за моя изненада, която прерасна в изумление, когато прочетох написаното от него. То беше горе-долу следното: “Вижте, с удоволствие бих направил това, но съм извън страната за няколко месеца. Много искам да зарадваме майка ви и мога да направя следното - дайте ми пощенски адрес, а аз ще й изпратя картичка с поздравление и посвещение”. Пет дни по-късно, вярвате или не, картичката надничаше от пощенската кутия и вътре беше написано прекрасно, топло пожелание, което трогна силно мен, а майка ми разплака. На плика скромно стоеше адресът за обратна връзка. Вероятно се съмнявате, че това действително е бил неговият адрес, а не просто произволен, защото е длъжен да напише нещо за подател. Ами не знам, но някак си отведнъж безусловно повярвах, че е точно неговият си адрес и картичката идва именно от пространството, което обитава. Цялата топлина, която струеше от пожеланието, от постъпката му, от случката въобще, ме караше да мисля, че не е въображаемо място. Тук сега ще спра да пиша за Георги Господинов, защото тази история е само част от това, което искам да споделя. Само ще кажа, че постъпката му ми доказа, че той не просто говори и пише за емпатията, а и действително я проявява.
Припомних си всички тези емоции отново преди два месеца. По друг повод. И оттогава се чудя нещо.
Майка ми се разболя и като изневиделица ни дойде лоша диагноза. Покрай тичането по лекари, подреждането на новия ни живот, предстоящите промени и страха от неизвестността, едно нещо остана непроменено - актът на четене при нея. През целия си над 70-годишен живот тя чете с все същата ненаситност, любопитство, известна доза критицизъм, малка щипка съмнение и много, много удоволствие, стаено в изражението й, в цялото й същество. Позата на тялото, докато чете, е пълно единение с книгата. Такава е пред очите ми през целия ми съзнателен живот - с книга в ръка. Това не се промени и сега. Въпреки тревогите, въпреки страха, въпреки неразположенията... И тук идва въпросът. Как, за Бога, избираш какво да четеш, ако подозираш, че ти остава броено време живот? Коя от хилядите прочетени книги искаш да си припомниш и към кое ново, още скрито и любопитно за теб, искаш да посегнеш? Как определяш кои да са думите, които да те съпътстват през това изпитание, кои да са страниците, които да разлистваш, докато неизвестността наднича над рамото ти? Кои рими искаш да подредят отново хаоса в теб? Чия корица искаш да гали пръстите ти и кой творец искаш да те съпровожда точно сега?
Не мога да спра да се чудя за всичко това, макар вероятно да изглежда абсурдно на фона на реалните грижи. Помислете и Вие, които обичате да четете и които имате времето и свободата да подбирате, отхвърляте, започвате и не довършвате, препрочитате и забравяте четивата си - Вие бихте ли могли да изберете последната си книга, ако знаете, че е последна?!?
Отново си мисля колко навременен и колко наистина специален подарък беше онова долетяло от чужбина послание от едно голямо сърце, как то достигна до точния човек, до истински ревностния читател, който го оцени и скъта в чекмеджето с най-скъпите си преживявания. Защото именно такива топлещи емоции държат човека “вързан” за земята, когато тя се клати под него. Все още виждам живо у майка ми онова нетърпение, с което човекът, обичащ безрезервно книгата, я поема в ръцете си и иска час по-скоро да я отгърне и да потъне в потока от букви. Докато това е при нея, тя ще бъде щастлива. Аз също.
P.S. Изказвам искрена благодарност на писателя Георги Господинов, който ми помогна да зарадвам майка си тогава и прояви истинско човеколюбие и се надявам да ми прости, че направих публична тази история.
Препоръчваме ви още:
